Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rumcajs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Вацлав Чтвъртек

Румцайс

 

Václav Čtvrtek

Rumcajs

Albatros, Praha, 1973

 

Чешка

Второ издание

 

Художник: Ивайло Николов, 1996

Коректор: Нина Иванова

Компютърен дизайн: София Делчева

Формат 70х90/16. Печатни коли 8

 

Издателство „Дамян Яков“, София, 2000

Печат „Симолини — 94“ АД — София

ISBN 978-954-527-056-X

История

  1. — Добавяне

Как Манка уши нова риза на Румцайс

Веднъж Румцайс си закачи ръкава на един чеп и на ризата му зейна дупка колкото две педи.

— Още малко и тази риза щеше на направи седем години — каза Румцайс и повика Манка да види какво може да се направи.

Манка огледа ризата и каза, че нищо няма да излезе.

— Много е износена, Румцайс, няма да издържи шева.

И тя реши да ушие нова риза.

Разбойническата риза не е какво да е. Тя трябва да бъде здрава, да не се къса лесно и да издържа на тръни, когато разбойникът бяга през храсталака; през лятото трябва да държи хладно, а през зимата — топло; трябва да бъде достатъчно голяма, за да може разбойникът да си откъсне от нея плат, ако го ранят; освен това тя трябва да е шита с любов.

За ризата Манка отряза от ленено платно, избелвано на месечина. Като остана едно парченце, реши да ушие ризка и на Циписек.

Когато тя уши ризите и двамата ги облякоха, Румцайс каза:

— В нея се чувствам като в пух. Само едно не ми харесва — много е бяла, може да ни докара някоя беля.

Още на следващия ден при пещерата дотича запъхтян старият Босак от Ичин и завика:

— Румцайс, върши се несправедливост!

Румцайс излезе пред пещерата.

— Каква несправедливост?

— На хълмчето Шибеняк имам няколко дръвчета, вишните по тях тъкмо узряха.

— Ами обери ги — каза Румцайс.

Босак тупна силно с каскет по коляното си, от гъсталака изхвръкна подплашена сойка.

— С удоволствие! Само че вишните ми са лъскави като стъклени топченца и кметицата им е хвърлила око. Ето виж.

Той подаде на Румцайс лист хартия, привързан с връвчица, а на нея се люлееше строг печат. На хартията пишеше, че дръвчетата растели на общинска земя.

Затова кметът Хумпал сам щял да ги обере.

— Кога ще иде? — запита Румцайс.

Босак погледна слънцето.

— Кой знае, може вече да са прибрани в мазето му. Когато тръгвах от Ичин, кметът бе подгонил жандарите да търсят стълба.

Румцайс викна на Манка да не го чака за чорбата. Качи Циписек на рамо, Босак тръгна редом с него и всички се отправиха към хълмчето Шибеняк.

Под хълмчето спряха и Румцайс каза:

— Трябва да внимаваме, защото новите ризи могат да ни издадат, както „огледалцето“ под опашката на заека.

Щом каза това, той незабелязано се шмугна зад един голям камък и дръпна Циписек за лакътя. Босак се скри зад друг камък. После надникнаха.

Кметът Хумпал беше в стихията си. Стоеше под едно дърво и крещеше към короната:

— Внимавай как пипаш, да не смачкаш най-зрелите!

Покачен на стълба, един жандар късаше вишни, сякаш свиреше на нещо, и ги хвърляше в кошничка. Когато кошничката се напълнеше, той я спускаше на кмета, който я поставяше настрана.

Румцайс гледа, гледа, пък каза:

— Работата не е много мъчна, Босак. Като оберат всичко ще изскочим, ще грабнем кошничките и ще ги оставим чак в твоя двор.

Но в същия миг забеляза, че почти зад всяко дърво наоколо стои по един жандар и се мъчи да се изтъни, та да не се вижда. Кметът Хумпал се беше подсигурил, за да не му попречи Румцайс.

Румцайс почеса мустаците си, роякът горски пчели зажужа. После щракна с пръсти.

— И тъй ще се оправим.

Той остави старият Босак да стои под хълмчето, изпрати Циписек да се промъкне през гъсталака до половината път, а самият той се приближи скришом почти до вишните. Когато кошничката беше напълнена и кметът я постави настрана, Румцайс посегна от храстите и я взе. После изтича при Циписек, а той — при стария Босак. Босак нареждаше кошничките в една талижка, за да ги откара след това вкъщи.

