Сан Антонио
Ал Капоте (9) (или бЛедна ти е фантазията)

9.
Война и кир^[1]

 

Дълго време прилежно се вайках над съдбата си, прибягвайки за формулирането на душевните си състояния до някои от най-прелестните изрази във френския език. Вродената ми скромност ме караше да мисля, че „моят случай“ представлява интерес единствено за мен, но затова пък той ме интересуваше изключително много. Смятах се за нещастен, като толкова се вживявах в сметките си, че повече или по-малко наистина ставах такъв. Това определено конфузно положение изопачаваше до неузнаваемост полагащите ми се житейски радости, в резултат на което изкарах доста неприятен период на морална реанимация, без да бъда действително болен. Мина известно време и един ден неочаквано установих, че съвсем незабелязано съм се излекувал от тази тъй дълга остатъчна антиболест. Изпитах облекчение, но същевременно и смущение: фактът, че си се осафирясал, и то без да се тъпчеш с хапчета, предизвиква винаги подозрението на хора като мен, които чудесно знаят, че за всичко се плаща и че признателността е клопка за баламурници.

Та ето що за килватер следват мислите ми, докато правя равносметка на окаяното си житие-битие, приседнал на едно от тесните железни стъпала на тирбушонестото стълбище.

Тишината, ако мога да се изразя така, се усилва в синхрон с все по-концентратния здрач. Шумовете са вече единствено външни и се телепортират до ушните ми миди под формата на приглушени рикошети, разнасящи се откъм пристана.

Предчувствам, че по-нататък, когато настъпи нощта, до мен ще продължи да долита единствено глъчката на Сан Франциско, тъй близък и същевременно недостижим. Фриско, чиито светлини вече пламват, за да затрепкат миг подир това през талазите на вечерната мараня.

Не съм от страхливите, както сам знаеш, но при все това ще ти призная, че характерната черта, разделяща на две една от най-съществените ми анатомични придобивки, съвсем неволно се херметизира от само себе си. Да се озовеш съвсем сам в най-страшния американски затвор е повече от извинение за шубето, което задължително ще те раздруса. Минава ми през ум, че преди трийсетина години, и то в същия този час, панделата трябва да се е тресяла от жизнените децибели на окошарените човекоединици, подобно на парламент на източноевропейска бананова република при гласуването на вот на недоверие на правителството. Всички тези дихания, всички тези кашляния и кихавици са композирали — и за миг дори ми се струва, че го дочувам! — ръмженето на спотаил се лъв. Псувните, жизнерадостните онанистични междуметия, въздишките! Боже мой^[2]! И стоновете! Ами стоновете, питам те? Разбойници или не, убийци или да, но между тях безспорно е имало и такива, които са страдали, или бъркам? Които са страдали и телом, и духом. И нищо чудно и да са плакали, маскирайки риданията си като кашлица, хриптене, храчене, че дори и подхилване?

Започва да ме клати студ. Събувам обувките си, за да не вдигам шум и се връщам при входа — заключено. Наострям уши, но не долавям ничие присъствие от другата страна на портата. Моя милост е последният затворник в „Алкатраз“!

Е, на работа! Чака ме тежка нощ.

 

 

Ще ми повярваш ли, ако те открехна, че ключовете, измайсторени от Пожарокосия, се оказват излишни, тъй като моят вездесъщ шперц с широк спектър на действие съвършено самостоятелно овладява върха на висотата на положението (според любимата фраза на Берю от времето, когато следваше задочно алпинизъм). Както и предполагах всъщност.

Достатъчно е просто човек да прояви малко повече настойчивост, за да вкара в пътя този шедьовър на кварталната железарска индустрия и — щрик-щрак! — ключалките е мигом вдигат бял байрак, при това на батальони! Направо драго да ти стане!

