Роджър Зелазни
Бизнесът Джордж

Тази история беше импулсивна. Някъде прочетох — мисля, че в Локус — че Орсън Скот Кард събира колекция от оригинални истории на тема дракони. Прочетох го точно навреме. Бях в настроение да напиша история с дракон. Така и направих. Това е.

Предполагам, можеше да наречем тази колекция От Еднорози до Дракони, като изключим това, че току-що си припомних едно есе, което написах някога и което би могло по-добре да послужи като завършек.

 

 

Дълбоко в убежището си Дарт се уви около малкото си богатство в цялата си зелена и златиста дължина, защото сънят му бе обезпокоен от видения, в които еднакви въоръжени мъже го нападаха последователно. Понеже сънищата на драконите винаги са пророчески, той се събуди и потръпна, прочисти гърлото си, до степен на достатъчно осветление, за да провери състоянието на имането, протегна се, прозя се и тръгна напред към тунела, за да се увери доколко е силен противникът. Ако бе прекалено голям, просто щеше да отлети, реши той. По дяволите съкровището; нямаше да му е за пръв път.

Надниквайки през отвора на пещерата, той съзря един единствен рицар в зле стоящи му доспехи, възседнал сива кранта с уморен вид, който тъкмо завиваше иззад ръба на пещерата. Пиката му дори не беше насочена, но все пак стърчеше към небето.

Уверявайки се пак, че мъжът няма друга компания, той изръмжа и се втурна напред.

— Стой, — изрева, — Кой си ти, когото ще опържа!

Рицарят се подчини на заповедта да спре.

— Точно теб търся, — каза мъжът, — Имам…

— Защо, — попита Дарт, — пак искаш да възродиш този бизнес? Имаш ли представа колко отдавна не е имало битка между рицар и дракон?

— Да. От доста време. Но аз…

— Тя почти винаги е неизбежно фатална за един от участниците. Обикновено откъм твоята страна.

— Аз ли не го знам. Виж сега, не си ме разбрал като хората…

— Сънувах драконски сън за един млад мъж на име Джордж, с когото трябва да проведа битка. Имаш извънредно близка прилика с него.

— Ще ти обясня. Не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Виж…

— Твоето име Джордж ли е?

— Е, да. Но това не трябва да те притеснява…

— Това ме притеснява. Ламтиш за жалкото ми съкровище ли? че то няма да ти стигне да си платиш бирата за един сезон. Надали си струва риска.

— Не ламтя за съкровището ти…

— Не съм похищавал девици от векове. Те като правило са стари и корави, да не говорим колко е трудно да намериш девица.

— Никой не те обвинява…

— Колкото до добитъка, винаги отивам по надалече. Би могло да се каже дори, че нарушавам стереотипа си, за да не ми излиза лошо име в собствения ми регион.

— Знам, че наоколо не те броят за никаква заплаха. Проучих доста подробно…

— А и да не смяташ, че тези доспехи нещо ще ти помогнат като те облъхна с най-дълбоките си и най-горещи пламъци?

— Господи, не! Е, нали няма да го правиш? Ако обичаш…

— Ами пиката… Даже не я държиш правилно.

Джордж сведе пиката.

— Тук си прав, — каза, — но тя по една случайност е намазана с една от най-смъртоносните отрови, известна на Херман Аптекаря.

— Тъй ли! Не го намирам за спортсменско!

— Знам. Но се обзалагам, че ще успея да те одраскам с нея преди да замина на оня свят, дори да ме изпепелиш.

— Би било доста тъпо — и двамата да загинем по такъв начин — нали? — отбеляза Дарт, отдръпвайки се. — Не виждам една смислена причина за това.

— По този въпрос съм на абсолютно същото мнение.

— Защо тогава се подготвяме за битка?

— Нямам съвсем никакво желание да се бия с теб!

— Боя се, че не разбирам. Каза, че името ти е Джордж, а аз сънувах онзи сън…

— Мога да обясня.

— А пиката с отрова…

— Самозащита, за да мога да те държа на разстояние от мен достатъчно, за да ти отправя предложение.

Дарт леко сведе клепки.

— Какво предложение?

— Искам да те наема на работа.

— Да ме наемеш на работа? За какво? И какво плащаш?

— Имаш ли нещо против да оставя за малко тази пика? Но без номера?

