Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpenter’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Невероятна история

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Снежана Калинска

ISBN: 954–459–764–6

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Той беше дърводелец, здравеняк; човек, който поставяше физиката над всичко останало. Дори и досега да бе имала някои съмнения по този въпрос, грубата целувка го доказа. Разтворените му устни се движеха върху нейните, сломявайки всяка съпротива. Пламенно наклонени, те я изпиваха с неутолима жажда, от която й спря дъхът.

Накрая Греъм вдигна глава и я остави зашеметена. Пръстите й стискаха конвулсивно вълнената му риза, а тялото й буквално висеше без всякаква воля. Беше удивена, Греъм явно смяташе, че е приела поражението си.

— Така е по-добре — изръмжа той. — Искам да си покорна в прегръдките ми, покорна и всеотдайна. Правата на жените имат своето място, но то не е тук.

Дебра започна да се съпротивлява възмутено.

— Ти си грубиян и простак! Пусни ме!

Погледът му опари влажните й устни.

— Какво? И да пропусна забавлението? Зная как се чувстваш, Дебра. Ти си от онези жени, които имат нужда да се съпротивляват, да играят ролята на обезчестени девици. — Дебра започна да се гърчи диво и той я стисна още по-силно в обятията си. — Е, не е нужно да го правиш сега. Няма да кажа никому, ако се отпуснеш и се забавляваш.

— Ти…

Гневният й протест бе заглушен от устните му, които подновиха атаката си. Секунди по-късно обаче станаха по-нежни и започнаха да се движат по-скоро подканящо, отколкото властно. Изправена пред още по-голяма заплаха, Дебра остана неподвижна. Бе твърдо решена да го лиши от удоволствието.

Но Греъм бе не по-малко решен да го достигне. Той се осмели да пусне гърба й и хвана главата й с дългите си пръсти. Обездвижи лицето й с длани, сякаш бе парче дърво, стиснато в менгеме.

— Отвори си устата, Дебра — заповяда й той с тих, пресипнал глас. — Отвори я.

И без да я дочака да се подчини, започна да я целува дръзко, жадно по ъгълчетата на устата, като с всяка целувка я привличаше, изкушаваше, мамеше със странната си грубост.

Дебра усещаше нещо странно в тази грубост, но не можеше да разпознае какво. Струваше й се, че неговата агресивност прикрива дълбока, отдавнашна нужда, сякаш настоятелността му бе породена повече от самота, отколкото от биологична потребност. През властното отношение прозираше някаква топлота, някаква нежност. Може би й се струваше така, защото ръцете му я държаха здраво, но без изобщо да й причиняват болка. Или може би заради едва доловимото треперене на тялото му; треперене, което говореше за усилие да сдържи онова, което един истински брутален мъж би презирал.

Езикът му още не се беше осмелил да влезе към примамката. Изведнъж й се прииска да го стори. Прииска й се да я опита изцяло. Да, беше любопитна. Питаше се, щом дързостта му раздвижва така сетивата й, какво ли ще стане, ако наистина проникне вътре. Но не беше само това. Онази тънка нишка отчаяние, която усещаше в него, предизвикваше у нея ответно състрадание. В онази частица от секундата искаше да задоволи нуждата му, да направи нещо за него.

Устните й омекнаха, станаха още по-нежни и се разтвориха под натиска на неговите. Но когато езикът му премина между тях, отново стана безскрупулен и зашари из тъмните дълбини в устата й, сякаш искаше да ги опознае, преди да го е прогонила. И тя го направи, започна да се съпротивлява на това нашествие с подновени сили, блъскаше го по гърдите и се опитваше да се отскубне. Каза си, че това не е редно, всичко това не е редно, но когато той гризна по-нежно вътрешната страна на устната й, усети как в нея лумва огън, който заплашваше да я изгори отвътре.

— Моля те, недей! — извика тихо Дебра, когато устните му се плъзнаха надолу, за да изследва изваяната й шия. — Недей…

Но ръцете й се бяха вкопчили в раменете му, сякаш откриваха някакъв суров чар в коравите мускули. Каза си, че Греъм сигурно ще е добър в леглото, дързък и силен, и се разтрепери от надигащото се в нея желание.

— Не! — извика тя, сякаш заповядваше на себе си, и успя да се отдръпне мъничко от него.

За нейна изненада Греъм й позволи да го направи. Но веднага се разбра защо. Той пристъпи още крачка напред, Дебра отстъпи назад и се озова до леглото. Преди да успее да реагира, той я вдигна. Докато да си поеме дъх, Дебра вече лежеше по гръб и над нея се беше надвесило едно лице, напрегнато от желание като изтегналото се до нея тяло.

— Какво правиш! — възкликна задъхано тя. Изведнъж той притисна бедрата й с крак, а раменете й с ръце.

Без да каже нито дума, Греъм наведе глава и я целуна със същата бушуваща страст, която Дебра усещаше вътре в себе си. Поне е честен, помисли си тя. Желаеше я и не си играеше на преследване като повечето от мъжете, които познаваше. О, тя никога не бе изневерявала на Джейсън. Но имаше мъже, които й правеха предложения, шепнеха й неприлични безсмислици в ухото и обикаляха на пръсти около нея, понеже не им стискаше просто да я поканят в леглото си. Може би не събираха нужната смелост, тъй като подозираха, че ще им откаже. Само че имаше нещо силно възбуждащо в мъж, който знаеше какво иска и бе твърдо решен да си го вземе.

