Барбара Делински
Невероятна история (3)

Трета глава

— Трябва да си призная, че никога досега не са ме прекарвали така заради една сапунена опера — процеди той. — Това ли означаваше наистина имам малко работа?

Очевидно нямаше друг избор, освен да му признае, което Дебра направи с възмущение. Все пак Греъм бе само нейният дърводелец. При положение че му плащаше, той беше задължен да чака, каквато и да бе причината.

— Да. Това е много важна част от деня ми.

— Майтапиш се!

— Ни най-малко.

— Гледаш сапунените опери всеки ден?

По-добре да го узнаеше сега.

— Само тази… всеки следобед.

— Нещо специално ли има в нея? — попита насмешливо той, с което я ядоса още повече.

— Може и така да се каже — налагаше се да знае.

Той поклати глава и въздъхна удивено.

— Господи, никога не бих си помислил, че си заклета почитателка на сапунените опери! Пълна си с изненади!

— Не точно — каза Дебра, а след това сви рамене и насочи вниманието си към телевизора с престорено нехайство. — Просто не ме познаваш добре.

Започваше втората част. Смяташе да остави Греъм да си мисли каквото ще. Бе твърдо решена да гледа.

И понеже му беше обърнала гръб, не успя да види загадъчното изражение, което премина по лицето му. Със сигурност не я познаваше много добре, но това, което знаеше за нея, го караше да се чувства объркан. Коя беше тя — хладната снобка от Ню Йорк, която правеше първия си опит в живота на село, или писателката със свободен дух, в дънки и тениска и с конска опашка? Ами това самотно същество, чиито следобеди се въртяха около превратностите в една сапунена опера? Боже мой, сапунена опера!

Изглежда, Дебра не се вместваше в никой от общоприетите модели и това го притесняваше. Това… и някои други неща. Даже и когато го пренебрегваше напълно, както сега, той не можеше да не забележи нежната извивка на рамото, изправения гръб и подвитите под слабичкото й тяло стройни крака.

Той се обърна рязко и тръгна към горния етаж, като разсеяно отчиташе състоянието на старите дъбови стъпала и за момент се отчая от разнебитения парапет. Сигурно бе полудял. Изобщо не биваше да приема поръчката. Не само защото присъствието й го измъчваше физически. Тя предизвикваше у него някакво странно безпокойство и сякаш това не бе достатъчно, осъзна Греъм, ами и неестественото желание да я защитава. Какво от това, ако й беше студено? Достатъчно голяма бе да си вземе палтото! И какво го интересуваше, че къщата е примитивна? Трябваше да си е направила сметката, когато бе купувала къщата. Защо именно той трябваше да се притеснява за тези неща?

Но това, което наистина го притесняваше, бе собствената му реакция. Подобно нещо не беше му се случвало, откакто напусна Ню Йорк. Да, той щеше да работи колкото се налагаше, да се навърта около нея ден след ден, може би да я опознае и накрая да намери начин да се пъхне в леглото й. И после какво? Как щеше да си събере инструментите и да си отиде, когато работата приключеше? Още повече, щеше ли тя да му позволи? Беше усетил реакцията й, докато я целуваше; можеше да се закълне, че жаждата й е не по-малка от неговата. А жените започваха да се държат ужасно властно в някои моменти. Твърде добре ги познаваше. Не че при дадените обстоятелства съжаляваше, че се е оженил за Джоан; той си носеше отговорността за това. Щеше да го направи дори и баща й да не бе настоявал за сватба. Но все още подозираше, че случайната небрежност на Джоан изобщо не е била случайна. Тя искаше да го примами в капана и беше използвала средство, което действаше безотказно.

А сега идваше Дебра Бари, която си резервираше шест месеца от живота му. Въпреки неговото предупреждение бе твърдо решена да поеме цялата отговорност за всичко, което се случеше — или не се случеше — между тях. Или беше светица, или грешница; или пък действително се възхищаваше от работата му. Тя знаеше какво иска, идеите й бяха добри. Разбира се, нуждаеха се от някои поправки. Освен това и той имаше цял куп идеи. Двамата заедно наистина можеха да сътворят дом на мечтите. Незнайно защо, това придобиваше огромно значение за него.

Греъм застана в най-малката от четирите спални с изглед към задния двор и ливадата зад него и се замисли за своята къща, скрита зад стена от дървета от другата страна на планината. Беше я построил преди седем години, при заселването си тук, но бавно, от нулата, и до завършването й живееше в пикапа. Ама че смешно, да се тревожи, че Дебра ще понася несгоди в къщата си! А най-смешното бе, че навремето той използваше същите доводи — беше нов тук, не познаваше никого и отказваше да живее в мотел. Беше му достатъчно да си наема стая веднъж седмично, за да си вземе душ. А междувременно езерото в подножието на планината вършеше чудеса. И смяташе за напълно естествено, че изглежда и мирише като хамалин. С дните, в които носеше костюм от три части и гледаше града от четиридесет и четвъртия етаж, бе свършено. Възнамеряваше да си остане на партера. Предвид на обстоятелствата гледката оттам му харесваше повече.

Той отвори бележника и тръгна от стая в стая, като оглеждаше стените, прозорците, подовете и таваните; безброй бележки щяха да съхранят наблюденията му. Отново и отново опъваше рулетката, за да направи измервания, и вълнението му ставаше все по-голямо с появата на една или друга нова идея.

Погълнат от работата, не забелязваше как лети времето. Когато най-сетне се върна в дневната, Дебра гледаше намръщено угасналия екран.

— Да не би да ти се е повредил телевизорът?

Дебра вдигна стреснато поглед.

— Ъъ, не. Филмът свърши.

