Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Zeit zu leben und Zeit zu sterben, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- , ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 87 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Гларус
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре
Преводачи Матей Чернев и Любомир Пенчев
Редактор Симеон Коларов
Редактор на издателството Венета Маринова
Технически редактор Станка Милчева
Коректор Надежда Мирянова
Дадена за набор ноември 1985 г.
Подписана за печат юли 1986 г.
Излязла от печат септември 1986 г.
Печатни коли 23 Издателски коли 19,32
УИК 20,38 Формат 32/84/108
Поръчка 4009 Цена 2,70 лв.
Издателство на Отечествения фронт
ДП „Д. Благоев“ ул. „Н. Ракитин“ 2 — София
История
- — Корекция
- — Добавяне
13
— Днес имаме чудесни виенски шницели — каза келнерът.
— Добре — отговори Гребер. — Дайте ни шницели. И всичко, което бихте ни препоръчали към тях. Предоставяме изцяло на вас.
— Същото вино ли?
— Същото или друго, по ваше желание. Решете сам.
Келнерът се отдалечи доволен. Гребер се облегна на стола и погледна Елизабет. Стори му се като че ли внезапно бе пренесен от един обстрелван сектор на фронта на някакъв остров, пощаден от войната. Изминатият ден беше далеч. От него оставаше само отблясъкът на мига, в който животът ненадейно му беше станал така близък, когато из разхвърляните павета и развалините дърветата протягаха зелените си ръце към светлината. „Две седмици — помисли си той. — Още две седмици живот. Би трябвало да го сграбча, както липата поглъща жадно светлината.“ Келнерът-марабу се върна.
— Какво ще кажете, ако ви сервирам бутилка „Иоханесбергер Каленберг“? — попита той. — Тъкмо днес пристигна… В сравнение с него шампанското е истинска лимонада.
— Добре. Дайте — каза Гребер.
— Разбрано, господине. Вие сте познавач. Това вино върви прекрасно с шницелите. Ще ви донеса и прясна зелена салата. Тя ще помогне да почувствувате букета му. Истинско натурално вино!
„Последната вечеря на осъдения на смърт — помисли си Гребер. — Две седмици вечери на осъдения на смърт.“ Той мислеше за това без горчивина. Досега не се бе замислял върху отпуската си. Изглеждаше му безкрайно дълга. Много неща се бяха случили и много нови му предстояха в близко бъдеще. Сега неочаквано, след като бе прочел комюникето за военните действия и бе посетил Полман, той си даваше сметка колко кратка бе тя.
Елизабет проследи с очи марабуто.
— Благословен да бъде приятелят ти Ройтер! — каза тя. — Направи ни познавачи!
— Не сме само познавачи, Елизабет. Ние сме нещо повече. Ние сме авантюристи. Авантюристи на мира. Войната обърка всичко. Това, което някога беше символ на преситена сигурност, на задрямала еснафщина, се е превърнало днес във връх на смелостта.
Елизабет се засмя.
— Промяната се дължи на нас.
— Дължи се на времето. Има едно нещо обаче, от което не можем да се оплачем: не ни липсват скука и еднообразие.
Гребер погледна Елизабет. Тя седеше срещу него като изваяна в тясната си рокля. Косите й бяха прибрани в копринена кърпа. Приличаше на момче.
— Еднообразие — повтори тя. — Нали днес щеше да дойдеш цивилен?
— Не можах. Нямаше къде да се преоблека.
Гребер възнамеряваше да направи това у Алфонс, но не беше успял да се върне при него след следобедния им разговор.
— Можеше да се преоблечеш у нас — каза Елизабет.
— У вас ли? А госпожа Лизер?
— По дяволите госпожа Лизер! Вече претръпнах.
— По дяволите още хиляди неща — каза Гребер. — И аз също вече претръпнах.
Келнерът донесе бутилка вино и я отпуши, без обаче да напълни чашите. С наведена напред глава той се ослушваше.
— Пак започва! Искрено съжалявам, господине.
Не беше необходимо да дава обяснение. В следния миг воят на сирените заглуши всички разговори в заведението. Чашата на Елизабет иззвънтя.
— Къде е най-близкото скривалище? — обърна се Гребер към марабуто.
— В избата на хотела.
— Не е ли запазено само за гостите на хотела?
— И вие сте гост, господине. Скривалището е отлично. По-добро от много други в града. Нали у нас живеят висши офицери.
— Добре. А какво ще стане с виенските шницели?
— Не са сложени още на огъня. Ще ви ги запазя. Не мога да ви сервирам долу. Вие разбирате защо, нали?
— Естествено.
Гребер взе бутилката от ръцете на марабуто и напълни две чаши. Подаде едната на Елизабет.
— Пий! Изпий я цялата! Тя поклати глава.
— Не е ли по-добре да слезем?
— Имаме още достатъчно време. Това беше само предварителна тревога. Може би нищо няма да има, както миналия път. Изпразни си чашата, Елизабет! Ще ти помогне да преодолееш първоначалната уплаха.
— Мисля, че господинът има право — каза марабуто. — Жалко е да се пие по този начин едно толкова благородно вино, но обстоятелствата са изключителни, нали?
Беше много побледнял и с мъка се усмихваше.
— Господине — каза той на Гребер, — преди отправяхме очи към небето, за да се молим, сега — за да го проклинаме. Ето докъде стигнахме!
Гребер не изпускаше от очи Елизабет.
— Пий! Имаме още време. Можем да изпразним бутилката.
Тя вдигна чашата си и бавно я изпи. В жеста й имаше решителност и отчаяние. След това остави чашата и се усмихна.
— По дяволите тази паника! — каза тя. — Трябва да свикна. Виж как треперя.
— Ти не трепериш, животът трепти в тебе. Това няма нищо общо с безстрашието. Човек е безстрашен тогава, когато може да се защищава. Всичко останало е чисто самохвалство. Животът е по-разумен от нас самите, Елизабет.
— Добре, дай ми тогава още да пия.
— Жена ми — каза марабуто. — Детето ни е болно. Туберкулоза. Единадесетгодишно е. Избата на къщата ни не струва. Трудно й е да сваля малкия. Толкова е слаба! Петдесет и три кила! „Зюдщрасе“ N29. Невъзможно е да отида да й помогна. Трябва да остана тук.
Гребер взе една чаша от съседната маса, напълни я и я подаде на келнера.
— Вземете! Изпийте и вие една чаша. Има едно старо войнишко правило: като не можеш нищо да направиш, запази самообладание.
— Лесно е да се каже!
— Правилно. Да не сме от дърво. Хайде, вземете все пак тази чаша.
— Забранено ни е в работно време.
— Обстоятелствата са изключителни, нали вие самият го казахте!
— Добре, дайте. — Келнерът се огледа наоколо и взе чашата. — Мога ли да си позволя да пия за вашето повишение?
— За какво?
— За повишението ви в чин подофицер.
— Благодаря. Наблюдателен сте. Келнерът остави чашата на масата.
— Не мога да изпразня на един дъх чашата, господине. Едно такова благородно вино! Дори и при тези изключителни обстоятелства.
