Глен Кук
Бялата роза (28)

27.
Веслоград

— Това време няма ли да се оправи? — оплака се Едноокия.

От седмица се влачехме на север през калта и по цял ден ни тормозеха порои. Пътищата бяха ужасни и „обещаваха“ да се влошат още. Като изпробвах завехналите си познания по езика на Защитника, от фермерите по пътя научих, че климатът е такъв от години. Доставките на храна в града ставали все по-трудни и, което е по-лошото, посевите били заплашени от болести. Във Веслоград вече бе имало епидемия от огнетанц, разнасяна от заразена ръж. Навъдили се и множество насекоми, особено комари.

Зимите били по-меки от времето, когато ни разквартируваха тук, но валяло непрестанно сняг или дъжд. От промените насекомите не намалели особено. Но намалял дивечът, неспособен да пасе в дълбокия сняг.

Това били просто цикли. Нищо повече от цикли, уверяваха ме Старците. Лошите зими настъпвали след преминаването на Великата комета. Но дори и събеседниците ми смятаха, че този цикъл е особено неблагоприятен. А времето днес било наистина най-впечатляващото за всички времена.

— Става — каза Гоблин и нямаше предвид играта на карти.

Крепостта, която Отрядът отне от Бунтовниците преди много години, сияеше пред нас. Пътят криволичеше под назъбените й стени. Притеснявах се както винаги, когато доближавахме имперски бастион. Но тревогата ми беше напразна. Господарката се чувстваше толкова свойски в Защитника, че голямата крепост стоеше изоставена. Всъщност отблизо изглеждаше и съсипана. Съседите й я крадяха къс по къс, привично за селяните по цял свят. С тяхна пот и кръв е била построена и в техните ръце се връщаше в крайна сметка, пък макар и да бяха чакали с поколения…

— Утре сме във Веслоград — казах, когато оставихме каруцата в една странноприемница на няколко километра от Дяла. — И този път да няма издънки, ясно?

Едноокия имаше благоразумието да изглежда засрамен. Но Гоблин вече беше готов да спори.

— Просто се дръж прилично! — наредих. — Иначе ще накарам Ловеца да те пребие и да те върже. Няма да си играем игрички!

— Животът е една игра, Знахар! — обади се Едноокия. — Вземаш го твърде насериозно!

Но поне се държа прилично — и тази нощ, и на следващия ден, когато влязохме във Веслоград.

Открих подходящо място далеч от кварталите, където се подвизавахме навремето. Тук се навъртаха дребни търговци и пътници и сред тях не привличахме особено вниманието. Е, с Ловеца все пак хвърляхме по едно око на Гоблин и Едноокия, макар че двамата изглежда не възнамеряваха да се правят на глупаци отново.

На следващия ден тръгнах да търся ковача на име Пясъка. Ловеца ме съпроводи. Магьосниците останаха в заведението, задържани от най-страховитите заплахи, за които можах да се сетя.

Лесно намерихме ковачницата на Пясъка. Той беше старо куче в занаята и известен сред клиентите си. Последвахме насоките им и те ме поведоха през познати улици. Тук Отрядът бе преживял доста приключения.

Обсъдих ги с Ловеца, докато крачехме. Отбелязах:

— Оттогава насам здравата са поработили по възстановяването! Направо бяхме изравнили града със земята!

Псето Жабоубиец беше на пост, както винаги напоследък. Внезапно спря, огледа се подозрително и пристъпи колебливо напред, след което се просна по корем.

— Имаме проблеми! — обади се Ловеца.

— Какви, по-точно? — Лично аз не забелязвах нищо.

— Не знам, той не може да говори. Просто изпълнява стойката „внимавай за неприятности“!

— Добре. За внимание не се искат пари!

Влязохме в работилница, където се продаваха и поправяха сбруи и юзди. Ловеца се заприказва, че му трябвало седло за лов на големи животни. Стоях на прага и зяпах към улицата.

Не видях нищо необичайно. Нормалният поток от хора, тръгнали по своята си работа. Но след известно време забелязах, че ковачницата не върти търговия. Оттам не се разнасяха и ударите на чукове, а се предполагаше, че Пясъка надзирава цял взвод калфи и чирачета.

