Амбър Кей
Обладана от любов (6)

Пета глава

Бог му е свидетел — тя беше негова. Ян усети, че десният му клепач играе и колкото и да се опитваше да превъзмогне нервния тик, не успяваше.

— Знаеш ли къде може да е отишла. Стоктън?

Джошуа Стоктън заклати глава като разярен бик, който се готви да нападне.

— Няма къде да отиде. Няма и много пари, освен ако…

Стоктън изхвръкна от стаята. Без да иска разрешение, Ян си наля още една чаша и я пресуши на един дъх. Щеше да намери Джули, дори ако това му костваше живота. Без зестрата й кланът Макфий бе обречен на гладна смърт, а той щеше да бъде принуден да емигрира. Нямаше да го допусне. Макфий никога нямаше да постъпи с хората си така, както Сатърленд със своя клан. Никога!

— Взела е домашните пари — изрева Стоктън, а тялото, му се тресеше от гняв. Лицето му се изкриви в жестока усмивка. — Но няма да стигне далеч.

Ян се взираше в чертите на бъдещия си тъст и за пръв път го впечатли твърдият блясък в нефритовите му очи и издълбаните линии по бузите му. Може би Джули имаше основателни причини да не иска брак по сметка. Изглежда баща й едва ли се бе отнасял много добре с нея. Но отношението й щеше да се промени веднага, след като се оженят.

Беше сгодена за него и щеше да се омъжи за него.

— Значи — каза Ян, — има пари, но те не са достатъчни, за да отиде далеч. Но колко далеч?

— Зависи с какво пътува.

Ян се почеса по бузата.

— Има ли някой, който би могъл да я види като заминава? Някой от прислугата?

Стоктън сбърчи вежди.

Ян пристъпи към прозореца и се опита да си спомни всички слуги, които бе виждал по време на гостуванията си.

— Какво мислиш за момичето, което ми отвори? Дребничка, руса, закръглена, с гърлен глас.

— Коя е тя?

Ян се обърна и погледна Стоктън. Този човек не познаваше дори собствените си слуги, нито пък знаеше какво вършеха.

— Къде е кухнята? Аз ще я намеря.

Беше изгубил търпение.

Откри я много лесно — свита в единия ъгъл на кухнята с лице бледосиво като пепел.

Съжалението притъпи малко гнева му.

— Момиче, няма да те бия, но трябва да ми помогнеш.

Тя се изправи и направи реверанс, който не бе нищо повече от едно неумело приклякване.

— Милорд?

Ян се опита гласът му да прозвучи колкото може по-спокойно.

— Как се казваш?

— Сузи, милорд — тя направи още един нескопосан реверанс.

— Знаеш много добре, че мис Стоктън е заминала. Затова и беше толкова притеснена, когато ми отвори.

Тя кимна. Продължаваше да го гледа с кръглите си, широко отворени очи. Приличаше на животинка, хваната в капан, която очаква смъртта си всеки момент. Що за човек беше Джошуа Стоктън? Какво толкова знаеше това момиче, което се страхуваше да му каже.

— Знаеш ли къде замина господарката ти.

Тя отмести поглед от неговия и раменете и се потръпна.

— Няма да ти направя нищо, Сузи, но трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

Тя преглътна.

— Какво ще й направите?

Гневът отново се надигна в Ян и очите му се присвиха. Какво ли бе казала Джули на това момиче.

— Разбира се, че няма да направя нищо лошо на мис Стоктън. Аз ще се женя за нея.

Но първо ще я укротя.

— Това нищо не значи.

— Какво искаш да кажеш. Сузи?

— Господарят й е баща, но я измъчва. През цялото време.

Разговорът с момичето нямаше да бъде от най-лесните, но тя се държеше така заради Джули и Ян усети някакво уважение към тази невзрачна слугиня, която обаче не се сплашваше лесно. Съвсем несъзнателно се запита с какво е могла годеницата му да си спечели такава преданост.

— Нямам представа, Сузи. Ако ми кажеш къде мога, да намеря господарката ти, ще те взема с мен. Можеш дори да дойдеш с нас, след като се оженим.

Слугинята размисли и бавно кимна с глава.

— Замина с преподобния Уортингтън.