Дали и аз постъпвам честно? — запита се Дебра, докато устните й откликваха безпомощно на провокациите му. Имаше приятен вкус — устата, езикът и дори зъбите му, когато прокара върха на своя по върховете им. Дори миришеше приятно — на работа и едва доловимо на лак, сурово дърво и пот. О, да, тя искаше да откликне. Но дали щеше да бъде толкова искрена и да се отдаде на физическия копнеж, който той бе предизвикал? Можеше ли да му позволи да наложи своите правила… и на сутринта да се погледне спокойно в огледалото?

— Греъм! — извика задъхано Дебра, когато той отметна косата й настрана и се наведе, за да вкуси извивката на шията й. — Достатъчно!

— Не, миличка — измърка напевно той, докосвайки я нежно. — Едва ли някога ще ми бъде достатъчно. Нямаш представа какво правиш с мен!

Последното признание сякаш беше изтръгнато насила от него. Едва тогава Дебра усети искрата на своята власт. По някакъв начин беше разочаровала Джейсън и той бе потърсил наслада при друга жена. Съзнанието за това, колко дълбоко е въздействала на този мъж — толкова мъжествен, толкова първичен, — трябваше да бъде комплимент за нейната женственост.

— Кажи ми какво ти правя — заповяда тя, прокара пръсти през гъстата му коса и го принуди да срещне погледа й. — Кажи ми, Греъм.

Но той не искаше да участва в никакви словесни игри, затова легна изцяло върху нея и й показа ясно какъв ефект е оказала върху него. След това, опрян на лакът, прокара линия от парливи целувки от брадичката надолу по шията и към бялата вдлъбнатина на гърлото й.

Дебра затвори очи, наслаждавайки се с всяка своя частица на усещанията — не само на еротичния натиск на устните му, но и на омайващата тежест на мъжественото му стройно тяло, и на доказателството за възбудата му. От него се излъчваше сила, но бе обуздана, насочена към това, да предизвика реакцията, за която копнееше.

И я получи. Изведнъж й се стори, че гори, и сякаш единственото й спасение бе да се гърчи под него, да използва тялото му, за да загаси пламъка. Почти не осъзнаваше играта на ръцете му, но внезапно усети хлад на гърдите си и разбра, че блузата й е разкопчана и лежи полусъблечена. Дали ахна от изненада, или от усетения хлад, не разбра. Нито пък имаше време да се чуди. Защото ръцете на Греъм я топлеха неуморно, а устните му не оставяха нейните на мира.

Докосваше я с умението на дърводелец — дърводелец, изключително изкусен като мъж. Коравите му длани минаха по ребрата й; ловките му пръсти се плъзнаха по дантелените чашки на сутиена й. Дебра отново се удиви на грапавата кожа, която я докосваше с такава нежност. Това не бяха ръце на работник, чиито умения се ограничаваха до грубата работа, усещаше върху себе си пръсти, свикнали да изпилват всичко до най-малката подробност.

Когато пръстите му се плъзнаха по гърдата й, Дебра изви гръбнак, за да бъде по-близко до него, по ирония копнеейки за силата, която бе употребил преди малко. Но желанието й не се сбъдна. Той плъзна пръст под сутиена й с агонизираща нежност, прокара пареща диря до издутото зърно и го потърка бавно.

— Греъм… о, да…

Когато я целуна, езикът й посрещна жадния тласък на неговия, без да забелязва, че и двамата дишат неравно в трескав синкоп. Той беше прав — наистина бе хубаво. Дебра се чувстваше обгърната с топлина и желана, безкрайно женствена и привлекателна.

— Да — промърмори тя и показа окончателното си поражение, като плъзна ръце по ребрата му, долепи длани до гърба му и го притисна към себе си.

— О, да, Греъм!…

— Кажи ми…

— Толкова е… хубаво — прозвуча изпълненото й с копнеж стенание и устните й се обърнаха да потърсят неговите.

Но Греъм се отдръпна. Ръката му спря сладкото мъчение. Той се надигна, опря се на юмруци и я погледна.

— Ама че си хитра — изръмжа и в гласа му проличаха много други неща, освен страст, — да ме подмамиш да приема поръчката с това твое изкусително телце.

Дебра се помъчи да се отърси от шемета на желанието и си наложи да отвори очи.

— Какво? — прошепна тя, сигурна, че е пропуснала началото на репликата.

Греъм я гледаше хладно, дишаше тежко и сякаш се опитваше да се овладее.

— Може и да не съм оня млад мъж, онова страхотно парче, което би дала на Селена — каза той през зъби, — но, дявол да го вземе, желая те.

— За… за какво говориш?

— Много сме добри в сделките. Аз ти правя къщата, а ти ми плащаш. Ти ми топлиш леглото, а аз с радост затварям очи за сензационното ти минало.

Дебра прогони и последните остатъци замаяност и го погледна невярващо.

— Моето… сензационно минало? Няма такова нещо!

— Не се притеснявай! — ухили се грубо той. — Няма да ти задавам въпроси. Приемам те такава, каквато си… стига да правиш същото и когато се намираш под мен.

— Греъм — възкликна ядосано тя, — не знаеш какво говориш!

— Знам достатъчно — отвърна той и раздвижи долната половина на тялото си срещу нея. — Ето кое има значение между нас. Само това. Нищо повече.

Беше я подценил. Избухналият в нея гняв й даде нови сили и тя го блъсна силно, направи достатъчно място между тях и скочи от леглото.

