Барбара Делински
Невероятна история (9)

Девета глава

Дебра го гледаше с разширени, мътни очи, без да е сигурна дали не си въобразява. Когато Греъм заговори, тя ахна изненадано.

— Добре ли си, Дебра? — попита той, като също я гледаше уплашено. Беше подпрял длани от двете й страни, надвесен загрижено над главата й. Беше облечен в тъмнокафява тениска и избелели дънки.

— О, Греъм! — прошепна тя, като не смееше да мигне от страх видението да не изчезне. — Все един и същи кошмар сънувам! Постоянно ми се струваше, че къщата е завършена…

Думите се изляха бързо и скритото им значение стана очевидно. Дебра се надигна и спонтанно уви ръце около врата му. Той я прегърна здраво.

Отне й няколко минути, докато най-сетне повярва, че Греъм е при нея; няколко минути, докато доказателствата за неговото присъствие проникнат през сетивата й. Усети твърдите гърди, които притискаха нейните, стоманените ръце, които обгръщаха гърба й. Чистият мирис на мъж изпълни ноздрите й, а сърцето му биеше бързо срещу нейното. Тя го прегърна още по-здраво, без да я е грижа, че може да го задуши, знаеше само, че не иска да го пуска. През тялото й пропълзя тръпка, която се предаде на Греъм.

Той се отдръпна с усилие, за да я погледне, и откри в очите й същия необуздан копнеж, който бе почувствал и в податливото й тяло. Току-що се бе събудила и тялото й бе топло и мамещо. Самообладанието му се разби на пух и прах.

Секунди по-късно устните им се срещнаха в яростна, жадна целувка. Нямаше дразнене, игриво опитване и примамване. Нямаше бавно прелъстяване. Имаше сурова нужда, която се беше събирала два месеца и сега сякаш изригна. Греъм беше обхванал лицето й с длани, заровил дългите си пръсти в гъстата й коса, държеше лицето й и я изпиваше.

Дебра откликна без всякакви задръжки. Отвори по-широко устни, за да приеме стрелналия се в агресивно еротична прелюдия език, който я остави без дъх. Но дори когато се мъчеше да си поеме въздух, езикът й се бореше с неговия, въртеше се, отблъскваше и се протягаше напред към тъмните влажни дълбини на устата му. През цялото време ръцете й не спираха да се движат по гърдите му, като търсеха нетърпеливо, обхващаха издутините по мускулестата му фигура и се притискаха близо, по-близо до топлината, която излъчваше.

Вече на колене пред него, Дебра усети как неуморните му ръце шарят по гърба й. Тя посегна, издърпа тениската от дънките му и пъхна ръце под нея. Греъм я пусна само колкото да изхлузи тениската през главата си и да я захвърли настрана, преди отново да се вкопчи в устните й.

Дебра бе в стихията си — докосваше гърдите му, галеше с цяла длан кожата му и се наслаждаваше на шеметния допир. Върховете на пръстите й се заровиха в светлокафявите косъмчета, намериха скритото зърно и го оживиха мигновено. Парещите ласки на Греъм я караха да се гърчи, докато той повдигаше сантиметър по сантиметър нощницата по бедрата и над хълбоците й. Пръстите му не се спираха, завладявайки извивките и вдлъбнатините, които я правеха жена. Устните им се бореха трескаво, докато вдигна нощницата до гърдите й. После се отскубна за момент, за да я свали изцяло.

Тих стон на болка и страст се изтръгна от гърлото на Дебра, когато се изправи на колене, изви голото си тяло напред и се притисна до него. Почувства мъжествено грапавите му пръсти, които се плъзнаха по задната част на бедрата й, направиха завой по дупето и завладяха хълбоците й. Тя обхвана конвулсивно главата му между дланите си и притисна бузата му до гърдите си. Той се извърна с леко движение, намери зърното й и го засмука жадно. Дебра извика неволно.

Тя зарови лице в гъстата му коса и се вкопчи в издутите топки от мускули на раменете му. Чуваха се стонове и накъсано дишане ту от нейните устни, ту от неговите. Когато усети непосилния трепет на бедрата си, тя седна на пети и търсещите му устни срещнаха нейните. Ръцете им се срещнаха на катарамата на колана му, като заработиха неистово и ту си помагаха, ту си пречеха; издърпаха колана и разкопчаха първо копчето, после свалиха ципа на дънките му. Греъм изстена нетърпеливо, захапа устните й и легна назад, за да свали дънките и гащетата си наведнъж. След това се устреми отново напред, завладя устните й и я повали върху затоплените от слънцето чаршафи. После с едно съвършено, възбуждащо движение се плъзна между бедрата й и проникна в нея.

— Греъм! — извика тя с накъсан шепот, чувствайки се изпълнена докрай и сигурна, че нищо на този свят не може да е толкова хубаво. След това загуби каквато и да било способност да разсъждава, само се наслаждаваше на все по-дълбоките тласъци, отдавайки се всецяло и без остатък.

Темпото бе неудържимо от самото начало, но почти дивият ритъм на двете тела си пасваше идеално. Силата на Греъм бе безкрайна и всеки тласък ги издигаше все повече към величественото кресчендо, което не след дълго избухна в ослепителен водовъртеж от удоволствие. Накрая, потни и изтощени, се изтърколиха в реалността.

Дълго време единственият звук, който се чуваше, бе ускореното дишане на измъчените им дробове. Греъм лежеше върху нея, но Дебра не усещаше тежестта му, слисана от случилото се. Никога през живота си не бе изпитвала толкова силно плътско удоволствие. Никога през живота си не бе действала с такова увлечение. Страстта им бе спонтанна и експлозивна, едновременно себична и самоотвержена. Беше наистина удивително.

Дебра лежеше със затворени очи и се опитваше да осмисли станалото. Ръцете й лежаха неподвижно върху влажната кожа на гърба му. Не след дълго той изстена в шията й и се надигна. Дебра отвори очи и го видя да седи на ръба на леглото, опрял лакти на коленете си, покрил очите си с длани.