Задействам се по план, което ще рече възможно най-безшумно и прецизно, ала ненадейно ме обзема доста неприятно извънпланово безпокойство. Представяш ли си ме, брат’чедке, в този безлюден затвор, просмукан чак до пресъхналите си клозетни чинии с толкова страдания, толкова тормоз, с толкова падение и мъка? Дори самото отсъствие на около трите стотака пандизчии, излежавали присъдите си по тези места, съставлява не само по-скоро, но и дявол знае каква най-паче странна заплаха; като че ли всеки от бандюгите е оставил тук на гардероб всичко най-злодейско у себе си. Глутница диви зверове! Осъдени за убийство, за отвличания, за изнасилване, за обири. До един кавалери на ордена „Обществен враг number one“! Веднъж четох в някаква книга, че при опит за бягство група освирепели лауреати успяла да неутрализира охраната с оръжие, чопнато от gun галерията; сетне затворили ченгетата в килии 402 и 403 и прословутият Джо Крецър им теглил куршума през решетките. Снимката на Крецър фигурираше на тиловата корица на книгата — масивен млад мъжага с гъста, сресана на път по вододела на шишарката му коса и с невъзмутим, геноциден поглед. Всъщност онова, което е характерно за всички тези юнаци, е именно безмилостният им поглед: Хъбард, Томсън, Кой, Маккейн, Йънг, Карпис, а да не говорим за татко Ал Капоне… Поглед в стил „между другото“, който осъжда неумолимо, без право на обжалване. Поглед, който убива!

 

 

Килия 593.

Тя тъне в непрогледен мрак, тъй като идващото от града сияние се задоволява да осиява само подовата част на галерията. Включвам халогенното си фенерче. Помещението е празно като джоба на държавен служител след Коледа, като се изключат умивалникът и клозетната чиния, занитени съответно към стената и пода.

Обзема ме логично обосновано обезсърчение. Така де, какво ли толкова мога да очаквам от 4–5 квадратни метра цимент? И въпреки това, след като така, и така съм в наличност, прилежно се заемам да изуча сантиметър по сантиметър пода, тавана и стените. Нищо! Нито пук-, нито на-, нито тин-, а да не говорим за -ка или за някакъв по-съществен отвор, ако се изключат няколкото плитки дупчици, останали след демонтирането на масата, табуретката и двете етажерки. Изследвам ги също толкова съвестно.

Знам обаче, че и от тях няма да изровя нищо. По времето, когато Томас Гардън е „обитавал“ този замък, споменатите дупчици са били оборудвани с по едно винтче, но дори и да предположим, че Доктора ги е използвал като скривалище за тайната си (което означава, че тогава въпросната трябва да е била ужасно малогабаритна), то несъмнено са щели да я открият при опразването на килията.

Из затвора сякаш броди нечие смразяващо дихание и ми се струва, че донюхвам^[3] погнусителната^[4] смрад на пот и лайна. Облягам се на парапета на галерията. Подчинявайки се на капризите на прозорците, геометрични отрязъци светлина безрезултатно се напъват да поразредят мрака в това прокълнато място. Дали и на Доктора не му се е случвало да се увесва понякога на тези леденостудени перила? Удавала ли му се е изобщо такава възможност? И дали чисто и сложно не е бълнувал, когато е уверявал моя скъп съотечественик, оня дърт негодник Алфред Констаман, че разполага с доказателство за заговор срещу J.F.K.? Та нали е вземал наркотици, висшият медицински кадър! Нищо чудно в тези си „периоди“ да е дрънкал врели-некипели, юнакът. При все че според твърденията на „приятеля на Фелиси“, Доктора е говорел за атентата през 62-ра, тоест цяла година преди радостното събитие!

Отърсвам се като помияр след баня в канавката и се връщам в килия 593.

Причината е, че гениалният ми мозък се досеща за сифона на умивалника. Изказвам интериорна надежда, че захапката на клещите, с които предвидливо съм се екипирал, ще се окаже достатъчно широка. Горната се трансформира в екстериорна. Висящ обаче остава въпросът с развъртането на „халката“. Тук е вече толкова петилетки, че и Брежнев би й завидял! А междувременно варовикът и ръждата са я затегнали като за преработено и допълнено издание на „Гинес“. Извивам гръб, запъвам крака в стената и започвам да дърпам клещите с такова настървение, че малко остава да си изпокъсам такелажа. Бицепсите ми преминават в трицепси, четирицепси, петцепси и продължават да се катерят като щури по таблицата за умножение. Ако я карам така, хернията ми е в бандаж вързана! И тогава при всяко междучатално скачване с произволен модул от насрещния пол, душката има да се диви дали гумите на совалката ми не са бомбирали и да се тресе от страх да не гръмнат насред полета към Седмото небе.

