Шерил Удс
Земя за двама (5)

Четвърта глава

— Дженифър Сюзън Денвърс, върни се веднага тук! — извика Лара, когато Дженифър и Кели се отдалечиха към гората. — И доведи сестра си.

— Защо, лельо Лара? Искам да отида при потока.

— Казах защо. Там е чужда територия.

— Но преди бяхме и господин Дрейк ни каза, че може. Ти го чу — гледаше я с негодувание племенницата. — Той ни покани.

Дяволите да го вземат този човек!

— Не искам даже да разговаряш с господин Дрейк! — скара се Лара.

Все още беше неспокойна за взетото решение да предостави възможност на Стивън. Ако се заблуждаваше по отношение на него, не искаше Дженифър и Кели да страдат. И без друго вече го превъзнасяха.

— Лельо Лара!

Дженифър явно не издържаше повече. Долната й устничка увисна начупено. Кели се подпираше на сестра си и изкривеното й лице даваше първи признаци за оглушителната реакция, която щеше да последва.

— Чуйте ме сега. Във фермата има много места за игра и без да се скитате край потока.

Но там беше най-хубавото място, трябваше да признае. Бузите й порозовяха, като си представи нощите, прекарала там в обятията на Стивън. Той върна диханието на тези нощи, замъглявайки разума й, с една настойчива и нежна целувка.

Бяха край потока и в онази невероятна, последна нощ, когато страстта властваше без задръжки. Тогава не знаеше, че са последните им часове заедно. Но най-добре помнеше как за първи път лежаха на брега.

Беше Четвърти юли. Имаха среща със Стивън в града. Разгорещена и изморена от работата на полето, потна и прашна от глава до пети, тя реши да отиде до потока и да се изкъпе набързо. Той я чакаше там — с разстлано на тревата одеяло, изстудяващо се в кофата шампанско и букет горски цветя в кристална ваза.

— Всичко това за мен ли е? — погледна го учудена тя.

— За кого другиго може да е? — подразни я той.

— Но нали щяхме да се срещнем в града? Откъде знаеше, че ще дойда тук?

— Мислиш се за страшно своеволна, но понякога си напълно предсказуема. Когато работиш на полето, винаги идваш да се изкъпеш, преди да се прибереш вкъщи.

Тя вирна глава.

— Май ще трябва да си разнообразя навиците, иначе ще станеш съвсем самоуверен.

— Не и с теб — отвърна й, а закачливостта и нежността в очите му се превърнаха в тлееща жарава.

Лара почувства странно безпокойство и несигурност от нещо неизвестно. Обзе я усещането, че тази нощ ще бъде като никоя друга. Стивън протегна ръка и както си бе облечена, я поведе към потока. Когато прохладната вода ги обгърна, той намокри лицето й, махна заплелите се в косите й сламки и нежно я целуна. За да пази равновесие, тя се беше прилепила до него. Ръцете й обгръщаха раменете му и краката й обвиваха неговите. Усети как изведнъж тялото му се втвърди. И макар неопитна, разбра властта си на жена. Изпита особеното чувство, че той, непокорният и властен мъж, е укротен от нейното докосване. Безпокойството й изчезна.

— Лара, недей — произнесе той с надебелял глас. — Така страшно те искам, че няма да мога да спра.

— Аз не искам да спираш — беше му отговорила с неподвижен поглед и объркваща искреност.

Стивън опита неумело да възрази:

— Мила, родителите ти и другите ще ни чакат в града. Не съм организирал всичко това, за да те прелъстя.

Тя се усмихна.

— Тогава ще се наложи аз да те прелъстя, така ли?

И тя наистина го направи. Опита с милувки и настойчиви целувки, докато кожата му запламтя върху устните й.

С последен, покорен стон той я отнесе на брега, нежно я сложи на земята и свали дрехите й. После я люби, обладавайки я пак и пак, докато падна здрач и ги забули в усамотение. Тя беше жажда, която той не можеше да утоли. Той беше любов, която тя неуморно преоткриваше. Легнали по гръб, те виждаха ярките проблясъци на фойерверките. Бяха мигове на невероятна красота и съвършенство. Сърцето й преливаше от щастие.

