Шерил Удс
Земя за двама (2)

Първа глава

От седмици къщата на Стивън беше необитаема и най-сетне Лара се поуспокои. Нямаше представа къде се губи той през цялото това време, но неговото отсъствие й донесе облекчение.

Обаче покоят, който бе намерила във фермата, беше пометен от един мъж, който не би трябвало да означава нищо за нея. По-рано присъствието му я изпълваше с блаженото удоволствие на очакването. Сега сърцето й лудо биеше всеки път, когато го виждаше да минава край потока. Разтреперваше се, дори когато видеше колата му в града.

Доверието й към него беше умряло. Защо не и любовта? Защо не и този огън в кръвта само при споменаване на името му? Защо не и болезненият копнеж, обзел сърцето й? Нямаше ли да се отърве от тях?

Понякога се самозалъгваше, че гневът е причина за силата на усещанията й. Но имаше дни, когато честно си признаваше, че не е така. Съдбата изглежда повеляваше Стивън да бъде незабравимата страст на живота й. Колкото и да се опитваше, не можеше да прогони възбуждащото вълнение, дошло с него в спокойния й дотогава свят.

Привършила сутрешната си работа, Лара седна на верандата и загледа как се стопява тъмното було на нощта, отстъпвайки пред първите бледи лъчи на зората. Това беше любимото й време. Мигове, които бяха само нейни. Отплуваха последните облачета от снощния дъжд. Хоризонтът бавно порозовя, а след това избухна в златно великолепие. Тази красота за малко я отвлече от мислите й.

Като се имаха предвид странните й настроения напоследък, добре стана, че Томи остави децата с нея за лятото, докато той и Мегън уредят преместването си в Канзас Сити. Дженифър и Кели й създаваха грижи, които щяха да я поразсеят за известно време. Техният възторг от пеперудите, та чак до тракторите изпълваше дните с безброй въпроси и детски смях. Покрай тях Лара се чувстваше по-добра, по-силна и по-щастлива. Те запълваха празнините в живота.

Защо малко по-късно да не отидат долу край потока? Стивън не бе тук, а и времето обещаваше да е идеално. Щеше да бъде чудесно прекарване и за тримата: занимателно за любопитните й племенници, а на нея щеше да й припомни детството.

Колкото и да е натоварено с работа лятото в едно стопанство, баща й винаги намираше време за такъв излет. Събуждаше нея и братята й призори и посвещаваха деня на риболов. Тя обожаваше баща си и тези дни бяха върха на нейното лято. Тогава се забравяха всички грижи и те наистина се чувстваха деца.

Имаше плискане и цамбуркане в прохладните води на потока, леденостудена лимонада в огромен жълто-бял термос, дебели сандвичи с фъстъчено масло и мармалад, сладки от овесено брашно със стафиди… Имаше състезания кой ще хване най-голямата риба и толкова много закачки и смях, че и победителят, и победените бяха еднакво доволни.

В края на деня гордо отнасяха вкъщи наловената риба и майка им я пържеше за вечеря. Всяка година казваше едно и също нещо, докато търпеливо чакаха тя да опита първото парченце.

— Кълна се! Това е най-вкусната риба, която някога съм яла. Вие, деца, сигурно знаете къде е най-доброто място в потока.

Лара винаги се съгласяваше. Всяка година това беше най-хубавата риба. Бяха позабравили вкуса на ланшната, а ароматът на тазгодишната се усилваше от възбудата.

Като реши какъв ще е планът за този ден, тя се върна в кухнята, сипа си още една чаша кафе и започна да приготвя нещата за излета. Тъкмо привършваше, когато Дженифър и Кели се появиха. Бузите им бяха зачервени от съня, а русите им коси се къдреха в безпорядък. Захапала палец, Кели се приближи до Лара и се облегна на крака й, търпеливо чакайки да бъде гушната. Беше кротка само сутрин.

Лара прегърна сладкото двегодишно дребосъче и извади пръстчето й от устата.

— Ако продължаваш да си смучеш палеца, ще вземе и ще падне някой ден! — закани се тя.

