Амбър Кей
Обладана от любов (5)

Четвърта глава

Щеше да избяга, щеше да пристане преди сватбата с този шотландец!

Но първо трябваше да се свърже с Дейвид. Час по-скоро.

Не можеше да разчита, че шотландецът ще прояви достатъчно благородство, за да не й стори нищо, а и собственото й тяло я предаваше по най-унизителен начин. Трябваше да изпрати още една бележка на Дейвид.

Джули се пресегна с треперещи пръсти към книжата в края на голямото бюро и взе един празен лист. Ръцете й се свиха в юмруци и тя стисна очи.

Ян Макфий разрушаваше целия й вътрешен мир. Караше я да копнее за неща, които дори не бе предполагала, че съществуват. Но не и да се почувства обичана.

Започна да пише и брадичката й се изостри в твърда решителност, но докато завършваше с инициалите си, върху тях капна голямо мастилено петно. Джули грабна ножа за хартия и започна да нарязва листа. Това не мина безнаказано. Върху дланта й цъфна тънка и болезнена червена резка. Тя се взираше в нея с празен поглед — болката не бе достатъчна, за да освободи обърканото й съзнание от шемета, в който го бяха въвлекли съблазните на Ян Макфий.

Трябваше да избяга от шотландеца! Да, трябваше. И единственият начин да го направи беше да убеди Дейвид да избягат заедно. С повече късмет можеха да стигнат в Гретна Грийн за една седмица.

Останала без сили, объркана и много по-близко до отчаянието от всеки друг път, Джули разтърка зачервените си очи. Може би просто трябваше да отиде до квартирата на Дейвид. Вече беше изпратила две бележки, а нямаше никакъв отговор.

— Джули — прогърмя гласът на Джошуа Стоктън откъм отворената врата.

Извърна рязко глава. Стресната от червените петна, по челото му и святкащите зелени очи, първата и мисъл бе, че плановете й са разкрити. Докато баща и прекрачваше прага и приближаваше с решителна крачка към бюрото, Джули се опита да овладее хаотичните си мисли.

Беше изпаднала в паника от несъществуваща заплаха. Ако баща й знаеше какво смята да направи, не би спрял пред бюрото. Щеше да го заобиколи, да я замъкне в стаята й и да я държи там под ключ до самата сватба.

Пръстите й играеха нервно с перото, но Джули си наложи да попита спокойно.

— Да, татко?

— Виконт Кайлъран ще вечеря с нас утре. Погрижи се да не се посрамим с трапезата.

Тя кимна, съзнавайки много добре, че всяка друга реакция само би предизвикала излишни проблеми и препирни, които вече нямаше сили да понася. Освен това, ако нещата се развиеха така, както горещо се надяваше, утре вечер тя нямаше да бъде тук.

— Ще направя всичко възможно, татко.

Стоктън присви очи и устните му се свиха така, че издълбаха бръчки върху увисналите му бузи.

— Да не си болна?

Джули моментално осъзна грешката си. Беше прекалено кротка и сговорчива, а досега винаги бе готова да се бори, щом станеше дума за шотландеца. Пръстите й престанаха да си играят нервно с перото, само лекичко се плъзнаха по него.

— Не, татко. Не искам Кайлъран да вечеря тук, но след като ти си му дал да разбере пределно ясно, че винаги е добре дошъл у дома и дори си му разрешил да обяви имената в църквата, без да ме питаш, не виждам никакъв смисъл да се съпротивлявам.

При споменаването за първото обявяване на имената цялата горчилка, натрупана срещу баща й и шотландеца, отново се надигна в нея. Тя прикова поглед в човека пред себе си. Той не изпитваше никакви чувства към единственото си дете и се държеше като упорит бик, а червендалестото му пълно лице приличаше на презрял домат. В главата й нахлуха неканени въпроси. Обичал ли я беше някога? Беше ли обичал дори майка й?

Противно на всякакъв здрав разум, Джули осъзна, че трябваше да зададе тези въпроси. Те винаги я бяха съпътствали, дълбоко скривани и потискани. Сега, когато толкова неща бяха на ръба на промяната, трябваше най-после да разбере на какво се дължи грубостта на баща й.

Не можеше да избяга с Дейвид просто така — не преди да накара баща си да проумее колко е несправедливо да й налага този брак без любов. Искаше поне веднъж да я разбере. Искаше й се поне веднъж да усети, че той мисли за нея и нейното щастие не му е безразлично. А може би, нашепваше й някакъв глас зад защитната стена, издигната преди много години в стремежа да си спести непосилните душевни мъки, би могла да стигне до него. Навярно имаше някаква възможност да го убеди, че този брак по сметка, към който я тласкаше, не е удачен — особено ако Джошуа Стоктън бе обичал жена си?

Преди всички позавехнали рани, причинени от баща й да се отворят отново в наболялата й душа, Джули се изправи и заобиколи бюрото. Дори и в този момент не можеше направо да го попита. Очите й гледаха умолително.