— Кметът ми бере вишните, значи съм на общински разноски — шегуваше се той.

Ала когато Румцайс протегна ръка за предпоследната кошничка, той размърда малко повече клоните и белият ръкав на новата му риза блесна.

— Някой се крие в гъсталака! — извика кметът Хумпал.

Жандарите изскочиха от скривалищата си и се втурнаха натам.

— Онзи разбойник Румцайс беше! — викаше кметът. — Задигнал ми е вишните.

— Задигнал ти е нещо, което не е твое — успя да каже Румцайс. После жандарите скочиха срещу него. Дванайсет паднаха върху Румцайс, тринайсетият посегна да улови Циписек.

Дванайсет жандари не бяха достатъчни за Румцайс. Старият Босак успя да се запрегне в талижката с вишните и да запраши към Ичин.

Румцайс изчака Босак да се отдалечи, за да бъде поне той в безопасност. После каза на Хумпал:

— С вишните стана, каквото беше право да стане. Сега си ми дай Циписек и да си вървим.

А кметът му каза:

— Оттук ще идете направо в тъмницата.

Като каза това, появиха се още тринайсет жандари, които бяха се скрили зад хълмчето. Но и двайсет и пет жандари не можеха да надвият Румцайс. Той пристъпи, потърси с очи път между тях и каза:

— Все пак ние с Циписек ще си вървим.

Той вече подаваше на Циписек ръка, когато кметът Хумпал направи трети знак. Дотичаха още тринайсет жандари. Сред тях нямаше място крачка да се направи. Те уловиха Циписек, отделиха го от Румцайс и кръстосаха сабите си над главата му.

Румцайс преброи още веднъж жандарите и каза:

— Мога да се справя и с трийсет и девет. Ала Циписек може да пострада. Затова, Хумпале, ще си разчистим сметките другояче.

Той посегна към пищова и изгледа заряда така люто, че барутът се запали. Пищовът гръмна, всички се обърнаха да видят накъде лети жълъдът, а през това време Румцайс се шмугна в гъсталака.

— Купи ни за един грош! — разяри се кметът и стана червен като цинобър. Като му премина боята, той махна с ръка: — Нищо, изтървахме разбойника, но хванахме разбойничето!

Нареди да сложат на Циписек тънки белезнички и да го отведат в каменната тъмница под кметството.

 

 

Когато Румцайс се върна в пещерата, Манка бъркаше в котлето грахова каша.

— А, идвате ли вече — каза тя. — Три пъти доливам вода на кашата, за да не загори.

— Ех, няма да я опитаме ние тая каша — рече Румцайс, седна на един камък до огнището и си смъкна шапката.

Седеше той и гледаше колко е почерняло дъното на шапката.

Манка изтърва лъжицата.

— Къде остави синчето?

Румцайс й разправи всичко.

— Кметът Хумпал го отведе в белезници. Виновна е новата ми риза.

Манка не проговори нито думица. Румцайс продължи:

— Аз можех да тръгна и да го отърва. Но това щеше да бъде сеч с трийсет и девет жандари. Освен това щяха да повикат ичинския полк. Хората щяха да падат като житни класове.

Румцайс седеше безпомощен. Гневът го подтикваше да измъкне сина си от затвора, добротата пък му забраняваше да причинява зло на града Ичин.

— Трябва да действаш повече с хитрост, Румцайс — каза Манка. — Все ще намериш някоя пътечка, по която да изведеш Циписек незабележим като повей.

Румцайс се размърда върху камъка.

Чуваше се как мустаците му трещят от яд срещу ичинския кмет, сякаш някой блъскаше едно в друго кремъчета.

— С тази риза ли да тръгна тайно? — каза той. — Ще се издам на жандарите преди още да мина през ичинската порта.

— Трябва да отида аз — рече Манка.

И Румцайс се съгласи, че няма друг начин. Но трябваше поне да измисли някоя хитрина. Манка само се позасмя:

— Каквото приляга на брадат и мустакат мъж, не приляга на жена с гладко личице.

Като каза това, тя изплете кошничка от зелена трева и тръгна за Ичин.

