Барбара Делински
Невероятна история (7)

Седма глава

Юни току-що бе започнал, а с него и седмата седмица на Дебра в къщата. Когато наистина се затопли, тя започна да прекарва цялото си време навън, като пишеше, седнала на старата дървена люлка, разхождаше се из двора и гората наоколо и често просто се печеше на слънцето, без да изпуска от очи Греъм, който след покриването на покрива се беше преместил на страничните стени и работеше с ревностно усърдие, бързайки да завърши напълно къщата отвън, преди да се премести вътре.

Този именно понеделник в къщата бе тихо и спокойствието още повече се подсилваше от неподвижния въздух, синевата на небето и блясъка на слънцето. Дебра беше боса, облечена в къси гащета и тясно бюстие. Греъм се беше съблякъл до кръста и носеше избелели дънки и гуменки.

Беше по средата на следобеда. Приключила с писането за деня, Дебра беше изпекла сандвичи с пържоли на скара за обяд и в продължение на един час прилежно си води бележки, докато гледаше поредния епизод от „Любовни игри“. Сега седеше и си почиваше на моравата пред къщата, изпружила крака напред, сгънала ръце под главата си, залепила очи в бронзовия гръб на своя дърводелец.

Нейният дърводелец. Отдавна вече мислеше за него така. Той стоеше кацнал на върха на стълбата и забиваше пирони в шиндите, необикновено мъжествен и недопустимо привлекателен. Дебра си спомни първия път, когато беше захвърлил ризата си заради горещината. Тогава тя се почувства засрамена, боязлива, почти не се осмеляваше да го погледне. Дори и сега, когато бе преодоляла първоначалната си плахост, все още усещаше същото ускоряване на пулса, същото конвулсивно свиване на стомаха.

Не че никога досега не беше виждала мъж, но тялото на Греъм беше различно, по-силно и мускулесто. Лъсналата от пот кожа се плъзгаше по мускулите, когато вдигаше всяка шинда, закрепваше я на място, посягаше за гвоздей и нанасяше удар, за да го забие. Ръцете му бяха дълги и силни и с всеки изминал ден потъмняваха. Дебра забелязваше как слънцето проблясва в светлокафявите косъмчета, а след това, когато той се извръщаше за поредната шинда, крадешком плъзгаше поглед от растителността на гърдите му по стесняващата се пътечка към токата на колана.

Просната по гръб, тя затвори очи, но образът на тялото му остана, сякаш подсилен от въображението й и изострената чувствителност на собственото й тяло. Когато звънът на телефона долетя от отворения прозорец, тя почти изпита облекчение.

Греъм се спря, за да я погледа как върви към къщата, и си помисли колко здрава и жизнена изглежда с този тен, дори е заприличала на селско момиче. Става все по-трудно да спазвам дистанцията, рече си, а след това се обърна и се зае да забива пирони с удвоена енергия.

— Греъм? — викна Дебра, като се подаде иззад мрежата на входната врата. — За теб е. Обажда се Джо.

Джо беше човекът, който миналата седмица бе дошъл да вземе размери за новото кухненско обзавеждане.

Греъм слезе от стълбата, отиде до вратата и мина мълчаливо покрай Дебра. Докато говореше, тя отиде в кухнята, представяйки си печката и микровълновата фурна, хладилника с двойни врати и работния плот в средата с открита скара, които беше поръчала. Върна се в дневната точно когато Греъм вече затваряше телефона.

— Проблем ли има? — попита тя, когато видя намръщената му физиономия.

— М-м? О, не. Нищо. Спомнил си нещо, което иска да предам на електротехника.

Дебра кимна, въздъхна доволно и се огледа.

— Вече изглежда толкова различно, толкова по-просторно и светло.

— Ами то си е — рече Греъм и вдигна поглед през вече несъществуващия таван към гредите на тавана на втория етаж. — Онези прозорци горе може и да са малки, но дават много повече светлина, отколкото имаше преди в дневната. Почакай да видиш, когато поставя оберлихтите. Тогава наистина ще усетиш разликата.

Тя отметна глава назад и се опита да си представи как ще изглежда, та не видя как погледът на Греъм се спря върху нея, а след това се насочи към прозореца.

— Някой е дошъл — каза тихо той. — Очакваше ли гости?

Дебра се обърна и видя към къщата да се приближава непозната кола.

— Аз не.

Тя сви рамене и се вгледа по-внимателно. Колата имаше нюхампширска регистрация, но шофьорът й идваше от малко по-далеч. Гъстата му сребърна коса и самоуверено наклонената встрани глава веднага го издадоха.

— О, не! — прошепна изумено тя и вдигна изпълнени с болка очи към Греъм. — О, не!

— Кой е този? — попита предпазливо той, макар вече да знаеше отговора.

— Джейсън! — Дебра прехапа долната си устна, погледна Греъм и прошепна невярващо: — Той не може да идва тук! Това си е моята къща.

Очите на Греъм изразяваха разбиране, но той не каза нищо, а просто вдигна нежно ръка към бузата й и прокара леко палец по нея. В този момент Дебра се окопити. Когато Греъм отпусна ръка, тя се обърна и излезе навън.

Джейсън слезе от колата и веднага оправи ленените панталони и попипа кожения си колан. После погледът му обхвана с подозрение къщата и най-сетне се спря на Дебра.

— Здрасти, бонбонче! — възкликна той и отново погледна къщата. — Ама че жилище си си намерила!