— Какво има? — прошепна тя и веднага седна изплашено в леглото. Струваше й се, че ако Греъм съжалява за случилото се, ако не му е било приятно, ще се сгърчи и ще умре намясто.

Кехлибарените му очи се стрелнаха към нея, сякаш изненадани, че я откриват там. След това гърбът му се напрегна и той се втренчи право напред. Докато я погледне отново, сърцето й заплашваше да се пръсне от напрежение.

— Бях се заклел, че няма да го направя — промълви той с укор към себе си. Очите му нито за момент не изпускаха лицето й.

— Беше неизбежно — каза тихо тя. — И ти го знаеше.

— Не бях го предвидил — той удари с юмрук крака си и Дебра подскочи. Гласът му прозвуча като дрезгав шепот. — Стана така внезапно, иначе щях да се погрижа… да си донеса…

Тя вдигна ръка към рамото му, но веднага я отдръпна.

— Да си донесеш ли?… — повтори озадачено, но след това бавно започна да разбира. — Искаш да кажеш… за предпазване от забременяване?

Когато се обърна към нея, на лицето му беше изписана нежна настоятелност.

— Това бе мое задължение, Дебра. Не направих нищо, за да те предпазя.

— Няма нищо — отвърна тя също толкова тихо, нетърпелива да го успокои. — Аз съм… предпазена.

В действителност за пръв път от месеци насам се сещаше за това. По време на развода просто не й бе хрумнало да посети гинеколога си, за да се избави от спиралата, от която нямаше да се нуждае повече.

Греъм почувства прилив на облекчение, а след това го бодна съжаление, което го обезпокои. Мислите му бяха насочени към миналото, към зачеването на Джесика и сватбата, която закономерно го бе последвала. Но Дебра не беше като Джоан. При мисълта, че Дебра може да носи неговото дете, в него се разля топлина. Изражението му омекна бавно и той вдигна учудено ръка към лицето й, отново завладян от същата магия.

— Не ти причиних болка, нали? — прошепна той.

Дебра се усмихна и поклати глава, трогната от загрижеността му. Бузите й поруменяха при спомена.

— Обичам те, Греъм — прошепна тя. — Знаеш това, нали?

После вдигна ръка и отмахна косата от челото му. Греъм сложи длан на шията й с палец на пулса и я погали леко. Кехлибарените му очи бяха топли като слънчевата светлина, която струеше отгоре.

— Бях почти сигурен, че няма да ми се отдадеш, ако не ме обичаш — той се наведе над нея и я целуна нежно. — Аз също те обичам.

— Не знаех — промърмори тя срещу устните му, — но съм щастлива да го чуя.

И се предаде с въздишка на сладкия плам на устните му. Затвори с наслада очи, но секунда по-късно отново ги отвори. Един далечен звук бе нарушил тишината.

— Телефонът — прошепна тя.

— Ммммм — промърмори Греъм, твърде зает да вкусва лакомствата, които преди малко беше поглъщал с наслада.

— Да отида ли да вдигна?

— Уф — рече той и поклати глава, за да се изясни. — Ти си красива, Дебра — промърмори с натежал глас и за пръв път сведе очи към тялото й. — Много нежна.

Дебра почувства как погледът му се спира собственически върху гърдите, корема и бедрата й. Греъм протегна ръка и ги докосна, като начерта с пръсти осмица около гърдите й, плъзна ги по корема й и продължи надолу, докато дъхът й спря и тя се люшна към него.

С едно ловко движение той я взе в обятията си, обърна се и падна на леглото под нея. Този път се любиха бавно и чувствено, опитваха лениво онова, което бяха пропуснали в лудостта преди малко. Ако тогава бе проявил необузданата сила на физическата си природа, сега бе фин и деликатен художник. Тялото на Дебра набъбна от нежността, която изпълни цялото й същество.

Когато легналите им едно до друго тела се разгорещиха и напрегнаха, а след това се сляха в едно, те усетиха пълната хармония на умовете и сърцата си, която ги издигна до недостижим екстаз.

 

 

Беше почти обяд, когато най-сетне се издърпаха един друг от леглото. Телефонът беше звънял няколко пъти, но те го оставиха без никакви угризения. Хванати за ръка, голи, както майка ги е родила, отидоха в къщата, за да си вземат душ. След това, прилично увити в хавлии, направиха късна закуска от бекон с яйца и кифлички с боровинково сладко, преди отново да се насладят един на друг.

— Днес денят не е особено подходящ за работа — каза хапливо Греъм, лежейки облегнат на таблата на леглото, прегърнал Дебра с една ръка. Докато се любуваше на емпориото над отсрещната табла, Дебра се наслаждаваше на мъжественото тяло до себе си, положила буза на гърдите му.

— О, боже! Колко е часът? — тя се обърна да погледне радиото часовник, скочи стреснато и включи телевизора. — Съжалявам, Греъм — каза шеговито, върна се в леглото и се сгуши до него. — Или това… или шиндите. Избирай.

Чу смях до ухото си — дълбок и приятен мъжки смях. Греъм посегна надолу, залепи длан о голото й дупе и я притисна до себе си.

— Предпочитам теб, но тъй като и без това си заета, по-добре да се погрижа за стените.

След това се размърда, катурна я безцеремонно на леглото, стана и посегна към дрехите си. Когато се облече, първият епизод от „Любовни игри“ вече беше започнал. Той издебна Дебра, наведе се бързо напред, целуна я по гърдите, изправи се и тръгна към главното крило.

Един час по-късно тя го последва — оживена, весела и преливаща от жизненост. Когато видя Греъм на стълбата отзад, се усмихна радостно.

— Нещо студено за пиене?

— Звучи ми добре.

Едва беше прекрачила прага на къщата, и телефонът иззвъня. Този път не можеше да го пренебрегне. Тя притича до дневната и вдигна слушалката.

— Ало?

— Дебра, Стюарт е. Къде беше, по дяволите? Цял ден се опитвам да се свържа с теб!

Дебра бе твърде изпълнена с любов, за да обръща внимание на неоснователното му възмущение.

— Бях заета. Какво има?

Гласът от нюйоркския край на линията прозвуча злорадо:

— Най-сетне изрових нещо!

