Сан Антонио
Ал Капоте (14) (или бЛедна ти е фантазията)

14.
Ненадеждна е нощта^[1]

 

— … Та изпаднах, казвам, в изключително неудобно положение. Съпругата ми страдаше от особено упорито възпаление на матката, което не й позволяваше да отстъпи пред настойчивите ми попълзновения. Така създалата се ситуация предполагаше, естествено, да се примиря със съдбата си и да обуздая съответните си инстинкти. Но работата е там — без, разбира се, да имам ни най-малко претенциите на човек с неутолим сексуален апетит, — че просто не съм в състояние да мигна, ако не уталожа детеродните си жлези. И проблемът е дотолкова сериозен, че когато скъпата ми съпруга е в период на непригодност, се принуждавам да вземам сънотворно, за да мога да заспя… И тъй като въпросното крайно неприятно възпаление, за което ви споменах, така и не минаваше, аз, неможейки да издържам повече, й предложих да се отдадем на содомия, за да намерим изход от безизходицата, ако бих могъл да се изразя така. Клетницата нададе вой до небесата и, принуден съм да го призная, счупи в главата ми една разкошна ваза от Делфт^[2], наследство от моята баба, белязвайки главата ми с розовия белег, който можете да забележите на челото ми и който понастоящем прикривам с кичур коса, сресван първоначално в напълно противоположна посока. Виждате ли го? Ето тук, отдясно, под формата на малка светкавица. Въпреки тази и тъй брутална реакция аз не се отказах от идеята си, но този път прибягнах до хитрост; под това разбирам, че използвах хипноза — наука, която известно време съм изучавал, съхранявайки и до ден-днешен ценни познания по нея. С помощта на силно успокоително успях да приспя съпругата си и й внуших, че съм комисарят Сан Антонио, назначен по това време за директор на съдебната полиция. Тук отварям скоба, за да уточня, че макар и да ми засвидетелства безпримерна съпружеска вярност, моята нежна половинка, тъй скъпата ми Анжелик, изгаря в потайна страст по този — трябва да признаем — доста привлекателен мъж, надарен с чар, на който слабият пол просто не може да устои. Когато му се случи да ме повика нощем, тя го ругае на възбог, но в същото време пази снимката му като талисман в кутията си за дамски превръзки и една нощ съвсем случайно я видях да я покрива с целувки и сълзи. Съумях да потисна ревността си, бидейки сам запленен от Сан Антонио и съзнавайки пределно ясно, че е невъзможно човек да убегне на обаянието, излъчващо се от тази изключителна личност. И така, с помощта на хипнозата успях да заблудя второто й „аз“, представяйки се за „него“. Тя „го“ прие без никакви възражения, дори „му“ позволи да смаже ректума й с вазелин и се прехласна във възторжени възгласи, когато „той“, при това възможно най-тактично, проникна в нея. На следващия ден, лишена от каквито и да било спомени за сеанса, Анжелик бе доста неприятно изненадана от известни бележки в областта на халката. Но тъй като преди изпълнението бяхме яли кускус у един колега от арабски произход, последствията от содомизирането й минаха изцяло за сметка на лютия пипер. Може би вече са ви опъвали, господине, като гледам възтъмничкия ви тен? Ако случаят е такъв, то несъмнено сте наясно за какво говоря. Но дотук с изповедите. Доколкото си спомням, все още не съм ви дал бакшиш, нали? Ето ви тогава пет долара, като ще ви помоля утре — стига да се сетите, разбира се — да върнете три, тъй като би било наистина неуместно да ви давам бакшиш, надхвърлящ пазарната стойност на поръчката ми.

Решавам, че Ксавие Матиас е приключил доклада си, напускам хола, където стоях на подслушване, и влизам в стаята му. Заварвам го в леглото, облегнат на възглавницата и гушнал в скута си поднос с чайник, от който се вдига пара. Един наситено матов прислужник с ахатови очи и космати скули, предполагащи индийския му произход, се отдръпва, за да ми направи път, след което се изнизва навън.