— Какво правиш тук, Джейсън? — попита тя, като полагаше всички усилия гласът й да звучи спокойно. Прекосила половината двор — достатъчно, за да му покаже ясно, че не може да влиза в къщата без изрична покана, тя спря.

Без да се смути от това хладно посрещане, Джейсън показно вдиша свежия въздух, а после потупа плоския си стомах и направи няколко крачки към нея.

— Идвам ти на гости, Деб. Реших, че е крайно време все пак да видя провинцията.

Той я погледна внимателно, а после хвана раменете й и се наведе напред. Когато тя трепна и обърна глава настрани, устните му попаднаха на бузата й. Дебра се отдръпна възможно най-бързо.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да видя как си — усмихна се Джейсън. — Изглеждаш добре. Всъщност красива. С тен, без грим. Боса.

Неочаквано погледът му се насочи някъде зад нея. Дебра се обърна и видя Греъм да излиза от къщата. Той им кимна и си продължи работата.

— Това ли е човекът, с когото Стюарт постоянно ме плаши?

— Да.

— Има вид на обикновен работник — но острият поглед опровергаваше нехайния му тон.

— Наистина е такъв.

— И ти доволна ли си от него?

— Аха.

— Мога ли… имаш ли нещо против да поогледам?

— Стига да е оттук, заповядай. А после можеш да се качиш в колата си и да се върнеш в Ню Йорк.

— Стига, Деб. Що за обноски са това? Дойдох да те видя.

С всяка изминала минута Дебра се чувстваше все по-силна, особено след като знаеше, че Греъм е наблизо.

— Трябваше да ми се обадиш и да ми кажеш за плановете си, щях да ти спестя пътуването. Тук няма място за теб, Джейсън.

Той вдигна успокоително ръка.

— Виж, знам, че си обидена…

— Обидена? — проблеснаха гневно очите й. Не можеше да повярва, че е счел за нормално да дойде в къщата й. В нейната къща. — Обидена?

— Изслушай ме, мога да ти обясня.

— Твърде късно е за обяснения, Джейсън. Вече сме разведени. Всичко свърши.

— Държиш се детински…

— Ако те разочаровам, тогава си върви. Няма причини да оставаш.

— Дебра, дойдох да поговорим — започна по-високо той. След това вдигна очи и срещна неприязнения поглед на Греъм. — Да отидем някъде.

Той посегна и я хвана над лакътя. Дебра дръпна рязко ръката си и се отскубна.

— Всичко, което имаш да кажеш, може да бъде казано тук.

Джейсън сниши глас така, че устните му едва се мърдаха:

— Имаме слушатели. Бих искал да отидем някъде на спокойствие.

— Тогава си върви в Ню Йорк. Имаш апартамент. Влез си там и затвори вратата. Така ще намериш спокойствие колкото си искаш.

Усилията, които полагаше да запази самообладание, започнаха да й се отразяват. Стомахът й започна да ври.

— Защо постъпваш така, Дебра? Между нас имаше нещо хубаво.

— Имаше, нали? — забеляза тя. — А след това ти го разруши.

— Съжалявам за това, бонбонче. Ще се постарая да го компенсирам.

Дебра го погледна слисано, изскърца със зъби, извърна очи и отново го погледна.

— Да го компенсираш? Да не си се побъркал? Не искам нищо от теб… освен да се махнеш от живота ми!

— Шшт. По-тихо! — той хвърли поглед към къщата. — Твоят човек ще започне да се чуди.

— Греъм няма да се учуди на нищо — отвърна му раздразнено тя. — Той вече знае за станалото между нас. И ако не успее да чуе какво си казваме, после аз ще му го разкажа накратко.

За пръв път Джейсън изглеждаше смутен. Той се намръщи и попипа чудесно поддържания крайчец на бакенбарда си с жест, който Дебра някога смяташе за много мил. Но сега нищо в нея не трепна.

— Какво става, Дебра? — попита той и я погледна изпитателно. — Не ми казвай, че си се хвърлила на врата на първия срещнат.

— И да съм, какво? Това си е моя работа, не твоя.

— Аз съм твой съпруг.

— Беше мой съпруг — тя изправи рамене. — Сега съм свободна жена. Мога да правя каквото си искам. Освен това кой си ти, че да ме съдиш? Ходеше с друга жена, докато собствената ти си седеше вкъщи и си въобразяваше, че си й верен. Така че не ми говори какъв съпруг си — рече ехидно тя и прибра един кичур от бузите си. — Изневери ми и сега си плащаш.

— Значи всичко това е наказание — разводът, купуването на тази къща? Така ли е? — тонът му беше нисък. — Забиваш ножа достатъчно дълбоко и го завърташ. Не достатъчно, за да убиеш, а само да причиниш болка…

Дебра се намръщи с отвращение.

— Както винаги драматичен, а? Е, спести си сценария, Джейсън. Не ми минават тия.

Тя се обърна на сто и осемдесет градуса с намерението да си влезе в къщата, но Джейсън я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.

— Момент, ако обичаш — в тона му се появиха опасни нотки, нещо ново, което не беше чувала преди. — Не съм изминал целия този път, за да ми обърнеш гръб. Не знам какво те прихваща, Дебра. Никога не съм те виждал да се държиш грубо.

Задъхана, Дебра правеше всички усилия да сдържи гнева си.

