Сан Антонио
Ал Капоте (17) (или бЛедна ти е фантазията)

17.
Пишманлион^[1]

 

 

Можеш да говориш за Франция каквото си щеш, като например, че единственото й достойнство са вече само сирената, вината и парфюмите — така да бъде, не възразявам! Можеш обаче с чиста (а ако не ти е чак толкова, дай я на химическо чистене!) съвест да включиш в списъка и нейните дипломати. Навсякъде по света и винаги, когато съм имал нужда от съдействие, винаги съм можел да, а оттам и напълно съм разчитал на разбойниците от Кед’Орсе, независимо от политическата им разцветка. Разкъсвали са се буквално на четири, за да ми помогнат! Генералният консул на Франция в Ню Йорк също не изневерява на традицията. Симпатяга: млад, елегантен, сърдечен. Обяснявам му — без да се прехласвам в подробности по същината на случая, — че съм си уредил неприятности с една дълбоко засекретена служба на ЦРУ. Ситуацията е взривоопасна: гадовете държат като заложници двама мои сътрудници, докато аз разполагам с чифт техни агенти (или агентки), пребиваващи понастоящем под формата на пашкули в багажника на „взета назаем“ кола. Поради което ми се налага да намеря не само по-комфортно, но и напълно сигурно скривалище както за хубавиците, така и за моя милост, докато дойде време да направим размяната.

— Безспорен факт е, господин консул — заключавам, — че не можете да задържите принудително две американски чиновнички, които, признавам, отвлякох без особени церемонии, но не бихте ли могли все пак да ми дадете някакъв съвет?

Момъкът насреща ми има категорично приятно лице и решително палав поглед.

Известно време замислено пощипва с два пръста върха на носа си и изведнъж, осенен явно от просветление свише, вдига слушалката на вътрешния телефон и натиска едно копче.

— Енцио?

— Да, господин консул.

— Елате.

 

 

И Енцио дойде.

Като за начало ми заприлича на Траволта от ранния му постолигофреничен период: мургав, космат, със сресана назад и наквасена до корените с брилянтин коса. Вероятно го изливаше с килограми върху черупката си, защото прическата му наподобяваше черна каска лъщяща на светлината на лампите като дирник на прясно изкъпан негър.

Сигурно бе гледал телевизия в момента на позвъняването, тъй като погледът на черните му очи се отличаваше с онази характерна разнопосочност, която произтича от идиотската гонитба на не по-малко идиотски картини по стъклото на прокълнатата капандура.

— Да не спяхте? — попита го събеседникът ми.

— Не, господин консул. Гледах бокса по телевизията…

Бяхме прекъснали удоволствието му, но като че ли не ни се сърдеше заради това.

— Как я кара Малката Италия^[2]? — полюбопитства консулът.

— Намалява все повече и повече, господин консул отвърна с печална гримаса Енцио. — За сметка на Чайна таун.

— Но въпреки това все още ви се намират приятели там, нали? Имам предвид… сигурни приятели.

— Естествено, господин консул.

— В такъв случай ви поверявам господина, който има един проблем за разрешаване и на когото за съжаление лично аз не съм в състояние да помогна въпреки отговорния пост, заеман от него в Париж… Разчитам на вашето най-ефективно съдействие, Енцио.

— Разбира се, господин консул.

 

 

Всичко стана точно така, както ти казвам.

Колкото до Енцио, нямам представа какви ги мътеше в консулството на Франция този италианчест до костния мозък (Берю dixit) италианец, но нещо (било индивидуалното ми пиленце, било духът на Дуче) ми подсказва, че умееше да се прави (и не само!) на полезен. Дори и с невъоръжено око бе повече от очевидно, че жабарят е невероятно оправен тип. И неопровержимо доказателство за това е фактът, че когато му споменах за горещото си желание да се уредя със сигурно място, където да пренощувам с двете пантери, нашичкият незабавно се поинтересува:

— Вързани ли са им очите, господине?

— Не, драги.

И той веднага отиде да донесе лейкопласт от онзи, най-широкият, с който можеш да барикадираш едновременно очите, ушите, устата,……и……на жена си. Върна се доволен, тъй като междувременно Виторио Бардоне, шампионът на Италия, бе успял да сатърдиса Кинг Джойс, изравнявайки го с ринга.

— Преди да предприемем каквото и да било, искам от вас да ги ослепите! — разпорежда се той. — В никакъв случай не трябва да им позволяваме да засекат мястото.

 

 

След което се запознах с фамилията Вардинети. Да си гледал случайно „Роко и неговите братя“? Е, сещай се тогава за какво става дума. Сто с белот и ре-белот: татенцето, la mamma и три синчета. Момчетата бяха сякаш излети от бронз и оборудвани с толкова неприсъщи за средиземноморския тип рижи кечета, че да се чуди човек дали преди едно-две поколения някой поляк не си е направил майтапа да пораздруса генеалогичното им дърво.

