Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (17)

17

— Вашите документи ли? За момент.

Чиновникът си сложи очилата и погледна Елизабет, После се повдигна бавно и мина зад дървената преграда, която отделяше неговото гише от голямата зала.

Гребер го проследи с очи и се огледа. Пътят към изхода не беше свободен.

— Иди при вратата! — каза той тихо. — Чакай ме там. Ако ме видиш да си свалям кепето, тичай веднага у Полман. Не се тревожи за нищо. Ще изтичаш бързо. А аз ще дойда по-късно.

Елизабет се поколеба.

— Хайде побързай! — повтори той нетърпеливо. — Кой знае дали този дърт козел не отиде да извика някого. Не трябва да рискуваме. Чакай навън!

— Може би ще поиска да ме попита още нещо.

— Кой знае. Ще му кажа, че ти е прилошало и че си излязла за малко на въздух. Хайде побързай, Елизабет!

Прав пред гишето, той я проследи с поглед. Тя се обърна и му се усмихна. След това изчезна в тълпата.

— Къде е госпожица Крузе?

Гребер трепна. Чиновникът се беше върнал.

— Ей сега ще дойде. Всичко в ред ли е? Чиновникът кимна с глава.

— Кога искате да се ожените?

— Колкото е възможно по-скоро. Нямам много време. Отпуската ми е почти към края си.

— Можете да се ожените веднага. Документите са готови. За войниците всичко е опростено и става много бързо.

Гребер видя документите в ръцете на чиновника. Той се усмихваше. Изведнъж Гребер почувствува, че му прилошава. Обля го пот.

— Значи всичко е готово? — повтори той и свали кепето от главата си, за да изтрие челото си.

— Всичко е готово — потвърди чиновникът. — Къде е госпожица Крузе?

Гребер остави кепето си на гишето. Потърси Елизабет с поглед. Залата беше пълна с хора и не можа да я види никъде. Тогава забеляза кепето пред себе си. Забравил беше уговорения сигнал.

— За момент — каза той бързо. — Веднага ще отида да я потърся.

Започна да се провира между хората. Може би ще успее да я настигне на улицата. Но преди да стигне до изхода, я откри зад един стълб. Тя чакаше спокойно.

— Слава Богу, намерих те! — възкликна той. — Всичко е в ред. Всичко е в ред, Елизабет.

Те се върнаха заедно. Чиновникът подаде документите на Елизабет.

— Вие сте дъщеря на санитарния съветник д-р Крузе? — запита той.

— Да.

Гребер спря да диша.

— Познавам баща ви — каза чиновникът. Елизабет го погледна.

— Имате ли някакви новини от него? — запита тя след малко.

— Не повече отколкото вие самата. Нищо ли не сте чули за него?

— Не.

Чиновникът свали очилата си. Имаше светлосиви късогледи очи.

— Да се надяваме на най-доброто! — Той подаде ръка на Елизабет. — Всичко хубаво. Сам лично се заех с вашия въпрос и го уредих. Можете да се ожените още днес. Мога и това да подготвя. Веднага, ако искате.

— Веднага — каза Гребер.

— Следобед — каза Елизабет. — В два часа удобно ли е?

— Ще уредя всичко за два часа — каза чиновникът. — Трябва да отидете в гимнастическия салон на градското училище. Канцеларията на гражданското отделение се намира сега там.

— Благодаря.

Те се спряха пред вратата.

— Защо не веднага? — попита Гребер. — В такъв случай няма да има време да ни се случи нещо преди женитбата.

Елизабет се усмихна.

— Трябва ми малко време, за да се приготвя, Ернст, Нима не ме разбираш?

— Само наполовина.

— Наполовина е достатъчно. Ела да ме вземеш в два без четвърт.

Гребер се поколеба.

— Колко просто беше всичко всъщност! — каза той след това. — А аз какво ли не очаквах! Не зная защо бях толкова уплашен! Кой знае колко смешен съм ти се струвал, нали?

— Съвсем не.

— Признай, поне малко.

Елизабет поклати отрицателно глава.

— И баща ми също смяташе за смешни хората, които го предупреждаваха. Ние имахме щастие. Това е всичко, Ернст.

Няколко улици по-далеч той намери една шивашка работилница. Един мъж, който приличаше на кенгуру, седеше вътре и държеше войнишка униформа на коленете си.

— Мога ли да ви дам един панталон за чистене? — попита Гребер.