 

 

А Циписек беше в каменната тъмница. Седеше на каменно столче и душичката му се беше свила колкото едно зрънце. Все поглеждаше към прозорчето горе до тавана — не стои ли отвън Румцайс и не вика ли:

— Циписек, дойдох да те взема.

Всяка минута до прозорчето спираше жандарът, който стоеше на пост. И всеки път:

— Там ли си?

Кметът Хумпал все по-често се явяваше с пазача, за да наднича и той.

С него се беше случило следното. Когато се върна от хълма Шибеняк, кметицата го чакаше едва ли не посред площада.

— Донесе ли?

— Какво да съм донесъл? — сопна се недоволно кметът.

— Ами вишни! — Кметицата не можа да продължи, устата й се напълни със слюнка.

— Остави ме на мира — каза кметът със стържещ глас. Той хукна към къщи, за да го оставят на мира. Кметицата — след него, като се задавяше от лакомишки слюнки.

— Ако не носиш, апетитът ми ще се обърне наопаки. И може да се помина!

Кметът Хумпал се втурна в салона, тръшна се на креслото и си запуши ушите, за да не чува нищо. А го беше страх да разправи на кметицата какво му се случи с Румцайс и стария Босак. Пък тя продължаваше да пищи:

— Ако не си хапна вишни… — и наистина пребледня.

Хумпал предпочете да изскача час по час от стаята. Отиваше и надникваше в затвора. Радваше се поне на това, че бе успял да залови Циписек.

Когато стигна в Ичин, Манка се отби първо при стария Босак. Той делеше на двора вишните на три купчинки: едната за пазара, втората за силна вишновка, а третата за мармалад.

Манка му подаде зелената кошничка.

— Ще ми сипеш ли?

— От най-хубавите — каза Босак. — Заслужаваш заради помощта на Румцайс.

И напълни кошничката на Манка с вишни. Зад ъгъла Манка избра най-хубавите от едрите. После се озърна къде е къщата на кмета.

Като стигна там, кметът тъкмо беше отишъл да погледне Циписек. Кметицата стоеше сама в салона и се тръшкаше за вишни.

— Поне една вишничка, иначе ще умра!

Манка се доближи до нея. Кметицата дори не я запита коя е. Гледаше само в зелената кошничка. Манка смъкна кърпата, с която я бе покрила, и кметицата се спусна към вишните. Но Манка отстъпи крачка назад.

— Тези вишни не се дават даром.

Кметицата бръкна в джоба под фустата си и по земята се посипаха сребърни парички.

— Тези вишни не се дават и за пари — рече Манка.

Кметицата се втурна към долапа да извади някакви пръстени. Манка отблъсна ръката й.

— Тези вишни ти ще получиш даром, ако кметът пусне нашия Циписек от затвора.

Кметицата понечи да й кресне надменно. Ала Манка тръсна вишните в кошницата и се разнесе сладостно благоухание. Кметицата грабна Манка за ръка и я помъкна към затвора.

А пред прозорчето на затвора стоеше кметът Хумпал. И викна на кметицата:

— Стоп! Кого водиш?

Кметицата най-напред не можа да отговори, така я мъчеше лакомията за вишни. След туй кресна:

— Дай ми ключа!

Кметът се облегна на зида на своето учреждение и запита грубо:

— Що ти е тоя ключ?

— Ще видиш — рече кметицата.

Хумпал се уплаши да не би кавгата им да издаде, че у тях се слуша думата на кметицата. Подаде й скришом кметския ключ, който отключваше всички ключалки в града.

Кметицата го сграбчи и побърза да отвори, за да излезе Циписек час по-скоро от каменния затвор. После се нахвърли на вишните.

И тъй, Циписек вече не се мъчеше в каменната килия, ичинската кметица не можеше да се наяде на вишни, а кметът Хумпал трябваше да повика доктор, който да му постави вендузи, за да не получи удар.

Когато същата вечер разправиха всичко това на Румцайс, той каза:

— Ти тъй добре се справи с всичко, Манке, че аз ще трябва да се поуча от тебе на ум и разум.

Ала Манка тъкмо бе отскочила да гребне от дъждовната вода, която се бе насъбрала.

— По-добре си съблечи ризата, Румцайс. Ще я позапера, за да не пречи на почтения ти разбойнически занаят.

rumcajs_pic16.png
Край
Читателите на „Румцайс“ са прочели и: