Барбара Делински
Невероятна история (4)

Четвърта глава

— Дебра? Тук е Греъм. — Гласът му стана по-плътен. На пръв поглед звучеше като загриженост, но Дебра добре знаеше, че това е нетърпение. Очевидно отдавна се опитваше да се свърже с нея. — Всичко наред ли е при теб?

Тя издиша бавно.

— Вече да. Слава богу, че се обади! Оттук нататък мога вече да не вдигам телефона.

— Случило ли се е нещо?

— Постоянно ми звънят. Просто да не повярваш! Човек може да си помисли, че не са ме виждали от месеци или че съм абсолютно неспособна да се оправя.

Не смяташе да излива пред Греъм настроението си. Просто я сварваше в неподходящ момент.

— Кои са те?

— Кой ли не — Харис, майка ми, Майк, дори Джейсън. Всъщност на Харис аз се обадих. Другите са взели номера ми от него.

Последва странно мълчание. След това Греъм каза иронично:

— Явно си търсена дама. Моите извинения, задето те обезпокоих.

— О, не си! — възкликна тя и прокара пръсти през косата си. — Ти си единственият, който ми трябва. Има ли… има ли напредък в проектите?

— Точно затова се обаждам — гласът му прозвуча съвсем делово. — Снощи им отделих доста време и направих някои предварителни скици. Цял ден ме нямаше вкъщи, иначе щях да свърша повече работа. Но мисля, че ще мога да започна с пристройката за карети в началото на следващата седмица. Искам да те махна от главното крило възможно най-бързо.

За момент Дебра си припомни заплахата от прелъстяване в емпориото, но също така бързо реши, че официалният му тон изключва това. Той просто искаше да не му се пречка.

— И ще можеш да започнеш тук веднага щом се махна от къщата?

Почти си го представи как поклаща глава и разрошва гъстия перчем, който съвсем естествено падаше на челото му.

— Всъщност зависи от това, кога ще получа доставките. Ако поръчам нещата до няколко дни, има шанс да стане. Но ще трябва с теб да обсъдим тези проекти, преди да направя поръчка.

— Разбира се. Кажи кога.

— Как ти се струва утре следобед?

— Чудесно. А-а… след два и половина?

За малко щеше да забрави. Как ли бе станало това? Греъм помълча малко, но после се сети.

— След два и половина — отсече той. — Дотогава.

— Аха. Чао.

От всички обаждания през последния един час това бе най-важното, най-краткото и най-много съжаляваше, че е приключило. Греъм сякаш олицетворяваше нейната връзка с бъдещето. Представляваше всичко ново, примамливо и волно, пълна противоположност на онова, което беше оставила зад гърба си. Особено след обаждането на Джейсън разговорът с Греъм бе приятно напомняне, че е скъсала с всичко това. Беше права, че настояваше да го наеме, знаеше го.

Греъм пък затвори телефона, далеч не тъй убеден, че решението му е било правилно. Харис, Майк, Джейсън… дали тази жена не живееше в своя собствена сапунена опера? И между другото, от какво точно беше избягала?

Но пък — помисли си той и се залюля назад на стола, като опря коляно в бюрото — какво право имам да я критикувам? И него го измъчваха призраци от миналото, при това изглеждаха доста живи. Греъм подпря брада на юмрука си и погледна пристигналата предишната седмица снимка. Беше на Джеси — от завършването на гимназията. Беше му я изпратил баща му. Джоан нямаше да позволи на Джеси да му я изпрати, дори детето да се беше сетило за това. Но то не беше. А и не беше дете. Джесика. Вече беше започнал да я нарича Джесика в мислите си. Тя бе жена, почти пораснала, а не рошавото хлапе, което носеше на гръб до леглото.

За момент си позволи да се отдаде на спомени за онези дни. Тогава тримата бяха семейство, а Джеси бе твърде малка, за да усеща напрежението между родителите си. Едва когато поотрасна, целият този фарс започна да й се отразява. Дори и сега сърцето го заболяваше, като си я спомнеше как стои между него и Джоан и гледа объркано ту единия, ту другия. За какви глупости спореха, като се погледнеше трезво — кога да си ляга детето, парите, които му се отпускаха, летния лагер, — но те бяха симптом за далеч по-дълбоките различия между съпрузите. Основни различия. Непримирими различия.

Така казаха и на съдията. На пръв поглед разводът им протече миролюбиво. Едва по-късно, когато Джеси започна да му става все по-непозната, разбра под каква форма ще бъде отмъщението на Джоан. Каква ирония, помисли си Греъм. Беше се оженил за нея заради още нероденото си дете, но след като бракът им се провали, в крайна сметка щеше да загуби и него.

Юмрукът му удари по бюрото и Греъм скочи на крака. Всичко беше заради тази стая, тази стая, която единствена от цялата къща съживяваше атмосферата на онзи минал живот. Стените бяха отрупани с книги и дайджести, писалището бе покрито с книжа. И снимките — родителите му, Джеси, брат му Боб и неговата съпруга — му навяваха меланхолия, за която имаше само един лек.

Килимът заглуши стъпките до коридора, където подметките му зашляпаха по полирания дъбов под и екотът им се разнесе из къщата, красноречиво говорейки за настроението му. Едва когато влезе в залятото от естествена светлина студио и затръшна вратата след себе си, шумът замря.

