Ерих Мария Ремарк
Време да се живее и време да се мре (10)

10

Слънцето грееше над гробищата. Гребер забеляза, че портата бе засегната от бомба. Кръстове и надгробни плочи бяха разхвърляни по пътеките и по гробовете. Плачещи върби бяха изтръгнати с корените нагоре. Корените приличаха на клони, а самите клони — на виещи се зелени корени. Имаха вид на причудливи растения, изхвърлени с тинята от дъното на някое подземно море. По-голямата част от костите на бомбардираните в последния им покой мъртъвци бяха събрани на малки купчини. Трески и парчета от изгнили ковчези бяха пръснати сред върбите. Черепи не се виждаха.

До черквата бяха издигнали навес. Под него работеха един надзирател и двама гробари. Надзирателя бе изпотен. Той махна нетърпеливо с ръка, когато чу молбата на Гребер.

— Няма време, драги мой! Имаме двадесет погребения до обед. Милостиви боже, откъде да знаем къде са положени родителите ви. Има десетки гробове без надгробни камъни и имена. Станахме голямо предприятие! Откъде да знаем кой къде е.

— Не водите ли списъци?

— Списъци! — отвърна надзирателят с горчивина и се обърна към двамата гробари.

— Чувате ли? Иска да види списъците. Списъци! Знаете ли колко трупове стоят още непогребани. Двеста. Знаете ли колко бяха докарани след последното нападение? Петстотин! Колко при предишното нападение? Триста. Това стана в разстояние на четири дни. При това положение как да наваксаме? Нямаме физическа възможност. Трябват ни багери вместо гробари, за да можем горе-долу да смогнем и погребем труповете, които лежат още наоколо. А знаете ли кога ще бъде следващото нападение? Тази вечер? Утре? Иска списъци! Гребер не отговори нищо. Той извади пакет цигари от джоба си и ги сложи на масата. Надзирателят и гробарите се спогледаха. Гребер почака един момент. След това сложи и три пури на масата. Беше ги донесъл за баща си от Русия.

— Добре — каза надзирателят. — Ще направим каквото можем. Напишете ни имената. Един от нас ще запита в управлението на гробищата. В това време можете да видите мъртвите, които още не са записани. Ето там, наредените трупове покрай стените на черковния двор.

Гребер се отправи натам. Една част от мъртъвците имаха имена, ковчези, носилки, покривки, цветя — други бяха покрити само с бели платна. Той прочиташе имената и повдигаше платната на безименните. След това отиде към редиците на неизвестните, които лежаха един до друг под един тесен навес до стената.

Някои от тях бяха със затворени очи, други с кръстосани на гърдите ръце, повечето обаче в това положение, в което ги бяха намерили; бяха опънали само ръцете и краката им, за да се печели място.

Върволица от мълчаливи хора минаваше покрай тях. Наведени напред, те разглеждаха бледите, вкочанени лица и търсеха близките си.

Гребер влезе в редицата. Изведнъж на няколко крачки пред него една жена се свлече над един мъртвец и започна да ридае. Другите безмълвно я заобикаляха и продължаваха да търсят приведени, със съсредоточени, почти безизразни лица, по които не бе изписано нищо друго, освен изпълнено със страх очакване. Колкото повече се приближаваха до последните мъртъвци, толкова по-доловимо по лицата им се появяваше слаб лъч на неспокойна, скрита надежда; а когато стигаха края, те въздъхваха с облекчение.

— Ходихте ли в черквата? — запита надзирателят.

— Не.

— Там са най-обезобразените — надзирателят погледна Гребер. — Необходими са обаче здрави нерви.

— Ето на, вчера обершарфюрерът на един концентрационен лагер се почувствува зле като влезе. А изглеждаше здрав като бик.

Гребер влезе в черквата. След малко излезе. Надзирателят чакаше вън.

— Ужасно, нали? — Той погледна Гребер изпитателно. — Не един е припадал при тази гледка — заяви той.

Гребер не отговори нищо. Той бе виждал в живота си толкова много мъртъвци, че нищо не му правеше впечатление — дори и фактът, че в случая се касае за цивилни, между които много жени и деца. Неведнъж той бе виждал и цивилни мъртъвци; а телата на убитите в Русия, Холандия и Франция не бяха по-малко обезобразени от тези, които току-що бе видял. Струваше му се дори, че замръзналите през зимата в Русия трупове във всички стадии на разложението, и най-вече онази група от петдесет обесени партизани, с посинели, подути лица, изцъклени очи, попукани устни и почернели, чудовищно уголемени езици, представляваха много по-страшна картина, отколкото човешките останки, натрупани в черквата.

