Шерил Удс
Земя за двама (11)

Десета глава

Дантела от сенки и лъчи играеше по моравата. Зазоряваше се и розови ивици оцветяваха хоризонта. Лара седеше в люлката на верандата. Обикновено люлеенето я приспиваше, но тази нощ тежки мисли разбъркваха съзнанието й и успокоителният ритъм нямаше ефект. Отказа се от мисълта за сън. Реши просто да се наслаждава на плахия ветрец и да обмисли последния обрат в събитията на бурната връзка със Стивън.

От часове отново и отново премисляше неговото предложение, опитвайки се да разбере целта му. Пак същото! Явно нямаше да се откаже от желанието да притежава земите на Денвърс. Искаше й се да вярва, че през последните няколко седмици между тях се случи нещо значително. Много пъти през това време той се опитваше да покаже своята лоялност и да я спечели отново. Плътските му желания я объркваха от самото начало, но на него му вършеха работа. О, каква работа му вършеха! Използваше тялото й, а тя глупачката, се опияняваше от ласките му!

Желанието да вярва в него бе чиста самозаблуда. Беше пренебрегнала инстинкта за самосъхранение. Всички казваха, че не е възможно през тези единадесет години Стивън да е копнял за нея. Нямаше значение какво твърдеше той.

В крайна сметка, не ги беше разделило трагично събитие или природно бедствие. Той сам избра раздялата. Даже когато се появи преди три години, не направи и опит да я спечели отново. Явно от негова страна нямаше никакви чувства. Защо пък да няма? Пламнала слабо, надеждата мигом угасна — може би беше намислил нов пъклен план? Той беше задигнал хиляди декари земя през годините на беднотия, като купуваше от семейства, останали без средства.

Човек, способен да трупа капитал от чуждата мъка. Достатъчно нагъл, за да опита всичко. Колко далеч би стигнал? Женитба? Навярно ще продължава да се бърка в личния й живот и да чака финансовия й крах.

И за негова радост, може би нямаше да чака дълго. Единствената й надежда бе, че дотогава ще го застигне божието наказание.

Нейният баща беше фалирал преди единадесет години. Връщайки се назад във времето, тя разбираше, че въпреки опустошителното торнадо, фермата сега е в много по-добро положение от тогава.

Стивън не знаеше, че е завършила вечерни курсове по агрономство. Учеше здраво и много напредна през последните няколко години. Нейните житни поля даваха най-добрата реколта в района. Вложи много за машини и технологии. Наемаше скъпо платени, но добри работници. И въпреки разходите, влогът в банката растеше. Дори Стивън й каза, че господин Хогън се гордее с нейните постижения. Колкото и необичайно да е, банкерът отказваше допълнителните й вноски. Парите щяха да потрябват напролет за ремонт на машините и за семена. Тази година дори можеше да получи втора реколта. Но сега спестяванията щяха да се стопят.

Беше си обещала един ден да събере достатъчно пари, за да откупи земята си от Стивън. Принудена да я продаде, проклинаше деня, в който стори това. Но вече нямаше да се поддаде на неговия чар и да направи непростима грешка, като му продаде и останалата земя!

Телефонът отново зазвъня. Беше я тормозил цяла нощ и се опита да не му обръща внимание. Ала той звънеше настойчиво и тя не издържа и рязко вдигна слушалката.

— Остави ме на мира! — изхриптя в нея.

— Лара? — Връзката беше лоша и гласът на Тери Симънс звучеше прегракнало.

— О, Тери! Извинявай! — позна я Лара.

— Добре ли си?

— Не чак толкова — призна честно.

— Чух, че торнадото е минало край вас. Как сте там?

— Къщата и другите постройки са в ред. Най-много пострадаха нивите.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, благодаря. Сега отивам в града да се погрижа за някои неотложни доставки. Ще се отбия и при господин Хогън, за да проверя колко съм загазила.

— Искаш ли да обядваме заедно? Това ще те разсее.

Лара се поколеба, но реши, че има нужда от мълчаливото присъствие на Тери или от нейния майчински съвет.

— Съгласна съм. По обяд в „Бюмон“.

— Добре, ще се видим там.