 

 

Часовете му на усамотение не отидоха напразно. Плановете, които донесе в къщата на Дебра на другата сутрин, бяха забележителни, още по-изящни от първоначалните. Усещаше го с цялото си същество, докато развиваше чертежите; чу го в думите си, докато й обясняваше какво е направил; видя го във възхитения й поглед.

— Значи все пак можем да използваме соларна плоча отзад? — попита развълнувано тя, седнала на пети до него на пода.

— Разбира се — усмихна се той, доволен от ентусиазма й. — Ще стане съвършено. Можем да махнем покривите на двете стаи на пристройката и да направим солариума, който искаш. Като пристроим тук — той се подиря на коляно и се наведе напред, за да посочи на чертежа — и тук, се получава петоъгълна стая. Покривът се спуска на юг — единствената посока, където короните на дърветата са достатъчно рехави, за да пропускат слънце.

Дебра кимна и отново се взря в проектите, впечатлена от съвършено професионалния им вид. После обърна внимателно една от страниците, погледна следващата и поклати удивено глава.

— И през ум не ми е минавало, че стълбите могат да бъдат преместени.

— Почти всичко е възможно. Въпросът е дали искаш да ги преместим. Сама по себе си къщата, погледната без пристройките, е съвършено симетрична. Това, което предложи за втория етаж — да се махнат част от подовете му, — ще наруши тази симетрия. Защо да не използваме промяната и да добавим някои предимства?

Дебра се засмя.

— Добре! Това ми харесва!

Тя вдигна поглед към него и очите им установиха почти осезаема връзка. Сърцето й запрескача лудо. Греъм изглеждаше също толкова поразен, но след това си пое дълбоко дъх и се изправи.

— Забравих ли нещо?

— Да си забравил ли? — попита като зашеметена тя.

Изражението му охладня.

— По проектите. Включил ли съм всичко, което искаше?

— Всичко… че и отгоре! Страхотни са, Греъм. Благодаря ти.

Той извърна очи и само кимна с глава в отговор на комплимента.

— Запази ги за теб. Имам копия от тях вкъщи. Ако се сетиш за нещо, си запиши — той понечи да се изправи. — А, и мислех в събота да се отбия да оставя някои неща в пристройката за карети. Може ли?

Отне й известно време, докато си пренастрои мислите.

— Събота ли? Ъъ, разбира се, чудесно — и веднага след това си спомни. — О, само че може да ме няма! Смятах да отида до Манчестър да взема някои неща — след една кратка пауза побърза да продължи: — Така или иначе вратата ще бъде отворена. Можеш да влезеш и без да съм тук.

Той се намръщи.

— Винаги ли оставяш вратата отворена?

— Тук не — отвърна Дебра и погледът й обхвана стаята. — Но на вратата на пристройката липсва ключалка. Там наистина няма нищо ценно.

— Скоро ще има — измърмори той с глас, напълно в тон с киселото му изражение. След това извади със замах химикалка от джоба си и записа нещо в бележника, като остави Дебра да се оправя сама с влошаващото му се настроение.

— Предполагам, че си прав — каза хапливо тя с нарочно нехаен глас. — Тук един крадец би се заинтересувал много повече от инструментите ти, отколкото от моята пишеща машина.

Греъм не си направи труда да й обясни причината за безпокойството си, а просто прибра химикалката и бележника в джоба си и се обърна да си върви. Дебра се опита да измисли нещо, независимо какво, за да го задържи още… но успя да измъдри само причината за собственото си безпокойство.

— Греъм? — рече тя, като го последва. Той спря с ръка на бравата, без да се обръща към нея. — Не изпитваш… все още… съмнения дали да приемеш тази поръчка, нали?

Той наведе глава, а след това я погледна. Гласът му прозвуча хладно:

— Разбира се, че изпитвам. Но ще свърша работата. Проклетата ти къща ме върза. И си права. Нито Форбс, нито Кампбел можеха да излязат с такива проекти.

Разбира се, че не. Нито Форбс, нито Кампбел бяха следвали в Ню Йорк, а колкото и да го отричаше, тя имаше нюйоркски вкус. Шикозен и изтънчен. Ах, тази нейна къща… пък и тя самата. Опасни са, Греъм. Много опасни.

Дебра чу форсирането на двигателя, хрущенето на чакъла под гумите, бръмченето и заглъхването му, докато тишината поглъщаше звука. Седя и слуша, докато не се възцари пълна тишина. След това се укори, че се впечатлява от разни мускулести горяни, нави чертежите и ги остави настрана, за да ги разгледа по-късно. Пъхна един чист лист хартия в пишещата машина и започна да прави списък на нещата, които трябваше да купи в Манчестър.

 

 

Първата й покупка бе може би най-вълнуващата за деня. Тъй като никога досега не бе имала своя собствена кола, особено пък здраво возило с висока проходимост, отначало караше предпазливо. Но с всяко спиране — а те не бяха малко — добиваше кураж. Когато в шест вечерта зави в алеята пред къщата, малката кола под наем бе забравена и двамата с лъскавия красавец се бяха опознали и сприятелили.