Мъжът вдигна очи.

— Не се занимавам с химическо чистене, Аз съм шивач.

— Виждам. Бих искал също да си огладя нещата.

— Тези, които са на гърба ви ли?

— Да.

Шивачът стана като мърмореше нещо. Той се наведе над петното на панталона.

— Това не е кръв — обясни Гребер. — Дървено масло. Ще излезе много лесно с бензин.

— Защо тогава не го изчистите сам, щом разбирате толкова много от такива работи! Бензинът няма абсолютно нищо да помогне.

— Възможно е. Вие сигурно знаете това по-добре, Нямате ли нещо да облека, докато чакам?

Шивачът изчезна зад едно перде и се върна с един панталон на квадрати и бяло сако. Гребер ги взе.

— Колко време ще трае? — запита той. — Униформата ми трябва за сватба.

— Един час. Гребер се преоблече.

— Ще се върна тогава след един час! Кенгурото го погледна с недоверие. Надяваше се, че клиентът ще почака в магазина.

— Униформата ми ще ви служи като залог — каза Гребер. — Няма да избягам. Шивачът се усмихна неочаквано.

— Вашата униформа принадлежи на държавата, младежо. Но вие можете да излезете. Идете да се подстрижете. Необходимо е, щом ще се жените.

— Имате право, наистина!

Гребер влезе в една бръснарница. Някаква жена, цялата кожа и кости, се суетеше около клиентите.

— Мъжът ми е на фронта — каза тя. — Междувременно го замествам аз. Седнете тук. Бръснене ли?

— Подстригване. Знаете ли да подстригвате?

— Боже мой! Дали съм знаела да подстригвам! Започвам вече да не зная да правя друго нещо. Да ви измия ли главата? Все още имаме прекрасен сапун.

— Да.

Бръснарката работеше с цялата си енергия. Тя подстрига косата на Гребер за един миг и започна да му търка енергично главата, потънала в обилна пяна.

— Искате ли брилянтин? — попита тя. — Парижка стока.

Гребер изтръпна, като се видя в огледалото. Ушите му стърчаха като отлепени от високо подстриганата му глава.

— На какво мирише? — попита Гребер, тъй като още си спомняше за ароматичната сол на Алфонс.

— Мирише на брилянтин, на какво друго искате да мирише? Френски е.

Гребер доближи бурканчето до носа си. Брилянтинът миришеше само на стара гранясала мазнина. Ерата на плодоносните победи беше вече далеч. Той погледна косата си. Там, където бе останала по-дълга, стърчеше нагоре на снопчета.

— Добре, сложете брилянтин — каза той. — Само че малко.

Плати и се върна при шивача.

— Връщате се много рано — избоботи кенгурото, като го видя да влиза.

Гребер не възрази. Седна и се загледа в шивача, който гладеше панталона му. Прекалената горещина започна да го приспива. Войната му се стори изведнъж далечна. Мухите бръмчаха, ютията съскаше върху влажния плат и малката стаичка беше изпълнена с необичайна и отдавна забравена сигурност.

— Това е всичко, което можах да направя. Шивачът подаде на Гребер панталона. Той го разгледа. Петното беше почти изчезнало.

— Много добре — каза Гребер. Панталонът миришеше на бензин, но той не каза нищо. Преоблече се набързо.

— Кой ви подстрига? — попита го шивачът. — Една жена, чийто мъж е мобилизиран.

— Изглежда като че ли сам сте се подстригали. Не мърдайте.

Кенгурото клъцна няколко непослушни кичура коса с огромните си ножици.

— Ето, така е малко по-добре.

— Колко ви дължа? Шивачът му смигна.

— Хиляда марки или абсолютно нищо. Значи абсолютно нищо, нали? Сватбен подарък.

— Много ви благодаря. Знаете ли къде има цветарница?

— Има една на „Шприенщрасе“. Магазинът беше отворен. Две жени стояха в него и се пазаряха с продавачката за един траурен венец.

— Шишарките по него са истински — обясняваше продавачката. — Така струва винаги малко по-скъпо.

Едната от двете жени я гледаше възмутено. Дебелите й меки бузи трепереха.

— Но това е кражба! — каза тя. — Кражба! Ела, Мина. Ще намерим на друго място по-евтин венец.

— Можете и да не го вземете — каза продавачката обидено. — Лесно ще продам стоката си.

— При тези цени?

