Сан Антонио
Ал Капоте (13) (или бЛедна ти е фантазията)

13.
Bodyсея^[1]

Най-сетне подопечният млъква и малката немирница на свой ред се интегрира в леглото.

— Рецептата ви се оказа чудесна! — възкликва тя възторжено. — Непременно ще я приложа отново!

— Какво!?… — ужасявам се аз. — Наистина ли дадохте на малкия бърбън?

— О, не — успокоява ме Джесика. — Бърбънът е прекалено силен, затова му предложих ликьор „Драмбюи“. Той е сладък и много му хареса, така че му сервирах двойна доза.

Давам заден ход и й обяснявам, че просто съм се пошегувал, изразявайки вътрешно надеждата, че Рембранд Млади няма да манифестира някакви по-сериозни отклонения в резултат на преждевременното си алкохолизиране.

И така, подхващам за пореден път нещата от мястото, където ги оставихме. Без да се формализирам излишно, посвещавам Джесика в тайните на следните патентовани специалитети: Китайска гъсеница, Свирепата печурка, Краят на Пом(пай и)пей, Българската вратовръзка, Любовникът на лейди Чаталрей, Обезумелият хуйвенбин, Аудио-визуална дегустация на френския пейзаж, Гордата хурка, Познай кой дойде на вечеря, Един французин в задния двор на крал Артур, ЦиЦИгулките на бала, Вълшебната шпакла, Скалпираният мохикан, Двайсет хиляди левги под пъпа, Прашката на Незнайния воин, ТашАКкент в пламъци, Двуликият Анус, Халката на Сатурн, Топките на Хавеланж, Духни, за да изкараме чаршафа, Дневникът на Месалина, Тайните на макроцефала, Хремавият циклоп, Не ми говори с пълна уста, Мисли за мен като за него, Токата и фига за оргаНзъм от Сантонио, Слива на шиш в собствен сос, Дует за краставица и мида в ох-мажор, Откровенията на сексолога, Среднощно родео за двугърба камила, Пиеса за четири ръце, тромпет и раковина, Наклонената кула в Пиза и Не тръгвай сама, аз също идвам — една доста сложна волна композиция, над която, подчинявайки се на чувството си за хармония, ми се наложи сериозно да се потрудя.

След този тъй обстоен преглед на личния ми каталог най-сетне бия отбой и достойно оттеглям така добре представилия ме почетен караул.

Малката не може да дойде на себе си.

— Не сте болен от СПИН, надявам се? — едва чуто артикулира тя.

— При последното преброяване не бях — успокоявам я аз, — но послушай съвета ми, скъпа: при друг подобен случай задай този въпрос „преди“, а не „след“ и ще се чувстваш много по-добре.

Разменяме една силно озвучена влажна целувка, след което я напускам под предлог, че е време „да се кача вкъщи“.

Хвърлям поглед на люлката. Бебето спи като новородено. Странно, изведнъж откривам прилика между него и Аполон-Жюл, сина на Берюрие.

Вратата в съседство се оказва от радикално несговорчивите. Бронирана, с куп извънщатно обезопасяващи я ключалки, които — о, детински измишльотини! — само временно й спестяват неизбежното, защото ти е време да знаеш, че реши ли един истински професионалист да проникне в даден апартамент или къща, нищо не е в състояние да му попречи, ако щеш да издигнеш около въпросния sweet home линията „Мажино“.

Сещам се за Фердинан, мой далечен братовчед, бил на младини касоразбивач, а след това паркинг-диспечер, но останал завинаги верен рицар на бравата, с когото на една Нова година се снесохме у леля Изабел… По вратата й, истински отбранителен шедьовър срещу крадци, имаше повече ключалки, отколкото копчета по сутаната на кюре. Макар че за да видиш в днешно време що е сутана, трябва да отскочиш до Рим, и то задължително на Разпети петък! Та слушаше Фердинан как лелинка нарича вратата си с всички птичи имена и лукаво се подсмихваше. „Горката старица — промърмори той, — толкова врява за има-няма и десет минути работа.“

Милият Ферди! Винаги ми разказваше пикантни историйки от някогашния си апашки живот. Веднъж например с две приятелчета от изправителното гушнали касата на някакъв изкуфял нотариус, натоварили я на един пикап и отишли да я поразходят из гората. Борили се с нея часове наред, тъй като не разполагали с никакви модерни инструменти.