— Няма да падне — каза Дженифър. — И татко винаги така ми казваше, а пък моите си стоят. Ето, виж — и тя протегна ръце.

Лара тържествено провери наличието на двата палеца.

— Да, наистина. Просто си имала късмет. Но ако Кели не е същата късметлийка, как ще се чувстваш? А защо да не ви дам палачинки за закуска? Няма ли да е по-вкусно от палец?

Кели закима доволно и вече напълно разсънена, се заизвива да слезе на пода. Дженифър гледаше Лара с умен, сериозен поглед. Беше ясно, че е разбрала целта на този подкуп. Но желанието за палачинки печелеше очевиден превес над чувството за дълг да учи сестра си, как да се справя с хитрините на възрастните. Когато момичетата се настаниха на масата, Лара тържествено обяви намислената изненада.

— Излет! — повтори Кели, въодушевено размахвайки вилицата с парче набодена палачинка.

Лара спокойно я побутна обратно към устата й. Ако дори половината от яденето попаднеше в стомаха на дребосъка, го смяташе за успех.

— Аз пък си мислех, че не ти се иска да ходим на реката — каза Дженифър.

— Общо взето е така, но сега случаят е специален.

— И ще можем да плуваме?

— Стига водата да е достатъчно топла.

— Ще ловим ли риба?

— А искате ли?

Дженифър отрицателно поклати глава.

— Някога ловили ли сте?

— Не си ли спомняш, лельо Лара? Бях с татко веднъж. Той носеше едни гадни червеи и ги прободе с голямата кука, а на мен ми стана лошо.

Лара я досмеша, като си спомни колко беше потресен Томи от отвращението на Дженифър.

— Сега си спомням. Щом не искаш, няма да пипаш червеите. Но нали ще е забавно да хванем една голяма риба и да си я хапнем на вечеря?

Дженифър, която притежаваше ако не любовта на баща си към риболова, то поне неговата сериозна, мъдра осанка, обмисли предложението.

— Може и да е забавно.

Разочарована, Лара реши, че все пак и това е добре. Е, какво от това, ако момичетата не ловят риба? Могат да поплуват. Това нямаше да й развали деня. Нищо не можеше да й попречи да възкреси старите спомени.

Час по-късно трите вървяха през гората. Слънчевите лъчи проникваха между листата, рисувайки плетеници от светлина и сенки. Тревата беше влажна и прохладна, слънцето топло. Въздухът ухаеше с острия мирис на земя, окъпана от дъжд. Потокът беше близко, но сега разходката се удължи от вълнуващи открития. Имаше непознати горски цветя, катерици, птички… Палавниците искаха да узнаят, да видят, да пипнат.

— Това какво е? — питаше Кели може би за десети път, откакто бяха тръгнали, отскубвайки цвете заедно с корена.

— Лютиче.

— Това всеки го знае — каза Дженифър със самодоволството на по-голяма.

— Добре, всезнайке — обърна се към нея Лара. — Я ни покажи къде е север.

Дженифър се спря и се огледа наоколо с отворена уста и дълбокомислен израз. После вдигна поглед и посочи надясно.

— Там.

— И защо мислиш така?

— Защото татко ми е казвал да търся мъха по дърветата.

Лара разроши къдриците й.

— Какво ще правя с вас? Съвсем скоро ще бъдете по-умни от мен.

— Тогава аз ще ти обяснявам — обеща Дженифър.

— Искам да плувам! Ама искам сега, веднага! — обади се Кели. Явно й бяха омръзнали поученията на сестра й.

Лара я хвана за ръка. Докато Дженифър беше тиха, упорита, търпелива, Кели кипеше от неудържима енергия. Дженифър можеше с часове да прекара над книгата. Кели предпочиташе да играе с кубчета или така да се люлее на люлката, че да докосва долните клони на дъба. Лара си представяше как като порасне, Дженифър ще стане учен, а на Кели подхождаха само шеметни занимания. Как беше възможно Томи и Мегън да имат толкова различни деца?

— Тогава да се размърдаме — предложи Лара. — Каква ще е наградата за този, който стигне пръв до потока?