— О, да, точно при тези цени! Нямам достатъчно стока и до вечерта всичко се продава, уважаеми госпожи!

— Вие сте спекулантка, която използува войната!

Двете дами напуснаха с достойнство магазина. Продавачката пое дълбоко дъх, като че ли искаше да извика нещо след тях, но забеляза Гребер и се обърна към него. Изведнъж по лицето й се появиха две червени петна.

— А вие какво ще обичате? Венец или траурни букети? Както виждате, магазинът не е голям, но имам много хубави букети от борови клончета.

— Не е за погребение — каза Гребер.

— Тогава за какво? — измърмори продавачката объркана.

— Искам да купя цветя.

— Цветя ли? Имаме лилии…

— Не искам лилии. Нещо за сватба.

— Но лилиите са тъкмо за сватба, господине! Те са символ на невинност и девственост.

— Права сте. Но нямате ли рози?

— Рози! По това време? Откъде? Във всички парници сега отглеждат зеленчуци! Изобщо много е мъчно да получим каквато и да е стока.

Гребер разгледа изложените цветя. Най-после откри букет нарциси зад един венец във формата на пречупен кръст.

— Дайте ми това. Продавачката взе букета и го изтърси от водата.

— За съжаление принудена съм да ви го увия във вестник. Нямаме вече никаква друга хартия.

— Няма значение.

Гребер плати нарцисите и излезе. Веднага се почувствува неловко с цветята в ръка. Минувачите сякаш го гледаха неодобрително. Той държеше букета с цветята надолу. След това се помъчи да го скрие под мишницата си. Вниманието му бе привлечено от единия ъгъл на вестника, с който беше обвит букетът. До жълтите цветя се виждаше снимката на мъж с разпенени уста. Това беше фотографията на председателя на един народен съд. Гребер прочете текста. Четирима души били екзекутирани, защото вече не вярвали в германската победа. Главите им били отсечени с брадва. Гилотината беше много отдавна изоставена. Смятаха я за прекалено хуманна. Гребер смачка вестника и го захвърли надалеч.

Чиновникът имаше право — Службата за гражданското състояние се намираше в гимнастическия салон на основното училище. Един служител беше седнал пред няколко въжета за катерене, долните краища на които бяха прикрепени към стената. Между тях висеше един портрет на Хитлер в униформа, а под него пречупен кръст с германски орел.

Трябваше да почакат. Един възрастен войник беше пред тях. Той беше придружен от една жена, която носеше на гърдите си златна брошка във формата на кораб с платна. Войникът изглеждаше развълнуван, жената — спокойна. Тя се усмихваше на Елизабет така, като че ли бяха съзаклятнички.

— Свидетелите? — каза чиновникът. — Къде са свидетелите ви?

Войникът избърбори нещо смутено. Той не беше довел никакви свидетели.

— Аз мислех, че при военните бракове няма нужда от свидетели — най-после успя да произнесе той.

— Само това липсваше! При нас си има ред! — възкликна служителят.

Войникът се обърна към Гребер.

— Искаш ли да ни услужиш, другарю? Ти и госпожицата? — попита той. — Само ще се подпишете.

— Дадено. След това и вие ще се подпишете за нас. И аз мислех, че няма нужда от свидетели.

— Като че ли имахме време да мислим и за това!

— Всеки трябва да мисли за своите граждански задължения! — издекламира отсечено чиновникът. По всичко изглеждаше, че смята небрежността за лична обида. — Нима бихте отишли на фронта ей така, без оръжие?

Старият войник го гледаше слисан.

— Но това е съвсем друго нещо. Свидетелят да не е оръжие?

— Никога не съм твърдял такова нещо. Направих просто едно сравнение, Е добре, къде са ви свидетелите?

— Ето, другарят и госпожицата. Чиновникът погледна Гребер с досада. Такова просто разрешение на въпроса не му се харесваше.

— Имате ли лични карти? — запита той Гребер, като очакваше отрицателен отговор.

— Ето. Ние също идваме, за да сключим брак.

Чиновникът взе документите, като си мърмореше нещо. Той вписа в регистъра имената и презимената на Гребер и Елизабет.

— Подпишете се тук.

И четиримата се подписаха.

— Поздравлявам ви от името на фюрера — каза с леден тон чиновникът на войника и жена му. — Вашите свидетели? — обърна се след това той към Гребер.

— Господинът и госпожата — каза Гребер, като посочи двойката.

Чиновникът поклати глава.

