Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (6)

6

На сутринта пейзажът се бе променил. Той се открояваше ясно през прозрачните утринни изпарения. Гребер седеше до прозореца с опряно на стъклото чело. Пред погледа му се нижеха ниви и поля с петна сняг, които не успяваха да прикрият черните равномерни бразди на ралото и прясната зеленина на поникналите посеви. Никакви дупки от бомби. Никакви разрушения. Плоска, гладка равнина. Никакви окопи. Никакви бункери. Поле.

След това се появи първото село. Някаква черква, на която блестеше кръст. Училище, над което се въртеше бавно ветропоказател. Кръчма, пред която стояха хора. Отворени порти, момичета с метли, една кола, първи слънчев лъч в прозорци, които бяха здрави. Покриви, които бяха непокътнати; незасегнати къщи, дървета с всичките им клони, улици, които бяха улици, и деца, които отиваха на училище. Деца Гребер не беше виждал отдавна. Той пое дълбоко въздух. Бе чакал толкова дълго това. То беше пред него. Наистина пред него.

— Съвсем друго изглежда тук, а? — запита един подофицер, седнал до другия прозорец.

— Съвсем друго.

Мъглата се вдигаше. На хоризонта израснаха гори. Можеше вече да се вижда надалеч. Телеграфни жици съпровождаха влака. Те се вдигаха и спускаха като петолиния на някаква безкрайна мелодия, която не се долавяше. Птици литваха при преминаването на влака, за да кацнат по-нататък. Полето бе спокойно. Боботенето от фронта — изчезнало. Никакви самолети. Гребер имаше чувството, че пътува от седмици насам. Внезапно дори споменът за другарите му беше избледнял.

— Кой ден сме днес? — запита той.

— Четвъртък.

— Така ли?

— Разбира се. Вчера беше сряда.

— Мислиш ли, че ще получим някъде кафе?

— Естествено, тук всичко е както по-рано.

Няколко души извадиха хляб от раниците си и започнаха да дъвчат. Гребер чакаше, той искаше да закуси с кафе. Припомни си за живота в къщи преди войната. Майка му застилаше масата с покривка на бели и сини квадрати; за закуска слагаше мед, кифли, топло мляко и кафе. Канарчето пееше, а през лятото слънцето огряваше през прозореца саксиите със здравец. Той често бе вземал и стривал между ръцете си тъмнозелените листа, вдъхвал бе странния завладяващ аромат и бе мечтал за далечни страни. Наистина междувременно бе видял доста чужди страни, но не както в мечтите си.

Гребер се загледа отново през прозореца. Изведнъж се почувствува по-сигурен. Навън селски работници следяха влака с очи. Между тях имаше и жени, забрадени с кърпи. Подофицерът спусна надолу прозореца и започна да маха с ръка. Никой не му отговори.

— Щом не искате, няма, глупаци с глупаци! — каза разочаровано подофицерът.

Няколко минути по-късно те минаха край друга нива с хора и той замаха отново. Този път се наведе още повече. И сега никой не му отвърна, въпреки че хората се бяха обърнали и гледаха влака.

— И ние се бием за такива като тия! — заяви подофицерът.

— Може би това са пленници. Или чуждестранни работници.

— Имаше доста жени между тях. Те поне можеха да махнат с ръка.

— Може би са руси. Или поляци.

— Глупости. Не изглеждаха такива. Но дори да е така, нали трябва да има и немци с тях?

— Ние сме санитарен влак — каза плешивият. — На такъв влак никой не маха с ръка.

— Говеда! — заяви подофицерът в заключение. — Селски тапири и свинарки!

Със силен тласък той вдигна прозореца нагоре.

— В Кьолн хората са други — каза шлосерът.

Влакът продължаваше да лети. По едно време спря за два часа в един тунел. Нямаха осветление, а и тунелът беше съвсем тъмен. Наистина те бяха свикнали да живеят под земята, но въпреки това, след известно време мракът започна да ги потиска.

Някои пушеха. Огнените краища на цигарите се движеха в тъмнината като светулки.

— Вероятно повреда в машината — каза подофицерът.

Те се ослушаха. Не се чуваха самолети. Не достигаха до слуха им и експлозии.

— Бил ли е някой от вас в Ротенбург? — запита войникът от Кьолн.

— Трябва да е стар град — каза Гребер.

— Бил ли си там?

— Не. А ти никога ли не си ходил?

— Не. Какво да правя?

— Трябваше да заминеш за Берлин — каза мишата физиономия. — Човек получава веднъж отпуска. А в Берлин е по-интересно.

— Нямам пари за Берлин. Къде ще живея там? В хотел ли? Искам да отида при семейството си. Влакът тръгна.

— Най-сетне — каза басът. — Вече мислех, че тук ще ни погребат.