Ян не откъсваше погледа си от нея, за да открие дали не хитрува — неспокоен поглед или някакво нервно движение по не забеляза нищо такова. Съвсем внимателно като се опитваше да не издаде вълнението си, той попита.

— Кой е преподобният Уортингтън и защо е избягала с него?

Сякаш доловила заплахата, скрита зад равния му глас, Сузи отново се сви в ъгъла.

— Казахте, че няма да й сторите нищо… като на мен.

Ян издиша бавно.

— Няма. Аз свято държа на дадената дума.

— Заминаха за някакво място в Шотландия. Да се женят.

Никога досега не бе завладяван от такава ярост. Кръвта му кипна. Юмрукът му се стовари върху дъбовата маса до тях и грамадните чаши подскочиха във въздуха.

— Да върви по дяволите!

* * *

Сигурно така изглежда адът — мислеше си Джули, захлупила лице в леглото. Струваше й се, че е минала цяла вечност. Не защото странноприемницата „Старата камбана“ бе долнопробна, а поради постоянния ужас, че ще я хванат. Искаше да вземат следващия дилижанс, но Дейвид беше настоял да спрат и да си починат през нощта.

От нерви не я свърташе на едно място и тя скочи да оправи леглото, като избута Рижата Пампкин, свита на кълбо в чаршафите. Котката хвърли един жаловит поглед, придружен с кратко измяукване, преди да се надигне и да събере и изпомачка завивките. Доволна, че всичко отново е както трябва. Рижата Пампкин притихна с блажено мъркане.

Джули я почеса под муцунката, след което наметна пелерината си, защото студът все по-настойчиво проникваше в стаята. Дръпна тежката кретонена завеса и надникна през мръсните стъкла на прозореца към мястото, където спираха каретите.

Луната все още не се беше скрила и хвърляше достатъчно светлина, за да се види какво става долу. Няколко момчета от пощата — с ботуши и шпори — се мотаеха сънени и се готвеха да посрещнат пощенската кола. Току-що беше пристигнала някаква карета и конярите сменяха конете.

Тя въздъхна. Трябваше да поспи, в противен случаи утрешното пътуване с дилижанса (не беше изключено да седнат на покрива) щеше да подложи издръжливостта й на изпитание. Още тази вечер бе на ръба на изтощението.

В този момент долу профуча самотен ездач и прикова умореното й внимание. Поради голямото разстояние и измамната сребърна светлина тя не можа да различи добре чертите на конника, но нервите й се изпънаха до скъсване. Ръцете й изстинаха, а пръстите й трескаво заопипваха рамката за резето, с което беше затворен прозореца.

— По дяволите! — измърмори тя, когато нокътят и се счупи.

Но прозорецът беше отворен и тя се наведе колебливо навън, а хладният нощен вятър облъхна влажната и кожа.

Конникът седеше гордо изправен на седлото, без да издава никакви признаци на умора, въпреки че конят му се препъна на два пъти, преди да спре. Широките рамене, изправената високо глава — всичко предвещаваше пълен провал на плановете й. Той свали шапката си и бледата лунна светлина посребри абаносовата му коса.

Как я беше намерил?

Тя се махна от прозореца, олюля се и се подпря на масата. Последното, което можеше да желае сега, бе да я открие шотландецът. Ян Макфий щеше да провали всичко.

Но наистина ли е чак толкова лошо? — нашепваше някакъв вътрешен глас в нея. Сърцето й вече биеше неудържимо, а сетивата й бяха изострени, както нито веднъж не се бе почувствала по време на пътуването с Дейвид.

Тя стисна очи и се опита да отхвърли те тези мисли. Дейвид беше този, които я обичаше и който щеше да я защити.

Дейвид беше на третия етаж. Трябваше да го намери!

Тя се завъртя и се втурна навън. Вземаше по две стъпала наведнъж, а сърцето й всеки миг щеше да изхвръкне. Обезумяла, тя заудря по първата врата, която се изпречи пред погледа й, като се надяваше, че Дейвид ще е вътре. В отговор на ударите й вратата отвори някакъв раздърпан мъж, който се мръщеше сънено насреща й.

Тя надзърна вътре и видя на близкия стол същото расо, което Дейвид носеше в квартирата си в Лондон. Без да се колебае, Джули се стрелна покрай човека и се закова пред грамадното легло, в което лежеше Дейвид, току-що събуден.