Веднага щом се приготви, Лара взе колата и се отправи към местната община, за да провери текущите покупко-продажби на земя.

Там намери Франклин Денисън. Очила без рамки красяха големия му тънък нос. Беше потънал сред дебелите прашни томове с документи. Когато му заговори, той се стресна, но бързо я позна и се усмихна.

— Лара, какво те води насам? По това време на годината рядко идваш в града. Обикновено си заета със стопанството. Децата още ли са при теб?

— Не, върнаха се в Канзас Сити при Томи и Мегън.

— Сигурно са пътували дълго. Сега семействата живеят разделени, ако питаш мен — поклати той глава неодобрително.

— Това е добра възможност за Томи и, да ти кажа истината, мисля, че иска да се освободи от моята опека. Нещо повече, не обича фермерския живот и има собствени идеи как да си изкарва хляба. Докато беше тук, си блъскахме главите какво да правим с него. Грег е различен. Щом започне сеитбата, идва и помага през цялото време. Ако, разбира се, това не пречи на работата му като художник в Колумбия.

— Не мога да повярвам, че това момче си вади хляба на артистичното поприще. Вашият баща не можеше да изкара права бразда, камо ли да начертае права линия. А майка ти беше прагматична жена.

— Но когато мама почина, аз намерих някои от нейните скици. Драсканици, както ги наричаше тя. Бяха добри. Жалко, че е нямала възможност да развие таланта си.

— Семейството беше всичко за нея. Щеше да се гордее с теб, Лара. Благодарение на теб, братята ти станаха мъже. Един ден ти ще бъдеш добра майка.

— Направих каквото можах — прекъсна го рязко тя, загубила търпение от празните му приказки.

Франклин веднага усети промяната в тона й.

— Не си дошла тук само да си побъбрим, нали? Кажи, с какво мога да ти бъда полезен?

— Искам да погледна регистрите за прехвърлянето на земи.

— Та те са толкова много! Кой период те интересува?

— Последните пет години, може би.

— Какво по-специално ти трябва?

— Нищо особено. Имам само някои подозрения и искам да проверя.

Два часа по-късно вече беше изтощена, отегчена и очите й се премрежваха от ровенето в папките. Името на Стивън фигурираше в много актове за собственост. Но ровенето се оказа безсмислено. Не можа да намери никаква закономерност в действията му. Основната му дейност преди единадесет години беше градското строителство, но той се беше хвърлил и в изграждането на търговски центрове.

Благодари на Франклин, прекоси улицата и влезе в редакцията на вестника. Питър Грим, редактор на седмичника, й беше съученик. Завършил журналистика в Охайо, сега работеше в едно от издателствата, основани от баща му. Фамилията Грим притежаваше почти всички вестници в северозападната част на щата. Намери Питър в печатницата отзад. Разглеждаше коректурите на последното издание.

— Май си зает? — попита, когато той вдигна поглед и я видя.

— Мат е грипав. Кажи ми кой се разболява от грип през лятото! Грип се хваща през февруари, когато си струва да седиш пред камината с чаша горещ чай или купичка пилешки бульон. А сега какво? Лежиш и чакаш треската да мине.

— Неговото отсъствие означава ли, че ти ще набираш броя?

— Ами кой? Ако искам вестникът да излезе утре. Ще ми помогнеш ли?

— С удоволствие. Но не те ли е страх, че ще поместя новината за големия пожар до нечий некролог на страница шеста?

— Хич не ме е грижа. Ако няма да ми помагаш, за какво си дошла тогава? — Гласът му прозвуча отпаднало.

— Дойдох да те измъкна на чаша кафе. Малко да се разведриш.

— И холандско сирене? — очите му светнаха. — Не ме дразни, Лара Денвърс! Станал съм в ранни зори и съм само на тази рядка помия, която жена ми нарича кафе.

— Само за да ти покажа колко съм добричка, отивам да ти купя истинско кафе — усмихна се Лара.

След двадесетина минути, с усмивка на задоволство и признателност, Питър дояждаше второто парче холандско сирене. Налапа последната хапка и отпи яка глътка от скъпото и ароматно кафе на Бюмон.