— И затова ли си толкова потисната? — все още не можеше да повярва, че тя гледа такива неща.

Разпаленият й поглед го обърка още повече:

— Само когато дават истински тъпотии! Искам да кажа, знам, че тези случаи на амнезия обикновено са банални, но да се придава пикантност на сюжета с кръвосмешение… с това нововъведенията май прекаляват!

Той сви рамене.

— Не ми звучи неправдоподобно. Смятах, че това е нещо нормално за сапунените опери. Колкото по-развратно, толкова по-добре.

Дебра се наведе напред, прибра телевизора в калъфа и щракна закопчалките.

— Такава е общоприетата представа, нали? — после се изправи намръщено. — Е, някои от нас не одобряват тези неща. Ние виждаме разликата между житейския реализъм и абсурда и твърдо предпочитаме първото! Тези низки похвати само обиждат интелигентността на зрителите!

Греъм се мъчеше едновременно да схване причината за избухването й и да сдържи напиращия смях.

— Винаги можеш да им напишеш писмо — предложи той полушеговито.

— Мога да направя и нещо повече! — отговори самодоволно тя.

Но още не направила и две крачки, Дебра спря и на лицето й се появи съкрушено изражение.

— Какво има?

— Телефонът — изстена тя. — Чак утре ще ми го прекарат.

— Смяташе да им се обадиш! — попита невярващо той и се разсмя от сърце. — Кръстоноската от горския пущинак! — след това й прошепна заговорнически с престорена сериозност: — Често ли правиш такива неща?

Смехът му, толкова дълбок и сърдечен, промени всичко. Неочаквано започна да й се струва, че не е толкова важно да протестира срещу интервенцията на Мартин Алонзиън във фабулата на сценария. Проблемът бе на Мартин и Харис, проблемът бе в Ню Йорк. Тя вече не беше там.

Изражението й омекна и на лицето й се изписа горчива снизходителност.

— Странно. Никога не съм казвала и дума. Предполагам, че с напредването на възрастта ставам заядлива.

— Дрън-дрън, от възрастта. Днес не изглеждаш на повече от осемнадесет.

Когато изрече тези думи, той трепна от болка. Дъщеря му навършваше осемнадесет само след няколко месеца. Неочаквано се запита на колко всъщност години е Дебра Бари.

Тя се усмихна и очите й заискриха весело.

— Много мило от твоя страна, защото миналата седмица навърших тридесет.

Греъм изпита невероятно облекчение. Поне нямаше да се чувства така, сякаш прелъстява някоя приятелка на дъщеря си!

— Притеснява ли те това, че си навършила тридесет?

— До снощи не, или по-точно до тази сутрин — тя погледна струпаните в ъгъла вещи. — Този спален чувал ме спаси от студа, но не можа да ме защити от коравия под — тя размърда рамене, сякаш изпробваше дали са здрави. — Слава богу, сега съм по-добре.

Греъм протегна ръка към нея.

— Дай да видя.

Но Дебра бързо отстъпи настрана.

— Нищо ми няма!

Страхуваше се какво може да се случи, ако я докоснеше. Дългите му тънки пръсти бяха твърде изкусни.

— Все това разправяш, но първо ти е било студено, след това си се схванала…

— Не ми е студено. А колкото до схващането, ще свикна.

— Нали не смяташ да спиш на пода, докато приключи ремонтът? — попита той толкова ужасено, че Дебра не се сдържа.

— Какво има, Греъм? Не ми казвай, че това би обезкуражило човек като теб.

Той бе жилав човек, истински американски каубой от източните щати. Почти си го представяше как лагерува на открито с верния кафяв пикап, спънат наблизо.

— Ти… шегуваш ли се? — дълбокият му провлечен глас прозвуча в тон с образа. — Би трябвало да знаеш, миличка, че нищо не може да ме обезкуражи, когато искам нещо.

Едва когато видя немирния блясък в очите му, Дебра разбра скритото значение. Ужасена от внезапно плъзналата по бузите й руменина, тя го упрекна:

— Не това имах предвид. И името ми е Дебра, а не миличка. Не ми казвай, че жените в Ню Хампшир обичат да се обръщат така към тях, защото няма да ти повярвам.

Греъм сви рамене.

— Тогава няма да ти го казвам. Само че… не ти ли се струва, че отиваш малко далеч в желанието си да понасяш несгоди? Искам да кажа, че е хубаво човек да се впуска в приключения от време на време, но да се откажеш от удобства без нужната подготовка, е съвсем друго нещо. Щом си се схванала от една нощ, прекарай още две така. А и бих искал да ти кажа — той я погледна косо, — че ако това тук изпълнява ролята на бюро, до края на седмицата ще се осакатиш.

— Греъм — отвърна подигравателно тя, тъй като не знаеше какво друго да направи, — не знаех, че те е грижа.

— При положение че плащаш сметките, скъпа, мога да показвам невероятна загриженост.

Дебра въздъхна.

— Такава ли била работата? Е, можеш да бъдеш спокоен, скоро ще ми доставят леглото. А колкото до бюрото, ще се погрижа да си купя, стига да ми кажеш къде да го сложа. Но ти така и не ми отговори на въпроса.

— На кой въпрос?

— За малкото ъгълче, където да живея по време на ремонта.

— Наистина ли си твърдо решена да живееш тук през цялото време?

Греъм огледа набързо стаята и се замисли. След това се обърна, върна се до стълбите, спря се няколко секунди да поумува, подмина ги и продължи към кухнята. Дебра го следваше по петите и едва не се сблъскаха, когато той спря внезапно на входа за задната пристройка.

— Тук? — Но след няколко секунди размисъл поклати глава. — Не, тук съм намислил да правя твърде много неща. — После заобиколи Дебра и излезе през задната врата. — Веднага се връщам.