— Дейвид! — тя сграбчи ръката му и я разтърси. — Трябва да тръгваме. Побързай! Шотландецът е тук!

С размътен от съня поглед и изкривена нощна шапчица, Дейвид се надигна на лакът.

— Мис Стоктън! Джули, успокой се!

— О, Дейвид — пръстите й се забиха в ръката му. — Ян Макфий току-що пристигна. Долу е. Дошъл е да ни спре.

Все още сънен Дейвид се откопчи от ръката й.

— Сигурно си се припознала. Още не е съмнало.

Джули го гледаше стъписана и се чудеше какво ли е в състояние да го размърда.

— Казвам ти, току-що видях шотландеца! Ще ме принуди да се омъжа за него, освен ако не се махнем, преди да ни е открил.

В одухотворените кафяви очи на Дейвид припламна някакво чувство, което някой непредубеден човек би взел за отвращение. Но Дейвид я обичаше. Беше обезпокоен, че както е възбудена, би могла сама да си навреди.

— Моля те, Джули, успокой се! Сигурно грешиш. Баща ти в никакъв случай не би изпратил този човек след теб. Не е уместно. Толкова си се уплашила, че си взела фигурата на баща си за другия.

Той се облегна на възглавницата и издърпа завивката до брадичката си, но погледът му се разколеба като видя изражението на лицето й.

— Естествено, че не съм се объркала — отговори тя с нарастващо нетърпение.

— Добре — вниманието му неохотно се върна към нея. — В такъв случай трябва да се пребориш със собственото си въображение. Напълно съм убеден, че баща ти ще тръгне след теб сам, няма да праща някакъв непознат мъж.

Тя стисна зъби и отмести погледа си от него, като се опитваше да се овладее. Много добре знаеше кого бе видяла. Но Дейвид явно не й вярваше.

Той въздъхна.

— Ако обичаш, Джули, би ли излязла за минутка. Ще се облека и ще те придружа до стаята ти. Ще изчакам да се облечеш и ще седнем да поговорим.

Той мислеше, че тя е превъзбудена. Не й вярваше. Нямаше да може да избяга. Ян Макфий щеше да ги намери. Ужасът я заля като ледена вода. Трябваше да избяга! Очите й гледаха умолително Дейвид.

— Моля те! Трябва да бягаме, преди да ни е открил!

Дейвид потупа ръката й с намерение да я успокои, но този жест я разгневи още повече.

— Ей сега, Джули. Сигурен съм, че всичко ще се уреди разумно. Пътуването беше продължително и доста изморително.

Тя отчаяно го погледна, сломена от безсилието, което започваше да я завладява. Дейвид беше нерешителен и предпазлив човек, който никога не се втурваше в нещо, включително и в любовта. Това беше едно от качествата му, което я беше привлякло, което я караше да мисли, че с него ще бъде в безопасност. Сега трябваше да му се довери и да го остави той да я защити от шотландеца, защото беше повече от ясно, че Дейвид не вярва, че са открити.

Тя покорно наведе глава, което й костваше неимоверни усилия, излезе от стаята и зачака, като от време на време изтривайте овлажнелите си длани. Когато най-сетне той се появи, съпроводен от грубите ругатни на другия мъж, за когото Джули бе забравила в суматохата, тя се остави да я поведе надолу по стълбата към втория етаж.

Ян чу стъпките им, още преди да види жълтия отблясък от свещта в ръката на Дейвид. Дъхът му изсвистя през стиснатите зъби. Знаеше, че и сто години да живее, няма да забрави този момент.

Беше облечена в дълга синя нощница, която се влачеше по пода и очертаваше пищните извивки на бюста и бедрата й. Гърдите й се повдигаха при всяко поемане на въздух. Косата й падаше по раменете като зряла пшеница, а едната й ръка се повдигна да отметне няколкото паднали върху лицето й златни кичури, които неудържимо го привличаха. Някакъв друг мъж държеше ръката й.

Гневът, който се надигна в гърдите на Ян, напираше да избухне в помитаща ярост. Камшикът в ръцете му се пречупи.

При резкия звук, разцепил мъртвилото на странноприемницата, Джули подскочи. Погледът й — досега прикован в краката й — се стрелна към лицето на Ян.