— Изровил си нещо? За кое?

— За кого. Греъм Рейд.

Дебра се вкамени, но Стюарт нямаше начин да го разбере. Той продължи нетърпеливо, горд от себе си:

— Съвсем случайно споменах името му на Джон Льодък. Спомняш си Джон, нали? От фирма „Строителство Льодък и синове“. Той е един от синовете. Както и да е, докато си говорехме, той попита за теб. Казах му какво си замислила там с твоята къща и че си наела един човек да ти свърши работата. Когато споменах името на Рейд, той каза, че му звучало познато. Преди малко ми се обади пак. — Стюарт спря, за да си поеме дъх, и усети мълчанието от другия край на жицата. — Дебра, там ли си?

— Тук съм — отвърна тихо тя, разкъсвана между желанието си да изслуша това, което Стюарт беше научил, и страха да не се промени статуквото. Тя обичаше Греъм, без да знае каквото и да било за миналото му. Както беше казал баща й, миналото не бе нищо повече от една подробност. Дебра знаеше онова, което бе важно в действителност.

Но Стюарт не мислеше така.

— Живял е в Ню Йорк. Знаеше ли го?

Дебра не го знаеше, но не беше изненадана. Ако не в Ню Йорк, то в някой друг космополитен град. Винаги бе усещала нещо такова у него.

— Бил е архитект — каза спокойно тя, поставяйки сама следващото парченце от мозайката.

— Ти си знаела? — попита разочаровано Стюарт.

— Да — отговори равнодушно тя, а след това се опита да придаде на гласа си отегчени нотки. — Е, какво още си научил?

— Завършил е Колумбийския университет. Но още преди да се дипломира, се е оженил за дъщерята на един банкер. Много богат банкер. От брака си има една дъщеря.

Опитите да демонстрира нехайство пресекнаха едновременно с дъха на Дебра. Дъщеря? Той никога не бе споменавал за дете! Но пък и никога не бе споменавал нищо за миналото си.

— Имал е дъщеря? — се чу да пита.

— О, тя все още е тук, предполагам. Според Джон обаче Рейд изчезнал от Ню Йорк веднага след развода. А това е било доста отдавна.

Дебра знаеше това. То съвпадаше с презрението му към гражданките. Значи… съпругата му бе богата гражданка. Сигурно беше преживял ужасен развод. И имаше дъщеря…

— Какво мислиш, Деб?

Мислеше, че Греъм е трябвало да й каже всичко това. Но не беше. Всичко, което можеше да направи сега, бе да се надява, че в някой момент и това ще стане.

— Какво би трябвало да мисля, Стюарт? Да не си очаквал с тази информация да разтърсиш света? Греъм е моят дърводелец. Историята на личния му живот не ме интересува. Важното е дали може да ми свърши работа…

Греъм се появи на вратата и думите й секнаха. Не знаеше каква част от разговора е чул, но очите му не изпускаха дори за момент лицето й с изписаната по него болезнена гримаса. Дебра положи огромни усилия да промени изражението си в някакво подобие на усмивка. След това извърна очи.

— Нещо друго, Стюарт? — попита тихо тя.

— Не… Като архитект е имал отлична репутация — доста голяма отстъпка от страна на Стюарт.

— Благодаря ти, че го каза… Всичко наред ли е?

— Да — той помълча, а след това попита предпазливо: — Татко идва ли при теб?

— Аха. Вчера.

— Приятно ли си изкарахте?

— Аха — нямаше никакво намерение да му обяснява.

— Е, просто си помислих, че трябва да знаеш за…

— Зная. Още веднъж ти благодаря. Чао, Стюарт.

Едва когато слушалката беше поставена на мястото й, Греъм се обади:

— Някакъв проблем?

— Не, не. Никакъв.

Тя се изправи и с усилие се повлече към кухнята. Греъм я хвана за ръката и я придърпа внимателно към себе си.

— Няма проблем ли? — измърмори. — Тогава защо избягваш погледа ми?

Дебра вдигна бавно очи.

— Гледам те — прошепна тя със странна болка, макар да се разтапяше от близостта му. Погледът й попадна на устните му и те веднага се наведоха към нейните. Целувката бе колеблива, но сладка. Дебра въздъхна безпомощно и се отпусна в прегръдките му.

— Така е по-добре — измърмори той и се изправи. — А какво стана с питиетата?

Дебра се усмихна. Миналото нямаше значение.

— Добре.

Тя го хвана за ръката, поведе го към кухнята и направи кана с прясна лимонада. Изпиха я на люлката в задния двор, където Греъм се просна по гръб, а Дебра се настани между краката му и се облегна на него. Беше спокойно, мързеливо време. Стюарт сякаш се бе обадил преди цял век. Изведнъж телефонът отново иззвъня. Дебра моментално се скова.

Ръката на Греъм се стегна под гърдите й.

— Остави го да си звъни.

— Не мога.

Дъхът му докосна бузата й.

— Преди го оставяше.

— Зная — тя седна и сложи ръка на гърдите му. Равномерното биене на сърцето му й подейства успокояващо. — Точно затова сега не мога — после се изправи и тръгна към къщата. — Стюарт беше много ядосан, задето не успял да се свърже с мен — извика през рамо. — Сега може да е някой друг със същия проблем.

Стигна до телефона тичешком, вдигна слушалката и каза задъхано:

— Ало?

— Дебра?

— Майко! Как си?

— Чудесно. А ти добре ли си? Звучиш ми малко отпаднала.

— Просто останах без дъх. Трябваше да дотичам от задния двор. Как са нещата при теб?

Люси Шипмън се зае да й нахвърля набързо нещата. Оказа се, че става дума за новата рокля, която си беше поръчала за тържеството по случай рождения ден на една своя приятелка. За нейната сватба не беше казана и дума, Дебра знаеше, че отлагането е временно. Но това, което не знаеше, бе, че майка й се обаждаше по друг повод.

— Тази сутрин говорих със Стюарт.

— О? — рече Дебра и веднага застана нащрек.

— Наистина, чисто съвпадение. Милдред познава оня Рейд от години.