Но тя го последва и забърза след него.

— В пристройката за карети?

— Да, би могло.

Вратата запъна за момент, после се отвори със скърцане.

Вътре беше тъмно. Единствената светлина идваше от открехнатата врата. Прозорците отдавна бяха заковани с дъски.

— Но това е просто един хамбар! — запротестира плахо тя.

Но Греъм остана невъзмутим.

— Хайде, къде е вкусът ти към приключенията? — Когато очите му привикнаха с тъмнината, той прекоси помещението и отиде да опита огромните двойни врати. — Солидни са. А и тук е сравнително топло.

Беше прав. Дебра беше забелязала това още с влизането. Дебелите дървени стени пазеха завет и същевременно задържаха топлината от нагрятия през деня покрив. А може би топлината идваше от присъствието на Греъм?

— Ами… ами електричество? — попита тя. — Искам да кажа, че няма да мога да работя.

Той се приближи до нея, сложил ръце на хълбоците си. Снопът светлина от вратата падна върху замисленото му изражение.

— Лесно може да се прекара един кабел. — Очите му пробягаха по задната стена, а след това се вдигнаха към емпориото. — Между другото — усмихна се той — така ще стане най-добре. Ако искаме да превърнем тази пристройка в хубав гараж и склад, бездруго ще трябва да изрежем още прозорци. Онази врата на фронтон в емпориото може да се замести с голям термичен купол, а другите прозорци тук долу ще ти осигуряват достатъчно естествена светлина.

— Не зная — промърмори тя, понеже се нуждаеше от още мъничко убеждаване.

Греъм се отзова веднага.

— Ще стане страхотно — настоя оживено той. — До седмица ще можеш да се пренесеш тук. Разбира се, ще се налага да ходиш до къщата за течаща вода, както и да използваш кухнята. Но тук ще ти бъде удобно. — После сниши глас. — И няма да ми се мяркаш много-много.

— Значи все пак има някаква причина за тази твоя лудост — каза замислено Дебра с обвинително повдигната вежда. — Просто не искаш да ти се пречкам.

Греъм вдигна глава и изгледа емпориото.

— Всъщност си мислех за спокойствието.

— Ха! Забравяш, че съм свикнала около мен да гъмжи от хора. Не се притеснявай за мен.

Той наведе глава и я погледна право в очите.

— По-скоро си мислех за нас — дъхът й секна, но той продължи: — Ще има дни, когато тук ще работят и други хора — гласът му се сниши. — А никак не ми се иска да имаме публика.

Прииска й се в пристройката да е по-светло, по-студено или по някакъв начин неудобно. Но вътре беше тихо, уютно и меката тъмнина ги обгръщаше.

— Публиката би останала доста отегчена — започна тя и отстъпи крачка назад.

Греъм посегна и я хвана за китката.

— Дали?

Той пристъпи напред и между тях почти не остана място, стана й трудно да диша. Когато ветрецът се заигра с вратата, снопът светлина изтъня.

Самоконтрол. Самодисциплина. Дебра повтаряше наум тези думи, сякаш имаха властта да намалят привличането, което чувстваше. Но Греъм стоеше пред нея, висок и с изправени рамене, излъчваше мамеща топлина и палецът му чертаеше еротични шарки по вътрешната страна на китката й, откъдето по вените й се разливаха вълни от възбуда.

— Греъм… недей — прошепна тя.

— Предупредих те — прозвуча като топло кадифе гласът му, дълбок като тъмнината.

— Нарочно го правиш, нали?

— Да — отвърна той и се приближи едва доловимо към нея.

Дебра не бе в състояние да се помръдне. Тъмнината сякаш я прегръщаше отзад, подпираше я като възглавница и я държеше неподвижна.

— Недей — повтори тя с изтънял глас. — Аз…

— Какво… ти? — телата им бавно се допряха. Той уви ръката й около кръста си и я задържа така. — Има още нещо, което наистина трябва да направиш?

Дебра не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за увитата си около тесния му кръст ръка.

— Аз… трябва да се върна… в къщата.

— Никой няма да я открадне — той наведе глава към бузата й и изръмжа. — Наблизо няма никой… никой…

Думите и скритата сила в тях бяха неимоверно възбуждащи и замъгляваха всяка надежда да го отблъсне. Беше сама в една топла тъмна пристройка с един извънредно мъжествен тип. Когато Греъм се изправи, тялото й почувства грубата му сила. Скритата му мощ й напомни колко е различен от мъжете, които бе познавала досега. Той беше единак, някакъв особняк дърводелец, и я възбуждаше до такава степен, че я плашеше.

Шумното биене на сърцето му сякаш бе единственият звук. Това… и гласът на Греъм, сега по-дълбок и гърлен:

— Няма кой да види какво правим… или да го е грижа — той вдигна свободната си ръка към шията й. Палецът му повдигна брадичката й нагоре. — Целуни ме.

Дебра искаше да се сдържи. Беше му обещала. Само че… не можеше. Тя вдигна към него умолителен поглед, но Греъм отдавна бе хвърлил бремето на въздържанието. Дебра знаеше, че в момента я изпитва и че провалът й е в кърпа вързан. Но всъщност какво значение имаше? Бяха на тъмно и той бе прав — наблизо нямаше никого. Кой щеше да го е грижа, ако тя се целува със своя дърводелец в пристройката за карети? След всичко, което бе преживяла, кой можеше да се намръщи на краткия й флирт с безотговорността?

Устните й се разтвориха, устремиха се към него и от тях се изтръгна тих стон. За награда получи пламенната реакция, която беше очаквала — твърдите мъжки устни се наведоха жадно, ръцете му я прегърнаха здраво и между телата им се надигна пламък, който ги сля.