Отзад стояха покупките й, спретнато подредени — от дебели вълнени три четвърти чорапи и тениска с надпис „Гранитен щат“ до машинописна хартия, пликове за писма, фъстъчено масло и желе. Там беше и голямата талашитена плоскост, която беше избрала за писалище, и здравите емайлирани тръби, отрязани така, че да стават за крака; столът с права облегалка, на който беше попаднала на една гаражна разпродажба; възглавничките, купени по-късно за него, и дебелата пухена завивка в бледосиньо и кремаво, която също бе купила от разпродажба.

Но разпродажба или не, последната покупка бе прищявка, като се имаше предвид, че в понеделник заедно с останалите й вещи пристигаше и електрическото одеяло. Наистина Дебра се мота доста време на щанда за спално бельо, преди да се поддаде на изкушението. Електрическото одеяло бе практично и ефективно. Пухената завивка обаче беше удобна и действаше успокояващо.

 

 

Прочие именно завивката застла в понеделник следобед на голямото си пиринчено легло, след като камионът на службата за настаняване най-сетне потегли обратно. После настрои телевизорчето, облегна се на купчина огромни възглавници и се зае да гледа „Любовни игри“. Едва в паузата между втората и третата сцена осъзна, че не е сама в стаята.

Греъм стоеше облегнат на вратата на дневната и държеше отворена кутия сода. Очевидно се беше обслужил от нейния хладилник, а тя нищо не беше усетила.

— Май здравата си се увлякла по това, а? — попита той, когато Дебра го забеляза най-сетне. — От пет минути стоя тук. Голяма картинка си, когато седиш на леглото и гледаш телевизия. Наистина ли смяташ да спиш в дневната?

След това вдигна кутията към устните си, без да сваля очи от нея.

Дебра се настани в поза, която вдъхваше повече достойнство, и побърза да се защити:

— Това ми се стори най-разумно. Първо, тук е огънят. Второ, стълбището е тясно и затворено и товарачите щяха здравата да се изпотят, ако им се беше наложило да качат леглото на втория етаж — то беше двойно. — А и нали скоро ще се местя в пристройката. Леглото също ще отиде там.

Той мисли цяла минута върху отговора й, а след това, очевидно доволен, кимна и я похвали:

— Умно. Освен това — той вдигна кутията — благодаря за „Планинската роса“.

После тръгна по обратния път до задната врата, за да поднови работата си в пристройката, оставяйки Дебра да се съвзема след неочакваното му посещение.

Тя прегърна колене и ги притисна до гърдите си. Припомни си пристигането му сутринта. Пикапът му беше пълен догоре със строителни материали, които той сръчно прехвърли в пристройката. Дебра го наблюдаваше тайничко от един прозорец на втория етаж, очарована от непринудената сила, с която издърпваше, вдигаше и носеше товара си. После той си продължи работата, сякаш тя не съществуваше. Не че ми пука, каза си Дебра, когато най-сетне обърна гръб на прозореца, наела съм го да работи, не да си играе. Само че някак се надяваше той да спре и да я попита какво прави, дали е ходила на покупки, дори дали е купила, или само наела колата.

Но не би. Греъм просто потъваше в работата със същата неотклонна съсредоточеност, която сега критикуваше у нея. Разбира се, не знаеше, че всъщност тя създава сценария на сериала, който гледаше на екрана. Тази малка тайна й харесваше. Даваше й предимство. Понякога й се струваше, че Греъм вижда прекалено много неща, че знае всичко за миналото й.

А какво бе неговото минало? Тук, в Ню Хампшир, в сянката на планините, прекарано в изработване на разни неща с онези негови силни ръце. Дебра сведе поглед към своите и се намръщи. Бяха бели и гладки, а неговите — осеяни с косъмчета. Пръстите й бяха тънки и изострени, а неговите — жилести и с тъпи върхове. Дланите й бяха меки и поддържани, неговите — покрити с мазоли. Толкова различни… толкова вълнуващи. Но прекомерно. Не биваше да забравя това. Той беше само дърводелец, а тя наскоро бе преживяла неочакван и болезнен развод. Стигаше й, че бракът й се беше разпаднал. Нямаше нужда да се сваля със своя работник, както се беше изкушила да направи в тъмната пристройка за карети… ама че работа, май не беше по-добра от героините си.

Мисълта за „Любовни игри“ я върна рязко в реалността и тя хвърли поглед към телевизора точно навреме, за да види края на епизода. Беше го изпуснала! Това не й се беше случвало от… всъщност беше ли пропускала изобщо, откакто пишеше? Благодарение на видеото и Джейсън, който прилежно събираше касетите, бе гледала дори сериите, изпуснати по време на престоя й в Хаити. Това бе нейната работа, така смяташе. А сега бе оплескала всичко!

Ядосана на себе си, тя скочи от леглото, седна на импровизираното бюро, където все още стоеше пишещата й машина, и за наказание си наложи да напише още една сцена. А пък се тревожеше за това, как Греъм ще си върши работата…

Все още блъскаше по клавишите, когато, два часа по-късно, въпросният човек се появи още веднъж. Този път, когато се материализира под свода на дневната, веднага привлече вниманието й. Дебра се поспря за момент с ръце, надвесени над клавишите, хвърли му един поглед, в който още личаха останки от вина, и продължи да пише.

— Здравата работиш — забеляза нехайно той.