— Това ви прави чест. Вземете чашата със себе си.
— Благодаря ви, господине.
Гребер напълни отново чашата си и тази на Елизабет.
— Не го правя, за да покажа хладнокръвието си — обясни той. — Чисто и просто, защото е по-добре, когато има въздушни бомбардировки, да изпиваш това, което имаш. Не знаеш дали после ще го намериш отново.
Елизабет погледна униформата му.
— Не смяташ ли, че може да те пипнат в това скривалище пълно с офицери?
— Не, Елизабет.
— Защо пък не?
— Защото ми е безразлично.
— Нима не могат да те пипнат, когато ти е безразлично?
— Много по-трудно. Страхът привлича вниманието. А сега ела! Най-тежкият момент мина.
Част от избата беше бетонирана, подсилена със стоманени подпори и превърната в скривалище. Навсякъде имаше столове, пейки, кресла, маси и канапета. Няколко изтъркани килима покриваха пода, а стените бяха варосани. Имаше също и радиоапарат, а на една маса — бутилки и чаши.
Напълно луксозно скривалище.
Те си намериха място до тънката дъсчена преграда, която отделяше скривалището от истинската изба. Много други клиенти ги последваха. Между тях се намираше една много красива жена в бяла вечерна рокля. Тя имаше голямо деколте и лявата й ръка блестеше от гривни. След нея вървеше руса пламенна жена с Поглед на риба. Следваха група цивилни, няколко по-възрастни жени и няколко офицери. Появиха се двама келнери и започнаха да отпушват бутилки.
— Трябваше да вземем със себе си виното — каза Гребер.
Елизабет направи отрицателен знак.
— Имаш право. Каква жалка комедия играем сами пред себе си!
— Такива неща не се правят — каза тя. — Те носят нещастие.
„Тя има право — помисли си Гребер, като гледаше ядосано келнера, който обикаляше с една табла. — Това не е храброст, а лекомислие. На опасността трябва винаги да се гледа сериозно. Но за да се опознае нейната сериозност, нейната дълбочина, е необходимо дълго общуване със смъртта.“
— Второ предупреждение — каза някой до него. — Приближават се.
Гребер бутна стола си до този на Елизабет.
— Страх ме е — каза тя, — въпреки доброто вино и всичките ми добри намерения.
— И мене също.
Той я хвана за раменете и почувствува напрежението, което я беше обзело. Внезапно го заля вълна от нежност към нея. Тя приличаше на зверче, което чувствува опасността и стои нащрек. Не се преструваше и не се стараеше да позира. Единственото й защитно средство бе нейното самообладание. Животът в нея се бунтуваше срещу звуците на погребалната песен на сирените, които виеха на смърт, и тя не се мъчеше да заглуши неговите пристъпи.
Гребер забеляза, че кавалерът на русата жена го гледа втренчено. Беше капитан, слаб и сякаш без брада човек. Блондинката избухна в смях и събуди с това възхищението на своята компания.
Леко разтърсване пробягна по избата. След това се чу глухият тътнеж на експлозия. Разговорите заглъхнаха, но миг след това се подеха силно и оживено. Три нови, мощни експлозии прокънтяха бързо една след друга.
Гребер притискаше Елизабет към себе си. Той забеляза, че блондинката вече не се смее. Силен удар разтърси неочаквано избата. Келнерът остави бързо подноса и се вкопчи в колонките на бюфета.
— Без паника! — извика рязък глас. — Попадението е много далеч.
Изведнъж стените запращяха и запукаха. Светлината започна да мига като в лошо направен филм. Пронизително свистене раздра въздуха. Тъмнина и светлина следваха бързо една след друга и всеки път хората около масите се виждаха в различни положения. Първия път деколтираната дама беше още седнала, след това я видяха права, после — като човек, който се кани да бяга, и най-сетне група хора я заобиколиха. А когато мракът окончателно настъпи, се чуха нейните писъци. Именно в този момент някакъв гръм, чието ехо се приповтори хиляди пъти, унищожи съзнанието на всички, а земята изглеждаше лишена от своята притегателна сила.
— Само електричеството е пострадало, Елизабет! — извика Гребер. — От въздушното течение. Инсталацията е някъде повредена. Хотелът не е засегнат.
Елизабет се притисна към него.
— Дайте свещи! Кибрит! — извика някой. — Не може да няма свещи! Къде са свещите, дявол да го вземе! Или поне джобно фенерче!
Няколко кибритени клечки блеснаха тук и там. Те затрептяха като блуждаещи светлинки в бучащата тъмнина и осветиха ръце и лица, сякаш телата се бяха разпаднали от трясъка и наоколо бяха останали само образите.
— За Бога! Няма ли резервно осветление в тази сграда? Къде е келнерът?
Малките светлинни кръгове се лутаха, затрепкали по стените. За миг се видяха голите рамене на жената във вечерна рокля, блясъкът на накит, някаква черна и отворена уста — те бяха сякаш полъх на злокобен вятър, а гласовете се издигнаха над тътнежа, наподобяващи цвърченето на полски мишки сред грохота на разтварящи се бездни. После се чу гигантски вой, който бясно се увеличаваше и стана така нетърпим, сякаш някакъв стоманен метеор връхлиташе върху избата. Всичко се залюля. Светлинните кръгове трепнаха и изгаснаха. Избата не се люлееше вече, чудовищният трясък изглежда я беше откъснал от земята и запратил към небето. Гребер имаше чувството, че е пробил тавана с главата си. Той обгърна Елизабет с двете си ръце. Тъй като имаше опасност нов трус да му я изтръгне, той се хвърли върху нея, повлече я на пода и се плъзна заедно с нея под една пейка. Очакваше таванът да рухне. Въздухът трещеше, разтърсваше се, раздираше се, боботеше, пращеше като че ли гигантска животинска лапа се бе стоварила върху избата и помещението изглеждаше попаднало в безвъздушно пространство, което свиваше дробовете и стомаха, караше кръвта да тупти в слепите очи, смазваше тялото под някаква неосезаема маса. Не оставаше нищо друго, освен да се чака окончателно сгромолясване и агонията под развалините. Очакването продължи. Внезапно някаква светлинна вихрушка се издигна от пода, една огнена колона, човешка факла, жена, която пищеше: „Горя, горя! На помощ!“
Тя се бореше отчаяно с огъня и от роклята й изскачаха снопчета искри; бижутата й също изпущаха искри. Ужасеното й лице се виждаше като в отблясъци на ада, Чуха се гласове, униформи се спуснаха върху нея. Някой я събори на пода. Тя продължаваше да пищи, като се гърчеше. Остър, безкраен писък, който пронизваше експлозиите на снарядите на противовъздушната артилерия и тътена на бомбите, нечовешки писък, скоро задавен от покривките, възглавниците и дрехите, които всички хвърляха върху нещастницата, писък в отново тъмната изба, като от някой гроб.