Матиас ме дарява с лъчезарна, най-малко сто и петдесет волтова усмивка и заявява:

— Тъкмо се чудех къде се загуби. Безпокоях се и за да убия времето, подхванах приказка с този прислужник от нощната смяна, с когото разговорът се оказа истинско удоволствие. Държа да ти кажа, Антоан, че се чувствам изключително бодър. Знай, че имаш насреща си чисто нов човек и ще ти бъда безкрайно признателен, ако ми изложиш в резюме всички неприятности, сполетели както теб, така и мен.

Хвърлям му преценяващ поглед: вярно, че изглежда в пълна форма и окончателно живнал, Аленоглавия. Остава единствено фикс-идеята, свързана със съпружеското му житие-битие. Дали пък самият факт на скачване на неразделния му спътник със супермодула на космонавтката Мери не е предизвикал тази неочаквана зависимост от мухлясалото хвърчило на неговата вещица? Сигурно. Крехка душица е Матиас — същество покорно и уязвимо за всички угризения, били те оправдани или не. Ето, че ме слуша като примерен ученик, стараещ се да не пропусне нищичко от урока. Вече няколко пъти се бях опитвал да продухам паметта му, но тя си оставаше задръстена с всевъзможни боклуци, като реституиран хамбар с паяжини. Сега обаче локаторът му работи безотказно, засичайки изложението ми до последното многоточие.

Когато в качеството на епилог го уведомявам, че отново съм във владение на Алкатразкия Граал, в червените му очища настъпва същински потоп.

— О, Господи! — изхлипва любезният содомизатор на Анжелик. — О, преблаги, о, препревеликодушни, о, препрепремилосърдни Боже! О, Всевишни! О, Недостижими! Ти, който даваш всичко и не искаш нищо! Ти, който си единствено Любов за нас, окаяни и недостойни за милостта Ти грешници, позволи ми да падна в Твоите светли нозе!… — И като се прекръства от горе на долу и отляво надясно, изревава: — Дай да я видя! Бързо дай да я видя!

— Не е в мен.

Изумлението му е такова, че просто жал да ти стане. Все едно гледаш физиономията на калифорнийски гларус, комуто бяла акула току-що е отмъкнала единия плавник и който нищичко не е почувствал, защото с тези гадни животни е винаги така: изпапкват те, без да усетиш каквото и да било, освен лека изненада (в това ме уверяват всички, които са оставили кутията със семейните си бижута в устата на тази или онази бяла акула).

— Как така не е в теб?

— Побързах да го скрия на сигурно място, преди по следите ни да са се затирили неколцина камикадзе със задачата на всяка цена да възстановят загубата. Бъди сигурен, че след страхотния удар, който му нанесох, Хю Уилямс ще прехвърли топката другиму, и този път скорострелно ще ни делегират мила дружинка от автентични професионалисти.

— И какво направи с нея?

— Няма да ти кажа.

— Благодаря за доверието.

— Не ти казвам къде съм я скрил не защото ти нямам доверие, а за да те предпазя. Така няма да знаеш нищо, ако те сгащят!

— А ако сгащят теб, Антоан?

— Ще се постарая да удържа фронта. По-добре една слаба точка, отколкото две.

— Прочете ли поне текста?

— Малко остана да се поддам на съблазънта, но проявих достатъчно воля, за да не го сторя.

— И защо?

— А защо, мислиш, Уилямс също не го е направил? Защото прочитането му би означавало да поеме фатален за здравето си риск.

— Но ти не знаеш какво съдържа шибаната пластинка!

— Което е и най-добрият ми шанс да остана жив, ако ситуацията се сговни.

— Можеше да я отвориш, да я прочетеш и отново да я затвориш.

— И такава глупост ми изтърсваш точно ти, суперспециалистът, магът на лабораторното дело!?… Тази метална пластинка, морковчето ми, е била „обработена“ и херметизирана преди трийсет години, така че всеки опит да бъде разгъната и отново сгъната би оставил ясно видими и незаличими следи!

— Така е.

— В такъв случай нека сменим плочата и да поговорим за по-нататъшната ни програма.

— Мислил ли си вече по нея?

— Дори нещо повече — съставих я…

— Слушам те.