— В управлението на гробищата няма такива имена — каза надзирателят. — Но в града има още два дома за покойници. Проверихте ли там?

— Да.

— Те имат още лед. По-добре са от нас.

— Те са препълнени.

— Да, но са охлаждани. При нас не е така. А времето се затопля все повече. Ако последват още няколко нападения и имаме слънчево време, ще бъде катастрофа. Трябва да прибегнем към масови гробници.

Гребер кимна с глава. Но той не разбираше защо масовите гробници щяха да представляват катастрофа. Не беше ли катастрофа именно това, което налагаше масовите гробници.

— Работим, колкото можем — заяви надзирателят. — Наемаме всеки ден нови гробари, но въпреки това, все още сме твърде малко. Техниката ни не подхожда за нашите времена, а ни спират и религиозните предписания. — Той изтри бавно челото си. — Само в концентрационните лагери има истински напредък. Там се справят ежедневно със стотици трупове. Действуват по ултрамодерни методи. Това е възможно, разбира се, само ако разполагаш с крематориуми, но тук не може и дума да става за подобно нещо.

За момент той се загледа в пространството. След това кимна на Гребер и се върна бързо при навеса, верен на дълга си и старателен служител на смъртта.

Гребер трябваше да почака няколко минути; две погребални процесии препречваха изхода. Той огледа още веднъж наоколо. Свещеници отслужваха опело край нови гробове, близки и приятели на умрелите стояха до пресните могилки. Носеше се миризма на увехнали цветя и рохкава пръст, птичките пееха, върволицата търсеше близките си и продължаваше да се точи край оградата. Гробари забиваха търнокопи в полуизкопани ями, каменари и погребални агенти обикаляха наоколо. Мястото, където смъртта беше у дома си, беше най-оживената част на града.

Малката бяла къща на Биндинг бе потънала във вечерния здрач. В малкия басейн сред поляната ромонеше шадраван. Пред люляковите храсти цъфтяха нарциси и лалета, а между брезите се белееше мраморна статуя на младо момиче.

Икономката отвори вратата. Тя беше жена с посивели коси, препасана с голяма бяла престилка.

— Вие сте господин Гребер, нали?

— Да.

— Господинът не е в къщи. Трябваше да отиде на едно важно събрание на партията. Обаче остави бележка за вас.

Гребер я последва в хола с еленови рога и картини. Картината на Рубенс блестеше дори в мрака. На масата за пушене бе поставена загъната бутилка. До нея имаше писмо. Алфонс пишеше, че досега не е могъл да научи нещо особено, но че родителите на Гребер не са открити в списъците за убити или ранени. По всяка вероятност са евакуирани или сами са заминали за някъде. Нека Гребер да дойде утре пак. С водката да празнува тази вечер, затова че се намира далеч от Русия.

Гребер сложи писмото и бутилката в джоба си. Икономката стоеше на вратата.

— Господинът ви поздравява най-сърдечно.

— Поздравете го, моля, и вие от мен. Кажете му, че утре ще дойда пак. И сърдечно благодаря за бутилката. Ще я използувам добре.

Жената се засмя майчински.

— Той много ще се радва. Толкова е добър.

Гребер мина през градината. „Добър — помисли си той. — Но беше ли Алфонс добър и за учителя по математика Бурмайстер, когото бе изпратил в концлагер? Може би всеки беше за един добър, а за друг — точно обратното.“

Той попипа с ръка писмото и бутилката. „Да празнувам — помисли си той. — За какво? За надеждата, че родителите ми не са убити? И с кого? С хората от стая №48?“ Гребер погледна в мрака, който бе станал по-син и непроницаем. Би могъл да занесе бутилката у Елизабет Крузе. Тя би могла да я използува не по-зле от него. За себе си той имаше още от „Арманяка.“

Отвори жената с безизразно лице.

— Искам да говоря с госпожица Крузе — каза Гребер с решителен тон и се опита да мине покрай нея. Тя не се отмести.