— Милдред?

— Познаваш Милдред, миличка. Тя е…

— Разбира се, че познавам Милдред — Милдред беше най-голямата клюкарка от тайфата на Люси Шипмън. — Но как се е стигнало дотам, да се консултираш с Милдред? — изстреля раздразнено Дебра.

— Ами Стюарт ми се обади и ми каза, че Греъм някога е живял в Ню Йорк, и аз, естествено, полюбопитствах. Ако е бил някой, Милдред щеше да е чувала за него.

Дебра се намръщи.

— Очевидно е бил някой.

— О, да. Бившата му жена се казва Джоан Яроу. Баща й е…

— Зная, майко.

Възрастната жена продължи, като се направи, че не забелязва досадата в гласа на дъщеря си:

— Греъм не е имал пари, за които да си заслужава да се говори. Баща му е бил учител и едва е успял да изучи синовете си в колежа. Имал двама сина, Греъм и още един — тя си пое дъх. — Както и да е, парите на жена му му помогнали да започне. Създал е собствена архитектска фирма. След като бракът им се разпаднал, останал за известно време в Ню Йорк, но след това заминал и повече не се върнал.

Дебра си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Твоята Милдред е истинска съкровищница от знания, скъпа мамо!

— Хайде, хайде, миличка. Не е необходимо да ставаш саркастична. Може вече да знаеш всичко това, но аз не го знаех. Но още не съм ти казала за гвоздея на програмата.

— Дъщерята.

— Откъде знаеш?

Дебра не можа да събере сили да си признае, че го е научила от Стюарт.

— Познавам този човек от два месеца, майко. Доста често си приказваме.

Гласът на майка й се сниши затворнически:

— Той споменава ли я понякога, имам предвид онази Джесика? Според това, което е чувала Милдред, двамата с нея са доста отчуждени. Жалко, особено като се вземе предвид, че бременността била причина да се оженят. Така де, ако един мъж е искал детето достатъчно, че да се ожени за майката, щеше да настоява за правото си на посещения. Но пък — продължи да дърдори Люси Шипмън — момичето е доста пораснало. Току-що е завършило гимназия.

Слисана, Дебра се свлече на пода, седна по турски и изгърби рамене над телефона.

— Сигурна съм, че си има причини — промърмори тихо тя, докато се опитваше да асимилира информацията, която майка й бе предала така ликуващо.

— Ами разбери какви са, миличка! Това е страхотна история. Можеш дори да използваш нещо подобно в сценариите си. Между другото вчера гледах сериала и ми се стори страхотен. Твоя работа ли беше?

Струваше й огромни усилия да изслуша останалите брътвежи на майка си, камо ли да им отговаря. Минути по-късно, когато разговорът свърши, тя затвори облекчено телефона и се отпусна до стената. Защо не й беше казал той тези неща? Нямаше ли й доверие?

Дъщеря на име Джесика. Абитуриентка. Причината за съществуването на един брак, който въпреки това се беше разпаднал. Едно поне се изясняваше — загрижеността му дали Дебра ползва предпазни средства против евентуално забременяване. Веднъж беше преживявал един насилствен брак. Но бракът не беше главното тук. Или беше?

— Дебра? — проехтя гласът на Греъм през отворените прозорци на кухнята.

— Насам — подвикна тя със слаб глас, а след това вдигна поглед и усети, че очите й са пълни със сълзи. Тъкмо ги избърсваше, когато той се появи.

Греъм хвърли един поглед към Дебра, седнала на малка тъжна купчинка на пода, сложи ръце на хълбоците си и я изгледа сърдито.

— Дяволите да ги вземат! Пак го направиха! Кой беше този път? Харис… Майк? — очите му потъмняха още повече. — Джейсън е бил, нали?

Той прекоси стаята с няколко широки крачки, протегна ръка и я издърпа да стане.

— Не — подсмръкна Дебра със засрамена усмивка. — Не беше Джейсън — когато се изправи, тя погледна Греъм и извърна очи. — Беше майка ми.

След това освободи ръката си и отиде до прозореца. Съвсем неочаквано усети прилив на гняв. Този път вината беше негова. На Греъм. Ако беше откровен с нея, сега тя нямаше да се чувства уязвена нито от откритията на Стюарт, нито от коментарите на майка си.

— Нещо не е наред ли? — попита Греъм от мястото, където беше застанал, като осъзнаваше дистанцията, която се бе опитала да установи.

Тя поклати глава.

— Просто си побъбрихме… както обикновено.

— Може би ти трябва телефонен секретар.

Дебра се обърна рязко.

— Тя ми е майка, за бога! Не мога да я отпращам с нещо такова!

— Успокой се, Дебра! Само ти предлагам.

Беше прав. И Дебра знаеше, че реагира прекалено остро. Но някак си не можеше да се сдържи. Когато телефонът отново звънна в краката на Греъм, тя го изгледа яростно.

Греъм се наведе.

— Аз ще се обадя…

— Аз ще се обадя! — прекъсна го тя с най-властния си тон и кафявите й очи го погледнаха остро, сякаш го предизвикваха да се възпротиви.

Но той не го направи, но не се и помръдна, а остана клекнал на няколко сантиметра от нея.

— Ало! — кресна тя в слушалката, като се изправи и обърна гръб на Греъм.

— Деб? Ти ли си?

— Аз съм, Харис.

Не беше в настроение да говори с него, особено след първите двама. Ако трябваше да бъде справедлива, другите двама я бяха вкиснали. Не, Греъм беше виновен. Но тази сутрин бе толкова хубаво…

— Всичко наред ли е? — попита съвсем невинно Харис.

Изгубила търпение, Дебра вдигна горестно ръце.

— Защо всички постоянно ми задават този въпрос? Разбира се, че всичко е наред.

— Гласът ти звучи така, сякаш си готова да убиеш човек.

— Не да убия. Но да осакатя — може би. Днес ми е лош ден — тя въздъхна. — Какво става при теб?

— Ъъ… може би трябва да ти се обадя друг път.

— Сега си ме намерил. Давай.