— Давай. Докато говориш за пари, животът ти е в безопасност.

Джордж остави пиката на земята и развърза една кесия на пояса си. Пъхна ръка в нея и извади пълна шепа лъскави монети. Разклати ги леко и те звъннаха и проблеснаха на утринната светлина.

— Разполагаш с цялото ми внимание. Тук съзирам тлъста сумичка.

— Спестяванията ми за цял живот. Всичко това е твое в замяна на един дребен бизнес.

— Каква е сделката?

Джордж върна монетите в кесията и посочи.

— Виждаш ли онзи замък там в далечината — през два хълма оттук?

— Доста пъти съм прелитал над него.

— В източната част на замъка са покоите на Розалинд, дъщерята на Барон Морис. Тя му е особено скъпа и аз бих искал да се оженя за нея.

— Проблем ли има?

— Да. Тя си пада по големи и космати мъже с вид на варвари, в която категория аз, уви, не попадам. Накратко, тя не ме харесва.

— Това е проблем.

— И така, ако мога да ти платя, за да влетиш там с взлом и да я отвлечеш, след което да я отведеш на някое сигурно и изолирано място, където да ме изчакаш, аз ще дойда и ще устроим една битка, аз ще те победя, ти ще отлетиш и аз ще я отведа у дома й. Сигурен съм, че тогава ще стана достатъчно героичен в нейните очи, за да се издигна от шесто на първо място в листата на ухажорите. Как ти звучи тази работа?

Дарт издиша един дълъг димен стълб.

— човече, не храня особена симпатия към твоя род — особено по отношение на бронираната му и въоръжена с пики част — така че не знам защо ти казвам това… Всъщност, знам… Но, както и да е. Бих могъл да го направя, добре. Но знаеш ли какво ще стане след като спечелиш ръката на тази мома? След време славата на твоето дело ще повехне — и трябва да ти е ясно, че няма да има бис. Дай й само една година, бих казал, и няма начин да не я хванеш да кръшка с някой от косматите варвари, който намира за толкова привлекателни. Тогава или ще трябва да се биеш с него и той да те заколи, или да си носиш рогата, както се казва.

Джордж се разсмя.

— Не ми пука какво прави през свободното си време. Аз самият си имам гадже в града.

Дарт се ококори.

— Боя се, че не разбирам…

— Тя е единствената потомка на дъртия барон, а той не е никак в първа младост. Иначе защо мислиш, че кикимора като тази ще има шестима ухажори? И защо аз бих рискувал всичките си спестявания, за да я спечеля?

— ясно. — каза Дарт. Алчността мога да я разбера.

— Аз го наричам желание за осигуреност.

— Достатъчно. В такъв случай забрави простодушния ми съвет. Добре, дай ми златото и ще го направя. — Дарт махна с проблясващо крило. — Първата падина в онези западни планини ми изглежда достатъчно отдалечена от дома ми за конфронтацията ни.

— Ще ти платя половината сега и другата половина след доставката.

— Съгласен. Обаче гледай да носиш парите в себе си и ги метни докато се изнасяш. Ще се върна за тях след като вие двамцата си тръгнете. Ако ме измамиш, ще повторя представлението, но епилогът ще бъде различен.

— Тази мисъл вече ми мина през главата. — Сега ще е по-добре малко да попрактикуваме, за да изглежда по-реалистично. Аз ще се спусна към теб с пиката и в зависимост от коя страна ти е застанала Розалинд, ще гледам да я плъзна от другата. Ти вдигаш това крило, сграбчваш пиката и изпищяваш на умряло. Може също да блъвнеш няколко огънчета.

— Преди да го направим искам да видя първо как избърсваш върха на тази пика.

— Добре. …Докато ти си хванал пиката и се мяташ насам-натам, аз ще я пусна. След това аз ще сляза от коня и ще те нападна с меча си. Ще те прасна с плоската му част — пак от другата страна — няколко пъти. Тогава ти отново се разпищяваш и отлиташ.

— А колко е остро това нещо, все пак?

— Ужасно тъпо е. Беше на дядо ми. Не е точен, откакто той е бил момченце.

— И пускаш парите на земята по време на схватката?

— Разбира се. — Как ти звучи?