— Копеле такова! — извика тя, като придържаше с две ръце блузата си. Изведнъж се беше почувствала страшно евтина. — Миналото ми изобщо не е сензационно, нито пък бих легнала с някой мъж, за да направя напук на друг. Ти си подслушвал един личен разговор и… и това е ужасно подло!

Разтреперана от гняв, Дебра не можеше да се помръдне от мястото си. Той стана бавно от леглото и се изправи пред нея. Очите му бяха потъмнели и видимо охладнели на фона на двете червени петна, избили високо на скулите му.

— Тогава ме осветли — заповяда й той с нетърпящ възражение тон, пъхна палец в колана си и остави другата си ръка да виси свободно.

Дебра го изгледа възмутено.

— Вече ти казах достатъчно. Нямам какво повече да…

— Искам да знам на какво се дължи този моралистичен пристъп. Имам предвид — рече подигравателно той, — обаждат ти се Харис, Майк и Джейсън. Даваш на Селена по-млад мъж, с който да се заиграва. Говориш, че самата ти копнееш да си намериш някой нещастен влюбен глупак. Обясни!

— Не заслужаваш…

— Говори! — прогърмя гласът му и той я сграбчи изневиделица за раменете като лъв, нападащ плячката си.

— Ти си моят дърводелец — възрази неубедително Дебра, за да му причини толкова болка, колкото и той на нея. — Нищо повече от моя дърводелец, за бога! Не ти дължа…

— Аз съм мъж — процеди през зъби той. — А ти си захванала опасна игра. Същият този дърводелец, изглежда, не е чак толкова тъп и вече започва да му писва.

Дебра беше улучила право в целта. Никога досега не го бе виждала така ядосан. Зъбите му бяха стиснати заплашително, а очите му мятаха остри кехлибарени искри. Пръстите му я стискаха толкова силно, че й причиняваха болка даже и през якето. Ако не държеше отчаяно блузата си, щеше да вдигне ръце, за да облекчи болката.

— Обяснения ли искаш? — попита тя с последните си останки от дързост. — Тогава ще ги получиш — после си пое дъх, за да се поуспокои. — Харис е редакторът на сценария. Майк е моят полубрат. Джейсън е бившият ми съпруг и мой колега сценарист. Селена — процеди тя — случайно се явява героиня, която аз самата измислих. И ако искам да й намеря по-млад мъж, който да й дава топлина, да я обожава и да е нежен с нея, ще го направя!

Изтърпя със затаен дъх ужасения поглед на Греъм. Той отпусна бавно, съвсем бавно пръстите си, сви загрижено вежди и каза доста по-внимателно, с известна колебливост:

— Ти сега… лекуваш ли се?

— Да се лекувам ли?

— Ходиш ли на психиатър?

— Защо, за бога, ще искам да правя такова нещо?

На лицето му бе изписано дълбоко състрадание, а гласът му прозвуча неохотно и внимателно:

— Нали знаеш какво е шизофрения, Дебра?

Отначало Дебра не можа да схване за какво става дума.

— Шизофрения ли? — повтори неразбиращо тя. След това разбра намека му и очите й се разшириха. — Шизофрения? — възкликна истерично и без да се интересува, че блузата й е разкопчана; вдигна ръце, блъсна го силно в гърдите и извика: — Не съм шизофреничка! Селена е героиня — една от многото, за които пиша всеки божи ден.

После отстъпи крачка назад и посочи с разтреперан пръст принадлежностите си, които лежаха невинно на пода.

— Аз съм сценарист! Пиша за телевизията, за една сапунена опера! Защо мислиш, че гледам сериала всеки ден? Та нали пиша сценария му, дявол да го вземе! Пиша!

Греъм стоеше като гръмнат и макар да се извисяваше над нея, изглеждаше ужасно засрамен. Неспособен да схване как е могъл да допусне такова недоразумение, той просто гледаше как Дебра се завърта на сто и осемдесет градуса и се отправя към вратата. Когато чу затръшването й, Греъм се намръщи, наведе глава и разтри схванатите мускули на врата си, а после отново вдигна въпросителен поглед. Но нея я нямаше. Навън се чу двигателят на колата й. Искаше му се да й каже да внимава… дори да се увери, че си е закопчала блузата. Но пък тя бе голямо момиче. Изискана жена. Жена с кариера… и то доста впечатляваща. Кой беше той, че да й казва каквото и да било след глупавата грешка, която беше направил?

Усети как го завладява покруса. Заотстъпва слепешком към леглото и се отпусна на ръба му. Смяташе се за интелигентен човек, а си бе съставил напълно погрешно мнение. За момент почти я беше взел за душевно лабилна. Бог му бе свидетел, тя едва ли беше първата, която напускаше града на ръба на нервен срив. Но… Дебра? Загледан в тавана, той изскърца със зъби, отвратен от себе си. Как бе могъл да си го помисли дори за момент, след като тя постоянно му правеше впечатление на разумна и сдържана жена.

Той наведе глава и очите му попаднаха върху машината. Тя беше сценаристка; нищо подобно на жената без работа, която има нужда от поредната доза сапунка, за да доживее до другия ден! Нищо чудно, че толкова бе настоявала да гледа сериала първия ден. Та тя беше написала сценария, за бога! Разбира се, че щеше да иска — не, да се нуждае — да го гледа. Греъм можеше да разбере колко е важно това постоянство.