Накрая, когато все пак успели да аутопсират старата „Фише“, намерили вътре само чифт позлатени копчета за ръкавели, предизвиквайки смеха на дебаркиралите по сигнал на съседите стражари.

Ферди вдигна окончателно багажа, забърсан от оказал се фатално вреден за белите му дробове рак. И то отдавна, има най-малко десет-дванайсет години; така е, минава си времето… Ритна кофата като истински мъж, с усмивка на уста. Дълбоко в себе си всъщност той си остана бандит. Чаровен бандит. Защото ги има и такива.

Вече съм разказвал историята на Фердинан с касата. И ще продължа да я разказвам. Ние, писателите, сме малко нещо като художниците — има сюжети, които са ни легнали на сърцето. Затова и постоянно се връщаме към тях с неизменната надежда, че ще ги разкажем по-добре от предишния път. За което не трябва да ни упреквате, защото професията ни е странна, наистина странна, брат’чед!

Колкото и да се опъва, в крайна сметка опърничавата врата на девицата Принсвал пада на колене и ме помолва за прошка. Трябваше обаче да се обясняваме цели четирийсет минути, преди да й извия врата на тази талпа проклета!

Тъй като Матиас никога не разчита на случайността, благоразумно е включил в екипировката ни и противогазова маска, позволяваща достъпа до съответната полюирана зона. Тя е грижливо сгъната в плоска кръгла кутия, пълна с отвратително воняща зеленикава течност. Намъквам я на светлата си глава и влизам в дома на любовницата и по съвместителство блестяща сътрудничка на мистър Хю Уилямс.

Трябва да получава президентска дажба, лъвицата, за да живее в подобна клетка! Явно има слабост към китайското изкуство, от което на мен откровено ми се повдига, въпреки че е насъбрала куп внушаващи респект уникати. Същински музей, бога ми! Нейният стърчащ насред огромното помещение двуметров Буда, значително по-дебел и несравнимо по-антипатичен от Берю, е наистина забележителен. С всичко останало, както би се изразил именно Дебелия, можеш преспокойно да си направиш клизма, включително и с чифта гигантски, покрити с дяволски фина резба слонски бивни. (Горките животинчета, представяш ли си!?)

Ще ти открехна, че едната от тях представлява мост, по който в неизвестно направление се изнася сума ти народ и техника: хамали, рикши, биволи, конски каруци, воини, жени, деца, старци. Единствено тарамбуката на непрежалимия Дали би могла да роди (при това с Цезарово сечение!) подобна умопомрачаваща фреска! То само да я нарисуваш е равнозначно на подвиг, камо ли да я скулптираш върху нещо като колосален кокал!

Нищо чудно, че жълтоликите братя са екипирани с толкова запетайчести чурки. Невъзможно е да миниатюризираш нещо до такава степен, ако мандахерцаш между краката си пакет с достойни размери — не-въз-мож-но! Типовете, които са издигнали пирамидите например, сто на сто са били свръхнадарени. Онези, които са построили „Парижката света Богородица“, вместо кюлоти са носели табели с надпис „Внимание! Извънгабаритен товар!“, в потвърждение на което можеш незабавно да прочетеш моята! А да не говорим за титана Виктор Юго, обзаведен с подпъпен монумент на висотата на творчеството му! В противен случай баба ти Друе^[2] едва ли щеше да му изпраща такива индустриални количества щедро подмокрени целувки. Но да се прехласваш по подобни микродивотии!… По тези яйца от слонова кост, в които се климбучка второ яйце, което съдържа трето такова, което… Виж, тогава не издържам! Естествено, че няма да имаш желание да опънеш прислужницата, когато изнемогваш^[3] над тях, забременявайки ги едно с друго! Посвещават им цялата си биография, хронично хепатитните!