— Госпожица Крузе не е тук — отвърна тя. — Това би трябвало да ви е известно.

— Защо да ми е известно?

— Не ви ли е казала?

— Да, забравих. Кога ще се върне?

— В седем часа.

Гребер не очакваше, че Елизабет няма да е в къщи. Той помисли да остави водката, но дали доносничката щеше да й я предаде? Може би щеше сама да я изпие.

— Добре, ще дойда после пак — каза той.

Гребер застана нерешително на улицата. Погледна часовника си. Беше малко преди шест. Очакваше го нова дълга и тъмна нощ. „Не забравяй, че си в отпуска“ — беше казал Ройтер. Той не забравяше, но с това не се свършваше работата.

Отправи се към „Карлсплац“ и седна на една пейка. Пред него се издигаше като огромна допотопна костенурка бункерът на противовъздушното скривалище. По-разумни хора се промъкваха като сенки в него, за да прекарат нощта. От околните храсти тъмнината прииждаше на вълни.

Гребер седеше безмълвно на пейката. Преди час той не бе и мислил да види отново Елизабет. Ако я беше намерил в къщи, сигурно щеше да й даде водката и щеше да си отиде. Но сега, след като не я бе намерил, чакаше с нетърпение да стане седем часа.

Елизабет му отвори сама вратата.

— Не очаквах да те видя — каза той изненадан. — Очаквах да ме посрещне змеят, който пази входа.

— Госпожа Лизер не е в къщи. Отиде на едно събрание на женската организация.

— В бригадата на ниските токове. Разбира се! Именно там й е мястото. Гребер се огледа.

— Тук изглежда съвсем другояче, когато нея я няма.

— Изглежда другояче, защото в преддверието свети — отвърна Елизабет, — Винаги паля лампата, когато я няма.

— А когато е тук?

— Когато е тук, се пести. От патриотизъм. Стоим на тъмно.

— Вярно — каза Гребер, — най-много им се иска да ни държат на тъмно.

Той извади бутилката от джоба си.

— Донесох ти малко водка. Подарък от избата на един околийски водач. Мой съученик. Елизабет го погледна.

— Такива ли съученици имаш?

— Да. И ти имаш квартиранти по принуждение. Тя се усмихна и взе бутилката.

— Трябва да видя дали ще се намери тирбушон.

Тя тръгна към кухнята и той я последва. Видя, че е облечена с черен пуловер и тясна черна пола. Косата й бе привързана към тила с дебел светлочервен вълнен конец. Елизабет имаше прави, едри рамене и тесни бедра.

— Не намирам тирбушон — каза тя и затвори чекмеджето. — Изглежда, че госпожа Лизер не пие.

— Като я гледа, човек ще каже, че само с пиене се занимава. Но тирбушон не ни е необходим.

Гребер взе бутилката, разчупи восъка по гърлото й и силно я удари два пъти в бедрото си. Тапата изскочи навън.

— Така става тази работа между военни — заяви той. — Имаш ли чаши? Или да пием от шишето?

— Имам чаши в моята стая. Ела.

Внезапно Гребер изпита радост, че е дошъл. Поне няма да бъде сам тази вечер.

Елизабет взе от етажерката до стената две високи винени чаши. Гребер разглеждаше стаята. Като че ли не беше същата. В нея имаше легло, няколко кресла със зелени калъфи, библиотека и едно бюро в стил Бидермайер^[1]. Стаята изглеждаше старомодна и изпълнена със спокойствие и тишина. В съзнанието му тя бе останала по-безредна и по-неприветлива. „Вероятно това впечатление е било под влиянието на воя на сирените“ — помисли си той. Този вой обръщаше всичко наопаки. И самата Елизабет не беше същата като миналия път, въпреки че видът й не беше старомоден и че у нея не се забелязваше особено спокойствие.

Елизабет се обърна.

— Откога впрочем не сме се виждали?

— От сто години. Тогава бяхме деца и нямаше война.

— А сега?

— Сега сме вече стари, без да имаме опита на възрастта. Стари и цинични, обезверени и понякога тъжни. Но не толкова често.

Тя го погледна.

— Истина ли е това, което казваш?

— Не. Но кое е истина? Ти знаеш ли? Елизабет поклати глава.

— Трябва ли нещо непременно да е истина? — запита тя след това.