Той стисна ръба на бледосинята завивка между пръстите си и се замисли за това, което беше направил. Наистина върволицата от мъже, които й се обаждаха, го бяха накарали да я вземе за някаква изтънчена безделница, търсеща удоволствия. Пък и беше чул тазсутрешния й разговор по телефона… тогава наистина му звучеше малко разпуснато. Откъде можеше да знае? По дяволите, защо не му беше казала истината от самото начало?

Той сви кисело устни, когато осъзна, че тя може би се е забавлявала на малката си шега. О, да, въпреки респекта, който имаше сега към нея заради писателския й талант, тя все още бе гражданка, хитра и лукава. Това обаче е вярно, помисли си той и прокара пръсти през косата си. Беше успяла да привлече вниманието му от самото начало, дори против волята му. В такъв случай днес бе напълно в реда на нещата да поиска да я обладае против волята й. Но все пак не беше против волята й, нали? Накрая се притискаше в него, викаше името му. Нямаше да му се съпротивлява, ако беше взел, каквото искаше. Но след това? Колко пъти си бе задавал същия този въпрос?

Той се оттласна ядно от леглото, отиде до прозореца и се втренчи в алеята навън. Кафявият му пикап изглеждаше самотен без колата й. Той погледна към китката си, за да провери колко е часът, но едва тогава си спомни, че не носи часовник. Вече не. Не беше слагал още от заселването си по тези места. Това бе едно от нещата в живота на село, които харесваше — време, много време. Ню Йорк пък винаги се движеше по график. Там часовникът бе необходимост. Денят му представляваше маратон от една среща към друга, а работата на чертожната дъска приличаше на откраднато парче портокал, поглъщано жадно в движение. Той погали разсеяно голата си китка и се опита да си спомни последния път, когато неволно бе потърсил часовника си. Беше отдавна, много отдавна.

Очите му не се отделяха от шосето, което водеше към алеята, но нямаше и следа от кола. Той обърна глава, огледа стаята за часовник и накрая зърна радиото будилник, почти скрито на пода до леглото. Беше един. Скоро Дебра щеше да се върне. Все пак нейният сериал започваше след тридесет минути.

Той се изруга тихо за глупостта си, отиде до кухнята, грабна една „Планинска роса“ от хладилника и се върна в пристройката. Тук му беше мястото. Работникът трябваше да си гледа работата. Беше оплескал всичко с Дебра. Изглежда, откакто бе излязъл от припрения свят, просто бе загубил връзка с него. Осем години. Доста дълго време извън главния поток. Досега това никога не го бе тревожело. Защо сега трябваше да го безпокои?

Той надигна кутията и изпита наслада, когато газираното питие се разля в гърлото му. След това отиде до пикапа, седна зад волана на отворена врата, посегна към кафявата чанта, търпеливо очакваща го в сянката на пода, и захапа единия от двата сандвича с шунка и сирене, които си носеше от дома. Шунка и сирене… Той сведе поглед към еднообразната комбинация. Дебра нямаше да яде шунка със сирене. Несъмнено щеше да похапне салата, парче питка с пълнеж или половин литър кисело мляко. Познаваше жените като нея — кожа и кости заради суетата. Но… тя не беше кожа и кости, нали? Беше почувствал тялото й и знаеше, че това не е така. Макар и стройна, тя бе заоблена и с нежни извивки. А когато я беше докоснал…

Той се размърда рязко на мястото си, излапа набързо двата сандвича, по едно време едва не се задави и намери спасение в поредната глътка сода. Не беше забравила „Планинска роса“. Коя беше тя, по дяволите, и какво целеше, като заплашваше душевното му спокойствие?

Содата и сандвичите отдавна ги нямаше, а той още не беше намерил отговор на нито един от въпросите си. Върна се в пристройката и се зае да поставя ключалките, които беше купил, но едва пробил първата дупка, остави инструментите и влезе в къщата. Изведнъж откри, че се намира пред малкия телевизор и го настройва. „Любовни игри“ отдавна беше започнал. Той седна на пода, облегна гръб на леглото и се загледа напрегнато. Когато и последната сцена изчезна от екрана, вече беше повярвал във всичко. Да, Селена беше героиня от филма, макар че в този епизод само се споменаваше за съществуването й. Харис Уорд беше вписан като продуцент, а Джейсън Бари — като член на екипа сценаристи. Когато се появи и името на Дебра, той се почувства почти разочарован.

Прибра телевизора в калъфа и отново отиде да слага ключалката на пристройката, като завинтваше яростно болтчета, а след това се заозърта за нещо, което да удари.

Ама че глупак беше… и колко зле се беше отнесъл с Дебра! Разбира се, тя не беше негов тип, но заслужаваше известно уважение! Ужасно му се искаше да я обвини, задето беше капитулирала в ръцете му, но не можеше. Физическата искра съществуваше, въпреки останалите различия между тях. Какво, той самият не беше ли престъпил обещанията си да я избягва? Не беше ли започнал сам тази нещастна лудория? Колкото и да му се искаше да вярва, че просто е реагирал на нейните действия в гнева си, всъщност имаше и нещо повече. Тя го привличаше. И нямаше никаква, ама никаква представа какво да прави!

Той грабна една секира, изхвръкна от пристройката и се нахвърли на едно старо изсъхнало дърво в двора. Едва беше отсякъл само долните клони, когато ухото му долови бръмчене на двигател. Греъм хвърли един поглед към пътя и видя, че автомобилът свива бавно в алеята. Когато Дебра най-сетне дръпна спирачките, той отново сечеше с дълги, яростни удари.