— Опитвам се — каза тя, без да вдига поглед от полуизписания лист, като се опитваше да не се разсейва.

— От въздуха ли е?

— Моля? — Дебра написа погрешно една дума, изтри я и я напечата отново.

— Свежият въздух — рече провлечено Греъм. — Вярно ли е онова, дето го разправят за вдъхновението?

Дебра вдигна поглед и отново го наведе към машината.

— А, това ли? — след това въздъхна. — Наистина не зная. Вдъхновението никога не ми е било проблем.

Пръстите й изглеждаха неуморни, но пишеха слепешката. Дебра продължи упорито, без да поправя печатните грешки. Тъй като главата й беше наведена, не можа да види присмехулното изражение на лицето му, но не й убягна подигравката в следващите му думи.

— Ти си рядко срещан вид писателка — каза язвително той. — Би трябвало да опишеш тайната си в книга. Ще стане бестселър.

Дебра въздъхна дълбоко и се отказа да пише. Вече имаше поне един ред с невероятни глупости. Тя сви пръстите си в хлабави юмруци от двете страни на машината и вдигна поглед.

— Имаш ли нужда от мен?

За частица от секундата си помисли, че ще й отговори типично по мъжки, с банална двусмислица. Личеше му по ленивата поза, по самодоволната усмивка. Но миг след това усмивката му изчезна и той се поизправи.

— Всъщност — каза спокойно — исках да използвам телефона. За градски разговор. Ще свърша бързо.

Дебра посочи с глава апарата, който лежеше на пода, недалеч от нея, подпря ръце зад гърба си и се облегна назад, за да наблюдава Греъм. Той се приближи бързо, клекна, набра номера и започна да говори. Гласът му беше нисък, а думите — кратки и бързи. През цялото време не сваляше поглед от Дебра. Когато свърши, се изправи.

— Мерси — бе всичко, което каза, преди да излезе.

Дебра дълго стоя неподвижна, втренчена в мястото, където бе коленичил, и си припомняше всяка подробност от образа му. Беше облечен в обичайното си работно облекло — джинси, вълнена риза и работни обувки. Макар в никакъв случай да не бе толкова мръсен, колкото първия ден, когато го бе заварила да си поправя пикапа, усилието бе оставило следи по външния му вид — нехайно разрошена коса, петно мръсотия над китката, лекия и приятен, но ясно различим мирис на мъж. Под вълнената му риза се виждаше мръсно бяла фланелка; още си спомняше как светлокафявите косъмчета се показваха от време на време от широкото деколте.

Тя потисна внезапно надигналото се в нея желание и продължи да пише усилено. Но образът му оставаше в съзнанието й. Едър, мускулест, внушителен. Лъвът. Хладнокръвен и високомерен. За пръв път се запита какъв ли е животът му. Предполагаше, че разговорът му преди малко е бил по работа, поне лаконичните реплики, които беше подочула, го подсказваха. Но не можеше да не се запита за неделовата му страна. Все трябваше да има такава. Един мъж, тъй очебийно мъжествен като него, не можеше да си няма работа с жени.

Изведнъж през ума й мина една мисъл и дъхът й секна. Като нищо можеше да е женен, може би дори с цял рояк деца у дома. О, да, беше й споменал за презрението си към нюйоркчанките, но никой от разговорите му не изключваше наличието на съпруга. Не го опровергаваше и горещата целувка; нито пък, между другото, неприличното предложение за емпориото. Но нима това бе спряло Джейсън, когато тя бе негова съпруга!

В гърдите й се надигна гняв. Дебра насочи отново вниманието си към пишещата машина и започна ядно да изтрива и поправя допуснатите грешки, като отчаяно й се искаше да може също толкова лесно да изтрие от съзнанието си образа на мъжа в пристройката. И все пак, веднага щом потъна в обърканите съдби на клановете Гейбъл, Уокър и Фийлдинг, слабите шумове от рязане с трион и удряне с чук проникнаха в техния свят и приковаха мислите й към реалността. Накрая самият Греъм спаси остатъка от деня й, като си отиде също така дискретно, както беше пристигнал.

 

 

Дните течаха бавно и донякъде рутинно. Греъм пристигаше рано всяка сутрин и отиваше право в пристройката за карети. Тъй като не искаше да предизвиква дявола, Дебра просто оставяше каничка с прясно кафе на плота в кухнята, преди да се заеме с работата си. Когато пътищата им се пресичаха, това бе чиста случайност, на която и двамата реагираха с нужното безразличие. Според мнението на Дебра Греъм бе напълно доволен да влага цялата си енергия в работата. Тя пък на свой ред признаваше, че една потенциално взривоопасна ситуация е била овладяна. Не че с изминаването на дните й се струваше по-малко привлекателен. Видимото му безразличие като че ли го правеше още по-желан, но тя се държеше на разстояние и си позволяваше да гледа докъде е стигнал в пристройката едва когато той си отидеше. Физическото разстояние бе нейното спасение.

В края на седмицата Греъм беше завършил в основни линии преустройството, от което се нуждаеше пристройката, и беше поставил нови прозорци, оберлихт и голям термичен купол в емпориото. Тази нова светлина правеше чудеса и премахна и малкото резерви, които Дебра имаше към идеята да превърне пристройката за карети в свое временно жилище. Започна да очаква с нетърпение вечерта, за да види с какво ще я изненада и този път, и неизменно откриваше потвърждение, че е била права да се довери на неговата преценка.