— Още сега се напъхваш в дрехите си и се евакуираш на автогарата, сменяйки пътьом две-три таксита. Там си купуваш билет за който и да било голям град. След като стигнеш на местоназначението, което по силата на обстоятелствата ще остане тайна за мен, отиваш директно на летището и под фалшиво име вземаш първия самолет закъдето ти скимне, а оттам вече отпрашваш за Париж. И побързай, тъй като разполагаме само с времето между момента на пускането на вълшебния ти газ и този на събуждането им.

— И в колко часа ги дезодорира, синко?

— Към единайсет вечерта.

Поглежда часовника си.

— След час, най-много след два по-жизненият от двамата ще дойде на себе си…

— Скачай тогава!

— А каква е твоята програма?

— Да открия Берю, когото покрай нашата „мисия“ тотално зарязахме.

— Но те ще те спипат, Антоан!

— Не е сигурно. Изчезването ти във всеки случай гарантира безопасността ми. А ако все пак ме сбарат, за начало ще им изляза с номера, че си духнал заедно с пластинката.

— Нали няма да останеш в „Меридиен“?

— Няма, успокой се.

— Тогава?

— Какво „тогава“, по дяволите!?… Искам от теб да се ометеш колкото се може по-бързо! Вече трябваше да си в някое такси. Страхотна бюрократщина те гони, друже, бога ми! Ще рече човек, че задникът ти е от олово!

Сияйната тиква протестиращо шумоли, но все пак навлича дрехите си и в крайна сметка изчезва в нюйоркската нощ, не пропускайки преди това да ме дари с истинска Наполеонова прегръдка.

На Западното крайбрежие времето тиктака с шест часа назад, което означава, че в момента е около десет вечерта. Преди на свой ред да се изпаря, поемам риска да телефонирам повторно в хотел „Бевърли Хилс“ в Лос Анджелис. И както предишния път отново питам за мистър Александър-Беноа Берурие, в отговор на което получавам известната ми вече информация, че същият е напуснал хотела. Вместо да се задоволя с нея обаче, аз задълбочавам разговора; трудно е да накараш един хотелски чиновник да се изповяда, без да го прикомкаш с една-две банкноти, но „Бевърли Хилс“ държи на класата си, а оттам и служителите му се държат така, сякаш всичките им клиенти са джентълмени.

Редно е да се отбележи, че и аз пълноценно подхранвам илюзиите им, прибягвайки както до най-подбраните изрази на умеещ да води разпити човек, така и до намека, че съм приятел от детинство на мистър Сам Сепрекара, главния акционер в заведението.

В резултат на което за отрицателно време се сдобивам със следните сведения:

а) Мамута е напуснал хотела в компанията на някоя си лейди Кекет, богата англичанка, която била отседнала в него.

б) На тръгване е уредил не само своята сметка, но и тази на придружавалите го „двама господа“, отнасяйки багажа им.

в) Лейди Кекет е поръчала да й запазят две first-класови места в полета за Ню Йорк.

Позволявам си да ти доверя, че същите са особено ценни за мен. Благодарение на тях работата ми по локализирането на Необятния ще се улесни изключително много, тъй като — ако предразположим (както би казал Берю), че са верни — това би означавало, че нашичкият се намира в Ню Йорк. Но какво ли се е случило, за да се реши да напусне „Бевърли Хилс“ ведно с дисагите ни? И защо се е засилил директно към Ню Йорк, при положение че знаеше за намерението ми да отида във Фриско? Навалица от мистерии, които ще се наложи да си изяснявам в близките часове!

Но сега е време да се умъгля в Голямата ябълка, преди да е замирисала на гнило, ако мога да се пошегувам така, без да навредя на авторитета си. Въпреки тъй любезното послание, което адресирах до обрашнените си контрагенти, очаквам неизбежно и радикално влошаване на френско-американските взаимоотношения, тъй като те просто нямат друг избор, освен да уведомят спонсорите си за моя biggest намбър, в резултат на което, бъди уверен, по уникалната ми глава всеки момент може да заблъска градушка с големината на Лиз Тейлъровите диаманти.

Ето защо „отивам повънка“, както са се изразявали някога нашите храбри сенегалци. По този повод баща ми разказваше как веднъж юнаците дошли „на маневри“ в наше село и как — което най-много шашардисало все още бъдещия ми по това време родител — си бръснели черепухите с парчета от счупени бутилки^[3].

