Вацлав Чтвъртек
Румцайс (12)

Как Румцайс спечели войната с краля

По пътя от Ичин за Виена на краля му се струваше, че всяка срещната кобила му се хили. Той спря до първия хълм, сложи тефтера на коляното си и написа с молива, че за наказание ще изпрати срещу Румцайс ескадрон улани.

Докато стигне Дунава, ескадронът се превърна в полк. А когато влезе в двора на кралската крепост, кралят накара да повикат главния маршал. Той тупна с крак, тъй че от куртката му отхвърча едно брилянтно копче, и кресна:

— Омръзна ми тоя разбойник! Заповядвам да се тръгне на поход срещу него с цялата войска, тъй като той е оскърбил княза и княгинята на Ичин и освен това отведе моя войник Куба вкъщи!

Из цяла Виена разлепиха бели табели, на които с черни букви пишеше, че войската тръгва срещу Румцайс.

А Румцайс не знаеше нищо за това. Сойката, която носеше новини в Ржахолецката гора, не разбираше немски.

Пък в Ичин вече цъфтяха липите. Когато цялата липова алея потъна в цвят, Румцайс каза на Манка:

— Обувай се, отиваме в Ичин да подишаме мириса на липа.

Тръгнаха те, а слънцето им светеше. За алеята се минаваше покрай дюкянчето на въжаря Йокл. Йокл като че тъкмо тях чакаше. Стоеше пред дюкянчето, преглъщаше от вълнение и сочеше на Румцайс една конопена примка.

— Какво искаш да кажеш, Йокле? — попита Румцайс.

— Искам да кажа — подхвана бавно Йокл, защото от постоянното връзване на възли заекваше, — че скоро ще увиснеш на подобна примка. Днес във вестника пише, че срещу тебе иде пехота, от друга страна иде артилерия, а по средата иде самият крал.

— Божичко! — изпищя Манка.

Румцайс се замисли за миг.

— Значи кралят не е забравил екзецирплаца. Щом е тъй, ще се приготвя да го посрещна.

Той помоли Йокл за въже от най-хубавия коноп.

— Това ли е всичко, с което смяташ да воюваш срещу цялата кралска армия? — зачуди се Йокл.

— Всичко — кимна Румцайс. Метна въжето на рамо, хвана Манка за ръка и продължи към липовата алея.

Като стигнаха там, той настани Манка в короната на една липа, разположи се на един клон до нея, а въжето сложи на скута си. Манка откъсна цъфнала клонка и те, както си я подаваха един на друг, вдишваха аромата й. А пчелите тихичко им пееха. Изведнъж Манка каза:

— Усещам някакъв дим.

— Някъде палят печката за обяда — рече Румцайс и продължи да мирише липовата клонка.

Манка неспокойно се размърда:

— Не е дим, Румцайс.

Румцайс подуши с разбойническия си нос на три страни.

— Три войски идат насам, тъй рече Йокл. От една страна усещам фитилите на оръдията, от друга — кълчищата за пушките, а по средата мирише на пот от кралска кобила.

— Ами сега, Румцайс? — уплаши се Манка.

— Ще видим — отвърна Румцайс.

След малко цялата армия пристигна и се разположи около Румцайсовата липа. Пехотинци и артилеристи, сапьори и подривници, улани и драгуни, и кой ли още не. Те заредиха пушките и оръдията и ги насочиха към липата.

На Манка й се сви душичката.

Пристигна и кралят на кобилата си. На главата му — генералска капела, под него — златоткано покривало. Разярен е, как треперят златните ресни на пагоните му. Той се провикна нагоре на немски:

— Слизай, Румцайс.

Румцайс се направи, че не е чул. Посегна ловко във въздуха, улови лястовичка и й прошепна:

— Ти сигурно знаеш кой е най-краткият път за Виена?

Отвори ръката си, лястовичката литна и Румцайс си отбеляза посоката с чертичка.

— Гръм и мълнии, ще ми отделиш ли малко време, Румцайс? — побесня кралят под липата.

— Ей сега — отвърна Румцайс.

И бавничко, от клонка на клонка заслиза от липата. Когато бе съвсем ниско и кралят и войниците вече посегнаха да го хванат, той направи разбойническа хватка и смъкна от кралската глава генералската капела. След това грабна и златотканото покривало. После бързо се изкатери при Манка.

Това окончателно изкара от търпения краля. Той измъкна от джоба си костена свирка и свирна на войската, която стоеше наоколо:

— Пушки и карабини! Оръдия и гаубици! Бомби и гранати! Ан файер! Огън по Румцайс!

Ала преди войската да успее да гръмне, Румцайс нахлупи генералската капела на главата си, метна върху Манка златотканата покривка, завърза на единия край на въжето на Йокл примка и я метна през върха на ичинската кула.

Щом примката се захвана, Румцайс стисна със зъби другия край на въжето, прегърна Манка, отблъсна се с цялата си румцайска сила и — хоп! — излетя от клона.

Цялата войска отдолу омекна до „свободно“ и зяпна как Румцайс лети над покривите все по-далече, в посока към Виена.

В кралския дворец във Виена по същото време трима камериери подреждаха салона. Те проветряваха и изтупваха двата трона — по-големия за краля, по-малкия за кралицата. Изведнъж първият камериер се сети:

— Как ли е завършила войната в Ичин?

Още неизрекъл, нещо изсвистя през прозореца и на по-големия трон тупна кралят с генералска капела, а на по-малкия — кралицата, цялата в злато.

Вторият камериер падна на колене и почтително прошепна:

— Добре дошли, Ваше Величество. Можем ли да ви поздравим с победа срещу Румцайс?

— Ъхъ — рече милостиво Румцайс изпод генералската капела.

Изпод броката Манка също измърка:

— Ъхъ.

— Ура! — провикна се третият камериер. Той направи знак на музикантите и те засвириха тържествена песен.

Румцайс послуша малко, но песента не му хареса. Той се намръщи и каза:

— Стига!

Камериерите се спогледаха. Никога не беше се случвало кралят да прекъсне тържествената песен на най-хубавото място.

А Румцайс по кралски се разпореди:

— Обявявам нова тържествена песен. Ей тая: „В Ичин се тръбеше, та всичко кънтеше!“

Кралската капела тутакси засвири.

И навсякъде, докъдето стигаше мелодията, всички сваляха шапки.

Когато капелата спря да свири, тримата камериери запитаха какво ще обичат Техни Величества.

— Ще се оттеглим в покоите си — рече Румцайс.

Той хвана Манка за ръка и двамата си тръгнаха за Чехия, за пещерата в Ржахолецката гора.