— Така-а-а. Сега съм на твое разположение.

— Има ли някакво раздвижване в областта тези дни? — запита направо Лара.

— Няколко търговски центъра, кантори на главната улица. Можеш да ги видиш. Нищо особено. Защо питаш?

— Имам предвид нещо, което тепърва се готви. Нещо голямо. Да речем, някакво строителство. Чувал ли си подобно нещо?

— А ти какво си чула? — Погледна я изпитателно.

— Не се опитвай да смениш ролите! Сега те разпитвам аз.

— Извинявай — усмихна се Питър тъжно. — Професионална деформация. Дай да помисля. Има само слухове. Всеки иска да купува земя, но не съм чул нищо сериозно. Нищо, за което да съм толкова сигурен, че да го публикувам.

— Но надаваш ухо за клюките?

— Наистина са клюки, Лара.

— За кого се отнасят?

— За какво ти е всичко това? Все още не си забравила, нали?

— Забравила? Какво?

— Стивън Дрейк и това, което направи с теб.

— Ти пък какво знаеш? — изгледа го объркано.

— О, за Бога, Лара! Живеем в малък град. Освен това, бях най-добрият приятел на Томи. Знаех, че Дрейк си замина. Видях те как изглеждаше, преди да отидеш в колежа. Ходеше като отнесена. А когато майка ти умря и ти се върна, нищо не се беше променило. Болката още живееше в теб. Надявах се вече всичко да е забравено. Особено когато ви видях да се разхождате двамата по полето. Нали си спомняш? Когато Кели падна в шахтата.

— Аз ще тръгвам.

— За какво бяха всичките тези въпроси?

— Само питах — опита да се измъкне тя.

— Тези ги разправяй на някой друг! Не ме прави на луд. Позволи ми да ти дам малък съвет, Лара. Изобщо не мисли да започваш връзка по същия начин, дори с него. Сега всички го познават. Мъж на място. Помогнал е на много хора и не е искал нищо в замяна. Ако искаш да знаеш повече за плановете на Стивън, питай самия него. Недей да тормозиш приятелите си, които са и негови приятели.

— „Питай самия него“ — мърмореше тя, пресичайки улицата към „Бюмон“.

Това би било директен удар и вероятно щеше да има резултат. Но можеше ли да му вярва? Между другото, идеята да се изправи очи в очи със Стивън я плашеше. Само мисълта, че ще бъде с него в една стая, я караше да потреперва. Макар че ако беше откровена пред себе си, причината нямаше да бъде само гнева й.

— Я да видим кой те е ядосал така? Няма значение. И все пак, нека позная. Стивън, нали? — заговори Тери, хващайки я под ръка.

— Какви ги приказваш? Нима не знаеш, че загубих голяма част от реколтата?

— Разправяй ги на някой друг! Ти можеш да понесеш и най-страшните изпитания. Не-е-е. Това е някаква любовна история. Какво ти е сторил?

Лара се зачуди дали да се засмее или да заплаче от предположенията на Тери. Все пак, реши да сподели. Не си струваше да звъни на Том и Мегън, за да обсъждат въпроса. Предварително знаеше какво ще я посъветват — да зареже фермата и да продължи образованието си, че ще бъде кръгла глупачка, ако откаже помощта на Стивън, без значение какви са мотивите му.

— Иска да продължа да уча медицина — каза с дълбока въздишка.

Тери се ококори и сви устни в недоверчива усмивка.

— Е, добре, Тери. Не ми вярвай. И аз знам, че звучи неправдоподобно. Но работата е още по-невероятна. Той ми предложи пари и тъй като аз отказах, поиска да купи стопанството.

— Започвам да разбирам. Не искаш да продаваш. Дори ако получиш професията, за която си мечтала.

Лара поклати глава.

— Вече не съм сигурна дали искам да следвам. Проиграх този шанс. Преди време действително исках да стана лекар. Сега истината е друга. Искам да бъда фермер, защото ми харесва. Това е моята професия!

— И ти ми казваш това, след като целият ти труд за тази година е почти унищожен? Е, тогава съм готова да ти повярвам. Но защо не го кажеш и на Стивън?