Припвам към асансьорите и натискам копчето за повикване. В Щатско въпросните машинарии се движат със субсветлинна скорост. Още не си влязъл в тях, а те вече от воле са взели двайсет етажа, и то за време, през което френските им събратя едва-едва изкатерват двайсет сантима от Айфеловата кула. И така, престъпвам прага на уютната тапицирана кабина, но преди да успея да въведа координатите на партера, тя стремително се катапултира към висините, изискана без съмнение от Свети Петър. Но се оказва всъщност, че апелиращата към услугите на съоръжението особа е далеч по-приемлива от райския портиер, тъй като става дума за sublimissima, дискретно китайчеста мадама, пакетирана в разкошна рокля от златно ламе и черна визонова пелерина. Гримът й не е пострадал ни най-малко по време на джамборето, от което излиза. Сияйно и загадъчно, явлението кара дъха ми да секне. Решавам да се самозалъжа, че прословутата неизменна усмивка — „закачена на лицето й“, както пее приятелчето Азнавур — е адресирана лично до моя милост, и й я връщам с целия емоционален заряд, на който ти е известно, че съм способен.

Виждайки, че не излизам от кабината, тя прошепва:

— О, принудила съм ви да се изкачите до последния етаж…

— За сметка на което ще имам удоволствието да сляза във вашата компания — следва незабавният отговор на кумира на всички девственици.

Не се изчервява, бидейки китайка, но желанието е безспорно налице.

— Успешно ли беше соарето? — любопитствам, посочвайки пелерината.

— Да сте присъствали някога на успешни соарета? — възразява видението в жълто.

— Да, когато ги прекарвам насаме с очарования като вас — ставам аз по-смел.

— Бързо действате — отбелязва тя, упорито запазвайки усмивката си, изписана сякаш с четчица върху слонова кост.

— Но не по-бързо от асансьора, уви! — огорчено възкликвам аз, установявайки че сме пристигнали на местоназначението.

В момента, в който излизаме от кабината, мервам двама мъже, изтъпанили се (както казваме по нашия край) пред асансьорите.

И защо ли във все същия този момент под скалпа ми тревожно писва индивидуалната ми алармена система?

Едва-що зърнал ги, аз (надарен с не само римски, нои невероятно функционален нос) мигом надушвам опасността. Има нещо не-знам-точно-какво-си в погледа им, нещо напрегнато, подозрително и най-вече крайно нелюбезно. Да не говорим за многозначително издутите им на точно определено място сака.

Без да губя и секунда, увисвам на ръката на китайката.

Жителката на поднебесната империя е скандализирана от жеста ми, но докато успее да се откопчи, двамата „съмнителни“ юначаги вече са се напъхали в асансьора.

— Моля да ме извините — казвам на спътницата си (в най-краткотрайното пътешествие, което ми се е случвало да предприемам в компанията на толкова прелестна азиатка), — но беше необходимо онези двама типове да останат с впечатлението, че сме заедно.

— Неприятности? — подхвърля тя, но без да проявява прекомерен интерес.

— Кой ги няма? — въздишам.

И тъй като минаваме покрай рецепцията, нощният портиер бърза да ме уведоми:

— Мистър Сан Антонио, двама господа току-що питаха за вас. В апартамента ви никой не отговаряше, но те решиха въпреки това да се качат. Вероятно сте се разминали в асансьорите…

— Тичам да ги догоня! — уверявам го аз, след което отмервам лек поклон на пожизнената акционерка на Великата китайска стена: — Би ми било приятно да ви видя отново, госпожице!

Връщам се обратно и в момента, в който се оказвам извън полезрението на портиера, светкавично се изхлузвам през задната врата на „Меридиен“, която излиза на успоредната пресечка. Прогнозите на Ръждивоглавия относно периода на действие на сънотворния му препарат са очевидно погрешни (бих казал дори „очевадно“, но тъй като в случая потърпевшият съм аз, ще ти спестя това удоволствие) и анестезираната от мен двойка се е съвзела завидно бързо. И ето че купонът вече тече…

Изскачам насред улицата, за да спра някое такси. Този вид родео е едно от всекидневните забавления в Ню Йорк. И ето че след малко се задава един индианец (задължително не от добрите, тъй като е жив, но не виждам друго такси). Спира, качвам се, ала вратата изведнъж започва да се противопоставя на опитите ми да я затворя. Кръвта ми кипва, след това и… т.н., но се оказва, че не е някой лош чичко, а чисто и просто китайката.