Подпрял се на лакът, той нежно я гледаше.

— Съжаляваш ли, че изпусна празника?

— Не разбра ли, че празникът беше тук? — отговори тя и сложи пръсти върху устните му.

Беше една безкрайна нощ, изпълнена с несравнима радост и блаженство.

Живата картина на спомена избледня и Лара се върна към реалността. Забелязали моментния й унес, Дженифър и Кели бяха изчезнали от поглед. Не се и съмняваше, че са поели направо към потока. Дженифър беше наследила упоритостта на Денвърсови напълно. Сигурно щеше да й е от полза по дългия житейски път, но понякога тази й своенравност изкарваше Лара от търпение.

— Дженифър! Кели! Предупреждавам ви! — извика и тръгна да ги търси. — Върнете се тук на секундата или ще ви затворя цял ден вкъщи!

Точно тогава мярна Дженифър между дърветата. Изникна в края на горичката върху малкото възвишение отсреща. Дрехите й бяха изпоцапани, а по бузите й се търкаляха сълзи. Дори от разстояние Лара забеляза широко отворените й уплашени очи. Сърцето й подскочи към гърлото.

— Лельо Лара! Ела бързо!

Пробяга с поглед наоколо, но от Кели нямаше и следа.

— Дженифър, къде е сестра ти? Какво се е случило?!

— Н-н-нещо стана с К-к-кели — проплака Дженифър уплашено.

О, мили Боже! Потокът не беше дълбок, но ако Кели е паднала и си е ударила главата, може и да се удави! Направо й премаля. Хукна с всички сили.

— Какво стана? Във водата ли падна?

— Не-е-е — разрева се по-силно Дженифър.

Лара клекна пред нея и я прегърна.

— Миличко, кажи ми, моля те, какво стана?

— Т-т-тя падна долу и не м-м-мога да я намеря. Лара едвам сдържаше надигащата се паника.

— Как така не можеш да я намериш? Скрила ли се е? Да не би само да си играе?

Дженифър поклати глава.

— Тя падна под земята, в една дупка.

От връхлетялото я ужасно подозрение усети студени тръпки по гърба си.

— О, мили Боже! — казани сега на глас, думите прозвучаха като молитва. — Дженифър, заведи ме веднага!

Вдигна я на ръце и затича, препъвайки се. Детето й тежеше. Стараеше се да говори спокойно, въпреки обзелия я ужас.

— Къде бяхте? Покажи ми точно мястото, където я видя за последен път.

— Ето там, лельо Лара. Бяхме точно ей там. Само за малко й пуснах ръката. Честна дума!

— Добре, добре, бебчето ми, не се бой. Всичко е наред — зарови лице в косата й и опита да я успокои. — Не се бой, ще я намерим.

Стигнаха до старата шахта, но Кели не се виждаше никаква. Чуха само неясен слаб плач, идващ като ехо от много дълбоко. Лара изгуби за момент самообладание, представяйки си Кели долу в тъмното. Не можеше дори да я стигне!

О, небеса, молеше се тя. Не е възможно Кели да умре. Не и по този начин. Моля те, Господи, спаси я!

Молитвите като че й помогнаха да дойде на себе си. Наведе се надолу към тъмнината и не видя нищо.

— Кели, милото ми, аз съм тук, леля ти Лара! Не се бой, бебче, ще те извадим.

Огледа отвора, като се чудеше дали ще мине през него. После отхвърли идеята за такъв рискован и неразумен опит. Нямаше как да разбере колко надълбоко е Кели. Да направи нещо неправилно, може да я постави в още по-голяма опасност. Ако пък и тя пропадне вътре, ще стане съвсем зле. Нямаше никакво време за колебания и размисли. Трябваше й помощ и най-близката беше Стивън! Налагаше се да разчита на него!

Пое си дълбоко дъх, хвана ръцете на Дженифър и нежно й заговори:

— Искам да изтичаш до къщата на господин Дрейк колкото можеш по-бързо. Ще го направиш ли заради мен? Разкажи му какво се случи и го помоли да дойде бързо. Аз ще стоя тук, при Кели.