— Не е зле. Може да си сложа под крилото няколко торбички със сок от малини. Като започне акцията ще ги спукам.

— Добра идея. Да, направи го. Дай сега да преговорим набързо и да се заемем с истинското нещо.

— И не праскай много силно…

Този следобед Розалинд от Имението Морис бе отвлечена от зелено-златист дракон, който влетя през стените на покоите й и я отнесе по посока на западните планини.

— Горе главите! — изкрещя шестият в ранг-листата ухажор — който незнайно как в този момент се случи да минава наблизо — към възрастния й татко, който кършеше ръце на близкия балкон. — Аз ще я спася! — и отпраши на запад, възседнал коня си.

Пристигайки в долината, където Розалинд стоеше притисната до скалист процеп, пазена от бълващо пламъци чудовище в златно и зелено, Джордж вдигна пиката.

— Пусни тази девойка и посрещни проклятието си! — извика.

Дарт изръмжа, Джордж се втурна. Пиката падна от ръцете му и драконът се изтъркаля на земята, изхвърляйки огнени езици във въздуха. Изпод лявото крило на мятащото се с гръм и трясък същество прокапа червеникава субстанция. Пред изумения поглед на Розалинд Джордж се хвърли напред и мушна няколко пъти с меча си.

— … и това! — изкрещя той, докато чудовището залитна и се вдигна във въздуха, разплисквайки още червена течност.

То направи един кръг и подхвана пътя си към билото на планината, а след това над него и нанякъде.

— О, Джордж! — извика Розалинд и падна в обятията му. — О, Джордж…

Той я притисна за секунда до себе си.

— Сега ще те отведа у дома. — каза.

 

Тази вечер, докато броеше златото си, Дарт чу към пещерата му да се приближават два коня. Той се втурна по тунела и надникна навън.

Джордж, сега възседнал горд бял жребец и хванал друг сив за поводите, бе в бляскави доспехи, които му стояха съвсем по мярка. Обаче не се усмихваше.

— Добър вечер . — каза.

— Добър вечер. Какво пак те води насам толкова скоро?

— Нещата не се развиха точно според предвижданията ми.

— Изглеждаш доста по-добре екипиран. Бих казал, че късметът ти е претърпял обрат.

— О, възвърнах си разходите и дори излязох малко отгоре. Но само това. Тръгнал съм да се махам от града. Реших, че трябва да мина оттук и да ти разкажа края на историята. — Добро шоу направи, между другото. Вероятно е постигнало измамата, която целях.

— Но…?

— Оженила се е за един от онези космати варвари тази сутрин във фамилния параклис. Тъкмо са се готвели за сватбено пътешествие, когато си се появил.

— Страшно съжалявам.

— Е, това беше краят. Но, за да ме оскърби допълнително, обаче, баща й се строполи мъртъв по време на твоето представление. Сега моят бивш конкурент е новият барон. Той ме награди с нов кон и ризница, даде ми парична награда, и свитък от местния писар, в който съм възхвален като душегубец на дракони. След което натърти доста силно, че конят ми и новата ми слава биха могли да ме отведат надалеч. Не му хареса начинът, по който Розалинд ме гледаше вече в качеството ми на герой.

— Срамота. Е, поне се опитахме.

— Да. Така, че спрях тук само, за да ти благодаря и да ти кажа какво стана. Идеята щеше да е страхотна — ако беше проработила.

— Едва ли можеш да предвидиш подобни внезапни брачни церемонии. Знаеш ли, аз цял ден мислих за тази работа. Ние я свършихме страхотно добре.

— О, в това никой не се съмнява. Всичко протече прекрасно.

— Мислех си… Какво ще кажеш да получиш възможност да си върнеш парите?

— Какво си намислил?

— Ами… Когато преди това те съветвах, че може би няма да си щастлив с дамата, се опитвах да мисля за ситуацията в човешки измерения. Но от друга страна желанието ти бе напълно разбираемо за мен. Фактически, ти мислиш почти като дракон.

— Наистина ли?

— Да. Което, всъщност, е доста забавно. Сега — преценявайки, че идеята ти се провали поради нелепа случайност, тя все пак съдържа значителни преимущества.

— Боя се, че не разбирам мисълта ти.

— Абе, има една… прекрасна дама от моя вид, на която вече дълго време не мога да направя никакво впечатление. Всъщност, между нашите положения има необичайно много паралели за сравнение.