Ала ето че в момента, в който се наканвам да се откажа, ненадейно изпитвам усещането, че „халката“ лекичко поддава. Вместо да настоявам обаче, благоразумно решавам да си поема дъх. Излишно е да се правя на отличник — що е нощ, все е пред мен! Отърквам доведените си до границата на кипене длани в панталона. По всичко личи, че в южното полукълбо водата от умивалниците се оттича отляво надясно, а не отдясно наляво както в нашето. Ако не е и обратното, но аз и физиката, нали знаеш… Така или иначе, опакото е налице. Забавно, не мислиш ли?

Плюя си на ръцете, за да предотвратя неволни самоотлъчки по трасето и — да те видя, приятелче! Ееей! Ррруп! Пълен успех! Тотален триумф на човешката воля! Вече сме далече от времето, когато скачахме от клон на клон, застраховайки се с едната опашка, нали? Сондирам вътрешността на сифона с лъча на фенерчето. Дръжки! Трици! Топки! Nothing! Очевидно Гардън не е разполагал с инструмент като моя, за да извие врата на шибаната тръба. А пък и да беше напъхал в нея чуждо тяло, тя без съмнение скоропостижно би се задръстила, като се има предвид, че последното е често явление дори в случаите, когато всичко функционира уж нормално!

Не ми остава друго, освен да завия отново сифона поне дотолкова, че да прикрия осрания пейзаж. (Навремето познавах един арабски шейх на име Али Ал-Ахмак Ал-Хасан Ал-Гъз Ал-Осран, който си беше втълпил, че е велик пейзажист и упорито подписваше картините си последния начин: „Ал-Осран — пейзаж“. Свърши зле горкият: беше принудил жените си да приемат фамилното му име, в резултат на което харемът му се разбунтува и подаде колективна молба за развод. 1234,5 ханъми^[5], представяш ли си!?)

За целта закрепвам фенерчето вертикално на пода, така че лъчът му да осветява долната част на умивалника. И ето че в момента, в който завивам вироглавата халка, нещо погъделичква вниманието ми. Нещо нищо кой знае какво, както би казал кварталният нихилист, но все пак нещо! Просто ми прави впечатление, че цветът на спойката, прикрепяща порцелановата чиния към стената, не е навсякъде еднакъв. В горната си част тя е мръснобяла, а по-надолу сивозеленикава. Ефектът на влагата? Вероятно. Въпреки това лекичко я поочегъртвам с шилото на универсалното си ножче с двойно предаване и климатична инсталация, при което констатирам… Какво мислиш, брат’чед? Че става дума не за гипс или за цимент, а за мумифицирана като кюлотите на Нефертити дъвка!

Нали си виждал как автоматичният селектор на грамофон сменя плочата? С онази понякога тържествена и във всички случаи царствена леност, придружена от тихичко прищракване. Поставя плочата и се оттегля, след което на сцената излиза вилката и музиката еква. Защото и сега е същото — чиста проба „Танхойзер“.

Изживявам миг на неописуемо напрежение. Финалният спринт! СпиАналният фРинт! Та не бях ли вече бръмнал на тази тема, която ще си остане мъглява дотогава, докато не я разсее блясъкът на истината, единствено истината и само истината? Та не беше ли подпушило под скалпа ми от интелектуално пренапрягане? Та не се ли бях кажи-речи изтървал покрай толкова умствени напъни? Та не се ли бяхме извисили, аз и сътрудниците ми, до почти върховната степен на колективното шашване? То бяха маймунджилъци! То бяха фантасмагории на едро, на дребно, на изплащане и в брой! То беше прехласване по персоналните ни дивотии! То беше делириум по мантинелата! То беше хорово тъпеене! То беше блъскане на глави в стената! То беше тъпчене на място! Въобразявахме си какво ли не и как ли не! Самонапомпвахме се с псевдонадежди под формата на собствените си нерафинирани газове!

И ето ме сега тук, на колене, в позата на абсолютното смирение, милвайки с крайчеца на пръстите си едва забележимата грапавина. Дали в тази дъвкана преди трийсет години дъвка все още щъкат микроби? Глупави, неуместни въпроси, които обаче ме налитат спонтанно, на цели тълпи!