— Мога да разреша само на единия от двамата да бъде свидетел — заяви той.

— Защо? Как можахме ние и двамата да им бъдем свидетели?

— Да, но вие сте неженени. Сега те представляват съпружеска двойка. За свидетели се изискват две независими едно от друго лица. Една законна съпруга е невалидна в случая.

Гребер не можеше да разбере дали чиновникът има право, или искаше само да им създава мъчнотии.

— Няма ли тук някой, който да може да свърши работата? — запита той. — Някой друг чиновник например?

— Това не е моя работа — каза чиновникът със злорадство. — Ако нямате свидетели, не можете да се ожените.

Гребер се огледа.

— От какво имате нужда? — го запита един възрастен човек, който се приближи към тях и изглежда бе дочул целия разговор, — От свидетел ли? Аз съм на ваше разположение.

Той застана до Елизабет. Чиновникът го изгледа студено.

— Имате ли документи?

— Разбира се.

Новодошлият извади бавно един паспорт от джоба си и го хвърли на масата. Чиновникът го взе с вид на отвращение и го отвори, но веднага скочи на крака и извика с писклив глас: „Хайл Хитлер, г-н оберщурмбанфюрер!“

— Хайл Хитлер! — отговори оберщурмбанфюрерът небрежно. — А сега постарайте се малко да престане тази глупава комедия, разбрано ли е? Не ви ли е срам да се държите по този начин с войници?

— Разбрано, г-н оберщурмбанфюрер! Моля, бъдете така любезен да се подпишете тук!

Така Гребер разбра, че вторият му свидетел е оберщурмбанфюрерът от войските на СС Хилдебранд. Първият свидетел беше простият войник от пионерските войски Клоц. Хилдебранд стисна ръцете на Гребер и Елизабет, после тези на Клоц и жена му. Чиновникът от Службата по гражданско състояние измъкна зад въжетата за катерене, които приличаха на бесилка, два екземпляра от книгата на Хитлер „Моята борба“.

— Подарък от общината! — обясни той надуто, като гледаше как Хилдебранд се отдалечава. — Тръгнаха вече и цивилни! Човек не знае какво може да му дойде до главата! — изръмжа той с друг тон.

Четиримата младоженци заобиколиха магарето за прескачане и успоредките, за да стигнат до изхода.

— Кога трябва да се връщаш? — обърна се Гребер към войника от пионерските войски.

— Утре — Клоц му намигна. — Отдавна искахме да се оженим. Защо да правим подарък на държавата? Ако ми строшат главата, поне Мария няма да остане на улицата. Нали е така?

— Разбира се.

Клоц отвори войнишката си торба.

— Ти ни направи знаменита услуга, другарю. Имам прекрасна наденица. Опитайте я. Не отказвай, вземи я! Аз съм селско чедо. Имам доста от тях. Исках да я дам на чиновника от Службата по гражданското състояние. Представяш ли си, на този посерко!

— В никакъв случай! — Гребер взе наденицата. — Ето ти тази книга в замяна. Нямам нищо друго, което да ти дам като сватбен подарък.

— Но, другарю, той ми даде и на мене една!

— Няма значение. Ще ти станат две. Една за теб и една за жена ти.

Клоц разгледа книгата.

— Хубава подвързия — констатира той. — Наистина ли не искаш да я запазиш за себе си?

— Нямам нужда от нея. В къщи имаме един екземпляр, подвързан с кожа с позлатени краища.

— Това е вече друго. Хайде всичко хубаво!

— И на тебе също! Гребер настигна Елизабет.

— Нищо не казах на Алфонс Биндинг, защото той искаше да ни стане свидетел — каза той. — Не исках до нашите имена да фигурира името на околийски водач. Вместо него ние имаме сега името на един оберщурмбанфюрер от СС! Ето докъде водят и най-добрите намерения.

Елизабет се засмя.

— Да, но нали смени библията на режима срещу една наденица! Равновесието не е нарушено!

Те пресякоха пазарния площад. Статуята на Бисмарк, от която всъщност бяха останали само краката, беше отново изправена. Ято гълъби се въртеше над черквата „Света Мария“. Гребер погледна Елизабет, „Всъщност би трябвало да съм най-щастливият човек“ — помисли си той. Но не се чувствуваше така, както бе очаквал.

Те се изтегнаха на една малка полянка в гората край града. Пролетен дъх се носеше между стволовете на дърветата. Иглики и виолетки бяха нацъфтели в мъха. Задуха лек ветрец. Изведнъж Елизабет се изправи.