И — excuse-me, baby! — но за какво по-точно служат тези залъгалки? Чисто и просто за да може един ден някой западняк да ги забележи и да възкликне: „Яяя! К’во таковата!“ Мислиш ли, че заради това си заслужава да си вадиш очите, та били те и дръпнати? Доскоро те не знаеха кой е Паркинсон, маоподобните! И никога не прекаляваха с оризовата ракия, избягвайки по този начин риска да ги удари вибрацията.

Посветил необходимото внимание на китаизмите на прелестната Мери, аз се приближавам до двойката. Филмът е свършил и екранът на телевизора наподобява повърхността на тенджера, в която къкри телешко варено. Момичето лежи върху мокета, излагайки на показ една от възхитително оформените си гърди, а Хю се е проснал напряко на креслото с усукани около глезените панталони и непринудено оклюмала се краставица. Въпреки бялата му коса, въпросният курнишон има завидно представителен вид. Явно няма да е Хю Уилямс човекът, който би се заел да скулптира Статуята на свободата върху кътника на кашалот! Паламарките от този калибър са запазената марка на мъжете на действието. Като на всичко отгоре в момента е и в летаргия, което означава, че засили ли се да интерпретира „Тайфун над Ямайка“, девствениците имат интерес да барикадират стаята си за гости.

Тотално out, двамата авантюристи и любовници са на челно място в списъка на умъглилите се за неопределен срок абонати. Матиас винаги предлага първокачествена стока. И можеш да му имаш доверие по всички показатели; ако се беше пръкнал оттатък Ламанша, днес щеше да бъде главен доставчик на Нейно британчесто величество.

„Добре де, но защо прочее си тук, графе? — казвам си насаме. — Ако разполагаше със словообразуващия серум на Ръждивоглавия, би могъл да изчакаш гус’инът и г’жата да се събудят и да се опиташ да ги организираш в дует. Но тези мошеници го засмукаха до последната капка. Тогава?“

Сядам в креслото срещу тях, все едно съм почетният гост на седмицата, премятам крак върху крак и сплитам изящните си пръсти на пианист върху дълбоко удовлетворения си индивидуален пакет. Заемам се да поразмисля спокойно… Психокапацитетът ми е такъв, че съм в състояние да разработвам хипотези, които почти винаги се покриват с действителността. Дарба?… Ако щеш го наречи ясновидство, нюх, интуиция или както ти скимне, но в случая е важен единствено резултатът.

Наблюдавам експедираните от мен напълно съзнателно в пълно безсъзнание хора. Анализирам изпълненията им в Сан Франциско. Припомням си агенцията в комплект с русокосата секретарка, която ми върза фундаментална тенекия, принуждавайки ме така да ям калкан в кръчма, специализирала се в пържолния софтуер.

Сериозно заведение е това, агенцията „Уилямс“. И процъфтяващо, усеща се отдалече. Тя е несъмнено от онези подкрепяни отвсякъде и „протежирани“ от кого ли не институции, чиято дейност „задължително“ се увенчава с блестящи резултати. И ако от време на време агенцията „Уилямс“ си навира носа в една или друга не особено законна далавера, то на секундата съм готов да се обзаложа на една нощувка на кубето на Шийн О’Конър (без закуска) срещу двуседмично безсъние под перуката на Елтън Джон (с монополови стереоизненади), че умее да го опази чист, съзнавайки чудесно, че навлезеш ли в забранена зона, висшите протекции автоматично се анулират: все някога идва ден, когато непоправимо сгазваш лука и се налага да плащаш реколтата с лихвите. Юнакът Хю очевидно пилотира галерата си на око, разминавайки се на косъм с рифовете, но без нито веднъж да се надене отгоре им.

Добре де, ще ми възразиш ти, но какво целиш с тази възвишена реч? Целта, брат’чед, е да си позволя с чиста съвест да си задам поредния (защото станаха наистина много!) риторичен въпрос: с каква задача всъщност е бил натоварен чичо ти Уилямс? Да се „занимае“ с нас, тоест да следи отблизо действията ни и да се добере на всяка цена до онова, което евентуално бихме намерили. И агенция „Уилямс“ оправда по наистина блестящ начин оказаното и доверие, слагайки вчера ръка върху „тайната“ на доктор Гардън.