Гребер притискаше главата на Елизабет в ръцете си, покриваше я с цялото си тяло и отпусна прегръдката си едва след като човешката факла и писъци отстъпиха място на слаби стенания, мрак и миризма на изгорели дрехи, коси и месо.
— Лекар! Повикайте лекар! Къде има лекар?
— Трябва да се изпрати в болница. Дявол да го вземе! Дайте малко светлина, трябва да я измъкнем оттук!
— Сега ли? — каза някой. — Къде?
Всички се смълчаха. Ослушаха се. Навън вилнееха противовъздушните батареи. Експлозиите бяха секнали. Само оръдията още стреляха.
— Заминаха си, свърши се!
— Стой легнала! — прошепна Гребер на ухото на Елизабет. — Не мърдай! Свърши се, но продължавай да лежиш! Така никой няма да те стъпче. Не мърдай!
— Трябва още да почакаме — поясни бавно един наставнически глас. — Може да се появи втора вълна. Навън още не е безопасно. Има парчета от снаряди.
Кръг светлина се появи на вратата. Светлина от електрическо фенерче. Жената на пода започна отново да пищи.
— Не, не, изгасете, изгасете огъня!
— Не е огън, а електрическо фенерче — й обясни някой.
Кръгът пълзеше по стените, като че ли ги опипваше. Беше много малко джобно фенерче.
— Насам, насам елате! Кой е? Кой сте вие с фенерчето?
Лъчът описа бързо полукръг по тавана, върна се обратно и освети един колосан нагръдник, реверите на фрак, черна вратовръзка и едно отегчено лице.
— Аз съм оберкелнерът Фриц. Ресторантът се срути. Принудени сме да прекратим сервирането. Моля господата да бъдат така добри да уредят сметките си!
— Какво?
Фриц продължаваше да осветява собственото си лице.
— Нападението свърши. Нося електрическо фенерче и сметките.
— Какво? Но това е безобразие!
— Господине — обърна се Фриц с тон на съжаление към своя невидим събеседник, — оберкелнерът отговаря със заплатата си пред заведението.
— Безобразие! — повтори невидимият клиент. — Да не сме мошеници? Стига сте осветявали само глупавото си лице. Елате насам! И побързайте! Има ранен човек.
Лицето на Фриц потъна отново в мрак. Светлинният кръг започна да блуждае по стените, плъзна се по косите на Елизабет, след това по пода и се спря върху купчината дрехи и покривки.
— Боже мой! — изстена един мъж, съблечен по риза, коленичил до ранената.
Той се дръпна. Само ръцете му останаха осветени. Кръгът трептеше върху купчината дрехи. И оберкелнерът изглежда също трепереше. Някой дръпна една униформа и едно одеяло.
— Боже мой! — повтори гласът на мъжа по риза.
— Не гледай! — каза Гребер. — Случват се такива неща! Навсякъде и по всяко време. Нямат нищо общо с бомбардировката. Но ти не трябва да оставаш в града. Ще те заведа до някое от селата, което не бомбардират. Зная едно такова село. Казва се Хасте. Имам там приятели. Сигурно ще те приютят. Ще живеем заедно. Там ще бъдеш на сигурно място.
— Дайте носилка! — каза коленичилият мъж. — Няма ли носилка в хотела?
— Мисля, че има, господин… господин… Оберкелнерът не можа да определи чина на мъжа по риза. Униформената му куртка лежеше заедно с други дрехи на пода до жената. Сега той беше по тиранти, с ниско окачен кортик и заповеден глас.
— Извинявам се за сметките — каза Фриц. — Не знаех, че има ранен.
— Хайде! Донесете бърже носилка! Не, по-добре почакайте, ще дойда с вас. Как е навън? Може ли да се мине?
— Да.
Мъжът се надигна, сложи куртката си и стана изведнъж капитан. Снопът светлина изчезна и като че ли с него си отиде и лъчът от надежда. Чуваше се стенанието на жената.
— Ванда! — каза треперещ мъжки глас. — Ванда, какво ще правим?
— Можем да излезем — каза някой.
— Не са свирили отбой — каза пак наставническият глас.
— Махайте се по дяволите с вашия сигнал! Къде е светлината? Светлина!
— Не, не искам светлина! — извика жената. — Не искам светлина!
— Трябва лекар! Морфин!
— Ванда! — повтори нещастният глас. — Какво ще кажем на Еберхарт? Какво?
Светлината се възвърна. Този път беше петролна лампа. Носеше я капитанът, следван от двама келнери във фрак, с носилка.
— Няма телефон — каза капитанът. — Линиите са прекъснати. Дайте тук носилката. Той остави лампата на пода.
— Ванда! — извика нещастният глас. — Ванда!
— Отдръпнете се! — заповяда капитанът. — Оставете това за по-късно.
Той се наведе над жената и след миг отново се изправи.
— Ето, свърши се, сега ще заспите. Имам още една ампула у себе си за всеки случай. Внимателно, внимателно вдигайте носилката! Трябва да се почака вън, докато се намери болнична кола.
— Добре, господин капитан — каза послушно оберкелнерът.
Носилката се придвижи към изхода. Черната глава без коса се люшкаше ту надясно, ту наляво. Върху тялото беше метната една покривка за маса.
— Умря ли? — попита Елизабет.
— Не — каза Гребер, — ще се отърве. Косата й ще порасне отново.
— А лицето й?
— Тя виждаше още. Очите не са засегнати. Всичко ще зарасне. Виждал съм много подобни случаи. Този не е особено тежък.
— Какво точно се случи?
— Роклята й се запали. Много се беше доближила до една клечка кибрит. Само това. Скривалището е добро. Устоя на пряко попадение.
Гребер махна пейката, която беше поставил над Елизабет. Като ставаше, той стъпи върху парчета от бутилка и забеляза, че преградата между двете изби е разбита. Голяма част от рафтовете бяха полусъборени и по пода имаше пръснати здрави и изпочупени бутилки. Виното течеше по земята като черно олио.
— Един момент — каза той на Елизабет, — сега ще се върна.
Взе шинела си и изчезна в избата. Върна се веднага.
— Така, сега можем да си вървим.
Навън носилката с ранената продължаваше да чака. Двама келнери се мъчеха да спрат някаква кола, като свиреха с пръсти.
— Какво ще кажем на Еберхард! — продължаваше да се оплаква с развълнуван глас нейният кавалер. — Боже мой, какво проклето нещастие! Как ще му обясним…
„Еберхард е сигурно съпругът“ — помисли си Гребер и заговори с един от келнерите.
— Къде е келнерът, който се занимава с вината?
— Кой? Ото или Карл?
— Един нисък, старичък, прилича на щъркел.
— Трябва да е Ото. — Келнерът погледна Гребер. — Ото е мъртъв. Избата за вина е разрушена. Полилеят го удари като падна. Ото умря, господине.
Гребер замълча за момент.
— Дължа му пари — каза той след това — за една бутилка вино.
Келнерът изтри челото си с кърпа.
— Можете да платите на мен — каза той. — Какво вино беше?
— Една бутилка „Йоханисбергер Каленберг.“
— От първата реколта ли?
— Не, от втората.