— Ти! — дъхът й секна и Джули замръзна на мястото си. Наистина, беше го видяла в двора, но това ни най-малко не намали паниката, в която я хвърли гневният му жест.

Той направи крачка напред и се поклони подигравателно.

— От плът и кръв.

Джули обърна обезумелия си поглед към мъжа до нея.

— Дейвид, не бива да му позволяваш да ме вземе.

Ян кипна. Да пукнеше, ако някой — камо ли този невзрачен мухльо — би могъл да ги раздели. Тя беше негова, дори ако се опиташе отново да избяга. Всичко това щеше да се уреди много скоро.

Ян студено изгледа мъжа до Джули. Беше слаб, не много по-висок от нея, с хубава и късо подстригана кестенява коса. А очите му биха засрамили и светец. Дейвид, или както там го беше назовала, несъзнателно потупваше ръката й, с която се бе вкопчила за него така, че кокалчетата й бяха побелели.

— Сър — каза Дейвид, — мисля, че не се познаваме. Но изглежда Джули ви познава и дори твърди, че знае защо сте тук.

Учтивият, благоразумен тенор, който при други обстоятелства не би подразнил Ян, беше в пълна хармония с тържествената поза и израза на лицето — в тях нямаше и следа от заплаха. Но този мъж беше негов съперник за ръката на Джули и Ян усети как космите на тила му настръхват. Тя беше негова и той щеше да се бори с всякакви средства, за да я има.

Без да й обръща внимание, защото знаеше, че ако я гледа, гневът му ще се разгори още повече, Ян отговори.

— Мис Стоктън много добре знае защо съм тук. Джошуа Стоктън ме изпрати да я прибера.

Дейвид вдигна вежди.

— Моля?

— Да, това е истината — отвърна саркастично Ян.

— Не мога да повярвам, че бащата на Джули би направил подобно нещо спрямо собственото си дете. Никой любящ баща не би очернил името и репутацията на дъщеря си по такъв начин — и сякаш без да забелязва двамата около себе си, Дейвид добави. — Бях сигурен, че баща й лично ще дойде.

Ян забеляза как лицето на Джули пребледня, сякаш са я ударили. Може и да беше бесен от ярост при нейния опит да избяга, но никога не би я предал по такъв начин.

— Малоумно плямпало — процеди той.

— Моля? — Уортингтън явно не го бе чул добре.

— Вече го направи веднъж. Би трябвало нея да молиш за извинение след това, което си сторил.

Докато преподобният продължаваше да гледа объркан, Ян добави.

— Оставил си бележка с инструкции.

Уортингтън се изчерви до корена на косата си. Погледът му се местеше ту към Ян, ту към Джули.

— Мислех, че е за добро.

Някакво чувство, много близко до съжалението, бе смекчило израза на Джули.

— Знам, Дейвид. Откъде би могъл да предположиш, че баща ми ще постъпи така.

Раменете на Уортингтън се отпуснаха от облекчение.

— Точно така.

Ян изсумтя.

— Наслушах се на взаимни обяснения. Пуснете ръката й, Уортингтън, за да може да се облече и да си приготви багажа. Заминаваме незабавно.

Преподобният пусна Джули, но тя остана вкопчена в ръката му. Гърдите на Ян се издуха от гняв, който можеше да избухне всеки миг при упорството й да се държи за едно нищожество, което нямаше доблестта да застане открито срещу съперника си, както искаше от него любимата му. Това беше последното, което можеше да предположи, докато мислеше за следващите й евентуални действия.

Ян пристъпи крачка напред и откопчи пръстите на Джули от ръката на пастора. Без да иска я стисна по-силно и от устните й се изтръгна болезнена въздишка.

— Животно! — изкрещя тя.

Той посрещна зелените пламъци в обвиняващите й очи със студено презрение.

— И преди два дни най-напред ме нарече така.

— Мерзавец!

Ян я издърпа към себе си.

— Обличай се. А колкото до теб — обърна се той към Уортингтън и видя как мъжът срещу нещо се сви уплашено, от което отвращението му нарасна, — ще поговорим след малко.

Ян по-скоро усети, отколкото видя, че Джули влезе в стаята си. Без да се оглежда, той прекоси коридора с широка крачка, напълно убеден, че преподобният е зад гърба му. Влезе в приемната, а Уортингтън го последва след малко.