От уплашените очи на Дженифър рукнаха сълзи.

— Искам да стоя с те-е-еб. Много ме е стра-а-ах, лельо Лара.

— Мен също ме е страх, но всичко ще се оправи — опита се да каже спокойно и убедително. Погали Дженифър по главата. — Слушай. Нали чуваш Кели долу? Тя е добре. Ще доведеш господин Дрейк. Той знае как да я извади.

Когато Дженифър тръгна, Лара легна на земята. Започна да говори на Кели, да й тананика песнички, вслушвайки се във всеки звук, който да й подскаже, че детето е наред.

Така я завари Стивън. Погледна го и от очите й закапаха сдържаните досега сълзи. Отпусна се в прегръдката му. Знаеше, че там ще намери утеха. Притиснала се до гърдите му, усети как й олеква, как той й влива сили. За първи път, откакто нахлу отново в живота й, беше безумно благодарна, че го вижда!

 

 

Видът на Лара, лежаща в калта, пееща приспивни песнички, му късаше сърцето. От несвързаните приказки на Дженифър, която стоеше на стълбите и през плач му разказваше, той едва разбра нещо. Чак сега осъзна какво се беше случило. Горката Лара, сигурно си е изкарала ума! Това си личеше, въпреки погледа, който му хвърли — твърд и непреклонен. По същия начин го гледаше и когато се срещнаха край потока. Тази непокорна искрица го беше вбесявала много пъти, но днес й бе признателен.

Когато се хвърли трепереща в обятията му, той разбра с абсолютна сигурност, че престорената й твърдост крие дълбоки чувства. Въпреки гнева, въпреки отричането, тя все още го обичаше!

Разбираше и какво й е струвало не само да признае нуждата си от помощ, но и да се обърне именно към него. Нейната уязвимост го трогна. Връхлетя го яростна вълна от желание да я защити. Трябваше да й върне Кели невредима. Нямаше да я остави там, долу, за нищо на света. В името на тяхното бъдеще, за което мечтаеше! Колкото и да му се искаше да я прегърне и успокои, знаеше, че няма никакво време за губене.

— Как е тя? — попита с равен, спокоен глас и изтри сълзите от бузите й.

— Плаче… — отговори с отчаяние Лара.

— Това е добър признак — увери я той. — Значи все още всичко е наред. Оставих Дженифър с икономката и позвъних за помощ. Като пристигнат, ще видим какво можем да направим, за да я измъкнем оттам.

— Не може ли просто да пуснеш някакво въже долу?

— Твърде малка е да знае какво да прави. Положението може само да се влоши. По-добре да се отдръпнем, докато тя стои кротко, и да разберем каква е почвата отвътре.

— По дяволите! Аз разчитах на теб! Защо не направиш нещо сега? Не можем да я оставим съвсем сама!

Видя изписаното на лицето й ядно разочарование и чу гневната безпомощност в гласа й. Отведе я настрана от шахтата.

— Няма смисъл Кели да те чува как викаш. Ще я изплашиш.

Лара преглътна с усилие. Той хвана брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Мила, зная как се чувстваш. Повярвай ми. Няма нищо по-лошо от чакането. Обещавам ти, веднага щом имаме под ръка някакви средства, да сляза долу. Ако не направим каквото трябва, почвата може да пропадне.

От тази ужасяваща възможност я разтърсиха тръпки. Стивън нежно я погали по гърба.

— Не се безпокой, Лара. Това няма да се случи. Ще я извадим. Обещавам ти!

— Длъжна съм да позвъня на Томи. Той трябва да знае.

Изглеждаше съвсем като обезумяла от предстоящото обаждане. С огромни блестящи очи върху пребледнялото лице.

— Защо не изчакаш известно време, за да видим какво ще можем да направим? — предложи Стивън.

— Мислиш ли, че ще стане скоро?

— Не гарантирам, но се надявам. Обаче не стана така.