Келнерът измъкна листа от джоба си, запали електрическото си фенерче и посочи цената на Гребер.
— Четири марки, моля. Четири и четиридесет с процента.
Гребер му подаде парите. Келнерът ги прибра. Гребер беше уверен, че ще ги запази за себе си.
— Ела — каза той на Елизабет.
Те потърсиха пътя из развалините. Южната част на града гореше. Небето беше сивочервено, а вятърът гонеше пред себе си облаци дим.
— Сега трябва да разберем дали къщата ти още съществува, Елизабет.
Тя поклати глава.
— За това винаги има време. Да останем още малко навън.
Те стигнаха до площада с бетонираното скривалище, в което се бяха приютили първата вечер. Входът му бълваше гъст дим, като врата на ада. Седнаха на една пейка в градинката.
— Гладна ли си? — попита Гребер. — Нищо не сме яли тази вечер.
— Няма значение. Не бих могла нищо да преглътна. Той разгърна шинела си и измъкна от него две бутилки.
— Не зная какво допипах, но ми изглежда коняк. Елизабет го погледна.
— Къде ги намери?
— В избата. Вратата беше отворена. Имаше десетки счупени бутилки. Да считаме, че и тези двете влизат в броя на счупените.
— И ти ги прибра, ей така!
— Естествено. Войник, който пренебрегва отворена изба, е тежко болен. Научих се да мисля и да действувам практично. Десетте божи заповеди не важат за войниците.
— Положително не — каза Елизабет и го погледна. — Всъщност и други заповеди не важат за вас. Толкова малко знаем за вас…
— Ти знаеш вече повече отколкото трябва.
— Толкова малко знаем действително за вас — повтори тя. — Тук вие не сте същите. Трябва човек да ви опознае там. Кой знае какво би научил?
Гребер измъкна две нови бутилки от шинела си.
— Ето една, която може да се отпуши без тирбушон. Шампанско! — Той отви позлатената тел. — Надявам се, че ще пиеш без угризение на съвестта.
— Сега, да.
— Няма да гуляем с него, за да не ни се случи нещастие. Пием чисто и просто, защото сме жадни. А също така и защото сме все още живи.
Елизабет се усмихна.
— Няма нужда да ми обясняваш. Научих го вече, но искам да ми кажеш друго нещо. Защо плати една бутилка, когато отмъкна четири други?
— Има голяма разлика. Ако не бях платил първата бутилка, щеше да бъде мошеничество.
Гребер завъртя бавно тапата и я измъкна без шум.
— Ще трябва да пием направо от бутилката, Елизабет. Ще те науча как.
Стана тихо. Постепенно червеникав здрач обгърна всичко наоколо. В необикновената светлина всичко изглеждаше недействително.
— Погледни онова дърво — каза Елизабет ненадейно. — Цялото е потънало в цвят.
Гребер се обърна. Дървото бе полуизкоренено от една бомба. Част от корените му висяха безпомощно във въздуха, дънерът бе разцепен и някои клони — пречупени. И въпреки това, то беше наистина обсипано с бели, леко обагрени в розово цветчета.
— Къщата до него е изгоряла. Може би топлината е ускорила неговото разцъфтяване — каза той. — То е изпреварило с много време другите дървета. И все пак, то е пострадало най-много.
Елизабет стана и направи няколко крачки. Пейката, на която седяха, беше в сянка и девойката пристъпваше в трептящите отражения на пожарите като балерина на осветена сцена. Червенината я обгръщаше като някакъв див ореол, като блясъка на апокалиптична комета, предвещаваща края на света или появяването на нов спасител.
— То цъфти — каза тя. — За дръвчетата е вече пролет, нищо повече. Друго не ги интересува.
— Да — отговори Гребер. — Те ни дават урок. Те не престават да ни дават уроци. Днес следобед — липата, тази вечер — ей това дърво. Те растат, зеленеят, цъфтят и когато ги разкъса бомба, останалият здрав клон продължава упорито да живее. Те не престават да ни дават уроци, не се оплакват и не изпадат в съжаление за самите себе си.
Елизабет се върна с бавни крачки. Кожата й блестеше в чудновата светлина. За момент като че ли лицето й взе участие в тайнствената магия на този растителен свят, който с неизменна сигурност продължаваше своя неясен път. След това тя напусна алената светлина и навлезе в сянката. Той я почувствува близо до себе си, цяла трептяща от вълнение и топлота. Привлече я към себе си и дървото, което ги покриваше, израсна грамадно в ръждивото небе. Земята ги приюти и девойката не се опита повече да му се съпротивлява.
Стая 48 беше в треска. Яйцевидната глава и двама от играчите на карти бяха в походна униформа. Бяха ги обявили годни за служба и сега чакаха ешелона, който щеше да ги отведе на фронта.
Яйцевидната глава беше много бледен. Той погледна ядосано Ройтер.
— Мръсен кръшкач. Ти с твоя глупав крак оставаш тук, а аз, баща на семейство, трябва да вървя. Ройтер не отговори нищо. Фелдман се изправи в леглото.
— Слушай, яйцевидна кратуно, я да си затваряш устата! — каза той. — Ти трябва да заминеш не заради това, че той остава. А заминаваш, защото си годен за фронта. Ако беше здрав и той щеше да замине. С това нямаше да ти помогне да останеш тук, нали така? Тогава стига си дрънкал!
— Ще говоря каквото си искам! — извика другият побеснял. — Заминавам и имам право да говоря каквото си искам. Вие оставате тук. Спокойно сте се разположили, плюскате, спите, а аз, баща на семейство, отивам да се бия, докато тази мръсна свиня продължава да пие ракия, за да не му заздравее проклетият крак!
— Ти нямаше ли да направиш същото, ако можеше? — попита Ройтер.
— Аз ли? Разбира се, че не! Никога не съм кръшкал.
— Е, тогава всичко е наред, защо пискаш?
— Какво? — запита яйцевидната глава объркан.
— Нали си горд, че никога не си кръшкал. Продължавай да се гордееш и си затваряй устата!
— Бива те тебе да караш хората да говорят дивотии! Само на това си способен, нали? Но и тебе ще успеят да те пипнат, гледай си работата! Дори, ако трябва, лично аз ще те издам!
— Не дрънкай мръсотии! — обърна се към него един от другите двама играчи, който също заминаваше на фронта. — Хайде, трябва да слизаме.
— Не говоря мръсотии. Те грешат. Мръсотия е да си задължен да заминеш, когато си баща на семейство и да си трошиш главата за такива пияници и търбуси. Искам чисто и просто малко справедливост.
— Ах, справедливост! Нима си срещал подобно нещо в армията? Хайде, ела! Той няма никого да издаде. Само се намира на приказки. Сбогом, момчета! Дръжте здраво позициите!
Двама играчи повлякоха яйцевидната глава, който беше извън себе си. Бледен и треперещ, той се обърна още веднъж на прага, поиска да извика нещо, но другарите му го дръпнаха.
— Какво животно! — каза Фелдман. — Прави сцени като някой артист! Нали си спомняте какви речи държеше за това, че съм прекарвал цялата си отпуска в сън?