— Допълнителен сладкиш — извика Дженифър.

— Добре. Старт!

Чуха ромона на потока, преди да го видят. Блестящата водна повърхност се появи пред тях изневиделица. Дженифър записука от удоволствие, изтича до брега и внимателно потопи краче за проба, преди да скочи във водата и да спечели наградата. Без всякакво колебание Кели защапука след нея с дебеличките си яки крачета. След минута те весело се плискаха на плиткото. Несъмнено прогонвайки надалеч рибата, отбеляза Лара наум със съжаление.

Докато момичетата си играеха, тя постла одеялото, отвори кошницата и подреди нещата за обяд. Почете малко, съблече блузата, която носеше върху банския, и отиде при тях.

— Тук е чудесно, лельо Лара! И няма никой. Не разбирам защо не можем да идваме и друг път — изчурулика Дженифър и я напръска с вода.

Лара потрепери от хладните капчици, докоснали сгрятото й тяло. Или може би — от невинната молба на Дженифър?

— Просто не можем.

— Но защо?

Почувства как в нея се надига чувство на отчаяние и острото усещане за загуба. Това все още е земята на Денвърсови, помисли си с горчивина. Която никога не трябваше да попада в чужди ръце. Въпреки някогашната им близост, в крайна сметка Стивън беше станал не по-малко чужд от всеки друг. Струваше й се, че в действителност никога не го е познавала. Всеки месец тя заделяше пари, за да си откупи и върне земята някой ден. Но пътят до целта беше дълъг. А и не знаеше дали изобщо ще може да убеди Стивън да й я продаде.

— Лельо Лара, защо да не можем да идваме и друг път? — настояваше Дженифър.

— Наистина, защо не? — попита един коварно ласкав мъжки глас.

Като че ли мисълта за Стивън го бе извикала и той се появи. Тя надви желанието да се загърне с хавлията и да прикрие полуголото си тяло от пронизващите му очи.

— Ти? — започна объркана, а сърцето й биеше до пръсване. — Мислех, че те няма.

— Знам, че си го мислила. Иначе не би дошла тук — каза Стивън с горчива нотка в гласа.

Изненадана, тя се почувства в клопка между съзнателно подхранваната й към него неприязън и внезапно събудилото се желание. Беше безсилна да спре разливащия се в тялото й горещ поток. Не можеше да откъсне поглед от мъжа пред нея. Тази животворна синева на очите му, тази опустошителна усмивка… Не, никога не ги беше забравяла! Единствено посивелите косъмчета в тъмните къдрици загатваха за изминалото време от последната им среща. На същото това място. Както приливът откликва на Луната, така и тя усети неудържимото му привличане като някога.

— Ще си тръгваме — Лара се обърна с гръб към него, за да прикрие пърхането на развълнуваната си гръд. Започна да прибира току-що извадените за обяда неща.

Стивън взе пълната кошница от треперещите й ръце и я сложи обратно на земята.

— Толкова ли се страхуваш от мен? — прошепна. Очите му бяха приковани в често повдигащите й се гърди.

Не можеше да го погледне. Нямаше сили да срещне очите му.

— Не се страхувам, но тази земя сега е твоя. Влезли сме тук незаконно.

— Лара, не мислиш ли, че отиваш твърде далеч с тази кръвна вражда? — каза с леко нетърпение в гласа. — Довършете си излета. Остави момичетата да се позабавляват. Винаги сте добре дошли тук.

— А ти ще си отидеш ли? — Въпросът беше пряк и груб, но нужен.

Устните му се изкривиха в неясна усмивка.

— Както каза, тази земя сега е моя.

Дързостта на отговора не би трябвало да я изненадва. Дори да се беше надявала да се е променил през изминалите години, ето доказателството, че този човек е непоправим. Беше добре дошла тук, но само ако приеме присъствието му!

— Ти кой си? — изникна внезапно Дженифър, а след нея и Кели. Треперейки, със стичаща се по тях вода, двете стояха до Стивън и го гледаха. Лара бързо скочи да ги увие с хавлиите.