— Прав си, Джейсън. Преди бях мила и винаги проявявах разбиране. Всъщност наивница — тя сведе очи към ръката си и се постара да придаде отделна тежест на всяка следваща дума. — Пусни ми ръката.

Слисан от тона й, Джейсън я пусна. Едва тогава Дебра продължи, като го гледаше право в очите и се възползва от объркването му:

— Знаеш ли, наистина се отвращавам от себе си. Когато си спомня колко пъти съм вършела твоята работа, когато пишех твоите части от сценария, вярвайки, че си се заел да изучаваш изкуството на режисурата… — тя поклати глава. — Наистина бях много тъпа.

— Не, не беше. Ти ме обичаше. Точно това е любовта. Доверие — той помълча, правейки се, че не забелязва как ноздрите й се разшириха мигновено. — Да не искаш да ми кажеш, че всичко, което си чувствала, е изчезнало? — той щракна с пръсти. — Просто ей така?

Дебра употреби всичката си сдържаност, за да не го заплюе.

— Просто ей така ли? — повтори тихо тя. — Не, Джейсън, не е изчезнало — и имитира щракване с пръсти — просто ей така. Имаше нещо повече.

Тя удари с юмрук дланта си с глухо тупване, от което усети смъдене и в двете си ръце. Ала беше твърде разстроена, за да забележи.

— Но си прав. Наистина всичко в любовта е доверие. Когато разбрах, че ми изневеряваш, доверието, с което живеех, се разби на парчета. Беше унищожено — тя си пое дъх. — А доверието има едно странно качество. Когато си отиде, то е завинаги — коленете й трепереха, но гласът й притихна тъжно. — Така че в отговор на твоя въпрос ще ти кажа, че не всичко, което понякога съм чувствала, е изчезнало. Спомням си хубавите ни моменти и в тези спомени има топлина. Но никога повече не ще мога да ти имам доверие или даже да те уважавам. А без тези две неща любовта е… ами чист фарс.

Джейсън дълго време не каза нищо. Когато накрая се обади, гласът му прозвуча остро. Явно отказваше да се признае за победен.

— Ти самата драматизираш нещата. Нищо чудно, че си толкова добра сценаристка.

— Не ме ласкай, Джейсън. Това вече не означава нищо. Добра съм, защото ти ме научи, и знам, че съм добра, защото Харис ми го казва.

— Сериалът има нужда от теб. Хич не ми се иска да те изпратят най-тържествено.

Дъхът на Дебра заседна в гърлото й и остана там — отчасти заради злобното изражение на лицето му, отчасти заради очевидния намек.

— Това заплаха ли е? — прошепна накрая тя.

Джейсън сви рамене.

— Не съвсем. Просто ти напомням, че аз бях инструментът да получиш тази работа.

— Аз сама си я спечелих — възрази разпалено тя. — Аз бях човекът, който вършеше всичката работа!

— Но без мен никога нямаше да бъдеш назначена.

— И?… — кръвта пулсираше в слепоочията й.

— Имам доста голяма тежест пред Харис.

— И?… — Дебра зачака да бъде хвърлена и втората обувка.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ами… Зная, че Джанис Уокър просто умира за твоето място.

Дебра остана с отворена уста, неспособна да се помръдне от изненада. Не се почувства заплашена нито за момент. Харис познаваше таланта й и щеше да я уволни толкова, колкото и Джейсън. Но тоталното безочие на Джейсън дори да го намекне…

— Какво искаш, Джейсън? — рече вбесено тя. — За какво си дошъл тук? Хайде, изплюй камъчето. Остави увъртанията настрана.

Той я изгледа спокойно.

— Искам да се върнеш, Дебра. Искам да се върнеш в Ню Йорк с мен като моя съпруга.

Дебра едва се сдържа да не се разсмее.

— Продължавай. И как би обяснил това внезапно помирение пред хората?

Явно всичко беше обмислил.

— Ами просто ще им кажем, че сме изгладили нещата между нас. Че не можем да живеем разделени. Че сме влюбени един в друг.

— Но ние не сме. И няма да бъдем.

— Искам да си до мен.

— Защо?

За момент Джейсън се обърка, сякаш не беше очаквал такъв досаден въпрос.

— Защото… там ти е мястото.

Дебра сви юмруци и очите й се разшириха. Гневът, който бе започнал да се заражда в нея, изведнъж стигна връхната си точка. Гласът й прозвуча ниско, разтреперан от яд:

— Това трябва да е най-фалшивата реплика, която си ми пробутвал досега! И не ми минава, както не ми минава и идеята, че можеш да ми издействаш уволнение.

Тя се завъртя към къщата, направи една крачка и отново се обърна.

— Знаеш ли какво си мисля? Че просто преживяваш кризата на средната възраст. Затова е била онази работа с Джаки. Затова се нуждаеш от мен. Заради публичния ти образ е, нали, Джейсън? — гласът й се повиши с една октава. — Искаш да се върна, защото не можеш да понесеш мисълта, че жена ти те е зарязала. Мислеше си, че можеш да имаш всичко — мен, Джаки и всяка друга малка артистка, която ти се изпречи на пътя. Почти си те представям как разправяш на всички какво разбиране проявявам — очите й се наляха и тя ахна учудено. — Е, да, ама не проявявам! Защото все още имам някаква гордост и самоуважение. Последното нещо, което бих направила, е да се върна при теб — тя посочи с треперещ пръст. — Така че можеш да се качваш в малката си кола под наем и да се връщаш в Ню Йорк. Не те искам, Джейсън! Чисто и просто не те искам!