Смътно усещаше, че Греъм се е изправил зад нея. От другия край на линията Харис продължаваше да мълчи.

— Харис, какво има?

— Става дума за Джейсън.

Тонът й веднага охладня.

— Какво за него?

Греъм дойде и застана пред нея. Когато Дебра направи опит да се обърне настрани, той я хвана за ръцете. Лесно можеше да се освободи от тях, но в момента имаше нужда от силата му.

— Беше бесен, когато се върна от посещението си при теб. Дебра, той настоява да те махна — Дебра потрепери и Греъм леко разтри ръцете й над лактите. — Искам да кажа, това е абсурдно. Какво става между вас двамата?

— Нищо. Ние сме разведени.

— И аз така си мислех. Та каква му е работата да те преследва чак в Ню Хампшир? Тази сутрин връхлетя тук вбесен. Твърди, че положението е нетърпимо, че си твърдо решена да го изтезаваш. Какво правиш, Дебра?

— Нищо. Иска да се върна при него, а аз отказвам. Това е всичко.

— Той се държи направо невъзможно. Не зная какво да правя.

— Би могъл да ме уволниш — осмели се да подхвърли тя. Беше достатъчно отвратена, не даваше и пет пари как ще реагира Харис.

Но той отхвърли този вариант със смях.

— И да загубя най-надеждния писател в екипа си? Няма начин! Джейсън е този, който все не може да се вмести в сроковете. Какво да правя с него?

— Не знам, Харис. Просто не знам!

Последва пауза.

— Мислиш ли, че би могла… да се опиташ да поговориш с него?

Тя се засмя горчиво.

— Аз? Да поговоря с Джейсън? Та оня ден тук едва не се сбихме — гласът й се повиши ядосано. — Джейсън иска от мен не да говоря, а да му се подчинявам безпрекословно — когато дишането й стана неравномерно, Греъм стисна здраво ръцете й. — Е, аз вече не съм неговото послушно кученце. Съжалявам, Харис. Джейсън вече е твой проблем.

— Сигурна ли си, че няма нищо…

— Какво бих могла да му кажа? Джейсън, дръж се прилично? Джейсън, успокой се? Джейсън, порасни най-сетне? Не виждаш ли, Харис? Това е проблем, който Джейсън трябва сам да разреши. Аз вече го направих.

Последните й думи накараха Харис да помълчи за малко.

— И още как! Откакто си там, ръкописите ти са по-добри от всякога. — После въздъхна. — Добре, Дебра. Съжалявам, че те обезпокоих. Просто си помислих, че си струва да опитам.

— Харис…

— Да, кукличке?

— Аа… бъди търпелив с него. Той е талантлив писател.

— Повярвай ми, ако не го знаех, щях да го изхвърля още преди две седмици. Да не мислиш, че на мен ми харесва това, което прави тук? Актрисите ми са се хванали за гушите заради него… — той млъкна, като си припомни, че Дебра може да се обиди. — Извинявай за последното, кукличке. Е — той въздъхна, — ще му дам още малко време. Поне това му дължа.

— Благодаря, Харис.

— Не ми благодари. Просто продължавай да ми изпращаш текстовете си. Дай най-доброто от себе си. Имам нужда от теб, Деб.

— Благодаря.

Каквото й облекчение да бе изпитала, когато научи, че работата й е в безопасност, изведнъж се почувства безпомощна при мисълта колко малко други неща са наред. Тя затвори телефона, изплъзна се от ръцете на Греъм и остави апарата на пода.

— По-добре да отида да свърша малко работа — смотолеви набързо и се опита да го заобиколи.

Но той я спря.

— За какво ставаше дума?

— За нищо.

Ако той не смяташе за необходимо да й се доверява, защо пък тя трябваше да го прави?

— Беше Харис. Джейсън му създава проблеми. Нищо особено.

— Дебра… — прозвуча предупредително гласът му. Когато Дебра просто погледна през него, той хвана брадичката й и я обърна към себе си. — Какво е станало, Дебра?

Ако й бе причинил болка или я бе попитал грубо, тя щеше да е в състояние да му устои. Но пръстите му бяха нежни, а гласът — мек. Погледът му сякаш стигаше чак до сърцето й. За нейна изненада, очите й още веднъж се напълниха със сълзи.

— О, Греъм… — започна тя с накъсан шепот, но отново я прекъсна острият звън на телефона.

Два чифта очи се насочиха към него. Когато звънът отново прозвуча, Греъм взе решение. Той я хвана за ръката и я поведе навън.

— Хайде. Излизаме.

— Греъм, какво…

След като се увери, че входната врата е заключена, той я поведе към задния вход, заключи и тази врата, повтори процедурата с пристройката и качи Дебра в пикапа си.

Усещайки, че нещо ще се случи, Дебра остана безмълвна. От време на време поглеждаше Греъм и виждаше на лицето му напрежение, което едва ли бе причинено само от нейните обаждания.

Насочиха се на север, към планините. Когато след половин час той зави по един черен път, тя заподозря къде може да отиват. Най-сетне пред очите им се разкри един красив дом в съвременен стил, построен на склона на хълма, и вече беше напълно сигурна.

— Това е твоята къща, нали? — прошепна тя.

— Моят дом. Да.

Греъм паркира под групичката високи борове и заобиколи колата от другата страна, за да й помогне да слезе.

— Сам ли си я построил?

— Да.

Дебра се приближи бавно към фасадата, очарована от великолепието й. Неголяма, но въпреки това внушителна, с облицовка от секвоя, с висок полегат покрив и безброй стъклени врати отпред. Дебра беше очарована.

— Знаеш ли, прилича на теб.

— На мен ли? — попита той шеговито, възвърнал чувството си за хумор.

Двамата стояха един до друг, после Дебра наклони глава и го погледна.

— Аха. Много хитро е скрита, замаскирана от селски път и стена от дървета. Но притежава стил и изтънченост. Различава се от всички други наоколо.

Греъм й хвърли остър навъсен поглед.

— Различно може да означава и добро, и лошо. Същото важи и за стила и изтънчеността.

— Харесвам тази къща, Греъм — каза многозначително тя. — След това плъзна ръка в неговата и попита по-тихо: — Защо ме доведе тук?