— Това е, скъпа — изстена той срещу устните й, когато се спря, за да я прегърне с другата ръка. — Ела тук — каза дрезгаво и я целуна със сила, която отекна в цялото й тяло.

Дебра усети, че едната й ръка е свободна, и я плъзна бавно нагоре по стегнатия му гръб. Усещането за скритата под кожата стомана примами и другата й ръка. Греъм бе твърд навсякъде — твърд и мъжествен. Неустоима комбинация.

А тъмнината… тъмнината сякаш изостряше всичките й сетива. Кръвта запулсира горещо във вените й; тялото й пламна в огнен копнеж. С Джейсън никога не бе изпитвала подобни неща. Дори се запита дали това сега е реално, толкова различно изглеждаше. Но пък и всичко останало беше различно. Тя беше нов човек и изведнъж осъзна свободата, която й даваше разводът. Това бе странно отрезвяваща мисъл. Тя бе неомъжена. Но необвързана?

— Греъм — рече задъхано Дебра, като откъсна устни от неговите.

Той обаче хвана главата й, задържа я и докосна с върха на езика си нежната й долна устна, докато Дебра се мъчеше да произведе членоразделен звук.

— Греъм!

Името му прозвуча като мъчителна молба, едва прошепната с малкото й останали сили.

— Шшт…

— Не. Трябва да престанеш!

— Ами ти?

Ръцете й все още притискаха топките от мускули на раменете му.

— Аз също.

— Защо? — попита той, плъзна ръце още по-надолу и я притисна към себе си. — Ще ни бъде хубаво заедно. Не усети ли? — пръстите му проследиха външното очертание на бедрото й. Ако не я държеше така здраво с другата си ръка, Дебра щеше да се свлече на земята. — Хайде да си легнем на емпориото, Дебра. Да го изпробваме.

— Не мога! — проплака тя. В същото време го желаеше отчаяно и знаеше, че нуждата му е също толкова силна. Но беше физическа… както и самият той. А тя бе емоционално същество. — Моля те, Греъм…

В отговор той наведе устни и сграбчи жадно нейните. Дебра се опита да го отблъсне, но той не се отказа, а я принуди да разтвори уста и пъхна език във влажните й дълбини. И тя му позволи. Макар да не одобряваше използването на сила, сега й се стори странно възбуждаща. Когато Греъм я отдалечи рязко от себе си, цялото й тяло трепереше. Той си пое дъх и я изгледа намръщено.

— Може би ще премислиш дали да ме наемаш. Желая те, Дебра.

— Зная — бе всичко, което успя да каже тя.

Макар че също го желаеше, не изрече тези думи, защото се страхуваше от последствията. Само стоеше пред него разтреперана и мълчалива. И все пак, когато Греъм посегна и я докосна по лицето, тя не се отдръпна. Сега пръстите му бяха нежни и проследиха линията на челюстта й от едното до другото ухо. Очите му следваха пръстите с кехлибарената си топлина, пробягаха за момент, за да срещнат нейните, и отново се наведоха, за да наблюдават как ръката му обхваща рамото й и продължава нататък.

Дебра усети, че се олюлява, кръвта зашумя в ушите й. Когато дланта му се плъзна по гърдата й, й се стори, че ще умре. Това, че едно докосване, едно обикновено докосване, може да предизвика такава бъркотия в тялото й, я плашеше. Гърдите й се повдигаха и спускаха развълнувано. Устните й бяха пресъхнали и тя ги облиза. Но не можеше да помръдне. Краката й стояха като заковани на пода, а очите й, очите й изведнъж се бяха оказали пленници на пронизващия му кехлибарен поглед.

Ръката му се раздвижи напред-назад по меката материя на тениската. Реакцията й бе мигновена и той сигурно я беше почувствал, защото плъзна палец по стегнатото зърно. Дебра прехапа устни, за да не нададе вик.

След това ръката му падна като отсечена. Опасността беше отминала.

Ветрецът, който ги бе потопил в тъмнина, сега духна и отвори вратата. На внезапната остра светлина лицето на Греъм внушаваше страх. Веждите му бяха сключени, а зъбите — стиснати. Очите му святкаха гневно.

— Толкова за отговорността — рече подигравателно той, обърна се и тръгна да излиза с бърза крачка. Това представляваше обрат в много отношения. Когато я изгледа от другия край на помещението, изглеждаше забележително хладен и равнодушен. — Е, Дебра? Какво мислиш?

Отне й доста време, докато възвърне гласа си, но дори и тогава той излезе едва чуто от гърлото й:

— За кое?

— За нас. — Той направи няколко крачки към нея, без да изпуска плячката си от поглед. — За теб и мен. Мислиш ли, че ще се справим?

Дебра неволно си помисли, че й напомня лъв, готов да направи скок и при най-малката провокация, макар да се преструваше на равнодушен.

— Мисля — отвърна тя и си пое предпазливо дъх, — че къщата ще стане страхотна.

— Ами емпориото? — попита той с равен глас. — Някаква надежда за него?

— И може би си прав — продължи тя, като дръзко пренебрегна похотливия му поглед и огледа нехайно наоколо. — Ще мога да живея тук, докато трае ремонтът — после направи пауза. — Ще го… направиш ли?

Той сви апатично рамене.

— Свободен съм.

Дебра се обърна.

— Тогава си нает.

След това се промуши през вратата, мина почти тичешком през пасажа и остави очуканата мрежа на външната врата на кухнята да се затръшне зад гърба й. Когато стигна до дневната, се заозърта отчаяно, за да си намери някаква работа. Под влиянието на внезапен импулс хвана една голяма цепеница и я затътрузи към камината.