Лара не можа да сдържи бликналите сълзи. Думите засядаха в гърлото й.

— Не съм сигурна, че Стивън ми мисли доброто. Струва ми се, че иска фермата.

— О, Боже, не думай! — възкликна тихо Тери.

— Там е работата.

Изведнъж нечия ръка се отпусна на рамото на Лара. Веднага разбра чия е. Щеше да го разбере, където и да се намираше. А и Тери гледаше като дете, хванато да бърка в буркана със сладко.

— Лара!

Беше Стивън. За нейно учудване, зад кроткия тон прозираше сдържан гняв. Тя се осмели да хвърли поглед назад. Зърна непреклонната сила на неговите рамене и металния блясък в очите му.

— Имаш ли нещо против, ако ти я отнема? — попита той учтиво и в същото време затегли Лара навън.

Хватката беше желязна и тя не можеше да се противопостави със сила.

— Не искам да ходя никъде с теб! — просъска, докато Тери кимаше в знак на съгласие.

— Охо, ще дойдеш и още как! — изръмжа злобно през стиснати зъби. — Освен ако не искаш да правим скандал тук!

Докато излизаха от „Бюмон“, Лара го гледаше свирепо и опитваше да се освободи от ръката му. Ако Стивън я познаваше по-добре, щеше да знае какво означават вирнатата глава и твърдо стиснатите й устни. Едва на улицата успя да се освободи от него.

— Не прави никога повече това с мен! Ако имаш да ми казваш нещо, обади ми се по телефона, за да си уредим среща.

— Миналата нощ ти звънях през час. Може би телефонът ти е повреден?

— Не! Не исках да говоря с никого!

— Тогава не обвинявай силовите ми методи! Разбра ли? Къде би искала да довършим този разговор?

— Изобщо не искам да го започвам!

— А аз не те питам дали искаш, или не! Трябва да говорим! Ако ти не избереш място, ще го направя аз!

— И тук е добре.

— Не можем да разговаряме насред улицата! — хвана я отново за ръка и я повлече след себе си. — Изглежда ще трябва да те нося до градския парк. Това нямаше да се случи, ако беше по-сговорчива.

— Аз съм сговорчива! А ти си арогантен, твърдоглав кучи син!

— Внимавай! — предупреди той. — Търпението ми се изчерпва!

— А моето отдавна вече е изчерпано!

Спряха до една пейка.

— Може би предпочиташ да отидем до любимото ти дърво?

— Тук е добре — тя застана на прилично разстояние от него.

— Да започнем от снощи — продължи той. — Защо посрещна предложението да купя земята ти с такова раздразнение?

Лара упорито мълчеше.

— Не ме карай да губя търпение, Лара!

— Не виждам защо трябва да го губиш.

— Лара! — Гласът прозвуча злокобно.

— Добре, какви са причините да воюваш с мен?

— Причините ли? — В погледа му се четеше истинско недоумение.

— Защо направи това предложение?

— За да можеш отново да учиш! — в думите му нямаше и следа от колебание. — Затруднява ли те?

— О, да! Да уча! — едва сдържаше гнева си тя. — За готвачка! На кого ги разправяш? Не ме мисли за глупачка! — натърти ядно. — Не обикаляш наоколо да купуваш земя от човеколюбие. Ти си бизнесмен. Правиш всичко само ако ти е изгодно. От единадесет години се опитваш неуспешно да се докопаш до земята ми. Прелъсти ме — мен, невинното дете, пак с тази цел! Нито за миг не искам да ти повярвам, че сега е друго! Вълк козината си мени, но нрава — не!

Беше пребледнял като платно. Само бузите му пламтяха. Скочи на крака и застана срещу нея. Погледът му я разкъсваше.

— За такъв ли ме мислиш? — макар и приглушен, гласът му изплющя в настъпилата тишина като камшик. — Смяташ, че съм способен да те използвам за мои лични интереси?

Завладя я несигурност, но посрещна с привидно спокойствие избухването му.

— Да!

— Виждам — поклати той глава и гневът се смени с тъга, а гласът му се снижи до шепот. — Изобщо не ме познаваш!