— Само защото загуби на карти — каза изведнъж Румел, който беше останал извън спора. — Вбесен е, защото загуби двадесет и три марки. Като че ли има някакво значение. Може би трябваше да му ги върна, а?
— Не е късно, ешелонът още не е тръгнал.
— Какво?
— Строени са на двора. Слез и му върни парите, ако те гризе съвестта.
Румел стана и излезе, без да каже дума.
— Още един щурак! — заяви Фелдман. — Какво ще прави с парите оня на фронта?
— Би могъл да ги проиграе отново. Гребер се приближи до прозореца и погледна на двора. Ешелонът се строяваше.
— Деца и старци — каза Ройтер. — След Сталинград прибират всички наред.
— Какво става с Румел? И той държеше речи! — извика Фелдман, учуден и той един път.
— Хванаха го дяволите, докато ти спеше. Фелдман отиде до прозореца.
— Виж, ето яйцевидната кратуна — продължи той. — Скоро ще може сам да отсъди дали е едно и също да сънуваш фронта, когато си в отпуска, или да сънуваш отпуска, когато си на фронта.
— И ние скоро ще добием същия опит — заяви Ройтер. — Главният доктор, смелчага, ми обясни, че един расов германец няма нужда от крак, за да бяга. Човек може спокойно да се бие и седнал.
От двора долитаха команди. После се чу топуркането на ешелона. Гребер имаше чувството, че присъствува на някакво фантастично представление: полк от оловни войници марширува с миниатюрни пушки.
— Бедната яйцевидна глава — каза Ройтер. — Не го беше яд на мене, а на жена му. Убеден е, че ще му изневери, щом като той замине. Прилошава му, че тя ще получава помощ като жена на войник. Въобразява си, че ще гуляе с тези пари.
— Помощ като жена на войник ли? — запита Гребер. — Съществува ли такова нещо?
— Гледай го ти него, да не си паднал от небето? — Фелдман поклати съчувствено глава. — Ще получава двеста марки на месец. Добра пара! Познавам хора, които се ожениха само заради това. Защо да правят помощта подарък на държавата.
Ройтер се отдръпна от прозореца.
— Идва твоят приятел Биндинг. Търсеше те — обърна се той към Гребер.
— За какво? Не ти ли каза?
— Да, има малко празненство в къщи. Искаше да те покани.
— Само това ли?
— Да, само това.
Румел влезе в помещението. Лицето му беше сгърчено.
— Говори ли с яйцевидната глава? — попита Фелдман.
— Да. Той поне си има жена — изстена той ненадейно. — Но да бъдеш задължен да заминеш и да нямаш вече никого…
Румел им обърна грубо гръб и се хвърли на леглото. Другите се направиха, че нищо не са чули.
— Жалко, че кратуната не може да го види — прошепна Фелдман. — Нали винаги твърдеше, че някой ден Румел най-после ще рухне.
— Остави го на мира! — обърна се нервирано Ройтер към него. — Кой знае кога и ти самият ще рухнеш. Никой не е сигурен. Най-малко един сънливец. — Той се обърна към Гребер. — Колко време ти остава на тебе?
— Единадесет дни.
— Единадесет дни! Не са малко.
— Вчера бяха още повече — каза Гребер. — Днес страшно намаляха.
— Няма никого — каза Елизабет. — Нито госпожа Лизер, нито детето. Къщата е на наше разположение.
— Слава Богу! Струва ми се, че щях да я плесна, ако си беше отворила устата. Карахте ли се с нея вчера?
Елизабет се засмя.
— Нарече ме проститутка.
— Защо? Снощи останахме тук само един час.
— Да, но това беше заради завчера. Нали завчера прекарахме цялата вечер тук?
— Разбира се, но нали запушихме ключалката на вратата и пуснахме грамофона да свири непрекъснато. Как са могли подобни глупости да й влязат в главата?
— И аз също се чудя — каза Елизабет, като му хвърли крадешком поглед.
Гребер я погледна. Червенина обля страните му. „Къде ли ми беше умът първата вечер?“ — се запита той.
— Къде е вещицата тази вечер?
— Обикаля селата, за да събира помощ. Зимната помощна акция ли или за лятната, не зная. Ще се върне чак утре вечер. Цялата нощ и целият утрешен ден са на наше разположение.
— Как, утре целият ден? Няма ли да ходиш във фабриката?
— Утре, не. Нали е неделя. Временно не работим в неделя.
— Неделя ли? — попита Гребер. — Какво щастие. Съвсем бях забравил. Ще мога най-после да те видя през деня. Досега те виждах само вечер или през нощта.
— Така ли?
— Разбира се. Първия път беше в понеделник. Излязохме с една бутилка „Арманяк“.
— Вярно, така беше — констатира Елизабет учудена. — И аз също никога не съм те виждала през деня. — Тя замълча, погледна го и после отвърна очи. — Водим малко ненормален живот, нали?
— Нищо друго не ни остава.
— И това е вярно. Ще бъде странно, като се видим утре по обед на светло.
— Нека имаме вяра в божието провидение. А какво ще правим тази вечер? Ще отидем ли в същия ресторант като вчера? Той беше отвратителен. Липсва ни „Германия“. Колко жалко, че е затворен.
— Да останем тук. Имаме достатъчно за пиене. Аз ще се опитам да сготвя нещичко.
— Ще издържиш ли, ако останем тук? Не предпочиташ ли да излезем?
— Когато госпожа Лизер не е тук, струва ми се, че съм във ваканция.
— Тогава оставаме. Ще бъде прекрасно. Една вечер без грамофон. И няма да е необходимо да се прибирам в казармата. Кажи ми само, наистина ли знаеш да готвиш? Някак си не ти отива.
— Мога да опитам. Всъщност надали има нещо особено за ядене. Само това, което може да се купи с купоните.
— Сигурно не е много.
Те отидоха в кухнята. Гребер прегледа провизиите на Елизабет. Нямаше почти нищо — малко хляб, изкуствен мед, маргарин, две яйца и няколко сбръчкани ябълки.
— Имам още купони — каза тя. — И зная един магазин, който сигурно е отворен. Ще отида да купя продукти.
Гребер затвори чекмеджето.
— Пази си купоните — каза той, — ще имаш нужда. За днес трябва по друг начин да намерим нещо. Ще я наредим някак си.
— Не можем да крадем, Ернст — каза Елизабет обезпокоена. — Госпожа Лизер знае какво й принадлежи, грам по грам.
— Не се и съмнявам. Всъщност нямам ни най-малкото намерение да крада. Поне днес. Ще извърша реквизиция като войник на неприятелска територия. Някой си Алфонс Биндинг ме покани тази вечер на малко празненство. Ще отида да взема това, което бих изял, ако бях приел поканата му. Къщата му е пълна с хранителни продукти! Ще се върна след половин час.
Алфонс посрещна Гребер със зачервено лице и отворени обятия.
— Колко се радвам, че дойде, Ернст! Влизай! Днес празнуваме моя рожден ден. Поканих няколко приятели.