Наистина, когато се изтърколиха вторникът, срядата и четвъртъкът от следващата седмица, започна да я измъчва нетърпение. Писането, както и разнообразните пазарни експедиции и задължителните отбивания в пощата й запълваха времето. Само че усещаше нарастващо желание да наблюдава процеса. В петък се предаде.

В пристройката за карети бе по-тихо от обичайното за изминалата седмица. Вече не се чуваха удари на чук, пронизителното бръмчене на ръчния трион и по-тихото жужене на шлайфа. Дори и вратата не изскърца, когато я отвори и прекрачи прага й. Самият Греъм не се виждаше никъде. Тя се намръщи, влезе още навътре, стигна до средата на помещението и се обърна.

— Ето те и теб! — извика, когато го съзря на емпориото. — Боядисваш ли?

Беше застанал на четири крака и се придвижваше бавно заднешком от най-далечния край към нея. Направи си труда само да й хвърли един поглед.

— Това е лак. — След това се поспря и седна на пети. — Е, как ти се струва?

Погледът на Дебра обхвана цялото емпорио.

— Не мога да повярвам! Страхотно е!

Наистина беше светло и просторно. И дървото, освободено от горния си, потъмнял от времето, слой, бе придобило естествено светъл оттенък.

— Мога ли да се кача? — попита неволно тя и веднага посегна към парапета на спираловидното стълбище, което Греъм беше направил.

Той не отговори, а просто продължи да лакира. Дебра се качи и застана недалеч от него.

— Внимавай — рече Греъм и посочи пода от едната й страна. — Там още не е изсъхнало.

Но тя така или иначе не бе в състояние да се помръдне, толкова възхитена бе от гледката, която досега бе виждала само на тъмно.

— Почти си привършил! — възкликна удивено.

Греъм вдигна четката и продължи да лакира умело. Движенията му бяха разчетени и равномерни, като полагаше новата мазка до предишната почти без или със съвсем леко застъпване.

— Това ще запази дървото, в каквото и да решиш да превърнеш тази пристройка. А и спалнята ти ще придобие далеч по-изискан вид, отколкото ако бях оставил дъските голи.

Тя погледна просторното емпорио и почти веднага започна мислено да подрежда нещата си. Голямото й пиринчено легло щеше да отиде в най-далечния край, под купола, та да може да вижда звездите. Писалището щеше да пасне идеално под полегатия покрив, чийто нов оберлихт щеше да й осигурява достатъчно светлина по време на работа. В другите кътчета и пролуки можеше да си нареди книгите, музикалната уредба и няколкото масички и фотьойли, които си беше донесла от Ню Йорк. А на Греъм щеше да каже да покрие задната стена на долното помещение с рафтове за различните щайги и кутии, докарани от камиона.

Тя се изправи и се наведе към високата до кръста й балюстрада, за да огледа работата му. Резкият вик на Греъм я накара веднага да се дръпне назад:

— Пази се, Дебра!

— Нищо ми няма.

— Ако не внимаваш, може да паднеш долу — беше спрял да лакира, но още стоеше с четката в ръка. — Може би трябваше да направя парапета по-висок.

— Не ставай глупав! Така е съвсем безопасно. А и ако беше още малко по-висок, щеше да затвори емпориото. Но всъщност — тя го изгледа леко обвинително — ти знаеш това.

— Да — отговори безстрастно той. — Знам го.

След това се обърна намусено и отново се залови за работа.

Дебра почувства, че с това Греъм иска да й каже да се маха, но не можеше да си наложи да си тръгне. Озадачена от настроението му, тя се загледа в светлокестенявата глава, сведена над четката. Греъм беше единак, вече знаеше това. През двете седмици, откакто работеше тук, нито веднъж не си бе довел помощник. Може би тя го разсейваше. Но по-вероятно го дразнеше. Дебра се облегна мълчаливо на парапета и стигна до обезсърчаващото заключение, че макар да я намира физически привлекателна, Греъм просто не я харесва.

Странно разочарована, тя слезе по стълбите, обърна се още веднъж, за да се полюбува на направеното от него, и го остави на мира. Още щом влезе в кухнята, телефонът иззвъня. Моментът беше идеален — точно сега имаше нужда от нещо, което да й повиши настроението. Тя се втурна към дневната и вдигна слушалката към ухото си.

— Ало?

Лекият шум от смущения й подсказа кой е.

— Здрасти, кукличке. — Беше Харис. — Как е?

— Чудесно, Харис! — отговори ентусиазирано тя, седна по турски на пода и попита, вече по-предпазливо: — Получи ли пакета, който ти изпратих?

— Пристигна снощи. Работата ти ми се струва добра, Деб.

Преди три дни двамата бяха обсъдили по телефона съдържанието на въпросния ръкопис; тогава не беше очаквала да има проблеми. Сигурно й се обаждаше за нещо друго.

— Как мина срещата тази сутрин? — попита тя.

— Липсваше ни.

Гласът му прозвуча мрачно, сякаш почти очакваше Дебра да се върне с пълна скорост, за да оправи нещата. Но тя просто се усмихна търпеливо.