Той отново я улови над лакътя.

— Слушай, бонбонче…

— Стига си я бонбонясвал! — прекъсна го един плътен внушителен глас, в който се прокрадваха стоманени нотки. — И й пусни ръката.

Главите и на двамата се обърнаха, когато Греъм застана до Дебра. Никога не беше виждала кехлибарените му очи толкова яростни.

— Жената вече няколко пъти ти каза да си вървиш — той махна с глава към алеята. — Предлагам ти да тръгваш.

Джейсън се стъписа само за момент, но след това се изпъчи. Сам висок над метър и осемдесет, беше по-нисък от Греъм само с пет-десет сантиметра. Разликата беше очебийна, но тя бе по-скоро в плещите, отколкото във височината.

— За кого се мислиш пък ти? Това е личен въпрос между жена ми и мен — заяви възмутено Джейсън.

Греъм уви нарочно бавно ръка около талията на Дебра и я притегли нежно към себе си. Тя веднага се почувства по-спокойна и се облегна на него.

— Тя не ти е жена. Опитай пак.

Джейсън го направи, но този път смени тактиката.

— Какво е това, Дебра? Откога се нуждаеш от телохранител? Чак толкова ли се страхуваш от мен, или просто се боиш от себе си? Толкова ли ужасно ти се струва да признаеш, че все още ме обичаш?

Греъм не каза нищо, усетил нуждата й да отговори сама. Пръстите му, които я стиснаха леко по рамото, възстановиха самообладанието й и й позволиха да отвърне с изненадващо спокоен глас:

— Греъм не ми е телохранител. Той е мой приятел… тоест повече от това, което ти беше за мен през последните няколко месеца. И не се страхувам от теб, още по-малко от себе си. Ти унищожи напълно всичко, което ни свързваше. Просто вече го няма — гласът й премина в разпален шепот, предизвикан от спомена за изневярата му. — Заминавай си, Джейсън! Остави ме на мира! Тази къща и тази земя са нови и чисти за мен. Не искам тук да има и един спомен за теб.

Коленете й заплашваха да се огънат, но тя стисна зъби и си наложи да остане права. Помогна й подкрепата на Греъм, ръката върху лявото й рамо и стълб от топлина от дясната й страна.

Джейсън я изгледа ядно.

— Разочарован съм от теб, Дебра — бе всичко, което каза, преди да хвърли отровен поглед към Греъм. После се обърна и тръгна наперено към колата си.

Дебра не се помръдна. Стоеше и наблюдаваше, чакаше, докато Джейсън настъпи сърдито съединителя, измъкна колата на заден ход от алеята, даде пълна газ по шосето и изчезна от погледа й. Едва след това се разтрепери. Греъм я обърна бавно и внимателно в ръцете си, притисна бузата й към топлите си гърди и притисна ухото й до сърцето си. Ръцете му се срещнаха на гърба й и я прегърнаха здраво. Боса изглеждаше по-дребна, по-уязвима. Той наведе глава, опря буза в кестенявата коприна, затвори очи и се опита да попие възможно най-много от страданието й.

Тя изстена тихо, уви ръце около кръста му и ги стегна конвулсивно. Дъхът й излизаше накъсано и тя се опита да го стабилизира, като вдиша дълбоко. Получи се. Естествената миризма на кожата му й действаше отпускащо, силата на ръцете му — успокояващо, а стоманените му крака бяха опора за омекналите й колене. Тя отново и отново си поемаше дъх, понякога с тих стон, друг път — с едва чута въздишка. Все едно че плачеше без сълзи и се опитваше да прогони образа на Джейсън, като се притискаше в Греъм.

Докато я прегръщаше, ръцете му гладеха колебливо гърба й, за да отпуснат напрегнатите мускули. Едва се сдържаше да не заговори, да не й каже колко се гордее с нея, да я увери, че е постъпила правилно. Но Дебра можеше да го обвини, че злорадства, а той не искаше това. Установилата се добра воля му бе твърде скъпа, почти колкото доверието. Не искаше нито едното от двете да бъде застрашено.

Дебра усети ускоряването на пулса му и инстинктивно потърка буза в гърдите му. Допирът й бе приятен — топлата, покрита с меки косъмчета, кожа, опъната върху силната гръд. Чувстваше се удобно и в безопасност, сякаш бе намерила мястото, където с лекота можеше да прекара остатъка от живота си. Джейсън не беше тук. Не можеше и да бъде. Имаше само Греъм и богатата земя.

Тя отново вдиша дълбоко със затворени очи, като този път се наслаждаваше на миризмата на мъж, тъй силна и чиста. Уханието сякаш я избута отвъд успокоението, към възбудата, и Дебра нямаше нито сили, нито желание да се съпротивлява на притегателната й сила. Тя обърна лице към него, допря устни до гърдите му и ги целуна веднъж, после още веднъж. Плъзна ръце нагоре по гърба му, за да изследва широкото пространство мускулеста плът. Пулсът й биеше неравномерно, опитвайки се да върви в темпо с този до ухото й.

— Дебра? — в пресипналия глас на Греъм имаше въпрос. Тя стегна още веднъж ръце и бавно вдигна поглед към него. Попиваше топлите искрици в кехлибарените очи, леката руменина, избила по страните му, червените устни. Това не беше Джейсън; между тях двамата нямаше никаква прилика. Това лице просто излъчваше грижа, разбиране и себеотрицание. Това беше Греъм и тя изпитваше неистовото желание да го целуне.