Салонът с ловните трофеи беше пълен с дим и хора.
— Виж какво, Алфонс — каза забързано Гребер в коридора. — Не мога да остана. Само минах и трябва веднага да си тръгна.
— Да си тръгнеш ли? И въпрос не може да става, Ернст!
— Може, може, разбери ме. Вече имах среща, когато научих, че си ме търсил.
— Няма значение. Кажи на приятелите си, че си принуден да отидеш на непредвидено задължително събрание на… Или по-добре: на разпит! — Алфонс започна да се киска на висок глас. — Тук има двама офицери от Гестапо. Ще те запозная с тях. Кажи, че си бил призован от Гестапо. Така поне няма да бъде лъжа. Или тогава доведи приятелите си тук, ако са симпатични.
— Невъзможно.
— Защо? Всичко е възможно за мене!
Гребер си помисли, че е по-добре да му каже истината.
— Нали ще ме разбереш, Алфонс — каза той. — Не знаех, че празнуваш рождения си ден. Дойдох да ти поискам нещо за пиене и ядене. Имам среща с едно лице, което по никакъв начин не мога да доведа тук. Бих бил магаре, ако го сторя. Нали разбираш.
Биндинг се захили.
— Схванах номера! Вечно жената! Най-после! Бях започнал да се безпокоя за тебе, знаеш ли? Разбирам сега. Извинен си напълно. Макар че тук ние имаме няколко чудесни парчета. Не искаш ли да хвърлиш един поглед, преди да се откажеш? Ирма е гадже и половина! Идва от концентрационния лагер за жени — там онази русата с ботушите. Колкото до Гудрун, със сигурност можеш да я закараш в леглото още тази вечер. Тя е винаги готова за войниците, които идват от фронта. Миризмата на окопите я възбужда до крайна степен.
— Мене пък не.
Алфонс се разсмя.
— Също сигурно не и миризмата на концентрационния лагер на Ирма? Стеегеман умира за такива работи. Дебелият, ей там, на канапето. Аз не съм от тях. Имам нормални вкусове, обичам мекичкото. Виждаш ли малката в ъгъла? Как я намираш?
— Чудесна!
— Искаш ли я? Ще ти я заема, ако останеш, Ернст.
Гребер поклати глава.
— В никакъв случай.
— Разбирам за какво се касае. Хванал си нещо изключително! Не се извинявай, Ернст! Алфонс също е кавалер. Ела да отидем в кухнята да ти изберем лакомства. След това ще дойдеш да пием по една чаша за рождения ми ден. Дадено?
— Дадено.
В кухнята госпожа Клайнерт се суетеше в бяла престилка.
— Имаме студен бюфет, Ернст — каза Биндинг. — Имаш щастие. Вземи си каквото искаш. Или по-добре, госпожа Клайнерт, направете един пакет за господина, докато ние слезем в избата.
Избата беше богато гарнирана.
— Остави избора на Алфонс — каза Биндинг като смигна. — Няма да съжаляваш. Ето ти най-напред една кутия супа от костенурка. Само я затопляш и готово. Иде направо от Франция. Вземи си две кутии.
Гребер взе консервите.
Алфонс потърси друго нещо.
— Аспержи — продължи той, — холандска стока. Две кутии. Ядат се студени или топли, по желание. Няма нужда от много готвене. А тук, един бут пражка шунка. Той ще бъде контрибуцията на Чехословакия… — Той се качи на една стълбичка. — Парче датско сирене и пакет чисто масло. Всичко е запазено. Ето предимството на консервените кутии. Чакай, ето ти още и праскови със сироп, стига само младото момиче да не предпочита ягоди?
Гребер наблюдаваше късите крака, изправени на стълбата, обути в лачени ботуши. Между тях прозъртаха редици от буркани и консервени кутии. След това се сети за скромните запаси на Елизабет.
— Да имаш две е по-добре, отколкото да имаш едно — каза той. Алфонс се засмя.
— Имаш право — отвърна той. — Ето те пак старият. Какъв смисъл има човек да си създава грижи, нали? Трябва да използуваме това, което ни пада от небето, а завистниците нека си дрънкат. Такъв е моят принцип.
Той слезе от стълбичката и влезе в друга маза, където се намираха бутилките.
— Тук имаме приличен избор от течна плячка — обясни той. — Нашите неприятели, слава Богу, разбират от пиене. Какво искаш? Водка? „Арманяк“? Имам също и полска сливова.
Гребер се поколеба дали да вземе бутилките. Запасите от „Германия“ далеч още не бяха изчерпани. Но Биндинг имаше право. Плячката е общо достояние и трябва да се използува това, което небето праща.
— Имам и шампанско — каза Алфонс. — Аз не го обичам много. Но казват, че било необходимо при любовта. Дръж тази бутилка и се покажи на висотата на положението тази вечер. — Той избухна в смях. — Отгатни какво предпочитам? Кюмел, моля ти се, да, драги мой. Добрият стар кюмел, колкото и странно да ти звучи! Вземи една бутилка и си спомняй за Алфонс като пиеш.
Той взе бутилките под мишница и се качи в кухнята.
— Направете два пакета, госпожа Клайнерт. Един с яденето, другият — с пиенето. Сложете хартия между бутилките, за да не се счупят. Прибавете също и четвърт кило кафе. Стига ли това, Ернст?
— Надявам се, че ще мога да го нося.
Биндинг сияеше.
— Алфонс не забравя старите си другари, особено на рождения си ден. Най-вече, когато се касае за стар съученик.
Той гледаше Гребер с блестящи очи и зачервени бузи. Приличаше на малко момченце, което е открило гнездо с яйца. Гребер беше трогнат от вниманието му. И все пак той си спомни, че точно така сияеше лицето на Алфонс, когато слушаше историите на Хайни.
Биндинг намигна.
— Кафето е за утре сутринта. Надявам се, че ще си полежиш и няма да се прибереш рано в казармата. А сега, ела! Ще те запозная с двама приятели, Шмит и Хофман, от Гестапо. Това са връзки, които могат да бъдат полезни. Само за няколко минути. Ще изпразниш една чаша в моя чест, за моето здраве и за благоденствието на малката ми къщичка с всичките хубави неща, които тя съдържа. — Погледът му се овлажни. — Както виждаш, ние, германците, сме непоправими романтици!
— Невъзможно е да оставим всичко това в кухнята — каза Елизабет просто смаяна. — Трябва да го скрием някъде. Ако госпожа Лизер го види, веднага ще ме наклевети за черна борса.
— Дявол да го вземе, не ми мина през ума! Не може ли да купим мълчанието й, като й дадем това, което най-малко обичаме?
— Нима има нещо вътре, което да не обичаме?
Гребер се засмя.
— Може би изкуствения мед и маргарина. А и от тях ще имаме нужда след няколко дни.
— Всъщност тя е неподкупна — каза Елизабет. — За нея е чест да живее само с купоните си. Гребер се замисли.