— Вероятно не. Защо?

— Не зная. Но може би щяхме да имаме по-малко войни, ако едните не искаха на всяка цена да убедят другите в собствената си истина.

Гребер се усмихна. Думите й звучаха някак особено.

— Търпимост — каза той. — Като че ли това е, което липсва най-много.

Елизабет кимна с глава. Той отново напълни чашите.

— Да пием за търпимостта! Едва ли околийския водач, който ми подари бутилката, е преследвал подобна цел. Но именно заради това да пием за търпимостта.

Той изпи чашата си до дъно.

— Ще пием ли още по една? — запита той.

Елизабет разтърси глава от силния алкохол.

— С удоволствие — каза тя след това.

Той напълни отново чашите и сложи бутилката на масата. Водката беше силна, бистра и неподправена. Елизабет постави чашата си на масата.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа един образец на търпимост.

Тя го поведе през преддверието и отвори една врата.

— В бързината госпожа Лизер е забравила да заключи. Ела да видиш стаята й. Не злоупотребявам с доверието й. Когато ме няма, тя постоянно тършува из моята стая.

Част от стаята на госпожа Лизер беше мебелирана по най-обикновен начин. Но на стената срещу прозореца, поставен в дебела рамка, бе закачен голям цветен портрет на Хитлер, обкичен наоколо с елхови клонки и венци от дъбови листа. Под него, на една маса покрита с голямо знаме с пречупен кръст, бе сложено луксозно издание на „Моята борба“, подвързано с черна кожа и вдлъбнат хитлеристки знак. От двете страни бяха поставени сребърни свещници, а до тях снимки на фюрера: едната — с овчарско куче в резиденцията му в Берхтесгаден, а другата — с облечено в бяло детенце, което му поднася цветя. Няколко партийни ками и почетни значки допълваха картината.

Гребер не се изненада особено. Подобна украса бе виждал често. Култът към един диктатор се превръща лесно в религия.

— На това място ли пише доносите си? — запита той.

— Не, Там, върху бюрото на баща ми.

Гребер се отправи към бюрото — старомодна мебел със затворен капак-ролетка.

— Заключено е — каза Елизабет. — Не може да се отвори. Опитвала съм се няколко пъти.

— Тя ли направи донос за баща ти?

— Не зная дали точно тя. Откакто го затвориха, не съм чувала нищо за него. По това време тя живееше вече тук с детето си. Разполагаше само с една стая. Когато откараха баща ми, получи и двете негови стаи.

— Мислиш ли, че го е направила заради това? — запита Гребер.

— Защо не? Понякога шпионират и за по-дребни неща.

— Да, това е така. Но ако се съди по този олтар, като че ли тази жена действително е фанатичка.

— Ернст — каза горчиво Елизабет. — Вярваш ли наистина, че фанатизмът и личните облаги не могат да вървят ръка за ръка?

— Разбира се. И то много често. Чудно, че това често се забравя. Но има втълпени глупости, които човек повтаря наизуст. Светът не е разделен на рафтове с етикети. А човекът — още по-малко. Вероятно тази усойница обича детето си, мъжа си, цветята и всичко благородно в живота. Знаеше ли тя нещо, въз основа на което да оклевети баща ти, или чисто и просто е съчинила сама доноса?

— Баща ми беше добродушен и непредпазлив, отдавна го наблюдаваха. Но не всеки е в състояние да мълчи, когато цял ден слуша партийни речи в собственото си жилище.

— Предполагаш ли какво е могъл да каже? Елизабет вдигна рамене.

— Той не вярваше, че Германия все още може да спечели войната.

— Мнозина вече не вярват това.

— И ти ли?

— И аз. А сега да напуснем стаята. Остава сатаната да те намери тук, кой знае какво би направила. Елизабет се усмихна.

— Не се страхувай. Няма да ни изненада. Сложила съм резето на външната врата. Не може да влезе.

Тя отиде до вратата на стаята и дръпна резето. „Слава Богу — помисли си Гребер. — Може би е мъченица, но поне е внимателна и не страда от предразсъдъци.“

— Тук мирише на гробища — каза той. — Сигурно от проклетите дъбови листа. Ела да пийнем още по чаша.

Той напълни чашите.