Изравям от дъното на аварийната си чантичка малко длето от калена стомана и атакувам псевдодъвката (сдъвкана, между другото, много съвестно), която отстъпва учудващо лесно, капитулирайки на стружки. Разчиствам нещо като жлеб, дълъг десетина сантиметра и широк около два милиметра. (Ако разполагах с рулетка, сигурно щях да бъда по-точен, но в случая се налага да разчиташ единствено на личната ми преценка.) Ситуацията се натопорчва до крайност: напъхвам в отвора на спазматични пресекулки парче извита като кука тел. Не се случва нищо. А и да се е случило, няма как да го установя, тъй като надочната ми дъга забранява на подопечното си (и ми, все пак!) око пряк достъп до местопроизшествието. Е ли ще да съм се пак прецакал^[6]? И е ли ще възторгът ми безкраен да повехне като чурката на триперлив академик^[7]?

Ядът ми действа стимулиращо. Втъквам върха на длетото в отвора и започвам да (му) го набивам, използвайки вместо чук тока на една от мокасините ми (които, припомням ти, събух преди около 190 реда).

И в момента, в който в пукнатината се оказват няколко сантиметра желязо, рязко дръпвам инструмента. Посипват се парченца гипс. Отново дръпвам, като опирам гръб в умивалника, опитвайки се да го повдигна. Панаирджийски борец! Жан Валжан, повдигащ потрошената талига на дядо Машпро, за да могат да измъкнат затиснатия под нея стар каруцар.

Дръжката на длетото амплитудира все по-осезателно (както казваше професор Хуй Вен Бин от Пекинския университет) и ето че ненадейно чувам лек удар. Информирам се относно и установявам, че от изнасилената пукнатина е паднало… Наричам го така, и то въпреки неоспоримото богатство на моя речник, тъй като на пръв, на втори и дори на трети поглед въпросното… е напълно неидентифицируемо.

…-то е от лек метал, плоско, с размерите на голяма визитна картичка и върху него все още могат да се разчетат три релефни букви, съчетани в думата КАО.

След надлежно опипване и оглеждане разбирам, че става дума за капак на консервна кутия, първо пригладен, сетне изрязан и накрая прегънат надве, за да бъде превърнат в нещо като плик, в който трябва да са пъхнали някаква бележка, преди да подгънат краищата му от трите страни и старателно да ги смачкат, осигурявайки по този начин пълното му херметизиране.

Благодаря ти, Исусе! Винаги си бил на висота, наистина!

За момента се отказвам от операцията по разхерметизирането на капсулата и я прибирам във вътрешния джоб на спортната си риза. Там, до сърцето, което, общо взето, бие единствено в мой интерес!

Победа! Тържество на духа над материята! Една ждроца, чието въображение не надхвърля мащабите на катастрофално празния й сутиен, твърди, че моите books принизявали човешкия морал. Тази друсла, която несъмнено се друса като щура под път, над път и на паркинг с първия срещнат, не можела, представи си, да понесе сексуалното ми perpetu-u-u-um mobule! Поради което и скандализирането й. Спеши ли се веднъж от бидето си, ей ти я че изведнъж се превръща във въплъщение на олицетворението на целомъдрието, това недоразумение. Промивайки най-съкровената си анатомия от външни елементи, кикимората си възвръща моминската непорочност; за нея изисканите маниери и добродетелността се придобиват с помощта на калъп сапун и струйка чешмяна вода. Да ми ядеш testiculus^[8]! Мисля си за теб в гробната тишина на „Алкатраз“ и мога най-тържествено да те уверя, протягайки ръка за обичайната клетва, че презрението ти към мен е нищо в сравнение с досадното съжаление, което ми вдъхваш.

Отвращаваш ме, защото си обречена да отвращаваш. Дано по-скоро одъртееш и се озовеш с посивяла и окончателно дефектирала мушмула, неспособна повече и на най-незначителна тръпка, камо ли на подмокряне! Пожелавам ти най-сърдечно всички недъзи на старостта с нейните брадавици, с разширените й вени, с бръчките й, с неуправляемите й опикавания и осирания, очаквайки с нетърпение да те видя — мумифицирана, достолепна и натъпкана с принципи като патка с топли лайна. Да, желая ти дълъг и предълъг живот, кифло мухлясала, за да можеш, приключвайки с периода на носталгиите, заслужено да се наслаждаваш на яловия пейзаж на великата пустиня на забравата. И тогава вече няма да си спомняш нито за Сантантонио, нито за неговите вечно разгонени, палуващи под (с)перманентната сянка на любимите си кУркови дъбове нимфОМАНКи! Нито пък за фундаменталния чеп на Берюрие. От изтлялото ти мозъче — ведно с гънките, естествено! — завинаги ще са се заличили и моите великолепни батални сцени, описващи ожесточени минетни — пардон! — минОМетни дХуЙели и еПИЧна езда на цвилещи мацки. А ти, ти ще има да се учиш до второ пришествие как се прави икебана от корени на райграс и глухарчета в хоризонтално положение.