— Исках да те отдалеча от онзи телефон. Повече те разстройва, отколкото ти носи полза.

— Но защо тук? Можехме да се повозим, да прекараме следобеда някъде другаде.

Това беше моментът на истината. Можеше да я отдалечи от къщата, да я заведе на разходка в гората, а след това на вечеря — и всичко това, без кракът й да стъпи вътре. Спомни си първия път, когато беше отишъл у тях, колебанието, което беше изпитал да направи първата крачка през прага. Но случилото се тогава беше съдба. Както и това сега.

Той я стисна по-здраво за ръката, тръгна с нея по пътеката и я въведе в къщата. Преведе я през главните стаи и накрая се озоваха в кабинета му. Там я пусна, отиде до бюрото, загледа се за минута във фотографиите, обърна се и се отпусна тежко върху ръба. Дебра нямаше време да се огледа. Очите й нито за момент не изпуснаха лицето на Греъм. Инстинктивно усещаше, че тази стая представлява всичко, което е оставил зад гърба си.

— Името на жена ми беше Джоан — започна той тихо и бавно. — Срещнах я, когато още учех. Тя беше постъпила няколко години след мен. Е, беше ни добре заедно. Бяхме безгрижни — лицето му ставаше все по-мрачно, — безотговорни и недалновидни. Тя забременя, така че се оженихме. Няколко месеца по-късно получих дипломата си по архитектура, а след още няколко се роди дъщеря ни.

Той се наведе настрани и вдигна фотографията. Дебра се приближи, за да я погледне.

— Джеси. Джесика — Греъм отпусна ръка и рамката допря коляното му. — Обожавах я. Джоан — също. За нещастие с течение на времето тя се превърна в единственото общо нещо между нас. Бракът ни представляваше един печален провал.

— Защо, Греъм?

Той сви рамене и погледна надолу.

— Беше съвсем просто. Тя идваше от богато семейство, а аз — не. Което за мен беше лукс, за нея бе необходимост. Някои от нещата, които ме правеха най-щастлив, не струваха и цент — разходката в парка в неделя, времето, прекарано в игри с Джеси у дома. Колкото до Джоан, е, тя имаше нужда от повече блясък, от повече разкош. Аз не харесвах ресторантите, които избираше, на нея пък не й се нравеха моите. Аз не харесвах плановете й за прекарването на отпуската, на нея не й се нравеха моите. Аз не харесвах нейните приятели, на нея не й се нравеха моите. А Джеси бе между чука и наковалнята, разкъсвана на две.

Дебра виждаше изписаната на лицето му болка и му съчувстваше. Тя застана между раздалечените му колене и постави ръце върху бедрата му с топлота, без похотливи мисли. Очите й го подканваха да продължи. Не каза нищо, за да не смущава разказа му.

— Благодарение на парите на Джоан успях да създам собствена фирма в Ню Йорк. Разбира се, тя никога не ми позволи да забравя това. Но се справях добре. Фирмата бе преуспяваща — той помълча малко и се намръщи. — Това бе един от проблемите. По времето, когато й върнах парите с лихвите, вече бях решил какво да правя с живота си. За пръв път чувствах, че имам правото да изкажа мнение. Можех да си позволя всичко, което пожелаех, и то с парите, които сам бях изкарал.

Той си пое дълбоко дъх и отмести поглед настрана. На лицето му се изписа примирение.

— Скоро след това нещата станаха неудържими. Докато да се съгласим на развод, вече почти не си говорехме. Джоан взе почти всичко, което имахме — все пак това бяха нейните вещи. Нанесох се в един апартамент на другия край на града. Можех да вземам Джеси два пъти месечно за почивните дни.

Погледът му се заби в една точка и той млъкна. Дебра усещаше, че мислите му са другаде, знаеше, че отново преживява миналото си. В желанието си да го сподели с него тя прокара леко пръсти по външната страна на бедрата му, отчаяно искайки да го върне при себе си. Той се завърна бавно и гласът му прозвуча тихо и измъчено:

— Отначало не беше толкова зле. Планирах всевъзможни забавни неща, които да правим, когато сме заедно. На нея като че ли й харесваше да бъде с мен. Тогава беше на седем. Но докато навърши осем, положението се влоши. Когато стана на девет, беше още по-зле. Всеки път, когато я взимах, тя ми изглеждаше все по-непозната. След това започна да се сърди и да не иска да излиза с мен, като или казваше, че има нещо друго да прави, или просто се разплакваше — той вдигна умолителен поглед към Дебра. — Как можех да споря с нея? Тя изглеждаше толкова нещастна. Едно малко момиченце трябва да може да играе с приятелчетата си през почивните дни. Струваше ми се съвсем естествено, че ще се отчуждава от мен с възрастта, или поне така си мислех. Едва когато враждебността й стана очевидна, когато неволно започна да изтървава разни неща, разбрах, че Джоан я настройва срещу мен.

— И не си могъл да й попречиш? — изтърси Дебра, чувствайки безсилието му като свое собствено.

— Какво можех да направя? Разбира се, поговорих с Джоан. Тя отрече. А нямах други доказателства, освен брътвежите на едно десетгодишно дете за това, което е казала майка му. Можех ли да заведа дело и да поставя детето на свидетелската ложа? А дори и да беше казала истината, какво щеше да промени това? Можех ли да поискам попечителство върху дете, което просто не желае да бъде с мен?

— Не. Разбира се, че не си можел — рече тихо Дебра.

— Още от самото начало щях да поискам попечителство, ако не бяха три причини. Джоан беше добра майка, обичаше Джесика и Джесика очевидно я обожаваше. Аз бях излишният — думите му заглъхнаха с окончателност, която потресе Дебра.

— Тогава ли напусна Ню Йорк?

Той кимна.

— Винаги бях мечтал да живея на село. Това ми се струваше идеалното решение.

— Но работата ти… твоята фирма. Какво стана с тях?

Той сви рамене.

— Закрих я.

— Просто така?