— Благодаря ти, Харис. Как са останалите?

— Добре са. Все питат за теб.

— Тогава се радвам, че поддържаме връзка — подразни го тя, без да отстъпи и на сантиметър. — Можеш да ги увериш, че съм добре. Е… какви са последните новини?

После изслуша Харис, който прие с достойнство поражението си и я осведоми накратко за общата сюжетна схема през следващия месец. Нямаше нищо необичайно, за нейно облекчение дори мотивът за кръвосмешението беше отишъл на заден план. Едва когато заговориха за Гейбълови, които тя самата бе въвела в сериала, очите й потъмняха.

— Но, Харис, нали вече обсъдихме това! Селена вече бяга толкова пъти и всякога се връща покорно при Джонатан. Американските жени сигурно умират от яд!

— Този път я нямаше цели седмици. Никога не е успявала да избяга за толкова дълго от Джонатан.

Дебра се засмя тихо и снизходително.

— Двамата с теб знаем, че Марджъри искаше почивка. Сигурно е ужасно досадно дни наред да играеш Селена Гейбъл, особено ако си жена с дух, каквато е Марджъри. Предлагам да я върнем с гръм и трясък.

— Това, което казваш, е, че не бива да я връщаме, че трябва да тропне с крак и да се запъне като магаре на мост.

— Ни най-малко. Мисля, че Селена най-сетне трябва да се опита да отстоява правата си. Постоянните й бягства и връщания вече стават досадни. Да й дадем малко достойнство. Ако е напуснала Джонатан, понеже подозира, че той отново й изневерява, да я накараме този път да го заплаши с нещо.

— Не е толкова просто, Деб. Джонатан я държи с малката тайна за бащинството на Бен.

— Тя пък има политическото влияние на баща си. Така че са квит. Аз казвам да заложим на интелигентността на Селена.

— Но тя не е интелигентна! — възрази Харис. — Тя никога не е била интелигентна!

Но Дебра вдигна ръка.

— Това вече не е истина. Досега държеше Джонатан на мушката, като му размахваше пред лицето прословутите държавни поръчки. Да я накараме да му покаже, че не е толкова глупава.

— Искаш да кажеш, да го заплаши със загубата на тези договори? Но това би навредило и на нея. Нейните собствени деца имат толкова инвестиции в „Гейбъл електроникс“, колкото и Джонатан.

— Вярно е. Но този проблем може да се разгледа от няколко страни. Децата — поне Адам и Синтия — са плът и кръв и на Джонатан. Мисля, че едва ли ще иска да им съсипе бъдещето.

Дебра стисна слушалката между рамото и бузата си и се наведе напред, за да разпали огъня. След това се отдръпна назад, но остана с лице към камината.

— Е?

— Така че — продължи тя все по-убедително, — когато Джонатан най-сетне открива Селена, те се скарват ужасно. За пръв път Селена наистина не желае да слуша безсмислените му оправдания. За пръв път му казва всичко в лицето — мненията си, чувствата си. Казвам ти, нашите зрителки ще скочат да ни аплодират.

— Момчетата направо ще се пръснат — долетя киселият отговор. Момчетата бяха колегите на Дебра.

— Можеш да се оправиш с тях, Харис. А и вече ти казах, трябва да имаш повече сценаристки в екипа си. Кажи на момчетата, че Джонатан ще бъде компенсиран в някой бъдещ момент. Но сега да дадем шанс на Селена.

Въздишката на Харис преодоля с лекота разстоянието от Ню Йорк до Ню Хампшир.

— Добре, кукличке. Какъв е необоримият аргумент?

По устните на Дебра заигра немирна усмивка.

— Селена съвсем скромничко ще съобщи на Джонатан, че се е свързала с Рейчъл Лоудън.

— Рейчъл Лоудън ли? Та тя излезе от сюжета преди почти пет месеца!

— Ами ще я върнем… поне ще върнем заплахата за нейното появяване… за нейната много обременяваща поява.

Последва дълга пауза. След това Харис се обади с немирни нотки в гласа:

— Ама ти си много лоша, Дебра, да го знаеш!

— Това е необходимата предпоставка, за да получиш работата, нали? — каза тя малко тъжно, като си мислеше за същата лошотия у колегите си. Джейсън ги бе изпреварил с една крачка; дали това бе неизбежно?

— А какво ще направи Селена, когато Джонатан я притисне в ъгъла с тайната за Бен?

Дебра вирна брадичка.

— Джонатан няма доказателства. Селена го знае. Когато преди две години Ричард получи удар, единственото възможно свидетелство за извънбрачното зачатие на Бен се изгуби заедно с говора му. Ако в някой бъдещ момент решим да се възстанови като по чудо, добре. Дори можем да го свържем с изследванията за мозъчни присадки, в които Адам току-що забърка компанията. Сега, като си помисля, това би могло да бъде контра отмъщението на Джонатан.

— Не е лошо.

— Ще бъде чудесно, Харис, стига Селена да получи шанс — беше твърдо решена да настоява на своето. — Не бива Джонатан да продължава така. Естествено този път е фалшива тревога, но за бога, този човек кара една гореща връзка след друга! — гласът й се повиши разпалено: — Нещата някак не изглеждат равнопоставени; няма справедливост. Селена бива наказвана постоянно за това, което е направила само веднъж. Джонатан го върши непрестанно и изобщо не страда, ако не се брои малко конфузното му положение и известни ядове, когато жена му избяга.