Денят трая цяла вечност. Първи дойде Лоугън и съчувствено й подаде ръка, преди да се обърне към Стивън за инструкции. Пристигнаха мъжете от града и започнаха да се съветват със Стивън, като съвсем я изолираха от обсъждането. За неин яд, жената на началника на доброволния пожарникарски отряд я отмъкна настрани. Сложи в ръцете й чаша кафе.

— Изпий това — каза Тери Симънс с присъщия си неприветлив глас. — Замръзнала си. И цялата трепериш. Не можем да те оставим да изпаднеш в шок. Кели има нужда от теб.

Лара погледна към ръба на шахтата и затърси с очи Стивън. Той й се усмихна окуражаващо и това малко я ободри. После се обърна с гръб и продължи да говори с мъжете.

В шахтата внимателно спуснаха някакъв уред за измерване и дискусията стана по-разгорещена. От доловените откъслечни думи Лара схвана, че спорят какви следващи стъпки да предприемат. Стивън явно ги беше убедил за нещо, защото кимаше доволно и мъжете започнаха да действат. Стори й се, че мина цяла вечност, преди най-после да ги остави и да отиде при нея. Търсеше да види на лицето му обнадеждаващ знак, но то беше мрачно.

— Не върви както очаквате, така ли?

— Страхувам се, че е така. Много по-надълбоко е, отколкото мислех. Шахтата не е достатъчно широка, за да може някой от нас да слезе при нея.

— Мога аз да пробвам — предложи Лара, като отчаяно желаеше да направи нещо. Представяше си колко се страхува Кели самичка в тъмното. — Проверих още преди, докато те чаках да дойдеш. Сигурна съм, че ще се провра.

Той поклати глава.

— Не, няма да можеш. Нито пък ще те пусна.

— Но защо? Стивън, трябва да направим нещо! Каквото и да е! Остави ме да опитам.

— По дяволите, Лара! Само ще се изподереш. Дори да се промъкнеш през отвора, три метра по-надолу шахтата значително се стеснява. Там не можеш да минеш. Казах ти, знам какво правя. Обадил съм се да докарат сондажна техника.

— За какво? — попита тя и се сети за спасяването на едно дете от Тексас, за което бяха писали във вестниците. — Каниш се да прокопаеш тунел до нея, така ли?

— Да, ще опитаме. Ако имаме късмет, няма да е сложно.

Но Лара си спомни, че мъчителното очакване на онова семейство в Тексас беше продължило повече от два дни. Притвори очи, сетне го погледна и попита тихо:

— Време е да се обадя на Томи, нали?

Стивън стисна ръката й. Не искаше да я лъже.

— Мисля, че да.

Би предпочела да не чува тези думи, но му беше признателна за откровеността. Опита да се усмихне по-смело, ала не можа и очите й се насълзиха.

— Боже мой, не мога да го понеса!

Стивън сложи ръце на раменете й, като настойчиво я гледаше в очите.

— Можеш! Ти си най-силната жена, която познавам. Сега искам да дойдеш с мен и да кажеш на Кели какво възнамеряваме да правим. След това ще позвъниш на брат си.

Край ръба на шахтата мъжете залисваха Кели. Лоугън лежеше на земята и свиреше весела песничка със саморъчно издялкана свирка. Същата като тази, която подари на Дженифър. Когато зърна Лара, той спря да свири и тя чу как Кели викаше за още.

— Ще ти изсвиря друга по-късно, след половин минутка. Сега леля ти Лара е тук и иска да ти каже нещо.

Лара се отпусна на колене и погледна към Стивън. Той сложи ръка на рамото й. Тя пое дъх и извика в шахтата:

— Кели, чуваш ли ме?

— Лельо Лара? — Думите ечаха като от огромно разстояние.

— Аз съм, миличко.

— Чувам те, лельо Лара, но н-н-не е-е мога-а-а да те видя-а-а — последното беше жално скимтене.

— Знам, че не можеш, бебчето ми, но аз съм тук. Съвсем същото е. И господин Дрейк е при мен. Той ще те извади от там.

— Искам да изляза сега!

Лара усети, че се усмихва на този непреклонен тон.

— Потърпи малко. Няма да е след дълго.

— Предупреди я да не се движи много насам-натам — прошепна Стивън. — Да не вземе да се плъзне по-надълбоко.