— От сега до утре вечер ще изконсумираме една голяма част — каза той след това. — Но не всичко, разбира се. Къде да скрием остатъка?
— В моята стая. Зад книгите и дрехите.
— А ако тършува?
— Всяка сутрин заключвам стаята си на излизане.
— Ами ако тя има друг ключ? Елизабет вдигна очи.
— Виж, за това не съм помисляла — каза тя. — Възможно е.
Гребер отпуши една бутилка.
— Имаме време до утре вечер. Нека най-напред да изядем каквото можем. Ще разопаковаме всичко и ще го наредим на масата като на рожден ден. Всичко заедно, като на витрина.
— И консервените кутии ли?
— И кутиите. Няма да отворим всичките. Първо ще изядем това, което бързо се разваля. Ще прибавим и бутилките. Цялото наше богатство, придобито трудно и почтено чрез кражби и корупция.
— Искаш ли да сложим и бутилките от „Германия“?
— Разбира се. Те са справедливата награда за страха, който изживяхме.
Те бутнаха масата в средата на стаята. После разтвориха двата пакета, отпушиха сливовата, коняка и кюмела. Бутилката шампанско запазиха за десерта.
— Какво пиршество! — извика Елизабет. — Какво ще празнуваме тази вечер? Гребер й подаде една чаша.
— Едновременно ще празнуваме всичко. Нямаме време да измисляме отделни наздравици. Ще чествуваме всичко наведнъж, и по-просто казано — щастието, че сме заедно и че имаме два дни пред себе си.
Той заобиколи масата и прегърна Елизабет. Чувствуваше я до себе си, като някакво друго свое аз, което му се отдаваше по-богато, по-топло, по-лъчезарно от него самия, и по-леко, без граници, без минало, съдържащо целия живот в себе си, без сянка от угризение на съвестта. Тя се притисна към него. Претрупаната маса придаваше празничен вид на стаята.
— Не е ли прекалено за една единствена наздравица? — попита тя. Той поклати глава.
— Просто си послужих с прекалено надути фрази. Всъщност касае се за едно и също нещо: радостта, че продължаваме да живеем.
Елизабет изпи чашата си.
— Понякога си мисля, че бихме съумели да се справим с живота, стига само да ни се даде възможност.
— Мисля, че не започваме зле — каза Гребер.
Прозорците бяха отворени. Предишната вечер съседната къща бе засегната от бомба и стъклата на стаята на Елизабет бяха изпочупени. Тя ги беше заменила с парчета черна хартия, но муселинените пердета, които вятърът издуваше, придаваха благороден вид на стаята.
Нямаше осветление. Така че можеха да оставят прозорците отворени. От време на време се чуваха стъпки на минувачи. Някъде свиреше радио. Хлопнаха се врати. Някой се изкашля. Чу се шум от затваряне на капаците на прозорец.
— Градът заспива — каза Елизабет. — А аз съм малко пияна.
Бяха легнали на леглото един до друг. Остатъците от вечерята и бутилките, с изключение на водката, коняка и шампанското, стояха на масата. Не бяха я разтребили, очакваха пак да огладнеят. Водката се беше свършила. Бутилката коняк стоеше на пода до леглото. Чуваше се шумът от отворената чешма на мивката, в която се изстудяваше шампанското.
Гребер остави чашата си на малката масичка до леглото. Той лежеше в тъмнината и му се струваше, че се намира в някое малко градче отпреди войната. От площада долиташе непрестанният ромон на един фонтан, рой пчели бръмчаха в липата, прозорци се затваряха един след друг, някой свиреше на цигулка преди да си легне.
— Луната скоро ще изгрее — каза Елизабет.
„Луната скоро ще изгрее — помисли си Гребер. — Луната, нежността и простото щастие на живите същества.“ Той ги притежаваше вече. Чувствуваше ги в задрямалото туптене на кръвта, в пресищането на плътта, в бавното дишане, което като уморен вятър минаваше през него. Спомни си за разговора с Полман, Колко далеч беше всичко това! „Странно! — помисли си той. — Как е възможно човек да вижда нещата с такава отчайваща яснота и същевременно да притежава способността да изживява така силно щастието! Но може би всъщност това не е никак странно, може би е невъзможно да бъде другояче. Когато човек си поставя всички въпроси едновременно, той е неспособен да върши каквото и да било. Едва когато не очакваш нищо от живота, той разтваря душата си и действува без страх.“
Лъч светлина проникна през прозореца. Изчезна, върна се, затрептя отново и после не се помръдна вече.
— Това луната ли е? — попита Гребер.
— Не, не е тя. Лунната светлина не е толкова бяла.
Чуха се гласове. Елизабет стана, нахлузи пантофите си, приближи се безшумно до прозореца и се надвеси. Не потърси пеньоар или рокля. Беше гола, но красива и поради това — спокойна, без излишен свян.
— Група работници за разчистване на развалините — каза тя. — Носят със себе си електрически прожектор, лопати и кирки. Ще работят в къщата отсреща. Мислиш ли, че може да има още хора, затрупани в избата?
— Работиха ли през деня?
— Не зная. Не бях в къщи.
— Може би искат само да поправят водопроводните тръби.
— Да, може би.
Елизабет се върна при него.
— Често пъти след нападение съм пожелавала като се върна да намеря къщата изгоряла. Къщата, мебелите, дрехите и спомените. Всичко. Разбираш ли ме?
— Да.
— Не говоря за спомените от баща ми, а за всичко останало — за страха, отчаянието, омразата. Мисля си, че ако къщата бъде разрушена, всичко това ще бъде разрушено заедно с нея и ще мога да започна нов живот.
Гребер я погледна. Слабата светлина отвън падаше върху раменете й. Чуваха се глухите удари на кирките и стърженето на лопатите.
— Подай ми бутилката от мивката! — каза той.
— Тая от „Германия“ ли?
— Да. Ще я изпием преди да е хвръкнала във въздуха. Сложи другата — от Биндинг — на нейното място. Кой знае кога ще бъде следващата бомбардировка? Тези бутилки съдържат въглероден двуокис и експлодират само от въздушния натиск. Имаш ли чаши?
— Да. Чаши за вода.
— Тъкмо за шампанско. В Париж така го пиехме.
— Бил ли си в Париж?
— Да, в началото на войната.
Елизабет донесе чашите и коленичи до него. Той отпуши бутилката предпазливо. Виното искреше под венец от пяна.
— Колко време беше в Париж?
— Няколко седмици.
— Там мразеха ли ви много?
— Не зная. Може би. Не забелязах. Всъщност не желаехме нищо да забелязваме. Вярвахме още на почти всичко, на което ни учеха. И искахме да свършим бързо с войната, за да можем да седим на слънце по терасите пред сладкарниците и да пием непознати вина. Бяхме много млади.
— Млади? Казваш го, сякаш е било преди десетки години.
— Така изглежда.
— Сега не си ли вече млад?
— Млад съм. Но по-другояче.