— Какво виждам, ей там? Някаква омагьосана гора! Или сънувам? Дърветата са украсени със сребърни ресни! Виждаш ли ги и ти?

Гребер кимна с глава.

— Изглеждат като украшения на коледно дърво.

— Какво е това?

— Станиол. Или много тънък алуминий, нарязан на тесни ленти. Нещо подобно на сребристата хартия, с която обвиват шоколада.

— Да. Наистина цялата гора е покрита с тях. Откъде идват?

— Самолетите ги хвърлят на снопчета. Те объркват радиовълните. Мисля, че пречат да се установи откъде идват самолетите. Въобще нещо подобно. Тясно нарязаните станиолови ленти прекъсват или смущават радиовълните, когато, трептейки, падат бавно към земята.

— Жалко! — каза Елизабет. — Прилича на гора от коледни елхи. Всъщност това е част от войната. А аз мислех, че най-после, за първи път сме далече от нея.

Те не можеха да откъснат очи от чудната феерия. Дърветата около полянката бяха отрупани с ленти, които трептяха по клонките и искряха, леко полюшвани от вятъра. Слънцето си беше пробило път между облаците и ги превръщаше в някаква блестяща приказка. Една нощ на ужас, на сърцераздирателен вой, на смърт и на развалини бе поставила по дърветата този мълчалив и нежен декор, който събуждаше в тях цяло шествие от стари спомени, от приказки, спокойни и вълнуващи бдения около елхата.

Елизабет се притисна до Гребер.

— Нека приемем всичко така, както изглежда, а не каквото е всъщност.

— Съгласен съм.

Гребер измъкна от джоба на палтото си книгата, която му беше дал Полман.

— Ние не можем да направим сватбено пътешествие, Елизабет. Но Полман ми даде това — книга с картини от Швейцария. Някой ден след войната ще отидем там и ще намерим всичко, от което сме лишени засега.

— Швейцария? Това е страната, където нощно време няма затъмнение, нали? Гребер отвори книгата.

— Сега вече и в Швейцария няма никаква светлина. Чух го в казармата. Били сме изпратили ултиматум да затъмняват светлините си. Швейцарците били принудени да отстъпят.

— Защо?

— Ние нямахме нищо против това Швейцария да бъде осветена дотогава, докато бяхме единствените, които я прелитаха. Сега обаче и другите летят над нея. С бомби към Германия. Обилно осветените швейцарски градове им служат за добра ориентация. Затова именно.

— И там значи е същото като тук.

— Да. Но поне имаме утешението да намерим една непокътната страна, когато заминем за Швейцария след войната. Тя ще остане вярна на картините от тази книга. Ако се касаеше за книга с картини от Италия, Франция или Англия, всичко щеше да бъде съвсем другояче.

— Също и от Германия.

— Също и от Германия, да. Те прелистваха книгата.

— Планини — каза Елизабет. — Нима в Швейцария няма друго освен планини? Няма ли топли дни, няма ли юг?

— Разбира се, че има! Ето, виж Италианска Швейцария.

— Локарно… не се ли състоя там някаква голяма мирна конференция? Конференцията, на която бе решено да няма никога вече война?

— Мисля, че да.

— Тази работа не трая дълго.

— Не. Ето Локарно. Виж палмите, старите черкви, а ето и езерото Маджоре. Това тук са острови, отрупани с азалии, мимози, пълни със слънце, с мир.

— Да. Как се казва това малко градче?

— Порто Ронко.

— Добре — каза Елизабет, като се излегна отново. — Да запомним името му. Ще отидем там по-късно. Сега вече ми омръзна да пътувам.

Гребер затвори книгата. Той се загледа за момент в трептящото и искрящо сребро по дърветата, после пъхна ръката си под раменете на Елизабет. Чувствуваше нейното топло присъствие и още по-близко — гръдта на земята, върху която игликите се смесваха с нежната трева. Едно розово цвете с тесни нежни листенца на венчето разцъфваше до бузата му. То ставаше все по-голямо и по-голямо, докато изпълни целия хоризонт и очите на Гребер се затвориха.

Вятърът стихна. Стъмни се бързо. Глух тътнеж се разнесе в далечината. „Артилерия — помисли си Гребер в полусън. — Но откъде? Къде се намирам? Къде е фронтът?“ После, когато присъствието на Елизабет го измъкна от кошмара, той се запита: „Къде ли има тука оръдия? Сигурно има упражнения по стрелба?“

Елизабет се изправи.