Тя изгаси двигателя и постоя така за минута, като се чудеше какво да прави. Дължеше му извинение, трябваше да му каже още в самото начало. Тогава й се струваше като игра, но играчката се бе превърнала в плачка. Как можеше да го обвинява? А пък как беше омекнала накрая в ръцете му… е, той почти можеше да бъде оправдан, задето мислеше най-лошото за нея. Що за жена можеше да пристигне в такова усамотено място и да наеме висок, мускулест и необикновено мъжествен тип като него? Разбира се, той бе същевременно блестящ проектант и изкусен дърводелец, но сценарият й беше натрапчиво познат. Колко пъти беше писала негови вариации!

Тя поклати глава, измъкна се от колата и се отправи към къщата, потънала в мисли. Нямаше да види Греъм, ако той бе вдигнал поглед, но това така или иначе не се случи. Всъщност не знаеше какво да каже, ако я бе заговорил; но и това не се случи. Когато влезе вътре, Дебра захвърли якето си на леглото и се запъти към кухнята да си направи чаша чай. Но топлината му не успя да премахне обхваналия я вътрешен хлад.

Откакто бе напуснала къщата, караше, без да спира. Всъщност беше спряла за известно време на банкета на едно пусто шосе с изглед към някакво пасбище. И бе мислила за Греъм. Да, съжаляваше, задето в началото не бе искрена с него. Ужасно се срамуваше от това, че накрая бе започнала да му се моли. Но най-сериозната й причина да се укорява бе начинът, по който го бе унизила.

Беше нагло… и ненужно. Когато го нарече така грубо нищо повече от мой дърводелец, тя имаше предвид, че са просто двама души, чиито пътища се пресичат в името на една обща цел. Но в думите й се криеше и друго значение — което гневът й бе извадил на повърхността, — че той по някакъв начин е по-малоценен от нея.

Това не беше вярно. Като дърводелец Греъм притежаваше умения, за които тя не би могла и да мечтае. Плановете, които беше представил, превъзхождаха всички останали, които бе виждала досега, и с отличното си техническо изпълнение, и с проявеното в тях въображение. Наистина и други неща в него подсказваха, че е получил добро образование. Говореше културно, имаше богат речник и дори в чувството му за хумор се проявяваше някаква изтънченост.

Тя отиде към предната част на къщата и се поспря до прозореца на празната трапезария. Дърва за камината. Той насичаше изсъхналото дърво на цепеници за камината. Дебра гледаше като в транс как брадвата му описва почти пълен кръг, как я издърпва назад и нагоре близо до крака си, на нивото на гърдите и раменете си, и още по-нагоре… докато вложеше силата на мускулестото си тяло в маха надолу. Следваше трясък, който разцепваше почти гладко цепеницата. Дебра издиша, обърна се с гръб към прозореца, облегна се на рамката му и отпи глътка от сякаш внезапно изстиналия чай.

Интересуваше я. Беше я заинтригувал още от самото начало, когато така категорично бе отказал предложението й за работа. Да, тя усещаше физическото му присъствие, но имаше и нещо повече. Може би просто навик. Все пак писането за хората, за постъпките и подбудите им бе нейна професия.

Тя вдигна рязко глава и се изправи. „Любовни игри“! Напълно беше забравила! Тя си погледна отчаяно часовника и разбра, че го е изпуснала. Вече два пъти Греъм я караше да забравя. Два пъти! Раздразнена, че отдава толкова внимание на един мъж, който не бе нищо повече от една преминаваща през живота й фигура, тя връхлетя с гръм и трясък в дневната и седна зад пишещата машина. Там я намери и Греъм, когато половин час по-късно влезе в къщата.

С дебел наръч нацепени дърва в ръце, той я погледна едва-едва, докато отиваше към камината. После клекна да нареди цепениците една по една в близкия панер и й хвърли още един поглед. Дебра седеше неподвижно и също го гледаше.

— Ходи ли на пазара? — попита той, сякаш за да запълни времето.

— Ъъ… не — отвърна тихо Дебра. Напълно беше забравила и за това. — Повозих се. Нямаше… много движение — ама че тъпо — помисли си. — Това да не ми е Ню Йорк!

Той обаче само кимна и отново се зае с цепениците.

— Движението тук рядко е натоварено. Става малко по-зле само през есента, когато идват туристи да позяпат планините. Тогава става красиво.

— И сега е красиво.

— Вярно е — той довърши работата си, стана и отупа ръце. — Ето. Тези ще ти стигнат за известно време. Периодично ще сека от дървото. И без това трябваше да се махне.

— Зная. И… ти благодаря.

Той кимна отново, без да я поглежда, и се обърна да си върви. Когато се спря с наведена глава, вдигна ръка и си потърка врата, тя затаи дъх.

— Слушай, Дебра — започна той, като я погледна предпазливо. — Извинявай за преди малко. Направих няколко прибързани и погрешни заключения. Това не биваше да се случва.

Дебра изслуша извинението му, но накрая поклати глава.

— Не, Греъм. Вината е моя. Трябваше да ти разкажа за работата си още първия ден, когато ме завари да гледам сериала. За Харис, Майк и Джейсън — усмихна се вече по-срамежливо тя — предполагам, че трябваше да обясня малко повече, когато ти ги споменах. Нищо чудно, че си добил погрешна представа. А колкото до разговора, който чу днес… е, със сигурност ти е прозвучал доста ексцентрично!