Той се наведе към тях и се представи.

— Аз съм Стивън Дрейк. А вие кои сте?

— Аз съм Дженифър Денвърс, а това е сестра ми Кели. Това е леля ми Лара. Познаваш ли я?

Той хвърли многозначителен кос поглед към Лара.

— Да, познавам я от много отдавна.

— Твърде отдавна… — прошепна Лара.

Стивън се престори, че не чу. Преднамерено съсредоточи внимание върху децата.

— Виждам въдица, но никаква риба. Нищо ли не хванахте?

— Да се лови риба е противно! — заяви Дженифър.

— Противно е! — обади се като ехо Кели.

— Сигурно не го правите както трябва — каза той. — Искате ли да ви покажа как става?

Взе въдицата и, преди Лара да успее да възрази, се отправи нагоре по потока. Момичетата само хвърлиха бегъл поглед за позволение и тръгнаха след него. Тя наблюдаваше внезапно възникналия им интерес към кукичките и червеите с нарастващо раздразнение. Не само че умело осуети бягството й, ами сега се стараеше да спечели племенничките й. И личеше, че се справя добре. Трябваше да настоява да си тръгнат. Стивън не би могъл да направи сцена пред децата.

Смехът им стигаше до нея през неподвижния въздух. Изпита внезапна болка от нещо, което можеше да се нарече само ревност. Боже мой! Колко бързо се нагоди той! Колко естествен беше с Дженифър и Кели, като че цял живот е забавлявал малки деца. Това й напомни за времето, когато точно тук си говореха за семейството, което двамата ще имат. Представи си децата на Стивън, сякаш ги виждаше. Момчето — малко копие на хубавия си баща — усмихнато, чаровно, мъжествено грациозно. Момичето — красиво, дръзко и жизнено.

Неочаквано силни възторжени възгласи прекъснаха мислите й.

— Лельо Лара! Ела бързо! Хванах една риба! — Дженифър и Кели възбудено подскачаха, уловени за ръце. Докато откачаше десетсантиметровата рибка от куката, Стивън нежно ги наблюдаваше.

— Ще си я сготвим за вечеря, нали? — помоли се Дженифър.

Лара и Стивън се спогледаха.

— Миличко, та тя е твърде малка — каза той. — Няма да ни стигне и за една хапка. Ако я пуснеш обратно, ще порасне и ще стане голяма риба.

Дженифър замислено погледна своя улов.

— Малка е — съгласи се. — Какво да я правя, лельо Лара?

— Това ти ще решиш, но ми се струва, че господин Дрейк е прав. Тази рибка е бебе. До другото лято ще порасне и можеш да опиташ пак да я хванеш.

Дженифър хвана гърчещата се рибка за опашката и я загледа в окото.

— Добре — рече накрая. Направи няколко крачки във водата и нежно я положи в потока. — Довиждане, рибке!

Кели, с все по-мрачен израз, сложи палец в устата си.

— От всички тези рибешки приказки много огладнях. Искате ли да обядваме? — предложи Лара, за да ги утеши.

— И господин Дрейк ли? — попита Дженифър.

— Мисля, че господин Дрейк си има работа.

— О, нямам нищо неотложно — той посрещна погледа й спокойно и с открито предизвикателство.

— Може да си разделим моя сандвич — предложи Дженифър.

Лара въздъхна и отстъпи пред неизбежното. Разпредели сандвичите и лимонадата, като внимателно избягваше да среща погледа на Стивън. Първата хапка от сандвича заседна в гърлото й и вероятно щеше да остане там. Не можеше да яде.

Внезапно горещи пръсти опариха нейните. Стивън взе сандвича от ръцете й.

— Ако нямаш намерение да го ядеш, ще го изям аз.

— Стивън… — започна тя безстрастно. После се изгуби в очите му…

Колко пъти й беше отмъквал последната хапка от сандвича, последната глътка! Едно време това беше шеговита игра между двамата и ако не искаше да умре от глад край него, тя трябваше да се научи да яде по-бързо. Стивън се засмя звучно. Изглежда си бе спомнил същото. Стори й се, че нарочно и се подиграва.