— Разрешавате ли? — усмихва се тя и полага във възхитителна близост до моя, най-прелестния далекоизточен задник, който някому (но не всекиму!) някога (но не винаги!) някъде (но не навсякъде!) е било позволено да погали.

От удивление адамовата ми ябълка се панира и обявява блокадно положение.

— Накъде? — интересува се индианецът, чиято мутра е с една идейка по-апашка (или апахска, ако чак толкова държиш на уестърните) от втория й екземпляр върху снимката на арматурното табло.

В интерес на истината до този момент все още не съм мислил по въпроса. За щастие компаньонката ми спасява положението.

— „Silver Palace“! — разпорежда се тя.

Преквалифицираният в шофьор Велик вожд стартира така, че Ален Прост би се изринал от отвращение.

 

 

Най-очарователното на ситуацията й е, че не проронваме нито дума през целия пробег, който не надхвърля пет минути по Фаренхайт. Сам се досещаш, че изгарям от любопитство, но не намирам нито една подходяща дума, за да го изразя.

Пристигаме, връчвам няколко рупии на инди(ан)еца и потеглям в килватера на прекрасното създание към собствения й хотел. The „Silver“ — и това се забелязва с невъоръжено око — е от най-висока класа (пресметната в етажи — около четирийсет). Не знам дали съществува „Gold Palace“, но не ми се вярва да е в състояние да се пребори със „Silver“. Не ти го описвам, защото е вече много късно и сигурно ти е писнало да замрежваш чорапите си със ситните ми бродерии.

Никакво представяне на портиера, който светкавично подава на моята китайска принцеса един сребърен (а как иначе!?) ключ, едва ли не излизвайки килимосаното фоайе. И при това се прегъва така, клетникът, че ме хваща страх да не би никога повече да не се разгъне. Когато се прибере at home, половинката му сигурно го налага с горещи компреси, за да неутрализира професионалното му изкривяване.

Отново асансьор, също толкова пъргав, колкото предишния. Изсипва ни на трийсет и осмия етаж. Точно срещу него се шири двойна порта с инкрустирани сребърни пана. Silver! Silver! Навсякъде silver — явно местният коронен номер.

Продължавам да следвам по петите моята покровителка, казвайки си, колкото да става приказка, че такива шизофренични авантюри могат да се случат единствено на потомъка на Фелиси. Трябва наистина да си трениран, за да изживяваш подобни изненади, без да колекционираш инфаркти.

Принцесата е отседнала (и отлегнала) в кралските покои на „Silver Palace“. Същите включват всекидневна, в която преспокойно би се поместил Шести американски флот ведно със спасителните лодки и помощния персонал, и два разположени в периферията му средно големи апартамента, състоящи се от обширна спалня, гардеробна, баня и кухничка (като че ли архивеличията, които наемат тази катедрала, сами си правят бърканите яйца!).

Дружката от „Тянанмън“ се събува по маниера на неприлично богатите дами, запращайки с ножица обувките си в другия край на служещото й за хол футболно игрище.

— Сядайте! — кимва тя едновременно по мой адрес и по посока на едно кротко пасящо дебелия мокет стадо кресла.

Полагам се внимателно върху подлакътника на едно от тях, но и той сам по себе си е предостатъчно широк, за да паркира диференциала на Ракел Уелч.

— Бихте ли ми обяснили?… — изтръгва се най-сетне от устата ми жалко изкрякване.

— Няма нищо за обясняване! — отсича тя безапелационно, след което ми посочва един от пограничните райони на хола и добавя: — Можете да се настаните в апартамента на мъжа ми, който е на пътешествие; изглеждате ми капнал от умора и сигурно умирате за сън…

— Бих искал поне да знам…

— Излишно е, лека нощ. Ако се събудите рано, бъдете така добър да не ме безпокоите. Винаги спя до обед.

И изчезва в отсрещния апартамент, оставяйки ми като заложник черната си визонова пелерина.