О, но каква ли полза има всъщност да ти се сърдя? Адреналинът е лош съветник. Може би ако те…^[9] то днес, вместо да ме караш да те проклинам, ти вероятно щеше да се превъзнасяш по писанията ми — толкова малко е необходимо наистина, за да обърнем с хастара наопаки нашите убеждения или съдби!

Вдигам сергията, внимателно я опаковам и грижливо събирам парченцата мазилка в пластмасово пликче, след което се изнизвам като мокра връв в коридора, резаключвайки най-съвестно вратите след себе си.

Изведнъж изпитвам див глад, какъвто неизменно ме подгонва след всяка удържана победа. За щастие предвидливо съм се запасил с няколко шоколада и една ябълка. Решавам да се върна в the barber shop и да изчакам там утрото. Обзавел съм се в качеството на завивки с две големи торби за боклук, в които, след като пробия полагащата се на лицето ми дупка, възнамерявам да напъхам телесата си и така да се спася от студа, подгрявайки се с индивидуалната си топлоотделителна система. Тапицираният с кожа подвижен бръснарски стол е все още на мястото си. Оборудван е и със стъпенка, така че като го гътна в относително хоризонтално положение, бих могъл да си осигуря напълно прилично подремване. И дори да допуснем вероятността — по принцип недопустима, но знае ли човек, — че минат на нощна проверка, бих се удивил наистина много, ако успеят да ме забележат върху невидимия в мрака стол.

Изхрусквам ябълката, напъхвам огризката в пликчето и се оттеглям в нощните си покои.

Блазни ме мисълта — о, колко! — да „разпечатам“ открития зад умивалника метален плик и да се запозная със съдържанието му. Но някаква мазохистична тръпка анулира порива ми. Решавам да го отворя чак на сутринта в компанията на Матиас, след като двамцата се паркираме на спокойствие в нашата хотелска стая. Понякога Танталовите мъки едва ли не ти се услаждат, бога ми! Горе-долу както в случаите, когато под ръка (или под…) ти е попаднала фантастична мацка, а ти все отлагаш ли, отлагаш кавалерийската атака в дефилето й. Удовлетворението е винаги свръхинтензивно, но изключително краткотрайно, поради което за пълноценното възприемане на даден оргазъм е наложително той да бъде предшестван от дълъг пролог. Всичко е в увертюрата, както е казвал Щраус, когато музата му е връзвала тенекия.

 

 

Прецени сам необичайността (или липсата на банАН-АНалност, ако предпочиташ) на ситуацията: моя милост, опакован в торби за боклук и изтегнат върху вехт бръснарски стол, оказвал гостоприемство на дирниците на най-големите гангстери не само от Междувоенния период, а и на тези от първите последвали го петилетки. Моя милост, нанинанкащ като онова невинно агънце, което след събуждането си имало глупостта да отиде да утоли жаждата си в носещото идиотското име „Спящия Агнец“ поточе, насред огромния пуст дранголник! Какво завидно здраве, нали? Какво самообладание!

Защото наистина се унасям в толкова дълбок сън, че Марианската падина направо би пресъхнала от завист, като дори, представи си, ми е топло в моята найлонова опаковка. Леката метална пластинка, скътана в джобчето на ризата ми, е за мен нещо като неуязвим стоманен щит. О, с какво удоволствие ще предоставя на Матиас грижата деликатно да разгъне краищата й, сетне да я дефлорира и да ми подаде НЕМИНУЕМО складираната в нея тайнствена бележка! След което ще просна същата под ярките светлини на рампата и с придобито с дългогодишен труд спокойствие ще видя за какво чак толкова, ако обичаш, става дума!

И преди окончателно да изчезна под повърхността на забърканата от приятелчето Морфей саламура, от душа и от сърце обявявам на Всевишния-Господ-Бог и прочие възможно най-искрена и съдържателна служебна благодарност. Така де, откакто се помним, всички искаме от Него, от Брадатия какво ли не, но получим ли го, никога не Му благодарим, бидейки, както си ни знаеш, заклети неблагодарници!