Сива светлина си проправи път в мрака. После стана сребриста и след това пейзажът отново се появи. Изглеждаше по-привлекателен от всякога. Всички наскачаха на прозореца. Следобедният ден ги упояваше като вино. Неволно потърсиха с очи пресни ровове от бомби. Нямаше.

След няколко гари слезе басът. После — подофицерът и още двама други. Един час по-късно Гребер започна да разпознава околността. Вече се беше смрачило. Сини облаци висяха по дърветата. Той чувствуваше като близко не нещо определено — не къщите, селата и хълмовете, а самата местност, която сякаш внезапно беше му заговорила на познат език. От всички страни нахлуваха спомени и се притискаха в него с настойчива нежност. Очертанията на предметите бледнееха. В мисълта на Гребер нямаше нищо определено, струваше му се, че се радва не толкова на завръщането си, колкото на това, че мечтае за него. Но под тази действителна форма намереният отново живот проникваше в него с несъкрушима сила.

Имената на гарите ставаха вече познати. Профучаваха местности, известни от излети. Чувствуваше се дъх на ягоди, смола, на поляни, огрени от слънцето. До града оставаха само няколко минути. Гребер приготви нещата си, стана в очакване да види първите улици.

Влакът спря. По перона тичаха хора. Той погледна навън. Чу името на града.

— Хайде, всичко хубаво — каза войникът от Кьолн.

— Още не сме пристигнали. Гарата е в центъра на града.

— Може би се е преместила. По-добре запитай. Гребер отвори вратата. В здрача видя, че слизат хора.

— Това Верден ли е? — запита той.

Няколко души го погледнаха, но не отговориха — бързаха. Той слезе и тогава чу гласа на жп чиновника: „Верден, всички да слизат.“

Взе раницата за ремъците и като си проправи път, отиде при чиновника.

— Не отива ли влакът до гарата? Чиновникът го погледна уморено.

— Във Верден ли отивате?

— Да.

— Ще минете вдясно, зад рампата. Там ще вземете автобуса.

Гребер тръгна успоредно с рампата. Виждаше я за пръв път. Беше нова и скована от сурово дърво. Намери автобуса.

— До Верден ли отивате? — запита той шофьора.

— Да.

— Не върви ли влакът по-нататък?

— Не.

— Защо не?

— Защото стига само дотук.

Гребер погледна шофьора. Той знаеше, че е безсмислено да пита повече. Нямаше да получи точен отговор. Качи се бавно. В един ъгъл имаше свободно място. Съвсем се бе стъмнило. Можа само да различи, че в тъмнината проблясват нови линии. Те се отклоняваха под ъгъл от посоката, в която се намираше градът. Влакът правеше вече маневра. Гребер се облегна. „Може би са постъпили така от предпазливост“ — помисли си той, без да е уверен, че е така.

Автобусът тръгна. Беше стара таратайка и с лош бензин. Моторът се давеше. Няколко мерцедеса ги задминаха. В единия седяха офицери от Вермахта, в други два — офицери есесовци. Хората в автобуса ги гледаха как профучават, без да кажат нищо. Почти никой не говореше. Само едно дете се смееше и играеше между седалките. Момиченце на около две години — русо, със синя панделка в косите.

Гребер забеляза първите улици. Бяха незасегнати. Той въздъхна с облекчение. Автобусът трака още няколко минути и след това спря.

— Всички да слизат!

— Къде сме? — запита Гребер един човек до себе си.

— „Брамшещрасе“.

— Няма ли да продължим?

— Няма.

Човекът слезе. Гребер го последва.

— Аз съм в отпуска — каза той. — За първи път от две години.

Той чувствуваше нужда да сподели радостта си с някого.

Човекът го погледна. На челото му личеше пресен белег. Липсваха му и два предни зъба.

— Къде живеете?

— „Хакенщрасе“ 18.

— Това в стария град ли е?

— На границата, ъгъла „Луизенщрасе“. Оттам се вижда черквата „Света Катерина.“

— А, така ли?

Човекът погледна тъмното небе.

— Знаете пътя, нали?

— Разбира се. Такъв път не се забравя.

— Разбира се, че не. Всичко хубаво.

— Благодаря.

Гребер тръгна по „Брамшещрасе“. Разглеждаше къщите. Те бяха здрави. Гледаше в прозорците. Всички бяха затъмнени. „Противовъздушна отбрана, разбира се“ — разсъди той. Изпита разочарование, което самият той окачестви като детинско. Несъзнателно очакваше да намери града осветен както някога. А трябваше да знае, че е невъзможно. Забеляза някаква хлебопродавница, в която нямаше хляб. На витрината беше поставена една стъклена ваза с няколко книжни рози. До хлебопродавницата имаше магазин с колониални стоки. На витрината се намираха много пакети, но всъщност това бяха празни кутии. В съседство видя седларски магазин. Гребер си спомни за него. Някога на витрината поставяха един препариран кафяв кон. Гребер погледна вътре. Конят беше все още на мястото си и пред него, както по-рано, с вдигната като че ли за лай глава, стоеше препарираното черно-бяло ловджийско куче. Той се спря за момент пред витрината. Въпреки всичко случило се през последните години, тя не се бе променила. Гребер продължи пътя си. Почувствува се изведнъж у дома.