— На момчетата това никак няма да им хареса — измърмори Харис като далечно ехо на самия себе си. Но дори и да звучеше уплашено, само се преструваше; в качеството си на редактор на сценария, да не говорим, че беше и продуцент, той имаше неограничена власт.

Дебра продължи да спори със светнали от огъня очи:

— Ако момчетата не могат да го преглътнат, това си е техен проблем. Не сме в Средновековието. Една жена има право да се бори за това, което иска, дори да става дума само за малко уважение от съпруга й! И ако не го получава, вероятно може да бъде оправдана, задето използва лукавство — когато най-сетне се спря, за да си поеме дъх, й хрумна една идея. — Ако имах смелостта, щях да бутна в ръцете на Селена един по-млад мъж, някой страхотен тип, който да я обожава. Дявол да го вземе, ако имах достатъчно смелост, и аз щях да си намеря такъв! Не задължително млад, но грижовен и любящ — тя присви очи и гласът й стана по-рязък. — И толкова влюбен в мен, че с радост да си затвори очите за миналото.

— Доста драматично — каза иронично Харис.

Тя, разбира се, говореше за Селена и кратката й връзка, в резултат на която се бе родил Бен. Но заядливата забележка на Харис заслужаваше да й обърне внимание.

— Може и така да се каже — лукаво подхвърли тя и изведнъж застана нащрек.

Нещо й беше привлякло погледа, само едно движение, отразено в пиринчената дръжка на облегнатата на камината маша. Тя се обърна рязко, видя, че Греъм я наблюдава втренчено, и веднага сниши глас:

— А-а, Харис, трябва да затварям.

— И да ме оставиш така след това твое избухване? Ей, ама здравата си се ядосала, нали?

— Какво имаш предвид?

— На Джейсън. Слушай, каквото и да е имало, то вече е свършило.

— Точно това се опитвам да кажа на всички.

— Не, имам предвид онази работа с Джаки.

Притеснена от присъствието на Греъм, Дебра се обърна отново към огъня и каза ниско:

— Изобщо не ме е грижа.

— Той все още те обича.

— Харис — рече рязко тя, — това просто не е вярно!

— Вярно е Деб.

— Харис… — започна предупредително тя, като потисна желанието си да хвърли поглед през рамо. — Слушай, бих искала да ме уведомиш какво си решил по въпроса със Селена. Какво ще кажеш да ти се обадя другата седмица? Става ли?

Последва пауза, а след това едно примирено:

— Става, кукличке.

— И, Харис…

— Аха?

Тя се усмихна.

— Давай по-бодро. Веднага щом си намери някоя друга, ще престане да ти досажда.

Беше схванала правилно ситуацията.

— Уф, много се надявам… Чао, Деб!

Сякаш изтощена от тирадата, Дебра постави внимателно слушалката, обърна се и погледна Греъм.

— Съжалявам. Едвам се откачих от него. Ти… да не би да искаше да използваш телефона?

Гласът на Греъм прозвуча като напрегнато ръмжене:

— Наистина ли би го направила… да се свалиш с някого само за да направиш напук на съпруга си?

На мрачното му лице бе изписано силно презрение.

— Аз нямам съпруг — отвърна тихо тя.

— Добре де. Бивш съпруг. Би ли се хвърлила на врата на някого само за да му направиш напук?

Предишното безразличие вече го нямаше. Очите, които я пронизваха, бяха остри и непреклонни.

— Не биваше да подслушваш.

— Но го направих. А ти сега се опитваш да увърташ.

Тъй като знаеше, че това е така, но не и по каква причина, Дебра се помъчи да отговори спокойно:

— Не съм длъжна да ти давам обяснения.

Той изкриви саркастично устни.

— Тогава… май е точно това.

— Кое?

Греъм стисна зъби.

— Едва доловимо признание за вина.

Дебра просто не можеше да повярва.

— Видяно само през очите на един отчаян шовинист! Изненадана съм от теб, Греъм! Зная, че тук хората са малко по-консервативни, отколкото в града, но… това вече на нищо не прилича! Нямаш никакво право да ме съдиш. Ти не знаеш нищо за мен! — обидена и ядосана, тя скочи и посегна да си вземе якето. — Излизам! — заяви, докато пъхаше ръце в ръкавите. — Обаждай се колкото си искаш!

Напускането й щеше да стане безпроблемно, ако Греъм не стоеше на вратата. Когато направи опит да го заобиколи, той с лекота й препречи пътя.

Сякаш опарена от близостта му, тя отстъпи назад.

— Извини ме. Бих искала да изляза.

— Би ли го направила, Дебра?

— Да изляза ли? Можеш да бъдеш сигурен. Цяла седмица се каня да отида до супермаркета.

Греъм не питаше за това и тя го знаеше. Мрачното изражение и затаеният гняв в очите му го потвърждаваха. Когато вдигна поглед, сърцето й подскочи.

— Би ли паднала дотам? — изръмжа той.

— Искам да вървя, Греъм. Моля те, отмести се!

Той поклати бавно глава и присви очи.