Повдигна се на пръсти, докосна с устни брадичката му и положи няколко също толкова нежни целувки около изваяното ъгълче на устата му. После се отдръпна назад и се взря в очите му. Погледът потвърждаваше онова, което говореха стегнатите мускули и учестеното му дишане.

Когато Дебра отново се надигна на пръсти, ръцете му се стегнаха, за да я повдигнат, и устните му се разтвориха, за да посрещнат нейните. Целувката им издаваше взаимна жажда, внезапно освободена след толкова дни въздържание. Тя бе ненаситна, цялостно изпиване; опустошаване, което остави Дебра задъхана и зашеметена.

Ръцете й се плъзнаха напред, изследваха изненадващо нежната кожа от двете страни на тялото му и бавно се вдигнаха към гърдите му, между телата им, и пропълзяха към мускулестите му рамене. Тялото й беше изпънато срещу неговото. Вече я държаха само ръцете й, увити около врата му. През цялото време устните им не се отделяха, сякаш се бояха от това, което можеше да предизвика и най-краткото разделяне.

Но това все някога трябваше да стане, защото дробовете им копнееха за въздух от бързо надигащата се възбуда. Греъм откъсна устни от нейните и ги зарови в шията й.

— Дебра — прошепна, а след това езикът му започна да описва кръгове точно под ухото й.

Стори й се, че ще експлодира. Тя наклони глава на една страна, за да му осигури повече пространство за достъп, без да усеща колко здраво е стиснала врата му, без да забелязва тихите стонове, които се изтръгваха от гърлото й. Когато Греъм седна на земята, тя се свлече заедно с него, без да го пуска нито за секунда.

Той я положи напреко на скута си. Едната му ръка я придържаше за раменете, а другата шареше свободно по тялото й. Докато седяха на моравата и се гледаха, светът около тях сякаш се стопи в небитието. Дебра знаеше само, че се чувства пълноценна и обичана, че Греъм е прогонил всякакъв спомен за болката и изневярата от съзнанието й. Нежна усмивка заигра по устните й, когато топлите му пръсти я докоснаха по бузата. Когато палецът му се протегна, за да очертае устните й, тя го улови и целуна. След това пусна врата му, но хвана едната му ръка и докосна дланта му до устните си, за да усети грапавите мазоли, следа и символ на неговата професия. Докато го гледаше над върховете на пръстите му, тя разбра, че иска повече, много повече.

Докосна с пръсти бузата му и се опита да каже нещо.

— Греъм… аз… — но думите не излизаха от устата й. Какво можеше да каже? Че го обича? Това може и да бе вярно, но и тя самата не беше готова да го чуе. Че го желае? Но той вече знаеше това, а и не можеше да му се моли, както бе направила веднъж. Какво тогава?

— Греъм…

Той освободи един от пръстите си, постави го върху устните й и промърмори:

— Не казвай нищо, скъпа. Нищо друго няма значение, освен това — той целуна едното й око, а после другото — и това. Просто искам да ти стане хубаво.

— Хубаво е — прошепна Дебра и разтвори леко устни.

Когато Греъм хвана брадичката й в дланта си и наведе глава, тя вече го очакваше, горяща от желание да му достави удоволствие. Даде му всичко — устните, езика си, омайната смес от сладост и огън. И давайки, тя се възбуждаше още повече, защото, докато го стимулираше, ставаше все по-дръзка. Ръката му се плъзна към шията й, обхвана я нежно и се спусна надолу. Гърлото й беше голо, както и деколтето над ластичното бюстие. Усети пръстите му по кожата си, позна грапавата нежност на отрудените му ръце. Когато минаха по бюстието, я усети как се извива инстинктивно.

— Греъм… — името му прозвуча като продължение на мислите й.

Той докосна едва-едва челото й с устни и прошепна:

— Позволи ми да те докосна.

— Да… о, да…

Тя се изви на дъга, затворила очи, и ахна, когато усети ръката му да се плъзва надолу към гърдите й. Умелите му пръсти ги погалиха, сякаш се опитваха да преценят какви са под стегнатата материя. Той лесно намери стегнатото зърно на едната и внимателно раздвижи палеца си. Дебра се загърчи под заряда от нажежени светкавици, които я разтърсиха цялата. Тя прокара неволно пръсти по гърдите му и се притисна още по-силно.

— О, Греъм…

— Добре ли се чувстваш?

Гласовете им говореха с един и същ интимен шепот.

— Ммм. И още как.

— Да продължавам ли?

Тя отвори очи и не видя в очите му нищо друго, освен искреност.

— Да — промърмори без колебание. Тялото й гореше от парещите му докосвания; напрежението, свито на кълбо в нея, не можеше да й позволи друг отговор.

— Целуни ме — рече дрезгаво той и тя го направи със страст. През мъглата от наслада единственото отчетливо усещане беше как пръстите му свалят презрамките на бюстието.

Греъм я положи нежно на земята и смъкна бюстието до талията й. След това се подпря на длани и сведе поглед към нея. Дебра лежеше неподвижно, усещайки голите си гърди и напрегнатите им зърна, наслаждавайки се на удоволствието, което очевидно му доставяше формата им. Макар никога да не бе проявявала склонност към ексхибиционизъм, както някои от жените, които познаваше, сега не усещаше стеснителност. Това, което предлагаше на Греъм, и без това му принадлежеше.