Очевидно им бе уреждал не една и две далавери, Енциото, тъй като останах с впечатлението, че направо го боготворят.

Живееха в тесновата къщица, разположена във вътрешен двор ведно с пристроения към нея хангар, където ремонтираха всевъзможни марки и модели автомобили. Изглежда, това им беше и работата — козметика на крадени коли. Пребоядисваха ги, изчегъртваха номерата на двигателите и подменяха регистрационните такива, съпътствайки цялата тази дейност с пресушаването на безброй дамаджани кианти и поглъщането на умопомрачаващи количества mozzarella in carrozza! Три лами, над които пълновластно господстваше la mamma; кротки наглед, но напълно способни без съмнение да засилят в Хъдсън някой неудобен тип, подарявайки му на прощаване чифт нови бетонни обувки.

Предупредих ги, че моите две кукли са жив динамит и че само японката е в състояние да ги просне groggy и тримата вкупом, при това с вързана на гърба дясна ръка. Не ми повярваха безрезервно, но въпреки това оковаха пациентките ми с четири чифта белезници в собствената си стая в дъното на къщата. За успокоение на съвестта спах при моите пленнички и ако се въздържах да не опъна Лола, то е, защото съм джентълмен, който никога не би си позволил да употреби една възпрепятствана да отвърне на прегръдките му жена.

Когато започнаха да скимтят, за да ни уведомят, чеса ги споходили някои насъщни нужди, старата Вардинети им донесе едно старо нощно гърне, докарано на времето от Кастела Нуове, и остана да им разяснява начина на употреба, докато аз отидох да обърна няколко чаши vino rosso с господата.

Странно, но кратката нощ, прекарана в компанията на тези прости и грубовати люде, ми подейства учудващо ободряващо. Казах си, че сега, когато на цялата тази история вече й се вижда финалът, не би било зле някой уикенд да отскочим с Фелиси до нашия роден край. Правим го веднъж на три-четири години в качеството на сантиментално поклонение, нещо като връщане назад, към корените; отглеждаме си там няколко гроба и дори една далечна роднина, която навестяваме колкото за „добър ден — довиждане“, за да се уверим, че старее по-бързо от нас.

Консулът ми предоставя на разположение фоайето, което на практика се явява нещо като неутрална територия. Денят е почивен, така че няма опасност да бъдем притеснявани. Обикновено зад малко бюро на самия вход седи човек от охраната, но today той вероятно още нанка до благоверната си.

Седя на неговото работно място, на неговия трудов стол, с изопнати до крайност крака и полупритворени клепачи. Пред мен се мъдри десеткилограмов „New York Times“, който така и не мога да събера смелост да прегледам. Тия нюйоркски парцали са способни да те подлудят с обема си — не вестници, а телефонни указатели. При това съдържат толкова реклама, че трябва да организираш научно — изследователска експедиция, за да се добереш до същинския текст. Питам се дали е рентабилно да се публикуват реклами в този всекидневен роман? Сигурно, като се има предвид, че американците нямат навика да пилеят безразсъдно бюджета си.

Полузаспал, чакам появата на Хари и на моите хора. Ужасно неприятно е да чакаш, когато часът на срещата не е определен предварително. И всеки път, когато някоя кола спре в близост до консулството, моя милост неволно примигва като хипопотам, дремещ насред блатото си. От време на време, след поредното набиване на спирачки и преди да се гмурна отново в засмукалата ме летаргия, аз измъквам от джоба си ужасяващата пластинка, която изпотрепа вече немалко народ. Тя е груба, неугледна. Направена е от капака на консервна кутия, както те уведомих преди доста време, което обаче — тъй като паметта ти е по-къса и от пикалото! — ти също толкова отдавна си забравил. С помощта на твърд предмет Гардън е сплескал въпросния капак, след което го е изрязал под формата на разгънат плик. После е сгънал металния лист, пъхнал е вътре бележката си и е млатил по ръбовете и гънките дотогава, докато не е превърнал произведението си в изключително тънка пластинка. По протежение на цялото това занимателно четиво твърдях, че същата е алуминиева, но се оказва, че съм сгрешил. Алуминият не се окислява, нали? А този тук е нацвъкан с петънца ръжда. Тогава? Най-вулгарна тенекия, що ли? (Както е възкликнал Наполеон при Ватерлоо, когато е видял, че вместо любимия му маршал на срещата идва Блюхер.)

И ето че точно по време на едно от тези изследвания, зад матовото стъкло на двукрилата порта от ковано желязо се очертава масивният силует на Кротала. Бързо скривам пластинката в едно от чекмеджетата на бюрото на отсъстващия служител, който — ако се съди по фигуриращия върху циферблата на будилника ми час, а именно 11.10 — в момента би трябвало вдъхновено да прекопава джанката на спътницата си в живота.