С така умиротворена и стерилизирана душа, заемам подобаваща за случая ембрионална поза. Известно време се опитвам да доловя изпълвалия някога нощите на „Алкатраз“ глух ропот. Какво ли е станало с всички онези диваци, обитавали това злокобно място? Повечето са отдавна мъртви, естествено; след трийсет години, има си хас! Но мъртви от каква разновидност на така наречената насилствена смърт? Мъртви като безвъзвратно анулирани престъпни човекоединици. Съдби, странни съдби.

Спохождат ме невероятни по разнообразието си сънища. Виждам се — в чисто субективен план — седнал в масивно кресло насред уханен розариум. Ненадейно креслото, подобно на откъсваща се от стартовата си площадка ракета, се емва да левитира и бавно се издига над земята сред ореол от обвили задника ми емулсии. После рязко се стрелва в слънчевата синева, издигайки се все по-нагоре и по-нагоре, към безкрая. И много скоро вече почти не различавам земята; от майката планета е останал само един син портокал, както е казал поетът…

А малко по-късно… Какво? Знам ли и аз… Сладострастно чувство, дължащо се на допира на женски ръце, които прилежно изучават анатомията ми. И пак ухание! Омайващо, но някак натрапчиво. Сетне отново онова обсебващо усещане за левитация. Та нима има по-върховен миг за една земна твар от този, в който може да покаже среден пръст на земното притегляне? Тоталната свобода, най-сетне! Сигурно това е то да умреш — чисто и просто вече да не усещаш земя под краката си.

 

 

Някъде отвън до мен долитат шумове. Корабни сирени. Далечни призиви! Плисъкът на морето… Вече е ден и по стъклата на прозорците палува светлина, която с времето ще става все по-ярка и ослепителна. Вяло се размърдвам. Виж ти, явно в съня си съм скъсал горната торба. Отхвърлям парчетиите, после събувам долната торба. За разлика от сънищата ми наоколо ухае не на рози, а на мухлясала четина и вехта кожа. Сядам и се прозявам. В другия край на задънения коридор, служил за бръснарница, забелязвам поредица от килии. Не ще да е било особено приятно да живееш като на витрина, да сереш, да ядеш и да четеш под погледа на надзирателите. Навикът, разбира се, ти осигурява втора природа, но през колко компромиси, през колко примиренчество трябва да преминеш, докато се оборудваш с необходимото безразличие!

Време е да подомакинствам. Събирам найлоновите торби и ги навивам на стегнато руло, преди да ги напъхам в панталона си. Обувам мокасините си, обличам сакото и се вчесвам.

Знай, че веднага бих трампил дясната ти топка за чаша силно кафе и пикалото ти за един горещ душ, докато лявата, от която след това няма да имаш вече никаква полза, на драго сърце бих разменил срещу четката си за зъби. Цивилизацията ужасно ни е изнежила; всъщност какво пък му е чак толкова лошото да си живееш като ескимос, брониран до темето с кир и тюленова мас, и да опъваш на воля благоверната си в иглуто!?

Правя няколко крачки с накуцване, тъй като карачките ми са изтръпнали. Вероятно същото са правели и пациентите на „Алкатраз“, готвейки се от ранни зори да изконсумират предстоящия ден, напълно идентичен както с предшестващите го, така и със следващите го двайсети четири часа. Поглеждам часовника си. Седем часът. Не си спомням точно в колко започваше първото посещение — в девет, струва ми се! Решавам да организирам лек jogging по коридорите, за да приведа мускулите си в бойна готовност… Речено-сторено: хуквам да препускам на зигзаг из затвора, докато оставам без дъх. Накрая спирам запъхтян, притискайки ръка към гърдите си…

И изведнъж сякаш таванът рухва върху канчето ми. Започвам като обезумял да се ровя в смачканата си риза! Грам и мълнии, както казва Берю: в джоба ми няма и помен от леката метална пластинка!

Как? Какво казваш? Че една удивителна е недостатъчна, предвид сериозността на случилото се? Имаш право. Ето ти още няколко, а ти добави толкова, колкото смяташ за необходимо:!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

След като преодолявам първоначалния стрес, мъдро си казвам: „Спокойно, пич! Явно си я загубил, докато jogging-ираше. Пластинката е изскочила от джоба ти и тъй като е от алуминиум, просто не си чул шума отпадането й.“ След което, отваряйки очите си на 4444, бавно правя тур на коридорите, като стигам дори дотам, че мимоходом изследвам всяка килия, в случай че „тайната на доктор Гардън“ се е плъзнала под някоя врата. Но — отрицание на отрицание на отрицанието!…

Връщам се при леглото си, тоест при бръснарския стол, за да проверя дали металният плик случайно не се е изплъзнал от джоба ми, докато съм спал. Трябва наистина яко да съм подскачал, след като съм скъсал горната торба за боклук!