— Време е да си тръгваме. Децата трябва да спят следобед — започна припряно да раздига остатъците от обеда.

— Те вече почти са заспали. Защо да ги безпокоим? — обади се той.

— Банските им са мокри. Могат да настинат — това беше най-доброто извинение, което й хрумна, за да не си признае, че само тя иска да си тръгва.

— Лара, двадесет и пет градуса е! Не могат да настинат.

— Но те са на сянка.

— Лара! Толкова ли е страшно да поседиш малко с мен? Имаме какво да си кажем.

— Аз нямам какво да ти кажа — упорстваше тя.

Той избухна в смях, който премина като гореща тръпка през тялото й.

— О, съмнявам се! Мисля, че имаш доста неща за казване. Ами всичко това, което не изрече преди единадесет години? А също и онова, дето искаше да ми кажеш в банката, когато купих тази земя? Започни от там и после ще продължим.

— Аз лично се опитвам да не държа такъв език пред децата.

Той отметна глава и се разсмя на превзетия й тон. Без да иска, й се прищя да се разсмее заедно с него, искаше да забрави болката и гнева, сякаш никога не ги е имало.

Той явно почувства объркването й и използва спечеленото предимство.

— Не мислиш ли, че можем пак да бъдем приятели? Поне да опитаме.

Приятели? Каква бледа дума за чувствата, които някога изпитваше към него! „Душеприказчик“ щеше да е по-вярна дума. Дори „любовник“ щеше да бъде по-точно. Наистина, бяха започнали с приятелство. Би ли посмяла, би ли позволила всичко да се повтори? Та нали е сигурна, че го мрази? Всичко се объркваше, само щом го зърнеше.

— Мисля, че би било грешка — отвърна накрая. — Нали някакъв древен философ беше казал, че „дори Бог не може да промени миналото“?

— Аз не искам да го променяме. Само искам ние двамата да се научим да живеем с него.

— Аз живях с него всеки ден през последните единадесет години. Не е нужно ти да ми припомняш миналото — извика гневно тя, без да мисли за последствията от направеното признание.

Той въздъхна. Протегна ръка да я докосне, но тя рязко се отдръпна.

— О, Лара! Нима съм те наранил толкова жестоко? Прости ми! Не съм го искал.

Очите й се замрежиха от внезапно бликнали сълзи. Не искаше той да ги види и се изправи.

— Твърде късно е за извинения, Стивън. А от твоето съчувствие изобщо нямам нужда. Живей си твоя живот и ме остави аз да живея своя.

Той застана до нея. Преди да е разбрала намерението му, прокара пръсти по устните й. Това докосване й подейства като удар, разтърси я отгоре до долу.

— Не мога да го направя, любима. Повече не — гласът му звучеше примирително, но в очите му имаше решителност.

Тя много добре познаваше този поглед, който я накара да изтръпне.

— Трябва! — каза тя с отчаяние. Бе като молба за помилване. Но преди да й отговори, знаеше, че молбата й ще бъде отхвърлена.

— Не! Няма да стане!

Лара не можеше да понася повече.

— Дженифър! Кели! Събуждайте се, момичета! Време е да се прибираме.

Те се бавеха, невъзможно се бавеха! Всеки миг, докато ставаха и се приготвяха, опъваше нервите й. Ръцете й трепереха. С ленив интерес Стивън наблюдаваше нарастващото й безпокойство. Това само усилваше чувството й за хванато в примка животинче с пърхащо от ужас сърце.

Той мълчаливо проследи с поглед как се отдалечава с децата по горската пътека. Тя усещаше погледа му върху себе си. С учудване си мислеше за тъгата, появила се за миг върху суровите черти на лицето му. После се сети за непоклатимата решителност в очите му и я побиха тръпки. Едва сдържаше желанието си да побегне. Инстинктивно усещаше, че той няма лесно да се предаде. Никога не го бе правил. Беше мъж, който си поставяше ясни цели и ги постигаше с дяволска решителност. Днес й бе дал само една кратка отсрочка!