— Ти си красива, Дебра.

Дрезгавият глас и изпълнен с обожание поглед я накараха да повярва. Той вдигна ръка и докосна кожата й, отначало нежно, но я побиха тръпки.

— Толкова нежни и бели — измърмори очаровано той. — Тук няма тен. Само да знаеше слънцето какво изпуска… — Той прокара пръсти около едната гърда, преди да захлупи с длан зърното със същото прелъстително въртене. Това бе сладко мъчение за Дебра, която изстена и посегна да го хване за китката.

— Заболя ли те? — попита той, станал внезапно предпазлив.

— О, да — каза задъхано тя с плаха усмивка. — Но не тук.

Греъм се наведе и докосна устните й със своите.

— Тогава къде? — прошепна той срещу ъгълчето на устата й. — Тук ли? — посегна слепешком към другата й гърда и я намери с безпогрешен усет. Когато Дебра ахна и поклати глава, той плъзна ръка по-надолу към корема й. — Тук?

Дебра отново поклати глава, но този път стисна езика, който беше усетила да вкусва долната й устна. След това Греъм се наведе, докато гърдите им се докоснаха, протегна ръка през ханша й, плъзна я по крака й и отново я върна на бедрото.

— Тук?

Бедрото й потрепери.

— Не… О, боже, Греъм… не можеш да си представиш…

Гласът заседна в гърлото й, когато ръката му се промъкна нагоре и погали нежно най-топлото пулсиращо място. Тя се изви инстинктивно на дъга, търсейки облекчение от възела, който трескаво пулсираше в нея, и издаде изтерзан стон, когато пръстите му само увеличиха мъчението й.

— Греъм…

Този път устните му я прекъснаха, като разтвориха нейните за най-красноречивата целувка, която някога бе получавала. Това бе съвкупление на езици, взривоопасно съединение на всичко, което бе влажно и горещо.

В този момент Дебра разбра какво искаше. Разбра го, както трябваше да го разбере още първия ден, в който бе срещнала Греъм.

— Греъм… — прошепна тя срещу устните му и когато той вдигна глава, вдигна ръце и обхвана лицето му. — Какво искаш? — попита го с очи, преливащи от нужда да се раздава.

Той плъзна ръка нагоре по стомаха и гърдите й и я хвана за китката. Подръпна я с нежна настоятелност и най-сетне я насочи към доказателството за желанието си.

— Искам те, скъпа — каза дрезгаво, като притискаше ръката й и я насърчаваше да се движи нагоре-надолу. Дишането му ставаше по-затруднено с всяка изминала минута. — Искам те цялата, всеки сантиметър от кожата ти. Искам те гола в прегръдките си и нетърпелива в леглото си. Господи, Дебра — изохка той с дълбок и изтерзан като нейния глас. — Не мога повече! — Греъм сграбчи ръката й и я притисна в земята близо до рамото й. — Искам да те имам цялата, искам да вляза в теб, по дяволите, а не да си представям какво сте правили с Джейсън или какво мислиш и чувстваш, докато пишеш любовните си сцени!

Разпаленият му тон изненада и двамата. Думите нарушиха изключителността на момента, напомняйки грубо за другия свят, от който Дебра беше дошла и от който все още бе част. А Греъм отново се превърна в обикновен дърводелец — мъж, който познава и почита единствено материалната страна на нещата. Но той си е бил същият през цялото това време, възрази мислено тя и се спря.

Не, не беше вярно! В минутите, които прекараха заедно, той бе нежен и внимателен, би могло да се каже — изискан. В него нямаше нищо грубо, нищо, което да подсказва, че той търси преди всичко своето удоволствие. Кой е той всъщност? — запита се тя, докато лежеше полугола под него. Почти не знаеше, въпреки споделената интимност.

— Какво има, Дебра? — попита Греъм, обуздал страстта си, когато усети внезапната промяна в настроението й.

Тя прошепна със смесица от копнеж и страх в очите:

— Почти не те познавам. Просто не мога да повярвам.

— Знаеш, каквото трябва да се знае… което е важно.

— И какво е то? — попита тя с неравен глас.

— Че съм мъж, който живее сам на село и си изкарва хляба с честен труд.

— Но това е сега, Греъм — заговори по-решително тя, когато започна да събира мислите си. — Ами миналото ти?

Той стисна зъби за момент, а след това пусна ръцете й, изтърколи се от нея и седна от едната й страна, загледан в далечината, докато Дебра си вдигаше неловко бюстието.

— Няма значение — каза през зъби той. Горещата му страст вече беше спомен.

— Има. Просто е така — възрази тихо тя и седна с лице към него. Моментът на споделената чувственост бе загубен, пожертван за нещо друго, което усещаше, че е по-важно. — Това, което сме, е сбор от всичките тези малки части — погледът й потърси хоризонта. — Ако днес съм тук, то е поради всичко, което съм била, направила и видяла преди — тя се обърна и погледна суровия му профил. — Можеш да ме разбереш, защото знаеш откъде идвам. Дори и днешната среща с Джейсън трябва да ти е дошла като някакво просветление.

Той я изгледа остро.

— Беше. Трябва да е с двадесет години по-стар от теб.

Дебра сви рамене.

— Почти толкова. И това, което си мислиш, е вярно. Предполагам, че в него е имало нещо бащинско, което ме е привлякло, когато се запознахме. Той ме взе под крилото си като свое протеже. Никога не съм си и помисляла да поставям под въпрос намеренията и постъпките му.