Измъквам я от панталона си и я разстилам на пода. Гледам я дълго и напоително и изведнъж нещо подобно на прелюдия към сърдечна криза блокира гръдния ми панер; дробовете ми се втвърдяват като стомана и ето че вече дишам с две наковални, а оттам и не много успешно. Щот’ знай’ш ли к’во, брат’чед? Голямата найлонова торба не се е скъсала по собствена инициатива, а НЯКОЙ чисто и просто я е порнал надлъжно (и надлежно) с нож!

Консумирал съм какви ли не разочарования по протежение на цялата си шибана кариера! Изстрадвал съм какви ли не чудовищни капризи на съдбата! Изживявал съм провали, предизвиквали у мен спонтанното желание да се самоповърна! Но това тук!… Да, това тук е наистина краят! И за начало се отдавам на неподправена агония, което е и най-прекият път, за да стигна до него.

Бях удържал победа по цялата линия! Да държа в ръцете си съдбоносния документ и вместо да се метна отгоре му и да разбера какво, що, как, откъде, по какъв начин, на какво отгоре и т.н., аз — не, оставям го настрана като предложена ми пура, която решавам да изпафкам след ядене! Ти какво, да не смяташ, че това е нормално поведение за едно суперченге, глупако? Защото аз изобщо. Изгнанвам се^[10]! Уволнявам се! Съкращавам се! Екстрадирам се! Екстернирам се! Интернирам се! Експулсирам се! Детронирам се! Абдикирам се! Заточавам се! И въобще… се! Но междувременно не би било зле и да СЕ поразмисля все пак.

Още с пристигането си в Лос Анджелис ние очевидно привличаме вниманието на „хора, ползващи се с огромна задкулисна власт“. Същите подлагат на изтезания нашата шофьорка, за да ги осветли най-подробно по програмата на делегацията, и оттогава вървят по петите ни. Виждат, че не се появявам след второто си посещение на „Алкатраз“, и ме оставят да правя каквото си искам, както си и исках. През нощта ме неутрализират с помощта на силен упойващ газ, пребъркват ме и намират пластинката. Според мен съм останал жив благодарение единствено на факта, че не разпечатах или по-скоро не разхерметизирах въпросната. Задоволили са се просто да поудължат временната ми командировка в небитието. От което заключавам, че съм бил осенен от вдъхновение свише, въздържайки се незабавно да се запозная със съдържанието на документа, тъй като, предвид статистиката относно човекобройките, загубили главата си в авантюрата — стартирайки със сенатора Дела Бранла, пробягвайки отсечката с фамозния лейтенант Куин и финиширайки с доктор Гардън, — юнаците, които дърпат конците, явно използват Декларацията за правата на човека само в тясно хигиеничен аспект.

И все пак е наистина недопустимо да се оставиш да те оберат така! Излиза, че аз — общо, частично и конкретно взето — просто съм свършил работата на „господата“, изваждайки вместо тях кестените от огъня! И те, докопали се веднъж до пластинката, елиминират и единственото доказателство за заговора.

А аз, опозорен, унизен, с осрано като гълъбарник достойнство и с опикана като парламентарен писоар професионална съвест, съм принуден да бълбукам в собствения си сос, очаквайки момента да духна.

Знаеш ли, чувайки някакъв тръпкопобиващ шум, изведнъж установявам, че същият е производство на собствените ми зъби? И майката, и бащата, и лелята и цялата им рода до 999 коляно от каменната ера насам!!! Ако ми паднат гадовете, които ми спретнаха този номер, като нищо бих им прегризал не само сънната, но и будната артерия! Да загубиш такава битка, и то по такъв начин — бога ми, наистина има от какво дирникът ти да се превърне във фризер!

Шум от врати, които се отварят, от стъпки, които стъпват, от говор, който се говори! Първото посещение? Вече!?… Не, само екипът от чистачи, които идват да подготвят терена за поклонението на любознателните.

Скоропостижно се евакуирам на първия етаж.