— Дай на мен — изръмжа изникналият зад гърба й Греъм и я избута настрани.

След минути вече беше засилил огъня.

— На твое място бих избирал по-малки цепеници. Тази като нищо можеше да те повлече след себе си.

— Иска ти се, нали? — попита тя, окуражена от снизхождението в гласа му. След като очевидно не можеше да намери в себе си сили да го подчини, трябваше да се научи да хапе. Нещо, каквото и да било, само и само да възстанови достойнството си. — Иска ти се да мислиш, че не бих могла да се справя без мъж. Е, грешиш! Ти и… и всички мъже по света, които смятат, че жената не е нищо повече от играчка!

Той се намръщи объркано.

— Какво?

— О, стига си се преструвал! Да си легнем на емпориото? Що за прелъстителна реплика е това? — беше й се сторила съкрушително ефикасна, но той не биваше да узнае това. — Поне е сигурно, че съм написала доста по-добри от нея! — когато думите се изплъзнаха от устата й, тя се ужаси и продължи припряно, за да прикрие следите си. — И нека ти кажа още нещо. Вероятно не по-зле от теб бих могла да спя на коравия под, да треперя от студ, да мятам цепеници върху тази ронеща се скара. Това, което имаш в мускулите си, аз имам тук — тя сви юмрук и се удари по гърдите. — Нарича се решителност. А сега — Дебра отметна глава назад, сякаш бе уредила някакъв проблем — кога можеш да започнеш?

Греъм я гледаше враждебно, застанал до камината, и поразително напомняше за мъжа, който вчера й бе отказал. За момент й се стори, че това отново ще се случи. Изглеждаше вбесен, когато прибираше бележника, молива и ролетката си от поличката над камината.

— Ще ти се обадя — и тръгна към вратата.

— Но аз нямам телефон.

— Утре ще имаш — той прекрачи прага.

— Но ти няма да знаеш номера!

— „Справки“ ще го знаят — отвърна рязко Греъм и затвори вратата зад гърба си.

 

 

Когато телефонът звънна късно следобед на другия ден, Дебра усети същия вътрешен трепет, който я бе измъчвал през цялата нощ.

— Ало?

Но не беше Греъм.

— Дебра! Най-сетне? Знаеш ли колко се тревожех?

Дебра стисна здраво зъби.

— Не, майко, не знам. Казах ти да не се притесняваш. Не съм напълно безпомощна.

Разговорът продължаваше точно от мястото, където бе свършил преди пет дни, когато Дебра се беше отбила при майка си, за да се сбогува.

— Зная, че не си, но нали съм ти майка. Тревожа се. Един господ знае какво може да ти се случи, както си сама в гората.

— Не съм в гората.

— Знаеш какво имам предвид, Дебра. Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — Дебра облегна гръб на стената, свлече се бавно надолу и седна на пода. — Всъщност нещата вървят страхотно.

— Слава богу! Когато не ми се обади, си…

— Майко, казах ти да не очакваш да ти се обадя поне няколко седмици! Нямах представа кога ще си намеря жилище.

— Разкажи ми за новата си къща, миличка. Сигурно е… очарователна?

— Като за село? — усмихна се Дебра. — Предполагам, че може и така да се каже.

Огледа се наоколо. От вчера нищо не се бе променило, освен че беше написала и изпратила сценария за още един епизод. Усмивката й се изкриви. Странно нещо е сдържаната енергия — помисли си тя. — Когато се изразходва в правилна посока, може да бъде доста продуктивна. Беше прекарала дълга нощ.

— Всъщност къщата ме привлече повече с възможностите да се преустрои според моите изисквания. Но е много стара и има нужда от тонове работа. Вече наех един човек.

— Бързо действаш. Той също.

— Ааа… ами нямаше смисъл да чакам. Колкото по-бързо започне, толкова по-бързо ще свърши.

— Не зная, Дебра. Може би трябваше да помолиш Джейсън да намери човек, когото познава.

Дебра се втренчи право напред и погледът й попадна върху криволичещата пукнатина, която разполовяваше отсрещната стена.

— С Джейсън сме разведени. Не искам, а и нямам нужда от помощта му. Справям се чудесно.

— Наистина ли е добър този, когото си наела? Видя ли нещо, правено от него, поразпита ли?

— Да, майко.

— И си сигурна, че е безопасно да го пуснеш в къщата си? Искам да кажа, не бива да забравяш, че си сама. Тези недодялани майстори понякога са големи развратници.

Дебра си пое дъх с израз на досада и се закашля.

— Добре ли си, скъпа? Да не започваш да се разболяваш?

— Не, майко. Добре съм.

— Тук е необичайно хладно за сезона. Представям си какво е при теб. Достатъчно топло ли ти е?

— Точно пред камината съм. Много е приятно.

— Вещите ти пристигнаха ли вече?

— Току-що се обадих в склада в Манчестър. Ще ми докарат всичко в понеделник.

— А какво ще правиш дотогава?

— Настанила съм се съвсем удобно, майко.

— Дебра, та ти нямаш дори легло!

— Защо всички толкова се притесняват къде спя?

— Значи и Харис те е намерил? — попита Люси Шипмън и продължи припряно, без да остави Дебра да обясни недоразумението. Но така беше още по-добре, загрижеността на Греъм щеше още повече да разтревожи майка й. — Знаеш ли, хубаво е, че най-сетне му се обади. Постоянно тормози Джейсън с въпроси кога ще му се обадиш. Разчита да продължиш да пишеш за сериала.

— Да, каза ми. Но аз никога не съм се двоумяла по този въпрос. Не ми е минавала подобна мисъл.