И тук отново изниква въпросът „Какво е направила с нея?“

Нещо вдън Евстахиевите ми тръби ми нашепва, че Уилямс не припира особено да предаде „нещото“ на клиентите си. Той е преди всичко търговец и затова ти повтарям, че има интерес да протака нещата. На негово място аз например бих оставил алуминиевата пластинка да отлежава известно време в някой сейф, преструвайки се пред „работодателите“ си, че срещам изключителни трудности, и накрая, когато започнат да се подмокрят от нетърпение, бих им изиграл „Триумфът на Цезар“, изисквайки солидна надбавка във вид на пачка, дебела като дюшека на Харун ал Рашид. Което освен това би било и толкова почтено, че съм сигурен в намерението на приятелчето Хю твърдо и докрай да се придържа към въпросния принцип.

Има и още нещо: готов съм да се обзаложа с теб на една кокоша трътка срещу задника на Мадона, че той не е „разпечатал“ пластинката на Доктора. Искаш ли да ти обясня защо, ако все още не си вникнал в хипотезата? Защото Хю Уилямс ЗНАЕ ВЪРХУ КАКВО РАБОТИМ и изгаря от желание да умре в собственото си легло, и то колкото се може по-късно. Той е до болка наясно не само с тайната на зеления хайвер, но и че има държавни тайни, които си длъжен БЕЗУСЛОВНО ДА ИГНОРИРАШ, ако искаш да запазиш вертикално положение.

Ето защо — за да резюмираме изложените дотук размишления — някакво смътно предчувствие ме навежда на мисълта, че моето Алкатразко откритие не е безвъзвратно изгубено. Може и да е лудост да застройвам бульона под черупката си с подобна увереност, но нищо не може да се направи — имам си я, и толкоз!

Ала това все още не е краят, така че пий една студена вода, ако нямаш кафе, и карай нататък! Мислиш ли, че тати Хю е превъртят до такава степен, че да прибере в подръчния си сейф това толкова важно „нещо“, което кара американската нация основателно да се тресе из основи? Защото ако си го мислиш, моментално мушвам една лъжица рициново и те изсирам цял-целеничък ведно с часовника ти и херниалния бандаж!

И тъй, добрал се от дедуктивна гледна точка до крайната цел. Сан Антониото гордо се изправя в цял средностатистически ръст, сияещ като бебешко дупе след санитарен полуден! Спира се за миг, колкото да хвърли поглед на алабастровата гърда на мис Мери. Виж ти, учудващо тъмни зърна имала Спящата красавица — в патинирано розово, или покрай мен вече нищо не те учудва? На снежнобелия фон на кожата й изглеждат наистина чудесно. Ала бидейки раздал се малко преди това почти целокупно, пейзажът не оказва особено въздействие върху либидото ми.

С ръце в джобовете правя тур-овации на апартамента, отбелязвайки наум местата, способни да осигурят убежище на предмет, който на всяка цена трябва да остане скрит.

На първо място имаш будата, но тази свиня тежи най-малко тон и ще е необходима наистина много сговорна дружина, за да го помръдне. След това в очи се набива един лакиран секретар, за който се досещам, че гъмжи от така любимите на азиатците тайни чекмеджета и чекмедженца (все същият комплекс на миничурката). Отварям го, изследвам го, разсекретявам секретните чекмеджета. Обидно лесно! Да ти умре факирът от смях!… Празни! Както и предполагах.

Огромният апартамент е разфасован в съответствие с жизнените потребности. Отгоре — галерия, която гледа към просторна лоджия, изпълняваща ролята на спалня; отдолу — санитарно-ванният сектор, в съседство с който се шири кухня, преливаща се типично по американски в познатия ти вече хол. Внушителен бар-плот от масивно дърво осигурява възможност за синхронизиране на консумацията и контрола върху готварските съоръжения. Практично.