— Сега вече зная защо се чувствуваме стари — каза той. — Защото сме видели премного мръсотия. Мръсотия, натрупана от хора, които са по-възрастни от нас и които би трябвало да имат повече разум от нас.

— Аз не се чувствувам стара — отбеляза Елизабет. Той я изгледа. Тя имаше вид на всичко друго, но не и на стара.

— Толкова по-добре за теб — отвърна той.

— Чувствувам се затворница — каза тя, — Това е по-лошо, отколкото да се чувствуваш стар.

Гребер седна в едно от креслата.

— Кой знае дали тази жена няма и теб да наклевети — каза той. — Може би е хвърлила око на цялата квартира. Защо чакаш да стане това? Изнеси се оттук! Ти знаеш, че правото никога няма да бъде на твоя страна.

— Да, зная.

Елизабет придоби изведнъж объркан и безпомощен вид.

— Суеверие — отвърна тя измъчено, подобно на човек, който вече сто пъти е стигал до същото заключение. — Докато съм тук, все се надявам, че баща ми ще се върне. Отида ли си, струва ми се, че напускам и него. Разбираш ли?

— Не е нужно да се разбира. Чисто и просто човек го върши. Дори и да е безсмислено.

— Виждаш ли?

Тя изпразни чашата си. Вън се чу шум от отключване на врата.

— Ето я — каза Гребер. — Не се забави дълго. Изглежда събранието не е продължило много.

Те се вслушаха в стъпките. Гребер погледна грамофона.

— Само маршове ли имаш? — запита той.

— Не. Но маршовете вдигат шум. А понякога, когато самата тишина крещи, трябва да я заглушиш с най-шумното, което имаш.

Гребер я погледна.

— Хубави разговори водим! В училището често ни разправяха, че младостта е най-романтичният период на живота.

Елизабет се засмя. В преддверието нещо падна на пода. Госпожа Лизер ругаеше. След това хлопна врата.

— Оставих да свети лампата — прошепна Елизабет. — Ела, нека да излезем. Понякога не мога да издържам. И да говорим за нещо друго.

— Накъде? — запита Гребер, след като излязоха навън.

— Не зная. Където и да е.

— Има ли наблизо заведение, кръчма или бар?

— Не бих искала да се затворя отново. Нека да повървим малко.

— Добре.

Улиците бяха пусти, градът — тъмен и затихнал. Те тръгнаха по „Мариенщрасе“, пресякоха „Карлсплац“ и след това през моста се озоваха в стария град. След известно време всичко наоколо им се струваше така недействително и лишено от живот, като че ли те бяха последните живи хора. Движеха се между жилищни блокове, но погледнеха ли в прозорците, за да зърнат стаи, столове, маси — свидетели на живота, те не виждаха друго, освен отражението на лунната светлина в стъклата, а зад тях — черни завеси и хартии. Като че ли целият град беше в траур и представляваше покрита с черно огромна морга, в която жилищата бяха превърнати в ковчези.

— Какво става? — запита Гребер. — Къде са хората? Днес е по-тихо отколкото друг път.

— Сигурно са по домовете си. Няколко дни не сме имали нападение. Затова не смеят да излизат. Чакат следващото. Така е винаги. Само непосредствено след нападение хората излизат по улиците.

— И тук значи има вече навици?

— Да. А при вас на фронта няма ли?

— Да, също има.

Навлязоха в една напълно разнебитена улица. Разпокъсани облаци пълзяха по небето и влачеха по земята тъмните си сенки. Те падаха върху развалините, подаваха се и след това изчезваха като подплашени от лунната светлина чудовища. Изведнъж се чу шум от порцеланови съдове.

— Слава Богу — каза Гребер. — Там се хранят хора. Или пият кафе. Поне дават признак на живот.

— Навярно пият кафе. Днес имаше дажба. Истинско бомбено кафе.

— Бомбено кафе?

— Да, бомбено кафе. Така го наричат. Извънредна дажба, която се получава след тежки бомбардировки. Понякога дават захар или шоколад, или дори пакет цигари.

— Както на фронта. Там дават алкохол или тютюн преди офанзива. В действителност смешно, нали? Двеста грама кафе за един час смъртен страх.

— Сто грама.

Те продължиха да вървят. След малко Гребер се спря.

— Елизабет, тук е по-безутешно отколкото в къщи. Трябваше да вземем водката с нас. Нуждая се от алкохол. И ти също. Има ли някое заведение наблизо?

— Не искам. В заведение човек се чувствува затворен като в скривалище. Всичко е затъмнено и прозорците закрити.

— Тогава да идем към казармата. Там имам още една бутилка. Ще я взема и ще я изпием на открито.

— Добре.

В тишината се чу тропот на каруца. Малко след това по улицата връхлетя галопиращ кон. Подплашено от сенките, неспокойното животно с дивите си очи и разтворените си ноздри имаше неестествен вид в бледата светлина. Коларят дърпаше юздите. Внезапно конят се вдигна на задните си крака. От устата му пръскаше пяна. Те трябваше да отскочат настрани, за да му направят път. Елизабет се покатери бързо по развалините. Малко остана конят да я закачи. За момент на Гребер се стори, че тя ще се метне на пръхтящото животно и ще отлети. Но след това силуетът й отново се открои на безбрежното и назъбено от развалините небе.

— Човек би казал, че искаше да се метнеш на коня и да избягаш оттук — каза Гребер.

— Стига да можех. Но къде? Навсякъде е война.

— Вярно, навсякъде. Дори в страните на вечния мир. В южните морета и Индия. Никъде не бихме могли да избягаме.

Стигнаха до казармата.

— Чакай ме тук, Елизабет, да взема бутилката. Връщам се веднага.

Гребер прекоси казармения двор и по отекващите под краката му стъпала се качи в стая N48. Помещението кънтеше от хъркането на половината от обитателите му. Над масата светеше затулена лампа. Картоиграчите бяха още будни. Ройтер бе седнал до тях и четеше.

— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. Ройтер притвори книгата.

— Поръча да ти кажа, че не е открил нищо. Блъснал се е с колелото в една стена и го е счупил. Винаги същата история — злото само не идва. Утре ще тръгне отново пеш. А тази вечер е в кръчмата и се утешава. Какво става с тебе? Нещо си кисел.

— Няма нищо. Веднага ще изляза. Искам само да взема нещо.

Гребер порови из раницата си. Беше донесъл от Русия бутилка ликьор от смрика и бутилка водка. Освен това имаше и бутилката „Арманяк“ от Биндинг.

— Вземи смриката или „Арманяка“ — каза Ройтер. — Водката я няма вече.

— Как така?

— Изпихме я. Трябваше доброволно да ни я подариш. Който се връща от Русия, не трябва да се държи като капиталист. Трябва да мисли малко и за другарите си. Добра беше твоята водка.

Гребер извади двете останали бутилки. Сложи „Арманяка“ в джоба си, а другата даде на Ройтер.

— Имаш право. Вземи това питие като лекарство за подаграта ти. А и ти не бъди капиталист. Дай и на другите.

— Благодаря.

Ройтер подскочи на един крак до раницата си и извади оттам един тирбушон.

— Предполагам, че имаш намерение да приложиш най-примитивната форма на прелъстяване — каза той. — Ще прибегнеш до помощта на алкохола. Обикновено човек забравя да извади предварително тапата. А като е възбуден, може и да си пореже муцуната, ако реши да счупи гърлото на бутилката. Ето, вземи! Бъди от тези, които навреме се грижат за всичко.

— Върви по дяволите! Бутилката е отворена. Ройтер отвори другата бутилка.

— Как си попаднал на холандско питие в Русия?

— Купих го. Да имаш други въпроси? Ройтер се захили.

— Нямам. Изчезвай с твоя „Арманяк“, примитивен Казанова, и не се срамувай. Имаш смекчаващи вината обстоятелства. Липса на време. Отпуската е къса, а войната — дълга.

Фелдман се изправи в леглото си.

— Гребер, искаш ли презерватив? Имам в портфейла си. На мен не са ми нужни. Който спи, не рискува да се зарази от сифилис.

— Не е точно така — заяви Ройтер. — Може би в случая имаме безсеменно зачатие. Но, разбира се, Гребер е момче, което обича естествената любов. Нали е расов ариец с дванадесет чистокръвни предтечи. За такива като него употребяването на презервативи е престъпление срещу родината.

Гребер отвори шишето „Арманяк“, отпи една глътка и го сложи отново в джоба си.

— Проклети романтици — каза той. — По-добре се грижете за себе си.

Ройтер махна с ръка.

— Върви си в мир, сине мой! Забрави военния правилник и се опитай да бъдеш човек! По-лесно е да умреш, отколкото да живееш. Това важи особено за вас — героичната младеж и цвета на нацията.

Гребер взе още един пакет цигари и една чаша. Като излизаше, той хвърли поглед към картоиграчите. Румел продължаваше да печели. Пред него имаше купчина пари. Лицето му бе все така неподвижно, едри капки пот бяха избили по него. Гребер се спусна по пустото стълбище на казармата. Вечерната проверка бе минала. Стъпките му отекваха в коридорите. Прекоси широкия двор. Елизабет не се виждаше до вратата. „Отишла си е“ — помисли си той. Почти го бе очаквал. Защо ли да го чака?

— Дамата е отсреща — каза войникът на пост. — Чудно как селяндур като тебе е успял да намери такова момиче! То подхожда повече за офицери.

Гребер забеляза Елизабет, която се беше облегнала на отсрещната стена, и потупа войника по рамото.

— Ново разпореждане, момчето ми. Който е престоял четири години на фронта, му се полага такова нещо вместо орден. И то само дъщери на генерали. Поискай да те пратят на фронта, овца с овца. Не ти ли е известно, че не бива да говориш като си на пост.

Той отиде при Елизабет.

— Ти си овца — лениво отвърна войникът след него.

Откриха една пейка на височината зад казармата, Поставена между кестените, от нея се откриваше гледка към целия град. Никъде не се забелязваше светлина. Само реката сребрееше.

Гребер отвори бутилката и напълни наполовина чашата. Питието заблестя в нея като течен кехлибар. Той подаде чашата на Елизабет.

— Изпий я!

Тя отпи една глътка и му върна чашата.

— Изпий я до дъно — каза той. — Имаме само една вечер. Пий за каквото искаш, за нашия проклет живот или за това, че сме още живи — обаче пий! След разходката в мъртвия град това ни е необходимо. Изглежда, че изобщо това ни е необходимо.

— Добре, пия за всичко, което каза.

Той напълни чашата отново и я изпразни на един дъх. Приятна топлина се разля по него, но той все пак чувствуваше познатата му пустота. Пустота без болка, без надежда.

Напълни отново чашата наполовина и отпи малко. След това я постави между себе си и Елизабет. Тя бе качила крака на пейката и обгърнала коленете си с ръце. Младата шума на кестените изглеждаше почти бяла на лунната светлина — като че ли рояк пролетни пеперуди се бяха залутали из нея.

— Как всичко изглежда черно — каза тя и посочи града. — Черно, въглен.

— Не гледай натам. Обърни се. На другата страна не е така.

Пейката се намираше на най-издигнатата точка на височината. От другата страна хълмът бавно се спущаше надолу — към полето, към лунните пътеки, алеите с тополи, кулата на селската черква, по-нататък — към гората и сините планини на хоризонта.

— Истински покой — каза Гребер. — Колко естествено е всичко това, нали?

— Естествено е. Ако човек може да се обърне и да забрави другото!

— Човек се научава и на това.

— Ти научил ли си се?

— Разбира се — каза Гребер. — Иначе нямаше да ме има на този свят.

— Бих искала и аз да мога. Той се засмя.

— Ти отдавна вече можеш. Животът иска своето. Той черпи сили отвсякъде, откъдето може. А във време на опасност не знае нито слабост, нито сантименталност.

Той помести чашата към нея.

— И това ли е част от него? — запита тя.

— Да. Поне тази вечер на всяка цена. Той я гледаше как пие.

— Нека известно време да не говорим за войната — каза той.

Елизабет се облегна назад.

— Да не говорим за нищо.

— Добре.

Те седяха и мълчаха. Околността постепенно се оживяваше с всички тихи шумове на нощта. Лекият вятър, който носеше дъха на горите, крясъкът на кукумявките, трептенето на тревата и безкрайната игра между облаците и светлината не само не нарушаваха тишината, но я правеха още по-плътна. И тя сякаш придобиваше обем, обгръщаше ги все повече и проникваше в тях с всяко вдишване; и самият им дъх ставаше част от нея. Тя разтваряше всичко в себе си, галеше нежно, не беше вече чужда, а унасяше като някакъв далечен приятен сън. Елизабет се раздвижи. Гребер трепна и се огледа.

— Представи си, бях заспал.

— И аз също.

Тя отвори очи. Бледата светлина се събра в тях като във фокус и ги направи съвсем прозрачни.

— Отдавна не съм спала така — каза тя с учудване. — Лягала съм си винаги при светлина и със страх от тъмнината и внезапното събуждане — не така, както сега…

Гребер седеше мълчаливо до нея. Нямаше и намерение да я разпитва. Във времена, в които събитията се гонят, любопитството е затъпено. Той само се учудваше, че е така спокоен, че бе успял да заспи така крепко, че сънят му приличаше на подводна скала, обрасла с водорасли. За първи път след пристигането си от Русия той се бе отпуснал. Тихо, благотворно спокойствие бе проникнало в него — подобно на прилив, който за една нощ е залял с благодатта си изсъхналите празнини на неговия живот.

Те се спуснаха към града. Улицата ги пое отново. Лъхна ги пак студената миризма на стари пожарища, а затулените черни прозорци ги придружаваха като процесия от катафалки. Елизабет потрепери.

— По-рано къщите и улиците бяха изпълнени със светлина и това ни се струваше нещо съвсем обикновено. Бяхме свикнали с него. Едва сега знаем какво сме загубили…

Гребер вдигна очи. Небето беше ясно й безоблачно, нощта — добра за нападение. Заради това тя му се виждаше прекалено светла.

— Така е почти в цяла Европа — каза той. — Само Швейцария нощем била още потънала в светлина. Светлината показвала на летците, че са над неутрална страна. Един мой приятел, който е бил с ескадрилата си във Франция и Италия, ми е разказвал, че Швейцария прилича на остров от светлина — от светлина и мир, защото едното не може без другото. Наоколо й — Германия, Франция, Италия, Балканите, Австрия и всички други страни, които участвуват във войната, били пустинни и тъмни, сякаш върху тях били хвърлени гигантски савани.

— Получили сме светлината в дар и тя ни е направила хора. Ние обаче я убиваме навсякъде. Превърнахме се отново в пещерни хора — каза Елизабет прочувствено.

„Наистина, дали тя ни е направила хора?“ — се запита Гребер мислено. Струваше му се, че в това има нещо пресилено. Изглежда Елизабет бе склонна към преувеличения. А може би и имаше право. Животните нямаха светлина. Нито светлина, нито огън, нито бомби.

Бяха навлезли в „Мариенщрасе“. Изведнъж Гребер забеляза, че Елизабет плаче.

— Не ме гледай! — каза тя. — Не трябваше да пия. Не умея. Не съм тъжна. Само че изведнъж се почувствувах съвсем отпусната.

— Не се бори срещу това чувство и не се безпокой! И аз съм така. Това означава само, че сме успели.

— Успели. Какво?

— В това, за което говорихме преди. Да се обърнем към другата страна на хълма. Утре вечер няма да скитаме по улиците. Ще те заведа някъде, където има много светлина, поне колкото може да се намери в този град. Ще се осведомя за такова място.

— Защо, можеш да намериш по-весела компания от мен.

— Не ми трябва весела компания.

— А какво?

— Не весела компания. Не бих могъл да я търпя. А също така и тези, които ме дразнят със състраданието си. С такива се срещам достатъчно през деня. Искрени и неискрени. И ти би трябвало да познаваш това състрадание.

Елизабет вече не плачеше.

— Да — каза тя, — познавам го.

— С нас двамата е по-иначе. Не сме принудени да се преструваме. А това не е малко. Утре вечер ще отидем в най-осветеното заведение на града, ще ядем, ще пием вино и ще се помъчим за няколко часа да забравим тази проклета действителност.

Тя го погледна.

— И това ли е част от другата страна на хълма.

— Да. Облечи най-хубавата си рокля.

— Добре. Ела в осем. Ненадейно Гребер почувствува косата й да гали лицето му, а после докосването на устните й, като повей на бърз вятър. И преди още да се усети, Елизабет изчезна във входа. Той потърси с ръка бутилката в джоба си. Беше празна. Тръгна и до съседната сграда отново се спря. „Мина още един ден — помисли си той. — Добре, че Ройтер и Фелдман не могат да ме видят. Какво ли биха казали!“