— Може би в твоята глава не, но… е, толкова внезапно си събра багажа и замина…

Това бе една от темите, които Дебра не желаеше да засягат. Мисълта за изневярата на Джейсън бе страшно унизителна.

— Внезапно или не, заминаването ми не е причинило никакви неудобства на Харис. Той ще получи ръкописа си навреме, както винаги. Не забравяй, че имам договор.

— Сигурна съм, че Харис ще ти даде отсрочка, ако ти се налага, миличка. Знаеш колко е привързан към теб.

Но не достатъчно, за да я предупреди за предстоящата лудория… или да направи нещо, когато вече беше започнала.

— Няма да обсъждаме това, майко — рече предизвикателно Дебра. — За пръв път в живота си имам, каквото ми е нужно. И, честно казано, това ужасно ми харесва. Но твърдо възнамерявам да си свърша работата. Не забравяй, че договорът е двустранен. Харис си получава сценария, а аз си получавам парите. Ако трябва да бъда откровена, много ми харесва мисълта, че се издържам сама.

— Ако проблемът е в парите, Джейсън ще бъде повече от радостен да…

— Не ми трябват неговите пари!

— Тогава знаеш, че съм готова да ти помогна.

— Майко — въздъхна ядосано Дебра, — и твоите пари не искам. Имах късмет. Въпреки някои странности, които бих предпочела да не обсъждаме, Джейсън беше много добър с мен през всичките пет години от брака ни. Настояваше да влагам всичко, което печеля, на мое име в банка или друг вид инвестиции. Сега съм богата и независима жена — това не беше съвсем вярно, но предвид обстоятелствата разтягането на истината бе съвсем невинно. — Просто ще ти се наложи да го приемеш.

Дебра не беше оптимистично настроена по този въпрос. Прекалено много години майка й бе контролирала близките си, за да отпусне така лесно юздите на дъщеря си.

— Приемам го, миличка. Но се тревожа. Това е привилегия на всяка майка. Все пак не съм в първа младост и…

— Ти си на петдесет и четири и в разцвета си — прекъсна я Дебра и се усмихна снизходително. — И изглеждаш с десет години по-млада. Скоро хората ще ни мислят за сестри.

— Не и ако не полагаш грижи за себе си, Дебра. Въздухът там горе е сух. Взела си си хидратантния крем, нали?

По настояване на майка си беше започнала да го ползва още от шестнадесетгодишна възраст.

— Да, майко — отвърна провлечено тя, тъй като отдавна се беше научила да не спори. А какво щеше да прави, след като затвореше телефона, си беше нейна работа.

— Добре! — възкликна по-възрастната жена, очевидно доволна, че най-важният проблем е решен. — А, и ще се обадиш на Стюарт, нали?

— На Стюарт ли? Ами че аз се видях с него, преди да замина. Някакъв проблем ли има?

— Не. Просто, ами… — Тя си пое дълбоко дъх и продължи бързо. — На Стюарт му е ужасно мъчно за това, което се случи.

Макар да ставаше дума за по-големия й брат, Дебра не изпита съчувствие.

— Мъчно му е за развода? Защо флиртовете на Джейсън не го бяха притеснили и наполовина колкото сега!

— Много добре знаеш, че не е вярно! Той беше страшно разочарован, когато научи какво прави Джейсън. Но те са приятели от години. Стюарт не може да пренебрегне това, а и не иска да забрави колко щастливи бяхте като женени.

— Аз също — отвърна тъжно Дебра, — но нещата понякога се променят. И е глупаво да се опитваш да си върнеш нещо, което… просто вече не съществува.

Люси Шипмън се поколеба само за момент.

— Вече не обичаш Джейсън?

— Предпочитам да не говорим за това, майко.

— Но ако го обичаш…

— Ние сме разведени. Всичко свърши. Край! — после осъзна, че е повишила глас, и се овладя бързо. — Но стига толкова за мен. Ти как си?

— Ще се оправя. Гарднър ме притиска да определим датата, но аз предпочитам да не прибързваме.

Дебра избухна в добродушен смях, който знаеше, че няма да я засегне. Усмивката пролича в гласа на майка й, когато продължи:

— Зная какво си мислиш, дъще, и предполагам, че не си на много погрешен път. Вероятно преди съм прибързвала. Но се промених. Гарднър може и да ми е четвъртият съпруг, но, повярвай ми, ако приема предложението му, ще ми бъде последният. Това постоянно сменяне на името вече започва да ми писва.

— Ах, този живот на търсена жена! — подразни я Дебра, но отговорът на майка й я накара отново да стане сериозна.

— Каквато майката, такава и дъщерята. Обаждаха се и Джон и Бенджи. И двамата искат да те видят, когато си дойдеш. Кога ще бъде това, миличка?

— Ами… засега нямам никакви планове — освен старателно да заобикалям Ню Йорк, помисли си тя.

— Но аз си мислех, че ще долиташ поне веднъж два пъти в месеца, за да работиш с Харис.

— Не е необходимо. Той ще ми изпраща по пощата седмичната схема на сюжета, а аз — готовия сценарий. Всичко друго може да бъде уредено по телефона.

Беше се наложило да го убеждава, но тъй като бе твърдо решена, на Харис не му оставаше кой знае какъв избор.

— Ами партито у Сандра? Тя разчита на теб…

— Миналата седмица й се обадих, за да се извиня. Тя ме разбра напълно — та нали и самата Сандра бе преживяла същата травма преди няколко години?

— Но със сигурност ще трябва да дойдеш, за да си вземеш някои неща…

Люси Шипмън не успя да види самодоволната усмивка на дъщеря си.

— Всъщност не. Взех си всичко, от което ще имам нужда.