— Тя има голямо съкровище, а?

— Извънредно голямо.

— Дърта ли е?

— При нас драконите няколко века в повече или в по-малко не са от значение. Но тя, също като твоята, има други обожатели и изглежда я привличат тези от грубиянския тип.

— А-ха. Започвам да схващам. Някога ти ми даде няколко съвета. Ще ти върна услугата. Някои неща са по важни от съкровищата.

— Назови поне едно.

— Животът ми. Ако аз я заплаша, тя ще успее много бързо да се справи сама с мен преди ти да си дошъл да я спасяваш.

— Не, тя е едно малко и плахо същество. Както и да е, всичко е въпрос на стиковка във времето. Аз ще се спотайвам на близкия хълм — ще ти покажа къде — и ще ти сигнализирам кога да започнеш настъплението. Този път, разбира се, аз трябва да спечеля. Ето как ще го направим…

 

Джордж седеше върху белия жребец и делеше вниманието си между отвора на пещерата в далечината и гребена на високия хълм от лявата му страна. След известно време една ослепителна крилата фигура проблесна във въздуха и кацна на хълма. След няколко секунди вдигна нагоре блестящото си крило.

Той свали забралото, навири пиката и тръгна напред. Когато приближи пещерата достатъчно, за да се чува, изкрещя:

— Знам, че си вътре, Мегтаг! Дошъл съм, за да те погубя и след това да харча съкровището ти! Ти безбожен звяр! ядач на деца! Това е последният ти земен ден!

От пещерата се показа огромна лъскава глава със студени зелени очи. От широката му паст изригна седем-осемметров пламък и разтопи скалата пред него. Джордж спря на секундата. Звярът изглеждаше два пъти по-голям от Дарт и въобще не изглеждаше на преклонна възраст. Когато тръгна към него, твърдите му люспи затракаха с метален звук.

— Може да съм попреувеличил… — започна Джордж и чу над главата си неистово пляскане на огромни криле.

Докато съществото се приближаваше към него, той усети, че някой го сграбчва за раменете. Бе издигнат във висините толкова бързо, че само за секунди сцената под него се смали до размерите на детска играчка. Видя как новият му кон хуква да препуска бързо обратно по пътя, от който бяха дошли.

— Какво стана, по дяволите? — извика.

— Напоследък не съм идвал тук, — отвърна Дарт. — Не знаех, че някой от останалите е успял. Имаш късмет, че съм бърз. Това е Пеладон. Той е доста проклет.

— Страхотно. Не мислиш ли, че първо трябваше да провериш?

— Съжалявам. Мислех, че ще са и необходими десетилетия, за да прецени… ако не й се напомня. О, какво съкровище! Трябваше да го видиш!

— Давай след онзи кон. Искам си го.

 

Седяха през пещерата на Дарт и пиеха.

— Откъде изобщо си намерил цял варел с вино?

— Вдигнах го от една баржа горе по реката. От време на време го правя. Поддържам доста добра изба, бих казал.

— Вярно. Е, виж сега, не сме и последни бедняци. Да пием за това.

— Можем. Но аз пак се замислих. Знаеш ли ти си доста добър актьор.

— Благодаря. И ти не си лош актьор.

— Да предположим — само да предположим — че пътуваш от време на време насам-натам. На прилични разстояния оттук. И разузнаваш селата на континента и по островите. Разбери кои са по заможни и им липсват местни герои…

— Да?

— … И им покажи този твоя сертификат за душегубец на дракони. Порекламирай се малко. След това се върни със списък на градовете. И със карти.

— Продължавай.

— Намери кои места стават за малко безобидно грабителство и избери добри полета за битки-

— Да ти налея ли?

— Ако обичаш.

— Заповядай.

— Благодаря. След което се появяваш ти и срещу такса…

— Шестдесет на четиридесет.

— Така смятам и аз, но се обзалагам, че си объркал посоката на процентите.

— Какво ще кажеш тогава за петдесет и пет и четиридесет и пет.

— Да се спрем на средата и да пием за това.

— честно е. Няма защо да се дърлим.

— Сега знам защо сънувах, че се бия с голям брой рицари и всичките те приличаха на теб. Ще ти се разнесе славата, Джордж.