— Беше съвсем лесно. По онова време имах няколко съдружници. Те изкупиха дела ми. Имах достатъчно собствени пари и направих няколко разумни инвестиции. Така че дойдох тук и купих този парцел.

— Работата не ти ли липсваше?

Греъм се усмихна леко.

— Та аз продължавах да я имам. В много отношения тя беше по-вълнуваща отвсякога. Можех не само да проектирам, но и да строя. Като дете това беше най-голямото ми забавление. Разбира се, мащабът на моите проекти тук е много по-малък. Не мога да построя небостъргач от бетон и стомана само с двете си ръце. Но наистина се чувствам по-щастлив, по-удовлетворен, отколкото в Ню Йорк — той се усмихна. — Предполагам, че животното в мен има нужда от физически отдушник.

— И то какво животно само — пошегува се тихо Дебра. Когато вдигна ръка да го погали по бузата, го почувства по-близък от всяко друго човешко същество. — Не мога да реша дали е лъв, или котенце. Понякога си истинска загадка.

Той я погледна сериозно.

— Така е, защото не съм бил толкова откровен с теб, колкото заслужаваш. А и защото понякога се чувствам като истински неудачник и не знам дали мога да се справя.

— Неудачник ли? — Дебра разбираше какво точно има предвид. — Как можа да го кажеш? Ти си се опитал, Греъм. В продължение на две, не, на три години си правел всичко по силите си.

— Дали? — попита той с пронизваща острота, която издаваше как се е измъчвал през всичките тези години. — Или просто избягах като последния страхливец? Можех да бъда по-твърд с Джеси и да настоявам да прекарва известно време с мен. Може би се предадох прекалено лесно. Може би е започнала да смята, че не я обичам достатъчно, за да се боря за нея. Може би това я е отчуждило от мен.

Дебра поклати глава.

— Не, Греъм. Познавам те. Ти си топъл и себеотдаен.

— А също така и навъсен и угрижен.

— Понякога, само понякога. Но другото винаги е тук, готово бързо да се завърне.

— Но може би Джеси е виждала само намръщената ми половина. Може би съм я изплашил. Всеки път, когато я взимах, тя или беше с насълзени очи, или ядосана. Това веднага ме разстройваше. Един господ знае какъв може да съм изглеждал в нейните очи!

На лицето му бе изписано дълбоко страдание. В този момент Дебра не искаше нищо друго, освен да го гушне в прегръдките си, да го залюлее и да оправи нещата. Но решението не беше толкова просто.

— Какво стана, след като се премести тук? Виждаше ли се с нея?

— Опитах се. Накарах баща си да я доведе няколко пъти; по някакво чудо техните отношения си бяха останали непокътнати. Но тя винаги изглеждаше така далечна и нещастна. Накрая се отказах и започнах само да й изпращам бележки и картички — гласът му потрепери, но гърлото на Дебра се сви. — След известно време вече дори не си правеше труда да ги чете. Когато една от тях ми бе върната неотворена, просто престанах. Тя очевидно се опитваше да се справи с развода, като напълно пренебрегваше съществуването ми. Аз се опитах да направя същото — той изсумтя омерзен. — За нещастие не се получи.

Сред настъпилата оглушителна тишина Дебра се опита да намери думи, за да обобщи всичко казано дотук:

— Значи не си поддържал контакти с нея?

— Никакви. Не съм я виждал от седем години.

Дебра сведе поглед към фотографията, която беше пуснал на писалището.

— Хубаво момиче.

Погледът му последва нейния и двамата заедно се повъзхищаваха на русата усмихната абитуриентка.

— Да.

— Мислил ли си някога да опиташ пак? Сега е по-голяма, може да е по-открита.

— Не. Не съм мазохист. Едно е да мисля за нея като за дете, обидено и сърдито, сляпо за истината, но съвсем друго е да я видя като голяма жена, която може да е злобна и тесногръда като майка си.

Дебра вдигна умолително ръце към раменете му.

— Но не си сигурен, че е така! Откъде да знаеш, може да е съвсем самостоятелна. Може да има достатъчно смелост да се разбунтува срещу майка си и да погледне на теб без предубеждения.

Греъм присви очи.

— От време на време съм обмислял и тази възможност. Но ако беше така, защо никога не се опита да се свърже с мен? Не съм ходил никъде. Стоя си все на същото място, където ме е видяла за последен път. Така че защо не се обади, не писа или не дойде?

— Може би се страхува. Знаеш ли, това понякога се случва. Съществува взаимен страх от нови рани. Нужно е само единият от двамата да направи първата крачка…

— Хайде, хайде, Дебра. Това си е чист романтизъм!

Очите й нито за момент не се отместиха от неговите.

— При мен се получи.

Погълнат от спора, Греъм отвори уста да й възрази, но точно тогава осъзна значението на последните й думи. Той затвори уста и я погледна втренчено, а след това се намръщи.

— Какво?

— Казах, че при мен се получи.

— Кое се е получило?

— Предприемането на първата крачка.

— За какво говориш, Дебра?

— За баща ми и мен.

Все едно му говореше на чужд език.

— За баща ти и теб? — той наклони озадачено глава на една страна. — Би ли ми обяснила?

Тя го направи, но много деликатно. Не беше нещо, което обичаше да обсъжда. Но в този случай и с такъв събеседник моментът се оказа подходящ.

— Можеш ли да повярваш, че в продължение на много години изобщо не познавах баща си?

— Не, не мога — отвърна разпалено той. — Вие с Дейвид имате прекрасни отношения — едни от най-естествените, които някога съм виждал да съществуват между баща и дъщеря.

— Така изглежда, нали? — усмихна се доволно тя.

— Искаш да кажеш, че не е вярно?

— О, вярно е. Но невинаги е било така. През първите петнадесет години от живота си изобщо не съм го познавала.

— Не ти вярвам.

— По-добре е да го повярваш, понеже е факт. Родителите ми са се развели в годината на моето раждане. Майка ми се е омъжила повторно година след това, татко сякаш просто изчезна.

— Какво имаш предвид с това… изчезна?

— Просто го нямаше. Не се мяркаше.

— Не е ли идвал на гости?