— Къде са? — прошепна тя. — Бомбардират ли, или се отдалечават.

— Това не са самолети.

Тътнежът започна отново. Гребер стана и наостри слух.

— Няма нито бомби, нито артилерия, нито самолети, Елизабет — каза той, — идва буря.

— Не е ли малко рано за буря?

— Бурите не се подчиняват на никакви правила.

Първите светкавици прерязаха небето. Те изглеждаха бледи и немощни в сравнение с тези, които хората можеха да направят. И гръмотевицата трудно можеше да се сравни с бумтенето на ято самолети.

Заваля дъжд. Те прекосиха тичешком полянката и се подслониха под боровете. Скоро ромонът на дъжда по короните на дърветата ги заобиколи като шепот на невидима тълпа. В полумрака между шубраците Гребер забеляза, че косите на Елизабет бяха окичени със сребърни висулки, по които светкавиците запалваха чудни отблясъци.

Те излязоха от гората и се скриха в чакалнята на трамвайната спирка, където вече се бе събрала цяла тълпа. Имаше и няколко есесовци. Те бяха млади и заглеждаха настоятелно Елизабет.

След около половин час дъждът спря.

— Не зная къде се намираме — каза Гребер. — В коя посока трябва да вървим?

— Надясно.

Те прекосиха улицата и навлязоха в една сенчеста алея. Дълга редица мъже работеха в полумрака. Поставяха водопроводни тръби. Облечени бяха в затворнически дрехи. Внезапно Елизабет се отдели от него и тръгна към работниците. Бавно минаваше към всеки един, навеждаше се и ги оглеждаше, сякаш търсеше някого. Сега Гребер можа да различи номера по дрехите им. Изглежда, че бяха затворници от концентрационния лагер. Работеха мълчаливо и бързо, без да поглеждат нагоре. Главите им приличаха на мъртвешки черепи, а дрехите се вееха върху изсушените им тела. Двама от тях лежаха грохнали пред една барачка за продажба на зелтерска минерална вода, скована от дъски.

— Хей, вие там! — изкрещя един есесовец. — Назад! Забранено е да се минава оттам!

Елизабет се направи, че не го чува. Тя само ускори крачките си и продължи да хвърля изпитателен поглед към всяко едно от тези смъртнобледи лица.

— Назад! Ей там, жената! На вас говоря! Дявол да го вземе, глуха ли сте?

Есесовецът изтича, като ругаеше.

— Какво има? — попита Гребер.

— Какво има ли? Да не са ви запушени ушите, или какво?

Гребер видя да пристига бегом и втори есесовец — някакъв обершарфюрер. Той не се осмели да извика Елизабет, знаеше, че тя няма да го послуша.

— Търсим нещо — каза той на есесовците.

— Какво? Хайде, дайте обяснения!

— Загубихме нещо. Една брошка — във формата на кораб с брилянти. Минахме оттука снощи. Трябва да е паднала в тази алея. Може би сте я намерили?

— Какво?

Гребер повтори лъжата си. Той забеляза, че Елизабет беше вече огледала половината от редицата затворници.

— Нищо не е било намерено тук — каза обершарфюрерът.

— Разправя ни измислици — каза есесовецът. — Имате ли документи?

Гребер го изгледа за момент спокойно. С удоволствие би му стоварил един юмрук. Есесовецът нямаше повече от двадесет години. „Щайнбренер — помисли си той. — Хайни. Същият тип!“

— Не само че имам документи, но даже много добри документи. Оберщурмбанфюрерът Хилдебранд е например един от най-добрите ми приятели, ако това ви интересува!

Есесовецът избухна в смях.

— И кой още? Сигурно и самият фюрер, нали?

— Не, фюрерът не. — Елизабет беше почти стигнала до края на редицата. Гребер измъкна бавно семейната си книжка от джоба.

— Ето, елате под лампата! Прочетете тук! Това е подписът на моя свидетел на сватбата. А датата? Днешна дата, както виждате. Още нещо да питате?

Есесовецът се наведе над документа. Обершарфюрерът също четеше през рамото му.

— Това е наистина подписът на Хилдебранд — каза той. — Аз го познавам. Но не трябва да минавате оттук. Забранено е. Не можем нищо да направим. Съжалявам за брошката ви.