Отивам да отворя и дядо ти Хари се изтъпанва насреща ми в цялото си величие — колосален и едва побиращ се от яд в известния ти вече син костюм и неизвестен ти (и ми) досега просторен бял шлифер, който чудесно хармонизира с гривата му.

— Изглеждате чудесно, бога ми! — отбелязвам.

— Не започвайте пак! — изгрухтява този съвършен дръвник, нахълтвайки в консулството.

Установявам, че не е сам — придружава го някакво русоляво човече, надарено с жизнерадостния тен на покойник и с късогледството на новородена попова лъжичка.

Хари ми го представя най-церемониално, посочвайки го през рамо със служещата му за палец наденица:

— Професор Зигорски.

Поздравявам го учтиво, въпреки че не разбирам каква полза може да има от един учен в конкретния случай.

— Ще съблечете ли шлифера си? — интересувам се все така любезно.

— Няма време.

Посочвам кожените канапета и кресла, които Франция предлага на американските, в преобладаващото си мнозинство, задници.

— Поне седнете!

— Няма време.

— Внимавайте, Хари — усмихвам се, — първи умират онези, които най-много бързат, и това е логично. Я ми кажете, вие всяка вечер ли се отрязвате така жестоко? Останах с впечатлението, че тази нощ се бяхте отцепили като за автономна казашка република.

— Престанете със сарказмите си, Сан Антонио! Бога ми, направо ми се повдига от шибаната реторика на тия французи! Къде са моите момичета?

— Къде са моите момчета?

— Ще ви ги върна, когато получа двете си сътруднички.

— Вие се шегувате! — уверявам го аз. — Ето ги!

Хари се обръща и се вцепенява от изумление, виждайки влизащите във фоайето Берюрие и Матиас.

Двамата се насочват към мен. Берю се е ухилил до уши; Матиас е гузен като бременна монахиня заради това, че се е оставил да го забършат по такъв елементарен начин още с излизането му от „Меридиен“. Следва размяна на прегръдки и целувки като за среща при Елба, която Хари най-безцеремонно прекъсва.

— Престанете с педерастките си излияния! — изревава мъжът с поглед на настъпено влечуго. — Искам си двете жени, и то веднага!

— И ипохондрик сте били на всичко отгоре! — въздъхвам. — Не знам на колко години сте, приятелю, но имате наистина страхотен късмет, щом сте успели да ги навършите. Вашите две друсли са ви вече върнати и се намират в колата ви. Бях сигурен, че ще се опитате да хитрувате и че ще дойдете без моите две бебчета, така че помолих неколцина приятели да ви издебнат на идване и да извършат размяната.

Изхвърча навън като обезумял, но отсъствието му е кратко. Връща се почти веднага и по безучастното му изражение разбирам, че е успокоил топката.

— Добре — изсумтява той. — Сега, след като приключихме с първата точка от дневния ред, да преминем към втората. Само не ми излизайте с номера „предметът е в банката, днес банките са затворени, елате утре“, защото няма да мине!

Това говедо буквално ми се разхожда по топките, бога ми!

— Я слушайте, тиквенико спиртосан! — взривявам се аз. — Не започвайте да ми крещите, преди да сте получили каквото и да било! Тук е вашата пластинка! Ето я, вижте!

В бързината си издърпвам цялото чекмедже на малкото бюро и тенекиеният плик изтрополява върху мраморния под.

— Вземете един стол и седнете срещу мен, Хари. Дойде време най-сетне да я обезчестим!

— Момент, преди това професорът ще провери дали вече не е била отваряна!

Бозавият Зигорски се приближава и взема прокълнатата пластинка. Изблъсква ме, без знаеш ли как? Дори не и без много-много да се, а направо без изобщо да се церемони! Ей тъй, с един финт със задника, после сяда на мястото, което бях заплюл за себе си, измъква от джоба на шлифера си лупа и започва да изследва предмета милиметър по милиметър с прилежанието на професионален филателист.

Накрая прибира лупата.

— Е? — пита Хари.

Професорът кихва и изважда носната си кърпа. Но не от ония, хартиените гнусотии, за които се твърди, че били по-хигиенични от платнените, само че случи ли им се да се скъсат… много благодаря, брат’чед! Странно, това обаче го регистрира единствено подсъзнанието ми и ще ми докладва за него значително по-късно, — но онова дебело черво Хари прави същото. И внезапно ми се завива свят, и при това на такива обороти, че едва успявам да се положа на близкото канапе. Берю, комуто подобна далновидност е чужда, се катурна с трясъка на натоварен с картофи камион, единият от капаците на който е поддал. Матиас залита. Всичко плувва в мъгла и настъпва the black — тотален, бездънен, безкраен и какъвто още ти дойде наум мрак.

В последния миг успявам да зърна само едно случайно минаващо през ускорено парализиращия ми се мозък ангелче, което ми показва среден пръст между струните на лирата си. Подсмихва се, хвъркатото, и сякаш ме пита — Та на кого, казваш, го забодоха, мистър дайректър?