— Мога да разбера — каза по-нежно той.

— Тогава можеш да разбереш и какво означава за мен да бъда тук, да върша своите си работи, да стоя на собствените си крака.

— Разбирам.

— Виждаш ли? — очите й светнаха. — Можеш да разбереш. А колкото до мен — тя направи пауза и се намръщи, — за мен ти си една голяма въпросителна. В края на деня си заминаваш и отиваш в някакво жилище, което не мога да си представя. В петък вечерта си тръгваш и правиш… един господ знае какво… през целия уикенд. В понеделник сутрин не смея да те попитам нищо — от страх, да не би да стиснеш устни и да се разсърдиш. Зная, че си бил женен, но не смея да те попитам каква е била жена ти или къде сте живели, или къде си живял преди това, или пък къде си се научил да проектираш така красиво — дъхът й секна и тя внезапно спря. След това вдигна към него нежен, умолителен поглед. — Мога ли да ти задам тези въпроси, Греъм? Би ли ми отговорил?

Известно време Греъм мълча. Очите му се отместиха от нейните към земята, а после към далечните хълмове. Знаеше, че не е честен в отношението си към нея, беше си го казвал и преди. Ясно си даваше сметка, че когато обсъждат нещо, Дебра първа се открива. Сега, докато я гледаше, той осъзна всичко, което искаше да й каже. И все пак една част от него упорито се съпротивляваше, чуваше гласа, който му шепнеше, че е изгубен в мига, в който й се довери. Последният му бастион щеше да падне и щеше да остане абсолютно уязвим.

Всъщност има ли значение? — запита се той и отново се вгледа в лицето й. — Откровен ли съм дори и сега? Не исках работата, но я приех. Не исках приятелството й, но то бе неизбежно, както е неизбежен изгревът на слънцето. Не исках страстта й, само тялото й. Но дори и в това нещата не се развиха според плановете ми. А сега… мога ли да избягам от нещо, което вероятно вече е факт? Влюбен ли съм в нея?

Той се изправи на крака, сведе очи и срещна погледа й, като нарочно използваше предимството на височината, за да компенсира тревожната безпомощност, която чувстваше. Но сключените вежди издаваха неспокойните му мисли.

— Не съм готов, Дебра… Съжалявам — после се покашля, обърна се и измънка тихо: — По-добре да се връщам — и я остави.

Изумена, Дебра го гледаше как крачи решително през моравата към къщата, стълбата, чука, пироните и шиндите. Удивляваше я мисълта колко много неща се случиха от момента, в който бе слязъл оттам. Тя прокара разсеяно ръка по гладката кожа на рамото си и го стисна здраво, когато чукът заудря яростно пироните.

Не беше чак толкова зле, разсъди мислено Дебра. Макар да не научих нищо, поне не ми затръшна вратата в лицето. Можеше за известно време да си позволи да бъде търпелива. Никой от тях нямаше да ходи никъде. Само да не беше тази досадна болка от неудовлетворението!

Тя му обърна гръб, прибра колене до гърдите си и ги прегърна. Поне малко я утешаваше фактът, че той очевидно също чувстваше излишък от енергия, ако се съдеше по яростта, с която удряше с чука. За свой късмет той поне си имаше отдушник. А тя…

Неочаквано в ума й изникна разрешение на проблема. Дебра скочи и се отправи към пристройката за ключовете на колата и портмонето си. Дори не хвърли поглед към къщата, докато изкарваше колата на заден ход по алеята.

При завръщането си погледна само толкова, колкото да види, че Греъм е постигнал забележителен напредък в нейно отсъствие. Но всъщност това можеше да се очаква, като се имаха предвид ревностните му набези.

Тя спря автомобила си от другата страна на пикапа му, слезе и отвори задната врата. Посегна вътре и дръпна машината, която нейният приятел от железарския магазин толкова лесно бе натоварил. Но тя не помръдна.

— По дяволите!

Дебра стисна зъби и успя с двете си ръце да приближи малко проклетия предмет към себе си. Под действието на някакъв импулс се качи вътре и използва цялата тежест на тялото си, за да го избута към вратата. После пак слезе и успя да го придърпа до самия ръб на колата, така че да го смъкне на земята. Накрая, задъхана и ядосана от безсилието си, се отдръпна назад за минута и огледа стоманения уред. Едва когато посегна отново да го обхване, прозвуча гласът на Греъм и тя замръзна.

— Боже мой, Дебра! — възкликна той, избута я бързо и свали упоритото нещо на земята. — Какво се опитваш да направиш? Да си сецнеш кръста ли искаш?

— Ти самият току-що го вдигна — отговори възмутено тя, докато бършеше чело с опакото на ръката си. — Както и Пат от железарския магазин. И двамата нямахте никакъв проблем.

— Но ти си жена — изръмжа в отговор той. — Не можеш да го направиш.

— Кой го казва? — попита Дебра със светнали очи, готова за битка.

— Аз — съобщи той, но очите му изведнъж омекнаха и гласът му звучеше достатъчно тихо, за да потуши ентусиазма й. — Едва ли тежиш повече от четиридесет и пет килограма.

— С десет повече. Какво, подбираш си думите ли?

Той се ухили.