— Миличко, ще направиш ли каквото ти кажа? Постой мирно. След малко ще има силен шум, но ти не се плаши. Това са едни големи машини, които ще ни помогнат да те извадим.

— Ти ще стоиш ли с мен?

Погледна Стивън, но той поклати глава.

— Аз ще трябва да се махна за малко, но господин Дрейк ще бъде съвсем близко и ще те наглежда. Става ли?

— Искам теб! — Гласчето трепереше.

— Няма да съм далече, мъничкото ми, и съвсем скоро ще бъдеш тук, при мен.

— Обещаваш ли?

— Честна дума!

Стивън я докосна и тя се озърна. Видя, че дренажното оборудване вече е пристигнало.

— Кели, сега трябва да се дръпна. Ще се държиш смело, нали?

— Да. Довиждане, лельо Лара.

От бодрия отговор в гърлото й заседна буца. Обърна се и се озова в просторните обятия на Тери Симънс.

— Ела, момиче. Добре се справяш. Оттук нататък Стивън ще се погрижи за всичко.

— Трябва да позвъня на Томи.

— Добре, хайде да вървим.

Свикнала да носи отговорност на плещите си от ранна възраст, Лара не знаеше какво значи да разчиташ на другите. Макар в миналото да не бе разменила и десетина изречения с Тери Симънс, сега почувства, че напълно й се доверява. Беше й благодарна, че я придружи, когато поръча разговора с Томи. С треперещ глас му разказа какво се бе случило с Кели.

Той веднага схвана сериозността на положението. Слава Богу, че не се впусна в обвинения и излишна паника и да губи ценно време!

— Вземам Мегън и сме при вас с първия самолет.

Лара искаше да му вдъхне кураж.

— Ще я извадим, още преди да пристигнете.

— Всичко ще е наред. Хайде да свършваме, за да се приготвям.

— Томи! Много съжалявам! — Този път гласът й изневери и тя едвам преглътна риданията си.

— Да не вземеш да ревеш, сестричке! Трябва да се държиш, докато дойдем. Кажи на детенцето ни, че много го обичаме.

— Ще й кажа — обеща тя, като се насили гласът й да прозвучи бодро. — До скоро.

Затвори телефона и двете с Тери веднага тръгнаха обратно. Наблюдавайки рискованата операция, отривистите заповеди на Стивън и бързите действия на доброволците, тя опита да се отпусне, да не мисли за лошото, но в главата й беше пълна бъркотия. Обхвана я ужасно чувство на вина.

Ако беше внимавала повече, казваше си, това нямаше да се случи. Твърде самодоволно си бе въобразила, че фермата е безопасна. Забрави за старите шахти. Повечето от тях бяха отдавна затрупани. Но като деца, нея и братята й тези места силно ги привличаха…

— Лара… — Стивън я върна към настоящето. Беше вече почти тъмно и бързо захладняваше. Огромни прожектори осветяваха шахтата.

— Прокопахме тунел — обясни той. — Ще сляза долу да видя колко сме се доближили. И какво да правим по-нататък.

— Защо ти? — попита заядливо, като търсеше на кого да си изкара натрупаното напрежение. Като че ли отново я обзе предишната неприязън към него.

Тери Симънс я изгледа учудено. В очите на Стивън Лара видя болката, която му причини, и осъзна колко ужасно неблагодарна се показва. Въздъхна и опита да овладее обърканите си чувства.

— Извинявай. Благодаря ти.

Погледите им се срещнаха. Очакваше да види раздразнение от обидното й държане, но откри само разбиране.

— Всичко е наред — каза той. — Отивам аз, защото знам какво да правя. Другите не знаят.

Със затаен дъх наблюдаваше как мъжете започнаха да го спускат в новия изкоп, докато изчезна от поглед. С повърхността го свързваха само въжетата и здраво стискащите ги ръце.

После, с нарастващо отчаяние, гледаше как помръкнаха лицата на мъжете. Лоугън тръсна глава и се обърна настрани.

Когато видя Стивън да се появява сам, сърцето на Лара спря да бие от ужас…