И вълшебната ми пръчица ме отвежда именно там неволен знак на уважение към мама, maybe? Мърлявщината е очевидно чужда на Мери — доказателство, че можеш да бъдеш жена на действието и едновременно с това чудесна домакиня. Сигурно смяташ, че авантюристка с нейната закалка е едва ли не длъжна да живее във вонящ коптор, сред купища неизгладени дрехи и мръсни чинии? Нищо подобно, приятелче! Всичко е под конец, изметено, измито, излъскано, излизано, изтипосано, из… общо.

Оглеждам електрическата печка с нейния разкошен меден аспиратор, умивалника от розов гранит, издържания в същите тонове хладилник, дървения готварски плот в стил „шахматна дъска“ — истинска прелест!

Над него има етажерка, върху която са подредени стари гърнета (Фелиси има почти същите). Виждал съм подобна колекция в „Рьоле“ в Мужен. Имат ги в дванайсет разновидности. Very nice, повярвай ми! В приморските Алпи е така, че отскочи да им хвърлиш едно око, като освен това можеш да поглезиш глътката си с такива вкусотии, каквито няма да намериш другаде.

И така, да се върнем на шестте гърнета, при вида на които ми подскача… какво? Точно така — сърцето! Браво умнико, печелиш! Те ме впечатляват не само покрай спомена за Фелиси, но и защото фигуриращите върху тях названия на продуктите са изписани на френски. Като в наше село, ти казвам. И в същия калибров порядък: сол, захар, кафе, брашно, фиде.

Вълнуващо, не намираш ли? Да видиш насред Ню Йорк тези бог знае как прекосили Атлантика чисто френски грънци!

„Не забравяй, Антоан — напомням си свойски, хората нямат въображение. ПОНЕ НЕ ВИНАГИ! Дори и на най-отраканите мошеници, дори и на най-изпечените тарикати, способни да ти спретнат от воле невероятни комбини, им се случва да забучат глава в свръхелементарното, продължавайки да си въобразяват, че са по-безсмъртни от всички останали простосмъртни, взети заедно“. Така че не се чуди, когато прочетеш, че директно посягам към гърнето с надпис „брашно“ (предпоследно по големина), след което го поставям на готварския плот и вдигам капачето му във формата на розова пъпка, успешно имитиращо зърното на гърдата на домакинята. Запрятам леко ръкав и забождам два пръста във финия бял прах. Напълно уверен в себе си! ПРЕДУПРЕДЕН, ако разбираш какво искам да кажа, брат’чед! Предупреден дискретно от някаква, неидентифицирана сила.

Снежнобялото брашно прехвърля ръба на гърнето и се посипва по шахматния плот. Докосвам дъното. Аха! Охо!… Напипвам грапава повърхност. Заклещвам я с пръсти. Благодаря ти, о, свети Антоан Падуански — това наистина е пластинката, спотайвала се цели три декади зад кирливия алкатразки умивалник!

Непокътната. Както безпогрешно бях и предвидил, Хю и Мери са се въздържали да я дисекцират. Очуквам я в плота, за да я обезбрашня, и почти обезумял от радост я пъхвам във вътрешния си джоб.

Сладко нещо е триумфът. Е, не толкова, колкото секса, но за сметка на това е много по-щедро нюансиран като оргазъм.

Връщам се при двамата спящи „крадци“ и изсипвам върху тях съдържанието на гърнето в знак на дружеско отмъщение за неприятностите, които ми създадоха.

Гледката на погребаните им под брашнения слой тела е едновременно забавна и жалка. Вече съжалявам за жестоката подигравка. Не понасям гадориите, а ето че постъпих като първи мръсник. Но какво пък, няма да хукна да ги къпя сега, я! Приближавам се до едно бюро (китайско), вземам лист хартия (японски) и оставям следната бележка:

Скъпа лельо Дафни,

Когато се събудите, „нещото“ веднъж завинаги ще бъде на сигурно място.

И не мислите ли, че би било много по-добре, ако си остане там? Ние сме възпитани хора, така че нека оставим да воюват глупаците.

Съжалявам, че ви опропастих една сделка, но провалът й няма да компрометира съществуването (а още по-малко реномето) на вашата почитаема агенция.

Сан Антонио, директор на парижката съдебна полиция.

 

Ще поживеем, ще видим!