— Ами как! Но искам да ти кажа, че аз съм по-мускулест. А като си помисля, Пат е дори още по-едър. Имаме по-голямо предимство пред това нещо — той изгледа машината — от теб, а да не говорим, че и аз, и Пат сме хора на физическия труд. Ти не си. А и — той повдигна едната си вежда — ако смяташ да ме обвиняваш в мъжки шовинизъм, можеш да си спестиш труда. Ако беше висока метър и осемдесет и тежеше седемдесет килограма, щях да ти позволя да си носиш проклетия култиватор? А сега — той си пое дъх, — какво си решила да правиш с него между другото?

— Да си засадя градина — отвърна простичко Дебра, понеже неоспоримата му логика й бе отнела възможността да отговори хапливо.

— Къде? Отзад?

— Аха. Там грее най-много слънце.

— Цветя?

Тя поклати глава и махна един влажен кичур от бузата си.

— Зеленчуци.

— А-а! Зеленчукова градина.

— Нещо такова — тя наклони глава на една страна. — Никога досега не съм произвеждала собствената си храна. Ще бъде истинско предизвикателство.

Греъм й хвърли скептичен поглед.

— Знаеш ли какво да правиш?

— Естествено. Миналия уикенд прекарах известно време в библиотеката в Манчестър. Взех си и няколко книги. Но трябва първо да обърна почвата. Следователно — тя погледна намръщено машината — ще ми трябва тор — пое си дъх и посегна към дръжката с намерението да дотътри култиватора до задния двор. — Няма да е лошо вече да се захващам. Става късно.

Греъм беше достатъчно любезен, за да не коментира часа. И двамата знаеха, че такава работа е най-добре да се почва сутрин. Но също така знаеха, че дори малкото време, което Дебра ще прекара в работа, ще й се отрази добре. От двамата само Греъм обаче знаеше, че за това е по-лесно да се приказва, отколкото да се свърши.

— Виж — рече великодушно той, — позволи ми да го закарам вместо теб. Не е много лесен за бутане.

Докато го наблюдаваше, Дебра си мислеше, че не изглежда чак толкова трудно. Само че когато Греъм постави машината на мястото, което му показа, и тя хвана кормилото, се сблъска с дълбоко разочарование. Все пак я помръдна. Това беше поне нещо. Но бавно. И с огромно усилие. Едва беше успяла да премине първата бразда до половината, а вече беше плувнала в пот.

— Искаш ли да я подкарам? — попита Греъм. Стоеше с ръце на хълбоците и изглеждаше дразнещо самодоволен.

Дебра усети тънкия присмех в думите му и се заинати още повече.

— Не, благодаря — накрая завърши с пискливи нотки: — Аз ще го направя.

След това бутна култиватора още малко, и още малко, докато се натъкна на нещо твърдо и не можа да продължи. Тя разрита пръстта и откри проблема.

— Камъни?

Това не влизаше в плановете й и тя прокле наум книгите, които беше прочела, за пропуска.

— Естествено. Почвата в по-голямата част от Нова Англия е камениста. Тук не е чак толкова зле, колкото още по на юг и към крайбрежието.

— Хм, звучи окуражаващо. Но как да ги извадя?

— Изкопай ги с лопата или кирка. Имаш ли някое от двете?

Слисана, Дебра поклати глава.

— Тогава тичай да вземеш лопатата от пикапа. Трябва да е отзад.

Когато няколко секунди по-късно Дебра се върна, Греъм вече беше направил третата си обиколка с култиватора.

— Ти извади онзи камък — нареди той, без да спира. — Не е толкова голям.

Наистина не беше. След като го махна без много суетене, тя успя да го отмести настрани и се отдръпна да наблюдава Греъм как работи. Да наблюдава Греъм как работи. В продължение на почти един час прави само това. О, от време на време се появяваха камъни за махане, но дори и тогава той свършваше това с голи ръце. Всичко, което й се налагаше да прави, бе да наблюдава как играят мускулите на раменете, гърдите и ръцете му. По бронзовата му кожа избиваха капчици пот, късното следобедно слънце й придаваше златист оттенък и Дебра не можеше да откъсне поглед от стройното му жилесто тяло.

Вбесяващо. Той ставаше все по-привлекателен — косата по врата и слепоочията му бе мокра и залепнала, а наболата брада му придаваше още по-суров вид. А и когато стана време да приключат за деня, само той бе изразходил някаква енергия, не и Дебра. Тя се чувстваше по-напрегната от всякога.

Частично разрешение на проблема се появи след заминаването на Греъм с малка порция бягане по пътя близо до къщата й. Последните лъчи на деня падаха пред краката й като струи от наситена охра и затопляха въздуха за кратко, преди вечерният ветрец да ги замести. Макар да не беше бегачка, преди често си бе мислила да го прави. Сега, докато бягаше с дълги крачки и полагаше всички усилия да изглежда опитна, въпреки упорития бодеж от едната страна, тя се чудеше какво ли намират в този спорт неговите почитатели. Едва когато се върна в емпориото, изкъпана и облечена в хладна широка нощница, успя да оцени ефекта от бягането. Чувстваше се отпусната и приятно изморена. За второто бе благодарна. Последното нещо, което искаше, бе да се събуди посред нощ и в главата й отново да се въртят събитията от деня. При всяка мисъл за посещението на Джейсън се наежваше наново. При всяка мисъл за страстта на Греъм пулсът й се ускоряваше. Наистина изтощението бе единственото решение. Последната й мисъл, преди да заспи, бе, че може все пак да започне да тича редовно.

Когато следобед на другия ден една непозната кола зави в алеята, Дебра беше убедена в това.