— Опитвах се да бъда благороден, да те оставя на мира. Но ако няма значение дали ще съм аз, или някой друг дървеняк…

Отне й цяла минута, докато разбере за какво става дума. Когато осъзна значението на думите му, побесня.

— Шегуваш ли се? Никога не бих…

— Никога не би легнала със своя дърводелец? — той пристъпи още една крачка към нея. — Май си спомням една твоя реакция веднъж. Стана ти приятно, когато те докоснах.

Когато ръката му се вдигна, за да й напомни за деня, когато бяха влезли в пристройката за карети, Дебра ловко се провря покрай него. Но ръката му се стрелна също толкова бързо и я хвана през талията.

— Недей да бягаш сега — измърка подигравателно той. — Тъкмо започва да става интересно. — И прегръдката му се стегна.

— Пусни ме! — извика Дебра.

Твърде ясно усещаше силата на ръката и дори силата на тялото, към което бе притисната. Но вместо отговор той просто я обърна и опря гърба й на гърдите си. За нейна изненада, очите й се насочиха към леглото и за момент панически се запита какво я е прихванало, че да го постави в дневната.

— Не можеш да направиш това, Греъм — каза задъхано тя, когато другата му ръка се плъзна по ребрата й под якето.

Топлият му дъх докосна ухото й:

— Защо не? Ще ни бъде приятно. Нали разбираш, да освободим напрежението.

— Аз не съм напрегната. Греъм… Престани!

Беше захапал леко ухото й и когато тя извика, плъзна устни надолу по шията й. Дебра се опита да се отскубне от прегръдката му, но с толкова успех, колкото и ако ръцете му бяха стоманени гривни.

— Ухаеш хубаво, бебчо!

— Стига си ме бебчосвал! Това е унизително!

Топлият му език се движеше нежно по чувствителната линия на шията й.

— Греъм! — замоли се шепнешком тя. — Недей!

За частица от секундата й се стори, че може да е проникнала в замъгленото му от страст съзнание. Той я целуна още веднъж по шията, вдигна устни и я обърна бавно в обятията си. Само че ръцете му се стегнаха, преди Дебра да успее да се измъкне. Прегърнал гърба й с една ръка, той разпери пръсти по гърлото и повдигна брадичката й с палец.

Дебра никога досега не бе виждала похот в такава чиста форма, но я позна веднага щом я зърна в погледа му. Греъм я желаеше и имаше твърдото намерение да я има. Навярно трябваше да се почувства изплашена, но единственото, което я плашеше в момента, бе предателската слабост в коленете й, както и съзнанието, че в името на собственото й самоуважение ще й се наложи да се съпротивлява.

— Хайде де — изръмжа той с натежал глас, — наела си точно човека, който ти трябва.

— Ще те уволня! — заплаши го тя, но Греъм само отметна глава назад и се разсмя. Шията му беше силна и жилеста, челюстта му — с чиста и строга линия, а зъбите — здрави и бели.

— Няма да го направиш — изгледа я уверено той. Внезапно шеговитостта му изчезна и остана само неохотно откровеният му глас. — Ти ме върза с къщата си, а аз те вързах с моите проекти. Взаимно е, Дебра. Просто и ясно.

Беше прав. Донякъде приличаха на Селена и Джонатан всеки притежаваше нещо незаменимо, от което другият се нуждаеше.

— Но ще бъде изнасилване, ако ме принудиш.

— Няма да те принуждавам.

Той наведе глава и погъделичка бузата й с устни, като я докосна леко точно под окото, за да я накара да спусне клепачи. Неволната тръпка, която я разтърси, доказа, че е прав. Нямаше да използва сила, едва ли щеше да се нуждае от нея.

Когато осъзна това, тя пъхна с мъка ръце между телата им.

— Пусни ме, Греъм! — процеди през зъби. Вече водеше битка на два фронта. — Това е нелепо! Как ще ме погледнеш в очите, ако го направиш? Къде ще ти отиде радостта от обновяването на тази къща?

Устните му бяха на косъм от нейните, а гласът му прозвуча плътно и чувствено:

— В това, да идвам и да те събуждам всяка сутрин, като се пъхам на топло при теб в леглото; да усещам как тялото ти се нагажда по моето, преди да се заловя за работа. Не, Дебра, това изобщо няма да ме притесни! Ти си привлекателна и достъпна — ръката му се плъзна по-надолу — и пред теб всички обещания, които си бях дал, стават на пух и прах.

Сега изглеждаше повече ядосан, отколкото възбуден, сякаш му бе трудно да приеме този болезнен факт.

А Дебра вече губеше битката. И нейните обещания вече изглеждаха далечни и неясни.

— Моля те — рече задъхано тя, — не прави това с мен! Аз не те познавам. Не зная нищо за теб!

— И никога досега не си правила любов с непознат? Хайде де, нямаш ли въображение?

— Това няма нищо общо с въображението! — възрази тя като последен отчаян опит. — Откъде да знам, може да си женен или сгоден за някоя жена, която ще се поболее, ако научи, че не можеш да устоиш на работодателката си.

Ръката, която я прегръщаше, се стегна конвулсивно, устните му станаха корави.

— Ако бях женен или сгоден — процеди през зъби той, — и през ум нямаше да ми мине да правя това.

И без да каже нито дума повече, я принуди да обърне лице към него, докато устните им се срещнаха.