Преди той да отвори уста, Ян започна.

— Може да се каже, че Стоктън почти не получи бележката ви. Слугинята нямаше да я предаде. Убедих я да я даде на мен и тя се оказа много полезна — очите на Ян се свиха в две хладни цепки, докато наблюдаваше издайническата бледост, покрила страните на мъжа срещу него. — Следващия път, когато решите да измамите нечие доверие, съветвам ви първо да се убедите дали човекът, когото сте вербували, е способен да изпълни задачата.

Брадичката на Уортингтън затрепери.

— Аз съм църковен служител. Никога не бих се оженил за мис Стоктън без разрешението на баща й.

— Ти си малодушен страхливец.

Ян наблюдаваше как устните на мъжа побеляват в ъгълчетата и изпита огромно задоволство. Беше изненадан от силата на изпитаното усещане. Никога досега не изпитваше удоволствие от страданието на противника си, дори когато този противник беше французин по време на войните.

— Сър — Уортингтън се изпъчи, — вярно е, че бях взел мерки мистър Стоктън да ни настигне. А тогава, възнамерявах да му обясня обстоятелствата. И все още смятам да го направя. Вие ни помогнахте, защото ни задържахте и по този начин улесняваме мистър Стоктън. Трябва да ви благодаря за това.

— Толкова ли си тъп, колкото и малодушен? Стоктън няма никакво намерение да тръгва след теб. Разбрахме се аз да се заема с това.

— Моля?

Ян изскърца със зъби.

— Не започвай отново.

Преброи наум до десет и се помъчи да отпусне стегнатите мускули на раменете си. Беше усъвършенствал тази техника по време на безкрайните, изпълнени с опасности нощи, когато се спотайваше или дебнеше във френските алеи. Но познатият ефект не се получи.

— Джошуа Стоктън вече ми даде Джули Стоктън за жена. Моята титла за нейната зестра. Имам дори писмо, подписано от баща й в присъствието на същия епископ, който е издал брачното свидетелство, което нося със себе си.

Устата на Дейвид Уортингтън се изкривиха.

— Виждам, че има вероятност скоро да започнеш да разбираш.

Уортингтън не обърна внимание на иронията, която Ян не се и опитваше да прикрие. Шотландецът почти изпита съжаление към този човек, подмамен от една жена с много по-силен характер. Когато се оженеше за Джули, за нищо на света нямаше да позволи да го води за носа като скопен бик.

Преподобният започна да кърши ръце и да бърчи чело, след това по лицето му се изписа огромно изумление, което почти мигновено изчезна.

— Ако това, което казвате, е вярно — а нямам причини да се съмнявам в думите ви — какво смятате да правите сега, след като вече ни настигнахте?

— Смятам да попитам съдържателя къде е местната църква. Веднага, след като Джули си приготви багажа. Тя вече прояви по отношение на мен и споразумението, което бяхме сключили с баща й, непочтеност и липса на всякаква съвест.

Уортингтън гледаше с празен поглед.

— Вие казвате, че мистър Стоктън одобрява този брак?

Жилите по врата на Ян застрашително се издуха. Този човек започваше да става досаден, или пък наистина беше пълен дръвник.

— Писмото е в мен.

Той бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади навит лист с подписа на Стоктън. Подаде и брачното свидетелство.

Преподобният пое и двата листа и ги разгъна.

— Подписът на епископа личи съвсем ясно.

Погледът на Ян блесна като светкавица над някой притъмнял от бурята залив.

— Съмнявате ли се в думите ми?

— Не, сър. Но човек винаги трябва да е напълно убеден.

— Много полезно качество, сигурен съм.

И да беше доловил сарказма, който Ян подчертано демонстрираше, ведрото изражение върху лицето на преподобния изобщо не се промени.

— Трябва да изпълня дълга си, виконт Кайлъран.

Ян разбра, че Уортингтън ще капитулира, но въпреки това целият бе като зареден с електричество. Не бе чул отварянето на вратата, но знаеше, че Джули е застанала на прага и чува всяка дума.

Уортингтън продължи.

— Най-малкото, което бих могъл да направя, за да облекча страданията на мис Стоктън, свързани с този брак, е да изпълня церемонията лично.

— Какво?