— Може отначало да е идвал, но аз съм била още съвсем невръстна, за да забележа. Когато започнах да осъзнавам нещата, той вече отсъстваше от живота ми.

— Но защо? Как може един мъж да остави дете — две деца — по този начин?

— Мъжете… хората правят странни неща, когато се чувстват застрашени — обясни внимателно тя, също както нейният баща й беше обяснил, когато се бяха сдобрили. — В случая с моя баща, на него му е било трудно да живее с майка ми. Тя е особен екземпляр, така да се каже. Той просто не е искал постоянно да се мъчи да върви в крак с нея. Виждал си го. Той е искрен, непринуден човек. Това са две думи, които е почти невъзможно да се отнесат към майка ми. И не я критикувам, просто се опитвам да бъда безпристрастна. Майка ми е един много симпатичен чешит.

— Дебра… — укори я Греъм с дълбок, много нежен глас.

— Говоря сериозно. Наистина я обичам… такава, каквато си е. Татко не е можел. Така че просто си е тръгнал. С течение на времето е искал да поддържа контакт с нас, но с всяка изминала година е чувствал, че няма това право.

— А ти? Ти нищо ли не си изпитвала към него през това време?

Дебра долови силния интерес в думите му и почувства някакво въодушевление. Той трябваше да повярва, че има някаква надежда.

— Бях любопитна. Може би от десетгодишната си възраст се чудех какъв ли е той. Майка ми се справи добре с това, като ми обясни, че той си има свой собствен живот, че се е оженил повторно и е щастлив. Но също така се изпусна, че често идвал в Ню Йорк по работа. Започнах да си фантазирам какво ли ще е да налетя на него в някой ресторант и да разбера кой е.

— И какво се случи в крайна сметка?

Тя се усмихна широко.

— Налетях на него в един ресторант и разбрах кой е.

Греъм я изгледа скептично.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Наистина се сблъсках с него. Случайно, разбира се. Цепех по права линия към тоалетната, както обикновено правят петнадесетгодишните момичета. Щом изскочих в коридора, веднага налетях на него.

— Но как си разбрала, че е той?

— Не разбрах. Той ме позна. Постоянно гледал мои снимки, последната, от които била направена само два-три месеца преди това. Когато видях, че не може да свали очи от мен, се уплаших и изтичах обратно на нашата маса. Той можеше просто да си отиде, седеше в друга зала на ресторанта. Но направи онази първа крачка и ме последва. Майка ми в този момент бе в едно от най-странните си настроения и ни представи с готовност един на друг.

— И това беше всичко? От този момент нататък сте станали приятели?

— Не точно. Всъщност ми се обажда три пъти, докато се съглася да поговорим. Бях изплашена и ядосана. Но това се оказа по-силно от мен.

— Кое?

— Желанието да опозная човека, чиито гени са същите като моите.

Греъм дълго я гледа втренчено, недоверчиво.

— И сте станали близки, след като сте били разделени толкова време? — попита накрая той.

— Мисля, че до голяма степен близостта ни се дължи именно на тази раздяла. Много хора приемат семейните отношения за даденост. При нас обаче беше различно. Понякога правим разни неща, почти незабележими жестове, сякаш за да наваксаме пропуснатото през годините, в които не сме се познавали. Например той винаги ме нарича Деби. Сигурна съм, че има причина за това. А когато съм с него, част от мен наистина се чувства като дете. Но само една част. Татко ме възприема като голяма. Той ми дава свобода, никога не ми се натрапва. И аз мога да се отнасям с него по същия начин, без да се боя, че мога да го загубя. Все пак той направи първата крачка в ресторанта.

Греъм поклати изненадано глава.

— Не мога да повярвам! Двамата изглеждахте толкова близки.

— Близки сме… вече. Но беше нужно доста време.

— Това намек към мен ли е?

— Само в смисъл, че всичко е възможно. При теб може и да не се получи. Няма как да се разбере предварително. Но трябва да осъзнаеш, че проблемът ти не е нито уникален, нито нерешим.

Той си пое дъх и изправи обнадеждено рамене.

— И не съм паднал в твоите очи… след като знаеш всичко това?

Тя го погледна така, сякаш внезапно беше полудял.

— Да ми паднеш в очите? Как би могло да стане това, Греъм?

— Може да ме обвиняваш, че съм се провалил като баща.

— Ти си направил всичко, което ти е било по силите в една невъзможна ситуация. Какво повече би могло да се иска от теб?

От устните му излезе леко свистене.

— Ти си невероятна, знаеш ли? — после плъзна ръце около талията й и ги сключи отзад на кръста й. — Искам да кажа, че нищо не се е променило, но изпитвам облекчение. За пръв път разказах на някого за Джеси. Сякаш ми махна някакъв товар от раменете.

Сърцето й се изпълни с нежност.

— Само половината товар. Това се нарича споделяне на трудностите.

Греъм я притисна здраво до себе си. През тялото му премина тръпка, придружена със стон.

— Обичам те! — прошепна той. — Наистина те обичам.

Изпълнена с топлина и задоволство, Дебра се усмихна на адамовата му ябълка.

— Надявам се да е така — промърмори тя. — Хич не ми се иска сама да нося този товар.

Той се отдръпна назад и се усмихна с половин уста.

— Истински товар, нали?

Сърцето й започна да се разтапя.

— И то какъв! Но не е на раменете.

— Така ли? — изръмжа той. — Къде е тогава?

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Тук.

— Тук ли? — подразни я Греъм, махна ръката й и сложи там своята.

Оттам нататък играта постепенно ескалира. Докосването се превърна в ласка, която предизвика целувки, една от друга по-жадни. Когато Дебра най-сетне успя да си поеме дъх, се намираше до Греъм в голямото му дъбово легло, изтощена и напълно задоволена, покрита единствено с тънък слой пот. Моментът бе великолепен, както и следващият, и по-следващият; бе великолепна нощ. Когато на следващата сутрин най-сетне се върнаха в нейната къща, всичките й мисли бяха насочени към общото им бъдеще с Греъм.

Точно тогава телефонът звънна и бъдещето й се разпадна на безброй малки парченца.