Вацлав Чтвъртек
Румцайс (13)

Как се роди Циписек

Един ден Манка излезе от пещерата и каза:

— Румцайс, роди ни се синче, ще му викаме Циписек^[1].

— Ще гръмна с пищова от радост! — провикна се разбойникът.

Зареди пищова с жълъд и гърмежът беше толкова силен, че от Ржахолецката гора се чу чак в Ичин.

— А сега ще ида да погледна нашето синче.

Циписек лежеше в люлчица от издълбан боров пън, тъй като борът е по-мек от дъба и не убива толкова. Под главата си имаше възглавница от мъх, а един лист от репей му служеше за завивка.

— Знаеш ли какво, Манке, ще взема да му направя обувчици — каза Румцайс.

Манка му каза, че е смахнат.

— Ами че Циписек ще направи първата си крачка най-рано след година.

— Вярвай си, като си нямаш друга работа — засмя се Румцайс, а Манка отиде навътре в Ржахолецката гора да помоли горските пчели за восък, та да има с какво да маже Циписек след къпане.

Румцайс се залови да ушие обувчици. Тъй като още помнеше обущарския занаят, той ги уши от млада кора на габър, а носовете им украси с перца от сойка. Обу Циписек с обувчиците, зави го пак внимателно с листа от репей и тръгна да отреже малко яворова и малко букова кора за елече и панталонки на момчето. Никоя кора обаче не му изглеждаше достатъчно хубава, затова обикаляше от дърво на дърво, а когато бе навлязъл дълбоко в гората, чу как Манка вика откъм пещерата:

— Къде си тръгнал с Циписек? Донеси го веднага обратно в люлката!

Румцайс се завтече към пещерата и преди още да бе стигнал, викна:

— Бих го върнал с удоволствие, Манке, но не съм го вземал!

Манка обърна репейовия лист в празната люлка и занарежда:

— Сигурно го е отнесъл ястреб. Или лисица. Или го е грабнал язовец. Или го е откраднала врана.

Румцайс мълком седна на пънчето и зареди пищова с най-коравия жълъд, който намери в джоба си.

— Който го е взел, ще трябва да го върне.

Като зареди пищова, той отмахна косата над ушите си и се заслуша няма ли да се обади Циписек отнякъде. Надясно жужаха пчели и похъркваше язовец. Наляво топуркаха еленови копитца и шляпаха заешки лапки. Отзад не се чуваше нищо, там безшумно бродеха лисици. Отгоре шумяха криле на ястреб и врана, но съвсем безгрижно, явно на ястреба и враната нищо не им тежеше на съвестта. Всичко това Румцайс чуваше с лявото си ухо. С дясното чуваше как някой отвъд горската поляна чупи орехи.

— Чувам разни работи — каза той, — но не е нашият Циписек.

Той погали Манка нежно по бузата и с лека разбойническа стъпка тръгна да кръстосва Ржахолецката гора, за да намери Циписек. Очите му като игли се впиваха във всеки храст и тъмен кът. И пак нищо. Само отвъд поляната някой продължаваше да чупи орехи.

Румцайс пресече поляната и отиде в съседната гора, където растяха червени борове. Изведнъж на шапката му падна орехова черупка. Погледна — в едно гнездо на бора седеше катеричка с три катеричета. А с тях и Циписек, който чупеше орехи и хранеше с тях старата и малките.

Румцайс насочи към катеричката пищова, зареден с жълъд.

— Значи ти си откраднала нашия Циписек!

— Аз?! — каза катеричката. — Той си дойде сам. Дотича до пътечката и се покатери при нас на бора.

— Знам аз — рече Румцайс. — Насочиш ли пищова към катеричка, тя започва да се оправдава.

Ала когато се покатери на дървото и посегна да извади Циписек от гнездото, видя, че катеричката не лъже. Подметките на първите Ципискови обувчици бяха протрити.

— Сам дойде — рече катеричката. — Аз бях много уморена от чупенето на орехи и той започна да ми помага.

Румцайс така се възгордя със синчето си Циписек, че гръмна три пъти с пищова.

Първия път гръмна, за да знае Манка, че Циписек се е намерил.

Втория път гръмна, за да разбере Манка, че Циписек е протрил първите обувки.

А третият изстрел — третият изстрел беше ей тъй, от радост.