Вацлав Чтвъртек
Румцайс (8)

Как едни обувки върнаха Румцайс към порядъчен живот

Беше към края на третата година от разбойническия живот на Румцайс.

Навън ослепително светеше месечината, но в пещерата, където спяха Румцайс и Манка, цареше черен мрак. И сред този мрак някой изведнъж страхотно се прозя:

— Румцайс, ти ли беше?

Румцайс се претърколи по смърчовите трупи, от които бе направено леглото му.

— Ами!

— Олеле, да не се е вмъкнал в пещерата вълк? — изплаши се Манка, запали една боровина и обиколи всички ъгълчета. Накрая светна и под леглото на Румцайс. — Аха, ето какво било!

Под леглото стояха Румцайсовите ботушки, спретнати ботушки собствена изработка, които вече три години вярно му служеха. Само че десният ботуш беше зяпнал от ухо до ухо. Румцайс седна, спусна си краката от леглото, почеса си петите една в друга и загрижено помръдна палци.

— Откъде да си намеря сега нови ботуши?

— Ако беше гражданин като всички, щеше да си купиш — рече Манка. — Но ти си разбойник. Спри някой обущар на пътя и му вземи обувките.

Като чу това Румцайс така се свъси, че брадата му настръхна като черен облак. После се пресегна, взе елечето от кордовска кожа, извади от там книжка, омотана с връзка за обувка, и приседна по-близо до борината.

— Хубаво гледай сега, Манке. Това е майсторско свидетелство за почтения ми занаят. А това ми е дипломата. Аз съм обущар и няма да посегна на друг обущар с разбойническа ръка.

— Добре де, ама бос ли ще търчиш из гората? — запита угрижено Манка.

— Защо не! — тупна Румцайс по земята с бос крак.

До сутринта никакво подобрение — десният ботуш все така се прозяваше. Обущарското чукче на Румцайс лежеше чак в Ичин, в дюкянчето при портата с кула, и той нямаше с какво да си поправи ботуша.

Още в тъмни зори из Ржахолецката гора се разнесе слух, че разбойникът Румцайс ще се учи да ходи бос. Да гледат се събраха елени и катерички, на скалата се настани орел, а от камъните любопитно примигаха гущери и змийчета.

Когато слънцето изгря, Румцайс каза:

— Време е да започвам.

Той остави пищова си, Манка го прекръсти и ето — Румцайс направи крачка навън от пещерата. Още на първата крачка палецът му се натъкна на камък. На втората под краката му се случи таралеж, а трета крачка той така и не направи. Седна на един пън.

— Няма да ставам за смях на горските животни.

На Манка й домъчня за Румцайс.

— Ако си удариш и другия палец, няма да го преживея — рече тя. — Ще ида да нападна някой обущар.

И тя тръгна към дъба на кръстопътя; оттам минаваха калфите, тръгнали по света.

Като стигна на мястото, Манка накъса шепа боровинки и си намаза лицето по разбойнически. После се покатери на един голям камък и легна в засада. Понеже си нямаше личен пищов, тя се прицели в пътя с Румцайсовия. За да й минава по-бързо времето, Манка се упражняваше на разни разбойнически хватки, каквито бе виждала от Румцайс.

По едно време гледа — някой се зададе по пътя откъм Ичин. Беше калфата-обущар Хадятко. На една тояжка, метната през рамото на Хадятко, висяха чифт ботуши. Ама не какви да е ботуши — на кончовете им бяха закачени табелки с надписи на чешки, немски и френски:

ТЕЗИ БОТУШИ РЪКА ПОЧТЕНА ГИ НАПРАВИ И ЗАТОВА СА ХУБАВИ И ЗДРАВИ

Калфата Хадятко възнамеряваше да ги продаде нейде в Австрия или Швейцария. Та наближаваше той Манка по пътя откъм Ичин, а почтените ботуши се люлееха отзад на тояжката му.

И тогава Манка посегна от храсталака към ботушките, направи — цапцарап! — хватка за чизми и тояжката остана празна.

Калфата нищо не усети и продължи по пътя.

Манка припна да намери Румцайс.

— Обувай се.

Румцайс огледа новите ботуши от всички страни, опипа ги и заекна от възхищение.

— По дяволите! Това се казва работа!

— Ще има да си ходиш с тях — рече Манка и му помогна да нахлузи ботушите.

Румцайс стана, разтъпка се и въздъхна:

— Като излети.

После направи крачка. И втора. След това трета. Искаше да спре и да каже още някоя похвала. Само че ботушите все крачеха. И нищо не можеше да ги спре. Румцайс се разкрещя, после им заговори кротко, ала ботушите го отнасяха все по-далече. Те прекосиха заедно с разбойника гората и излязоха на главния път за Ичин.

— Манке, не мога да ги спра! — крещеше Румцайс. Около коленете му се мятаха ли, мятаха табелките, на които пишеше, че тези ботуши са от почтени по-почтени.

Манка хукна подир Румцайс.

А ботушите пердашеха по пътя, минаха покрай гостилницата „При град Хамбург“ и продължиха още малко до портата с кула. Там спряха.

Спряха пред дюкянчето, на чиято врата имаше закована табела:

ЗАРАДИ ОБИДА НА КМЕТСКИЯ КРАК ЗАТВОРЕНО ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА

— Дали пък да не я сваля? — запита се Румцайс и зачака да види какво ще кажат ботушите.

Ботушите тропнаха, че тъй трябва да направи. След това сами се изхлузиха от краката на Румцайс, обърнаха се и се завтекоха подир истинския си господар, калфата Хадятко.

Румцайс почака да дойде Манка и двамата заедно смъкнаха табелката. После влязоха в работилницата. Всичко си стоеше така, както го беше оставил Румцайс преди три години.

Той надяна зелената си престилка, седна на столчето, закрепи на коляното си с ремъче започнатата обувка и се запретна да забива в нея обущарски клечки.

А Манка запали печката в кухнята, настани се на миндерчето и се опита да си спомни как се прави неразбойническа чорба.

Изведнъж чукчето в работилницата спря да чука. Манка се изплаши и веднага изтича там:

— Какво става, Румцайс?

Румцайс гледаше една счупена обущарска клечка и викаше:

— Мисля си дали на света има вече достатъчно справедливост и мога ли да си позволя да остана почтен занаятчия.