Елизабет се връщаше бавно.

— И аз също — каза Гребер. — Разбира се, няма да продължим да търсим, щом е забранено. Заповедта си е заповед.

Той тръгна напред, за да пресрещне Елизабет, но обершарфюрерът го придружи.

— Може би ще намерим брошката. Къде да я изпратим?

— Предайте я на Хилдебранд, така ще бъде най-лесно.

— Добре — отговори почтително обершарфюрерът. — Намерихте ли нещо? — обърна се той към Елизабет.

Тя го погледна с такъв вид, като че ли се събуждаше от сън.

— Разказах на обершарфюрерът за брошката, която загубихме снощи тук — каза бързо Гребер. — Ако се намери, той ще я предаде на Хилдебранд.

— Благодаря — отговори Елизабет объркана. Обершарфюрерът я погледна настоятелно и кимна с глава.

— Можете да разчитате на нас! Ние сме учтиви хора.

Елизабет хвърли последен поглед към затворниците. Обершарфюрерът забеляза това.

— Ако някой от тези свини я е задигнал, скоро ще я намерим — обеща той галантно. — Ще ги претърсим, докато ни попадне в ръцете.

Елизабет изтръпна.

— Не съм сигурна, че тук съм я загубила — каза тя. — Възможно е да е паднала по-горе, в гората. Струва ми се, че беше там.

Обершарфюрерът се усмихна иронично. Тя се изчерви.

— Сигурно трябва да е в гората — повтори тя. Обершарфюрерът се усмихна още по-иронично.

— В такъв случай, разбира се, не можем да помогнем — каза той.

Гребер се намери изведнъж до бръснатата глава на един от наведените затворници. Той плъзна ръка в джоба си, измъкна от там пакет цигари и го изпусна в краката на затворника, като продължи да стои обърнат на другата страна.

— Много ви благодаря — каза той на обершарфюрера. — Ще се върнем утре в гората, за да продължим търсенето. По всяка вероятност тя е останала там.

— Няма защо. Хайл Хитлер! Моите сърдечни пожелания за сватбата.

— Благодаря.

Те вървяха мълчаливо един до друг дотогава, докато изгубиха от очи затворниците. Проясненото небе беше набраздено с дълги ивици розово-седефени облаци, които приличаха на ято розови фламинго.

— Не трябваше да постъпвам така — каза Елизабет. — Съзнавам го. Но — няма значение. Всички сме еднакви. Едва сме се отървали от една опасност и веднага сами доброволно се излагаме на нов риск.

Тя кимна с глава.

— Ти ни спаси с брошката. И с Хилдебранд. Наистина лъжеш чудесно.

— Това — каза Гребер — е всъщност единственото нещо, което нашият народ отлично научи през последните десет години. А сега, хайде да си ходим у дома.

Имам абсолютно право, официално подписано и парафирано, да живея в твоето жилище. Отказах се от леглото си в казармата, днес следобед си прибрах нещата от Алфонс и сега най-после се прибирам в къщи. Ще си позволя лукса да си поспя до късно, докато ти ще имаш куража да ставаш сутрин рано, за да печелиш хляба на семейството.

— Утре няма да ходя във фабриката. Имам два дни отпуска.

— Защо едва сега ми го казваш?

— Исках дори да те изненадам сутринта. Гребер поклати глава.

— Само без изненади, моля ти се. Нямаме време за тях. Всяка минута ни е необходима, за да се радваме. Всъщност, нека започнем веднага. Имаме ли достатъчно за закуска? Или да мина при Алфонс преди да се прибера?

— Имаме достатъчно.

— Добре. Тогава ще си позволим да закусим с голям шум. Ако искаш, ще изсвирим даже и Хохенфридбергския марш. А когато г-жа Лизер се появи, цялата трепереща от целомъдрено възмущение, ще пъхнем под носа й, под мръсния й нос на доносничка, нашата семейна книжка. Представяш ли си физиономията й, като види името на нашия свидетел-есесовец!

Елизабет се усмихна.

— Може и нищо да не каже. Завчера, когато ми предаваше половината кило захар, което ти ми беше оставял, неочаквано ми заяви, че си бил напълно порядъчен младеж. Бог знае какво я беше прихванало изведнъж, за да си промени така мнението! Знаеш ли защо?

— Нямам представа. Вероятно се дължи на поквара. Това е второто нещо, на което ни научиха през последните десет години.