— Но Джейсън казва, че все още има много…

— Аз пък казах на Джейсън да се отърве от всичко. Вече ме няма, майко. Вън съм от играта! — мълчанието отсреща издаваше, че майка й е слисана. Дебра се съжали над нея и продължи по-внимателно. — А и сега наистина не мога да замина. Работата по къщата ще започне до седмица. Трябва да бъда тук, за да наглеждам нещата.

— Няма ли да ти пречи шумът от разни триони и чукове? Как ще работиш сред такава врява?

Този намек бе достатъчен, за да проличи ентусиазмът на Дебра:

— Обстановката тук е прекрасна, майко. Виж сега, имаме главното крило на къщата, където се намирам сега и където ще бъде повечето от работата. После имаме старата пристройка за карети, която дърводелецът ще ми приспособи за живеене и работа, докато се върши всичко останало. Така че няма да съм сред най-голямата врява. Нищо няма да ме притеснява.

Освен Греъм Рейд. Но щеше да се оправи с него. След вчерашния провал в тъмното бе твърдо решена да стои винаги на светло, с отворени очи… и то широко.

— Добре, миличка — въздъхна майка й, признавайки неохотно, че дъщеря й очевидно владее напълно положението. — Предполагам, че знаеш какво правиш. Но все пак ще ми липсваш. Ще се обаждаш, нали?

Макар да знаеше, че ще е по-скоро обратното, и при това често, Дебра кимна.

— Да. Ще се обаждам. А когато къщата стане готова, ще ми дойдеш на гости. Ти — тя се ухили до ушите — и Гарднър. Някак си ми е симпатичен този човек.

— Слава богу! — възкликна закачливо майка й, макар това да нямаше кой знае какво значение.

Ако беше чакала одобрението на Дебра, сигурно още щеше да си стои неомъжена. Дебра бе прекалено придирчива. Влюбването й в Джейсън се бе превърнало в истински повод за празнуване. А сега бяха разведени. Колко жалко.

— А сега, Дебра, запомни. Ако се почувстваш самотна и искаш компания, с радост ще предам това на Бенджи. Повече го харесвам от Джон. Издава малко по-висока класа. Той ще дойде при теб бързо като светкавица.

— Не точно от светкавици имам нужда сега, майко, но ти благодаря за мисълта. Ще поздравиш всички от мен, нали?

— Разбира се, миличка. И се пази. Чао-чао.

След като затвори телефона, я бодна лека вина. Въпреки особеностите на характера си, Люси Шипмън наистина се тревожеше. И нямаше нищо чудно, че й бе трудно да приеме декларацията за независимост на дъщеря си. Та нали в продължение на тридесет години Дебра бе спазвала, повече или по-малко, правилата на играта? Но беше по-добре да се разделим късно, отколкото никога, помисли си тя, отдръпна се от стената и стана.

И сега какво? Работата й за деня бе свършена, телефонът беше прекаран и добросъвестно се беше обадила на Харис, за да му даде номера си… След това пък се беше обадила майка й. Не биваше да забравя да нахока Харис за това предателство.

Сега имаше нужда от чаша горещ чай и нещо за раздвижване на мозъка. Докато вървеше към кухнята, тя огледа кръстословицата. Беше прекарала тежка седмица, затова я бе пъхнала в чантата си, преди да напусне Ню Йорк. Може би днес, на свежа глава, щеше да я осени вдъхновение.

Телефонът издрънча и тя подскочи, отчасти защото непривичният звук отекваше в стените, и отчасти поради внезапната мисъл, че може да е Греъм. Тя стовари чайника върху един котлон и се върна тичешком в дневната. След двата разговора от Ню Йорк щеше да е добре третият да потвърди новия й начин на живот.

— Ало? — отговори тя с внимателно модулиран глас, за да прикрие нетърпението си.

— Дебра! Как си?

Блясъкът в очите й веднага угасна.

— Майк? Чудесно… Откъде ми научи номера?

— Мама току-що се обади. Сторило й се, че гласът ти звучи малко унило. Поръча ми да те поразвеселя — той направи пауза. — Може ли?

Майкъл Ланг й беше полубрат, с три години по-малък от нея. Между тях винаги бе съществувала голяма близост.

— Ако имах нужда, първо на теб щях да се обадя, Майк — усмихна се Дебра. — Но се чувствам страхотно. Нали я знаеш мама, винаги търси под вола теле.

— Знам, но все пак реших да проверя. Всъщност ми се стори добър претекст да ти се обадя. А как си иначе? Мама ми каза, че вече си си купила къща.

Дебра още веднъж притисна гръб в стената и се свлече бавно надолу. Още веднъж разправи за къщата, за ремонта, за това, къде щеше да живее през това време, и за убеждението си, че преместването е било най-доброто нещо, което е можела да направи.

— Наистина не бих могла да остана там, Майк. Не и след…

— Знам. Ама че подлец излезе и той.

— Стюарт не мисли така.

— Защото и той не е по-добър. Не ми го побира умът как Стефани продължава да стои при него!

— Е, предполагам, че можем да го оправдаем поради липса на доказателства. Все пак е наш брат.

— Твой брат. Аз получавам само половината признание.

— Между другото, как е баща ти?

Дебра винаги бе смятала, че Майкъл-старши не пасва на буйния темперамент на майка й. Може би и той самият го бе осъзнал. Втората му жена бе значително по-кротка. Очевидно доста повече си подхождаха. А и бракът им продължаваше вече почти двадесет години. Това все трябваше да означава нещо.

— Добре е. Двамата с Мери отидоха да хванат последния сняг в Аспен. Побъркали са се на тема ски.

— Сигурно са се заразили от теб. Между другото, ако минаваш оттук на път за някой ски курорт, да знаеш, че при мен има място.