— Хей, съдържателю! Какво е станало с онзи ковач там? Последния път като минавахме оттук, той ни свърши малко работа. Сега май няма никого!

— Сивите униформи, ей-това му се случи… — Сарачът изглежда се чувстваше неудобно. „Сивите“ са имперските войници. На север те са облечени сиво. — Не си е взел урок навремето. Пак се е забъркал с Бунта!

— Много зле. Беше добър ковач. Интересно, какво кара простите хорица да нагазват в политиката? Такива като нас си имат предостатъчно неприятности, докато се мъчат да си печелят хляба!

— Чух те, чух те! — И сарачът поклати глава. — Виж какво ще ти кажа! Ако имаш работа за ковач, потърси си майстор на друго място. Сиводрешковците още се навъртат наоколо и прибират всеки, който намине насам.

Горе-долу по това време войниците се разходиха пред ковачницата и пресякоха до сергията отсреща.

— Много тромаво — отбелязах. — И грубо!

Сарачът ме погледна накриво. Ловеца ловко се прикри, като го върна на темата за работата. Не беше толкова глупав, колкото изглеждаше — така реших. Може би просто не обичаше да общува с хората.

По-късно, след като Ловеца изрази желание да обмисли сделката, предложена му от сарача, се разделихме с него и спътникът ми попита:

— А сега какво?

— Можем да доведем Гоблин и Едноокия след здрач и да използваме приспиващото им заклинание. Ще влезем вътре и ще видим какво ще намерим. Но не ми се струва вероятно войниците да са оставили нещо интересно. Можем да проучим какво е станало с Пясъка и да се опитаме да се свържем с него. Или пък да идем направо в Могилните земи.

— Звучи ми най-безопасно.

— Да, но, от друга страна, няма да знаем накъде сме тръгнали. Това, че са заловили Пясъка, може да означава всичко. По-добре да го обсъдим с останалите. Да преценим с какво разполагаме.

Ловеца изсумтя.

— И колко време ще мине, преди сарачът да прояви подозрение? Колкото повече си мисли за това, толкова по-ясно ще осъзнае, че сме се интересували от самия Пясък!

— Може би. Нямам намерение да си блъскам главата и с този проблем!

Веслоград е селище с доста сериозни размери. Пренаселен е, изпълнен е с разнообразни съблазни… Разбирах как Гоблин и Едноокия са се оставили да кривнат от правия път в Розоград. Последният голям град, който Отрядът си позволи да посети, беше Кюнцеград, и то преди шест години. Оттогава все ни следваха неприятности и минавахме през най-малките поселища, за които човек може да се сети. Борех се с неустоими изкушения. Знаех сума интересни местенца във Веслоград!

Ловеца ме задържа в правия път. Досега не съм срещал друг, който по-малко да се интересува от капаните, които съблазняват човека.

Гоблин смяташе, че трябва да приспим войниците и да ги разпитаме. Едноокия искаше да се махнем от града. Солидарността им бе изчезнала като сняг на слънце.

— Логично е — казах им, — че след здрач ще усилят стражата. Но ако сега ви заведем там, все някой ще ви разпознае!

— Тогава намери стареца, дето достави първото писмо! — предложи Гоблин.

— Добра идея, само че има едно „но“. Помисли по въпроса! Дори ако е бил голям късметлия, все още би трябвало да се намира далеч оттук. За разлика от нас, не са му осигурили безплатен превоз. Така че… Е, махаме се! Веслоград ми играе по нервите!

Примамките бяха твърде много, а също и шансовете да ни разпознаят. Пък и градът беше прекалено многолюден. В Равнината бях свикнал с изолацията.

Гоблин искаше да спори. Беше чул, че на север пътищата са ужасни.

— Знам — противопоставих му се. — Но знам също така, че армията строи нов към Могилните земи. И са го прокарали достатъчно на север, та търговците да го използват.

Повече не спорихме. И на тях им се искаше да се махнат от тук. Само Ловеца като че ли се колебаеше. Той, който пръв предложи варианта да напуснем.