Едната светлокестенява вежда под перчема му се повдигна.

Ексцентрично е една от подходящите думи. Бях започнал да си мисля, че се каниш да превърнеш тази къща — погледът му се плъзна по стаята, сякаш си я представяше в завършен вид, — моя шедьовър, в гнездо на порока.

Докато говореше, едното ъгълче на устните му потрепна — знак, че си възвръща старото чувство за хумор. Дебра усети, че й става по-леко, сякаш камък бе паднал от плещите й.

— Не — въздъхна тя. — Къщата е моя и само аз ще живея в нея. Понякога може да ми идват гости, но се надявам тук да намеря мир и спокойствие.

— Ще го намериш… аз го намерих.

Това май бе идеалната пролука.

— От колко време си тук? — попита тя, стигайки до внезапното заключение, че той не е от местните.

— От осем години. Имах късмет. Тук намерих достатъчно работа, за да се издържам. Колкото до спокойствието — рече усмихнато Греъм, — това може да ме поддържа завинаги.

Дебра подви по-удобно крака под себе си и се облегна назад на стената.

— Разбирам какво имаш предвид. В тишината, в птичата врява сутрин има нещо…

— Още не си чула всичко. Само след няколко седмици ще се върнат и другите птици и ще започне любовният им сезон… — гласът му увисна в мълчалива споделена неловкост. — Ами… всъщност е… хубаво.

Тя се усмихна внимателно, след това кимна.

— Очаквам го с нетърпение.

Обнадежден от усмивката й, Греъм се обади тихо:

— Пропусна си сериала.

Дебра се изчерви.

— Знам.

— Аз го изгледах.

Очите й светнаха.

— Наистина ли?

— Аха. Изпуснах началото, но през останалото време не отделих очи от екрана.

— Хайде бе! — изгледа го тя с подозрение.

Той вдигна ръка.

— Добре. Не ми беше чак толкова интересно. Поне историята. Но ме очарова диалогът и фактът, че ти си го написала…

— В днешната серия не съм аз. Мисля, че трябва да е на Дон.

— Но все пак името ти беше изписано накрая. Трябва да си много талантлива.

Дебра омаловажи постиженията си, като сви рамене.

— Работя упорито, но ми доставя удоволствие.

— Отдавна ли се занимаваш с това?

— От шест години.

— Значи си била много млада, когато си започнала. Мислех, че е много трудно да пробиеш в такава област.

— Трудно е. Използвах… малко помощ.

— Сега ще позная. Баща ти е някоя клечка в телевизията.

— Не съвсем.

— Тогава… майка ти трябва да е актриса, някоя от редовните изпълнителки в сериала.

— Тц.

— Значи… няма кой друг да е, освен Джейсън — и Греъм наклони глава въпросително.

— Да — усмихна се горчиво тя. — Джейсън. Запознахме се на един писателски семинар, когато бях последна година в колежа. Той четеше лекции; по това време пишеше за друга сапунена опера. Започнахме да излизаме, оженихме се. Освен другите неща ме научи и на занаята.

— Или е добър учител… или ти по рождение си имаш талант.

— По малко и от двете, предполагам — заразмишлява на глас Дебра. — Специализирах английски и голямата ми мечта бе един ден да напиша най-великия роман на Америка — последното провлече с натежал от самоирония глас. — Семинарът на Джейсън наистина бе първата ми среща с писането на сценарии. То ме очарова. Бях омагьосана едновременно от самото писане и от красноречието на Джейсън.

— А от самия Джейсън?

— И от него — тя сведе поглед към скута си, където пръстите й лежаха дълги, тънки и голи, въздъхна и вдигна поглед. — Както и да е, започнах тайничко да работя с Джейсън. Нали разбираш, да написвам тук-там някоя сцена, когато не му стигаше времето.

— Сътрудничила си му.

— Отначало неофициално.

Очите на Греъм потъмняха.

— Искаш да кажеш, че той е обирал лаврите?

— О, не беше точно така — застана бързо тя в защита на Джейсън. — Все пак по това време вече бяхме женени и той и без това ме издържаше. Аз не исках лаврите или парите. Те просто щяха да се преместят от единия в другия джоб.

— Доста благородно от твоя страна. Повечето хора биха настоявали за светлината на прожекторите.

— Аз не обичам прожекторите.

Той я изгледа скептично.

— Наистина ли? Но… почакай. Отклоняваме се от темата. Искам да чуя останалото.

Беше застанал с удобно разкрачени крака, пъхнал ръце в задните си джобове. За момент Дебра се запита дали да не го покани да седне, но си наложи да не го прави, да не би той да изтълкува предложението й като подкана. След провала преди малко бе доста наплашена.

— Няма много за разправяне — каза му. — Когато се стигна дотам, да пиша сценарии за цели дни, Джейсън настоя да уведоми продуцентите, че способностите ми са равни на неговите. Не че беше вярно, но това им даде възможността, да освободят един от сценаристите, който искаше да се откаже. И ме приеха. Това е.

— Прекалено си скромна — укори я Греъм и я изгледа с присвити очи. — Доколкото съм чувал, шоубизнесът понякога е жесток. Трябва да си много добър, за да пробиеш, независимо дали имаш връзки, или не. Кой казва, че работата ти не е по-добра от тази на Джейсън?