— Мама беше права. Чувстваш се самотна.

— Не съм самотна. Просто се наслаждавам на лукса най-сетне да допускам в дома си само гости, които аз предпочитам. Удостоен си с голяма чест, да знаеш.

— О, съзнавам го, съзнавам го! Но ми се струва, че за ски ще трябва да почакам до другата зима. Ще мога да се измъкна чак към средата на май, а дотогава…

— Е, въпреки това поканата си остава в сила.

— Значи няма да се върнеш? — Пак същият въпрос, който и втория път предизвика не по-малко спомени.

— Не и в близко бъдеще. Предпочитам скъсването да бъде окончателно.

Последва кратка пауза, а след това тихият глас на Майкъл:

— Ако питаш мен, Деб, мисля, че си права. Заслужаваш нещо по-добро. Само се надявам да го намериш там.

Дебра се усмихна и в следващите думи пролича голямата й привързаност към него:

— Благодаря, Майк. Сигурна съм, че ще стане. Продължавай да ми се обаждаш.

После остави слушалката, облегна глава на стената и въздъхна дълбоко. Някои хора наистина щяха да й липсват. Майк беше единият от тях, а баща й — другият. Тя вдигна импулсивно слушалката, но отново я остави на място. Баща й все още беше в Лондон. Дори нямаше смисъл да опитва.

Чу се острият писък на чайника и тя се върна в кухнята, но преди да успее дори да сложи торбичката чай в горещата вода, телефонът отново звънна. Дебра изключи газта и хукна обратно към дневната. Този път сигурно бе Греъм.

Но не беше.

— Дебра? — прозвуча някак предпазливо плътният глас от другия край на линията.

— Да, Джейсън.

Трябваше да предположи.

— Как си?

— Чудесно.

Беше застанала сковано в средата на стаята и ръката й висеше отпуснато заедно с телефона.

— Харис ми даде номера ти.

— Така и предположих.

— Той… не смяташе, че ще има проблем.

— Това не ме изненадва — отвърна Дебра и прехвърли тежестта на другия си крак.

— Е — продължи по-смело той, — как вървят нещата при теб?

— Страхотно.

— Хубаво жилище ли си намери?

— Ъхъ — отговори Дебра и залюля нехайно телефона, но трепна, когато се удари по крака.

— Харис ми каза, че си изпращаш текста навреме. Можеш ли да работиш там?

— По-добре от всякога. Тук е тихо. Направо прекрасно — до неговото обаждане. Беше й изключително неприятно, че й се натрапва.

— Радвам се — последва пауза. — Е, просто исках да се уверя, че си добре.

Вече започваше да й писва.

— Сигурно се чувстваш гузен.

— Колеги сме. Нямам ли право да се поинтересувам?

— Съжалявам, Джейсън. Изгуби това си право, когато се намърда в леглото на Джаки. Образът на донжуан е толкова ярък в съзнанието ми, че надали скоро ще мога да погледна на теб като на колега.

Но Джейсън нямаше намерение да се откаже така лесно. Той заговори гладко, внимателно:

— Просто исках да разбера какво мислиш за епизодите от тази седмица. Знаеш, че уважавам мнението ти, Дебра.

— Не във всяко отношение, но когато става дума за работа — това е самата истина.

— Хареса ли ти това, което съм написал?

Знаеше как да я прикотка.

— Как може да не го харесам? Ти си най-добрият в екипа. Мартин обаче съвсем е мръднал.

— Онова малко кръвосмешение те е обезпокоило?

— Да ме е обезпокоило? О, съвсем мъничко! Само дето не помня в схемата да е имало нещо подобно!

— И нямаше… докато Харис не получи резултатите от новото маркетингово проучване. Нали си спомняш, че ни каза… ъъ… не, теб тогава те нямаше.

Беше в Хаити. Уреждаше бърз развод. Мълчанието бе единственият й отговор. Джейсън се покашля.

— Както и да е, според проучването се налагаше да направим нещо шокиращо, за да задържим рейтинга на същото ниво. Все още е висок, но ако искаме да си остане такъв… е, предполагам, че един от начините е да вкараме кръвосмешение. Пък и не беше толкова лошо, като се има предвид, че никой от героите не знаеше какво прави.

— Беше много евтино.

— Страшно. Е, ще спомена за това на Харис. Може би тази доза ще е достатъчна.

— Господи, надявам се!

Той отново направи пауза.

— Има ли… нуждаеш ли се от нещо?

— От спокойствие и тишина. Този телефон не спира да звъни.

Джейсън продължи, като се направи, че не е забелязал хапливата й забележка:

— Искам да кажа… имаш ли… нужда от нещо?

Дебра го разбираше много добре и го разочарова без капка съжаление:

— Тц!

— Сигурна ли си?

— Повече от всякога.

— Аха.

В гласа от другия край на линията прозвучаха нотки на неудобство:

— Е, пази се.

— Добре.

Не си направи труда да отвърне на тихото довиждане, а просто изчака ехото му да заглъхне и затвори. Изминаха няколко минути, преди да се съвземе достатъчно, за да остави телефона на пода. След това започна да разтрива предпазливо схванатите си пръсти. Без да иска, през цялото време бе стискала яростно слушалката. Профуча към кухнята кисела и намръщена и едва не изкрещя, когато телефонът отново звънна. Закова се на място със стиснати юмруци, обърна се, върна се обратно, като кипеше от яд, и грабна раздразнено слушалката.

— Ало!

Това не беше въпрос, а заповед.

За момент в слушалката се възцари тишина. След това гласът потече по линията — освежителен планински поток, ясен, свободен и хладен като снега, от който идваше.