Елизабет вдигна чашата си към слабата изкуствена светлина, която идеше отвън. Тя я разклати леко и наблюдаваше мехурчетата, които се откъсваха от дъното й. Гребер виждаше раменете й, черните й къдрици, закръгления й гръб, тъмните очертания на присвитите й крака. „Защо ли мечтае да започне нов живот? — помисли си той. — Когато е гола, няма нищо общо с тази къща, със своята работа, с госпожа Лизер. Тя образува едно цяло с трептящата светлина на прозореца, с неспокойната нощ, със сляпото разгаряне на желанието и странната празнота, която настъпва след това, с прегракналите викове и уморените гласове вън, с живота, но също и с умрелите, които изравят. Тя обаче е чужда на случайността, на апатията, на безсмисленото забвение. Чужда е вече! Човек би казал, че тя е захвърлила една маска и че сега се подчинява несъзнателно на закони, за чието съществувание вчера дори не е подозирала.“
— Как ми се иска да съм била с тебе в Париж! — каза тя.
— А аз бих искал да можехме сега да заминем и да няма война.
— Мислиш ли, че ще ни приемат?
— Може би. Нищо не разрушихме в Париж.
— Да, но останалата част на Франция?
— Не толкова много, колкото в другите страни. Всичко стана набързо.
— Може би все пак сте причинили достатъчно злини, за да ни мразят с години.
— Да, възможно е. Човек забравя бързо, когато войната е дълга. Може наистина да ни мразят.
— Бих искала да отидем в страна, където нищо не е разрушено.
— Няма много такива страни — каза Гребер, — Остана ли още нещо за пиене?
— Да, достатъчно. Къде другаде си бил?
— В Африка.
— И в Африка ли? Колко много неща си видял!
— Да, но не така, както в мечтите си.
Елизабет взе бутилката от пода и напълни чашите. Гребер я гледаше как налива. Всичко изглеждаше недействително, и то не само поради това, че бяха пили. Думите се носеха в полумрака и бяха без значение, а това, което имаше значение, не се нуждаеше от думи. То приличаше на прииждането и спадането на някаква безименна река, а думите представляваха платноходки, които плаваха по нея.
— Бил ли си и другаде? — попита Елизабет.
„Платноходки? — помисли си Гребер. — Къде беше виждал платноходки по река?“
— В Холандия — каза той. — Още в самото начало на войната. Кораби се плъзгаха по каналите. А каналите бяха толкова гладки и ниски, че корабите сякаш плаваха в полето. Те се движеха безшумно, с разпънати платна. Беше чудно да ги гледаш вечер как се движат като големи, сини, бели и червени пеперуди.
— В Холандия! — замечта Елизабет. — Може би ще има възможност да отидем там след войната. Ще пием какао, ще ядем бял хляб, с разни видове холандски сиренета, а вечер ще гледаме как минават корабите.
Гребер я погледна. „Ще ядем — помисли си той. — През войната щастието винаги е свързано с храната.“
— Или и там не ще можем да отидем? — запита тя.
— Мисля, че не. Ние нахлухме в Холандия и разрушихме Ротердам без предизвестие. Аз сам видях развалините. Нямаше почти нито една здрава къща. Тридесет хиляди убити. Страхувам се, че и там няма да ни пуснат, Елизабет!
Настъпи мълчание. Внезапно Елизабет вдигна чашата си и я запрати на пода. Тя иззвънтя и се строши на парчета.
— Не можем вече да отидем никъде! — извика тя. — Каква полза да се мечтае! Никой не ни обича, навсякъде ни проклинат!
Гребер седна на леглото. Очите на девойката блестяха като сиво прозрачно стъкло в бледата мъжделееща светлина, идваща отвън. Той се наведе над нея и погледна пода. Назъбените краища на парченцата стъкло блестяха тук-там.
— Ще трябва да светнем и да ги съберем — каза той. — Иначе ще си набодеш краката. Почакай да затворя най-напред прозореца.
Той стана от обратната страна на леглото. Елизабет запали лампата и се наметна с пеньоара си. Светлината я накара да се засрами.
— Не ме гледай! — каза тя. — Не зная защо постъпих така. Не е в характера ми.
— В характера ти е. И имаш право. Животът, който водим, не е за теб. Не ти е тук мястото. Затова понякога можеш спокойно да счупваш нещо.
— Бих искала наистина да зная къде ми е мястото!
Гребер се засмя.
— И аз също не зная. В цирка, или може би в някоя старомодна къща стил барок, или пък между модерни тръбни мебели, или най-после в палатка. Във всеки случай не и в тази бяла моминска стая. А аз си мислех първата вечер, че си изоставено сираче!
— Но аз съм наистина такава!
— Такива сме всички. Само че въпреки това преживяваме без чужда помощ.
Той взе един вестник, постла го на пода и с помощта на друг събра парченцата стъкла. Неволно прочете заглавията. Ново скъсяване на фронтовата линия. Тежки сражения в областта на Орел. Той сгъна вестниците заедно с парченцата и ги пъхна в кошчето. Задушевната атмосфера на стаята му се стори изведнъж двойно по-приятна. Отвън продължаваха да се чуват ударите и стърженето. Подаръците на Биндинг стояха все още на масата. „Понякога за много неща може да се мисли едновременно“ — помисли си Гребер.
— Ще разтребя масата и ще прибера нещата — каза Елизабет. — Не мога повече да ги гледам.
— Къде ще ги сложиш?
— В кухнята. Имаме достатъчно време до утре вечер, за да скрием това, което остава.
— До утре вечер надали ще остане много нещо. Не те ли е страх, че госпожа Лизер може да се върне по-рано?
— Нека се върне. Толкова по-зле за нея. Гребер погледна Елизабет изненадан.
— Да — каза тя. — И аз самата се чудя как с всеки нов ден се променям.
— Не с всеки ден. С всеки час.
— А ти?
— И аз също.
— Хубаво ли е това?
— Да. А и да не е, няма значение.
— Нищо вече няма значение, нали?
— Напротив.
Елизабет изгаси лампата.
— Можем да отворим отново гробницата — каза тя. Гребер отвори прозореца. Вятърът веднага се вмъкна вътре и изду пердетата.
— Ето я луната — съобщи Елизабет.
Червеният диск наистина надничаше изпод един полуразрушен покрив. В момента приличаше на глава на чудовище, което разкъсва лакомо къщата. Гребер взе две чаши за вода и ги напълни до половината с коняк. Подаде едната на Елизабет.
— А сега, да пием! — каза той. — Виното не подхожда на тъмнината.
Луната се издигна по-високо и доби златист цвят. Те лежаха един до друг и мълчаха. Елизабет обърна глава.
— Питам се понякога дали сме щастливи или нещастни — каза тя. Гребер се замисли.
— И двете неща заедно. Това изглежда неизбежно. Напълно щастливи сега са само кравите. И то кой знае? Камъните, да, може би.
Елизабет го погледна.
— Това също няма значение, нали? — каза тя.
— Не, никакво. Нима съществува нещо, което да има значение?
— Да. — Гребер наблюдаваше студената позлатена светлина, която постепенно нахлуваше в стаята. — Това, че все още живеем — каза той, — че още не сме мъртви.