— Аз. Той е добър. Идеите му са последователни и написаното от него винаги е малко по-гладко от това на останалите — Дебра стана замислена. — Предполагам, че човек преминава през различни етапи. Когато започнеш да пишеш, не искаш нищо друго, освен да се вместиш в калъпа. При този вид работа това е наложително. Като се има предвид, че шест, седем и понякога дори осем писатели подготвят сценариите за различните дни, би било истинска катастрофа, ако всеки пишеше в свой стил. Зрителят би се объркал напълно. Има, разбира се, някаква свобода — в неща като балансирането на диалозите и дори в тълкуването на реакциите на героите. Но е нужно време, докато добиеш увереност и авторитет, за да можеш да се наслаждаваш на тази свобода.

— И ти не вярваш, че си достигнала този етап?

Дебра си спомни сутрешния си разговор с Харис и каза убедено:

— Мисля, че най-сетне започвам да го достигам. Поне се надявам да е така. Сега, когато гледам сериала, зная точно кой е написал сценария. Дон, Мартин, Стийв — в работата им се долавя техният собствен стил. Дълго време имитирах стила на Джейсън. Надявам се, че сега това се променя.

Известно време и двамата мълчаха. Когато Греъм най-сетне наруши мълчанието, го направи предпазливо:

— Като че ли не таиш лоши чувства към него.

Тя наведе глава, а после я вдигна.

— Към Джейсън?

Греъм кимна. Тя отметна косата от лицето си и сви рамене.

— Няма за какво да тая лоши чувства. Джейсън беше чудесен учител. Той ми даде кариера и възможност да се издържам. Без него никога нямаше да постигна това, което съм постигнала днес.

— Във всяко отношение ли? Само заради Джейсън ли стоеше в Ню Йорк?

Тя помисли върху въпроса му и прокара пръст по най-долната редица клавиши на машината.

— Да. Предполагам, че да. Но само защото той обича големия град. Аз от години исках да се преместим.

— Това ли беше… единият от проблемите?

— В брака ни ли? Господи, не! — засмя се тихо тя. — Съмнявам се Джейсън изобщо да е знаел как се чувствам, а аз нямах намерение да му го обяснявам. Той беше щастлив, а следователно и аз.

Греъм се подсмихна иронично.

— Хубаво споразуменийце.

— Ама то наистина беше хубаво! — възкликна Дебра, за да обори сарказма му. — Искам да кажа, че прекарахме пет хубави години. Той беше добър с мен. Водехме доста активен живот — много събирания и така нататък — и преуспявахме.

— Какво се случи после?

Не беше очаквала такава прямост. Тя сведе отново поглед и се намръщи. Някак си нямаше сили да изрече цялата истина. Беше твърде унизителна.

— О… предполагам, че имахме нужда да си починем един от друг. Нещо като поемане в различни посоки.

— Ей така, изневиделица?

Дебра продължаваше да избягва погледа му.

— Аха.

— Странно. И наистина тъжно. Звучи ми така, сякаш между вас е имало нещо много хубаво. Да ви се появи… просто нужда да си починете един от друг… това не предвещава нищо добро за всички останали видимо щастливи бракове, нали?

Нужно й бе само да му хвърли бегъл поглед, за да осъзнае, че е попаднала в капан. Той нито за секунда не бе повярвал, че двамата с Джейсън просто са се отчуждили. Но пък защо трябваше да го вярва? Хората неизменно приемаха, че ако си станал популярен телевизионен сценарист, означава да си успял, а успяването за тях означаваше да водиш лъскав забързан живот. Тя и Джейсън не можеха просто да решат да се разделят ей така, заради самото забавление. Не, със сигурност имаше някакъв голям, драматичен конфликт.

И наистина имаше. Но Дебра изобщо не искаше да навлиза в тази тема.

— Предполагам, че и ние сме си имали своите проблеми като останалите семейства — рече несмело тя с надеждата това да го задоволи.

— Но ти си го обичала, нали?

— Да. Обичах го. Известно време буквално го обожавах. Отначало, когато се оженихме, ми се струваше, че е някакъв бог. Той сякаш познаваше всичко и всеки. Може би… може би просто не съм била в състояние да достигна неговото ниво.

Греъм я погледна с укор.

— Изобщо не го вярвам. И дали не е било точно обратното? — после, като видя озадаченото й изражение, обясни. — Възможно ли е ти да си станала заплаха за него?

— Разбира се, че не! Аз нямах никакво предимство пред Джейсън.

— Може да не си го съзнавала, но и той да е имал своите страхове и комплекси.

Дебра помисли за момент върху тази възможност и поклати енергично глава.

— Не. Джейсън беше напълно уверен в себе си. Той знаеше кой е и какво иска.

Собствените й думи я боднаха и тялото й потръпна едва доловимо. Той беше искал Джаки. По-просто от това не можеше да бъде.

Ръцете на Греъм се измъкнаха бързо от джобовете и той пристъпи към камината.

— Ама тук наистина става хладно.

После клекна, покри снощната пепел с нови цепеници, протегна се до поличката отгоре за кибрита и запали огън. Едва когато се увери, че цепениците са се разгорели, се отдръпна назад, но само толкова, че да не закрива топлината от Дебра. Не седна, просто остана на едно коляно на пода, подпрял лакът на другото.

Дебра го наблюдаваше нащрек, страхувайки се да не му стане прекалено удобно. Не че имаше работа за вършене, напротив, следобедът й беше свободен. Всъщност, като си помислеше, й беше приятно да си приказва с него въпреки неприятната тема. Странно… откакто беше научила за изневярата на Джейсън, за пръв път й се удаваше да мисли и говори за него така свободно.