Резкият, пълен с болка въпрос на Джули отекна в ушите на Ян и стомахът му се сви от жалост към нея. Човекът, за когото искаше да се омъжи и бе рискувала всичко, отново я предаваше. Но слабостта му продължи само за миг. Тя беше избягала от него, отнемайки му единствената възможност да помогне на клана Макфий. Не, всякакво съчувствие се стопяваше пред онова, което тя почти бе сторила и на него, и на неговите хора.

Ян се извърна, за да вижда добре лицето и, и каза.

— Не искаш ли да благодариш на преподобния Уортингтън за тази любезност? Това ще ни улесни и няма да има нужда да излизаме в това мрачно утро да търсим църква.

Нефритовите й очи се разшириха от болка и смущение. Пристъпи в приемната, спъвайки се в събрания на прага килим. Ян посегна да я подкрепи, но тя се отдръпна от ръката му с такава сила, че той стисна зъби.

Отиде до Уортингтън и го погледна право в очите, а от устата й се отрониха думи, които Ян не би искал да чува, но просто нямаше начин да го избегне.

— Дейвид, мислех, че ме обичаш. Ние щяхме да се оженим. Кое те промени толкова, че си готов дори да ме венчаеш с друг мъж?

Страданието, което не се опитваше да скрие, бликаше от всяка нейна дума и всяко споменаване за любовта й към друг мъж се забиваше като нож в гърдите на Ян. Раменете му се стегнаха, за да отблъснат неочакваното чувство и той моментално се опомни.

Тя му принадлежеше. Баща й я беше дал на него. Кланът Макфий имаше нужда от богатството й, за да оцелее. Това беше всичко. Ако обичаше друг, щеше да му е жал за нея, но това нямаше никакво значение.

— Моля те, Дейвид — нежният и умоляващ глас продължи да измъчва Ян. — Моля те, не прави това! Шотландецът — тя ужасена го посочи, — ще направи живота ми ад. Той не се интересува от мен. Но ти не си такъв и аз те обичам. Забрави ли как крояхме планове да работим рамо до рамо в енорията, която скоро ще получиш? Не помниш ли как мечтаехме да се обичаме и да се грижим един за друг, да се опитаме да направим света по-добър за по-нещастните от нас?

Дотук! Ян направи две бързи крачки и я изтръгна от мекотелото, което си бе избрала за съпруг.

— Престани! Нямаш ли капка гордост, жено? Той ти показа от ясно по-ясно, че не те иска. Зарежи това влечуго.

Тя се изви като дива котка в ръцете му.

— Кой си ти да ми говориш за гордост? Човек, който не притежава и капчица от нея?

Думите режеха като нож, но той си наложи да не ги слуша и загърна раздърпаната й дреха. Беше толкова близо, че долавяше мириса на мускус от разгорещената й женствена плът. Една от фибите се изплъзна от косите й и освободи златна къдрица, която погали пламналата й буза. Ян вече нямаше нищо против преподобния Уортингтън, стига да не беше до тях.

— Спокойно, Джули. Така само усложняваш нещата. Имам подписа на баща ти, който потвърждава правата ми над теб. Уортингтън знае това и никога няма да оспорва законната власт на един баща над дъщеря му.

Погледът му се кръстоса с нейния и го задържа, принуждавайки я да спре да се бори. Бавно, като вода, която се стича по скала и се образува пролука, волята му притискаше нейната, докато тя притихна.

— Изгуби тази битка, Джули. Откровено казано, никога не си имала големи шансове.

Погледът й зашари неуверено и главата й клюмна. В този момент Ян искаше да я притисне към гърдите си и да я задържи до себе си, докато отчаянието и премине. Искаше да я защити от целия свят, включително и от себе си.

Тя изправи глава. Очите й светеха студено — най-красивите зелени нефрити на света.

— Може и да бъда принудена да се венчая за теб, но никога няма да споделя леглото ти, нито да ти родя деца. Така ще отмъстя и на теб, и на баща си.

При тези злостни думи всичките му намерения да я успокои се изпариха и на тяхно място се надигна студен гняв, от който кръвта болезнено заблъска в слепоочията му.

Желанието да я разтърси беше толкова силно, че той отстъпи няколко крачки. Бавно и отчетливо каза.

— Ще съжаляваш за тези думи до края на живота си.