— Добър вечер — каза той на един непознат, който стоеше до близката пътна врата.

— Добър вечер — отговори след малко учуденият човек.

Паважът кънтеше под стъпките му. Скоро щеше да захвърли тежките ботуши и да обуе най-леките си цивилни обувки. Ще се измие с чиста топла вода и ще облече чиста риза. Закрачи още по-бързо. Имаше чувство, че улицата пружинира под краката му, сякаш беше жива или наелектризирана. Тогава внезапно му замириса на дим.

Гребер се спря. Не беше обикновен дим, не бе и от неразгорели се дърва. Това беше мирис на пожар. Той се огледа. Къщите наоколо бяха незасегнати. Здравите им покриви се открояваха на тъмносиньото небе.

Гребер продължи нататък: улицата свършваше на един малък залесен площад. Миризмата на пожара ставаше все по-силна. Като че ли бе увиснала по голите клони на дърветата. Гребер започна да души, но не можа да разбере откъде иде тя — беше навсякъде, сякаш бе паднала като пепел от небето.

На следващия ъгъл той видя първата срутена къща. Стъписа се. В последните години не бе виждал друго освен развалини, но никога не бе изпитвал нещо особено при вида им, а в тази грамада камъни и тухли той се взираше така, като че ли виждаше за първи път в живота си разрушена сграда.

„Сигурно е само една къща — помисли си той. — Една единствена. Нищо повече. Всички останали са непокътнати.“ Той мина бързо край купчината развалини и подуши с нос. Миризмата на пожара идеше оттам. Къщата беше отдавна разрушена. „Може би това е станало случайно — каза си той. — Някоя забравена бомба, пусната безцелно при обратен полет.“

Той потърси името на улицата. „Бремерщрасе“. Все още далече от „Хакенщрасе“. Най-малко още половин час. Ускори хода си. Все по-рядко тук-там се мяркаха хора. Под един тъмен свод светеха малки сини електрически крушки. Затулената им светлина действуваше зловещо и болезнено.

Стигна до първия разрушен ъгъл. Тук срутените къщи бяха повече. В нощта стърчаха само няколко стени, назъбени и черни. Извити стоманени подпори висяха помежду им като виещи се тъмни змии. Част от срутеното беше разчистено. Значи и тези развалини бяха стари. Гребер се приближи и се покачи на купчина камъни. Като слезе отново на тротоара, той забеляза в тъмнината неясни силуети, които се движеха като огромни пълзящи бръмбари.

— Хей, там — извика той. — Има ли някой?

Чу се срутване на тухли и търкулване на камъни. Сенките изчезнаха в нощта. Гребер се ослуша: някой дишаше задъхано. Изведнъж разбра, че е самият той.

Сега тичаше. Миризмата на пожара вече го задушаваше. Следваха разрушения след разрушения. Стигна до стария град, спря се и започна да се взира. По-рано тук имаше редици дървени къщи от Средновековието, къщи с издадени напред фронтони, остри покриви и цветни надписи. Вече ги нямаше. Вместо това той видя следите на буен пожар, овъглени греди, стени, купчини камъни, парчета от паваж, а над тях белезникави изпарения. Къщите бяха пламнали като сух талаш. Гребер отново започна да тича. Внезапно го бе обхванал див страх. Спомни си, че недалеч от къщата на родителите му се намираше малка фабрика за преработка на мед. Може би тя е била прицел на бомбите. Той се спъваше в камъните, прескачаше димящи блокове, блъскаше се в хората, тичаше все напред. Но изведнъж спря. Не знаеше вече къде се намира.

Градът, който познаваше от детинство, се бе променил така, че Гребер не можеше повече да се ориентира. Той бе свикнал да намира пътя си по фасадите на къщите. Те липсваха. Запита една жена, която мина бързо покрай него, как би могъл да стигне до „Хакенщрасе.“

— Какво? — запита тя уплашена. Жената носеше измърсени дрехи и притискаше ръце към гърдите си.

— До „Хакенщрасе“.

Жената направи някакво движение.

— Ето там, като завиете…

Той тръгна в тази посока. От едната страна бяха останали само овъглени дървета без клони. Стърчаха само дънерите и стволовете. Те приличаха на огромни черни ръце, протегнати към небето.

Гребер направи опит да се ориентира. Оттук трябваше да се вижда кулата на черквата „Света Катерина“. Той не я виждаше. Може би и черквата бе разрушена. Не посмя да попита никого. Някъде наблизо забеляза носилки. Хора ринеха в развалините. Пожарникари тичаха и гасяха огъня. Черно пожарище тлееше на мястото на медната фабрика. Малко след това той откри и „Хакенщрасе“.