Греъм запита в унисон с мислите й:

— Трудно ли ти е… да продължаваш да работиш с него?

— Разстоянието върши чудеса — рече замислено тя й се усмихна леко. — Не ни се налага да контактуваме пряко. Най-близката ми връзка с него е, когато гледам работата му на екрана.

— Няма ли срещи на колектива или нещо подобно?

— Може би, от време на време.

— Би могла да вземаш самолета, за да ходиш на тях…

— Не искам! И наистина не е нужно. Освен това съм… напълно доволна, че си стоя тук.

Той я изгледа остро, наклонил глава на една страна.

— И колко дълго ще продължи това?

— Моля?

— Колко дълго ще бъдеш щастлива тук?

Помисли си за Джоан. Тя винаги отказваше дори да посети провинцията; представата й за ваканция бе да отиде със самолет до Париж, Акапулко или на островите.

Дебра вдиша дълбоко и се престори на ядосана.

— Ето пак… Греъмовата песен. Тук съм завинаги! Как да те убедя в това?

— Чувам те какво казваш, но все още имам съмнения. Съдейки по това, което ми разправяш, животът ти в Ню Йорк трябва да е бил много натоварен, много активен. Пренасянето ти тук сигурно е голяма промяна за теб. След време може да се отегчиш.

— Имаш предвид, че като се отегча, може да преча на дърводелеца си, проглушавайки му ушите с приказки? — попита тя, но леко извитото ъгълче на устните й пречеше на думите да прозвучат твърде остро.

Греъм последва примера й:

— Е, това би могло да се превърне в проблем. Сега започвам една огромна поръчка. Не бих искал да вписвам клюкарстване със стопанката като забавяне, сравнимо например с очакването да пристигне новата фурна. Между другото — премина той към по-прагматичен тон, — системата за слънчева енергия, която съм замислил, би трябвало да осигурява по-голямата част от необходимата ти топла вода.

— Страхотно!

— Все още искам да поставя и един запасен бойлер, но той през повечето време ще стои изключен.

— Звучи добре — кимна тя, но си спомни разговора, който това делово отклонение бе прекъснало. — Виж, ако те задържам…

— Не ме задържаш. В пристройката всичко е свършено. За понеделник сутринта съм се уговорил с един човек да дойде да ми помогне с пренасянето на багажа ти. След това ще мога да започна тук.

Дебра се усмихна доволно, поизправи се и въздъхна.

— Е, тогава… предполагам, че искаш да си вървиш у дома… Сам ли живееш?

— Аха — отвърна той, без да се помръдне.

— Наблизо ли?

— Не е далече. На около десет мили в тази посока — и махна с глава на север.

— Близо до планината?

Той кимна лениво, но по всичко личеше, че не бърза повече от нея. Може би, помисли си Дебра, и на него му е приятно да си говорим. Странно, но… не усещаше заплаха… или вина…

— Бил ли си женен някога? — после, когато той й хвърли укорителен поглед, бързо обоснова въпроса си. — Вече ти разказах за мен. Съвсем честно е.

Усмивката му се позабави, но в замяна на това беше сияйна.

— Предполагам, че е така — сиянието поизгасна. — Да, някога бях женен.

— Но не тук?

— Не.

И отново не изяви никакво желание да й каже откъде е. Вече на два пъти избягваше това откровение. Дебра предполагаше, че му е неловко. Можеше ли да го укорява за това? Тя самата току-що бе избягнала въпроса за провала на брака си. Поне като знаеше, че той крие нещо, се чувстваше наполовина оправдана.

— Отдавна ли беше?

— Много.

— И все пак не си се оженил повторно.

Не можеше да го разбере. Беше хубав и много приятен, когато оставеше онова свое високомерие, пък и очевидно добър в работата си.

— Не — отвърна простичко Греъм. После протегна ръка напред, взе машата и разбута жарта.

— Не се ли чувстваш самотен понякога?

Ъгълчетата на устните му се отпуснаха надолу.

— Тц. Тук има много работа. Постоянно съм зает.

Отговорът беше уклончив и двамата знаеха това. Многото работа и постоянната заетост не бяха същото като да не си самотен. Често човек гледа да е непрекъснато зает, за да избегне самотата.

Докато той наблюдаваше огъня, Дебра наблюдаваше него. Профилът му беше изсечен, грубоват и й напомняше кой е той и къде е предпочел да живее през последните осем години. Каза си, че прекалено много се занимава с неговата уклончивост и си въобразява, че положението му напомня нейното. Изобщо не се налагаше да идва от големия град като нея. Тук изглеждаше като у дома си; можеше и да е живял през по-голямата част от живота си в същия бавен ритъм в някой друг малък щат, в някой друг град от селски тип. Разбира се, оставаше въпросът за проектите, които бе начертал за къщата й. Все някъде трябва да бе усвоил тези умения. Но пък имаше отлични училища и в много малки градове… Къде наистина бе завършил? Тя отвори уста да го попита, но точно в този момент телефонът иззвъня.

Греъм обърна глава по посока на звука, но ръката на Дебра се протегна да го спре.

— Ало?

— Как си, Дебра?

Разпознала веднага гласа от другия край на линията, тя се усмихна.

— Чудесно, Стюарт, а ти?

По-големият й брат едва бе започнал отговора си, който вероятно щеше да бъде речовит и многословен, когато Дебра усети силната неприязън на Греъм. Тя вдигна поглед и трепна от изненада.