— Татко — едва преглътна тя, — сигурно си обичал мама. Иначе не би се оженил за нея. Моля те, не ме насилвай с този брак без любов. Не мога да повярвам, че си готов да ме дадеш на мъж, който изобщо не се интересува от мен.

Бузите й пламнаха от срам заради проявеното малодушие — отново не посмя да попита направо. Но това беше максималното, което би могла да направи с Джошуа Стоктън наведен застрашително над нея, с неговите прегърбени рамена и хищните му уста. Сърцето и започна да прескача от вълнение, а гърлото и пресъхна. Не се страхуваше от физическата болка, а от душевното опустошение, което щеше да изпита, ако сега я нарече лигла или… ако не беше обичал майка й.

— Глупачка! Откъде ти хрумна, че за брака е необходима любов?

Ръката й се вдигна в защита, сякаш думите му я бяха шибнали като с камшик, макар да знаеше, че нищо не можеше да притъпи болката от неговото презрение и студенина.

— Аз… аз…

— И ти си като всички жени. Скимтяща кучка.

Той я мразеше. Никога не бе обичал майка й, макар и открито да не го беше заявил. Беше безнадеждно.

Гърлото й се сви от усилието да задържи сълзите. Гърдите й болезнено се стегнаха и тя дълго не можеше да си поеме въздух. Той я мразеше.

Независимо от поражението, Джули си наложи да проговори, да зададе въпроса, който само допреди няколко секунди не бе могла да изрече.

— Ти ме мразиш. И майка ми ли мразеше?

С явно усилие той запази спокойствие и огромното му тяло потръпна.

— Майка ти беше средство да се натрупа състояние. Нищо повече. Също като теб. Тя ми донесе зестра, с която да започна търговията, а сега богатството ми ще купи благородническата титла за моя внук — устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка. — Ти ще осигуриш на Кайлъран парите, които търси.

Очите му я гледаха втренчено и студено. Обля я ледена пот. И тя се бе надявала, че може да спечели обичта му, да го накара да разбере колко е важна за нея любовта! Наистина е била глупачка.

Отвращението и непреклонността, изписани ясно върху лицето му, затвърдиха решението й никога да не се подчини и да се омъжи за човек, който смята жените за стока, а Ян Макфий мислеше за нея точно по този начин.

Нито пък щеше да роди деца на такъв мъж — да страдат, както тя беше страдала, от един баща, който изобщо не го е грижа за детето му. Никога!

Тя се изправи гордо и заговори с овладян глас.

— Сега разбирам, че въпросите ми наистина са били глупави. Никога не си ми показвал и с най-дребния жест, че ме обичаш. Никога не си говорил за майка ми, нито пък си запазил някакъв спомен от нея. Трябваше сама да се досетя, без да те питам.

Тя мина покрай него и тръгна към вратата. Но не можеше да излезе, преди да каже още нещо.

— Винаги си смятал, че най-важното е да постигнеш целта си, без да се съобразяваш с чувствата на останалите. Никога не си отстъпвал — но този път няма да ти е леко. Специално ще се погрижа за това.

— Що за безочие!

Буреносният поглед на Стоктън изостри чертите му и той пристъпи заплашително към нея. Беше опасно близко и тя не би могла да се предпази, ако посегнеше да я удари, но беше доволна, че му е казала какво мисли. Сякаш беше свалила огромно бреме от раменете си. Думите му прозвучаха като погребален звън за последната капка надежда, която несъзнателно хранеше дълбоко в сърцето си. Никъде не пишеше, че родителите трябва да обичат децата си, или че мъжът трябва да обича жена си. Явно е била твърде наивна да вярва в това, но все пак не чак толкова, че да се омъжи за Ян Макфий и сама да се осъди на мъки до края на живота си.

Без да погледне назад към човека, който я беше използвал като безплатна слугиня, вместо да й дари своята бащинска любов, тя излезе от стаята. Перото бе паднало на пода — счупено на две.

* * *

Джули взе в едната си ръка куфара, а в другата плетеното кошче с Рижата Пампкин и крадешком премина през вестибюла.

Минаваше полунощ и пламъчетата от свещниците по стените хвърляха зловещи сенки, които се люшкаха от пода до тавана. Докато слизаше по стълбите, потръпна от страх пред собствената си удължена танцуваща сянка. С малко повече въображение би могла да си ги представи като духове, които я следваха по петите — духовете на всички онези, от които имаше нужда в живота си. На майка, която да я приласкае, на баща, който да я защищава, и на съпруг, който да я обича.

Стъпката, която предприемаше, беше дръзка и навярно дори опасна, но знаеше, че след като веднъж е хвърлила ръкавицата на баща си в библиотеката, той нямаше да остави нещата така. Ако не избягаше при Дейвид, и то още сега, повече нямаше да има възможност да се свърже с него. Но не можеше да преодолее студените тръпки, които лазеха по гърба й. След тази крачка нямаше връщане назад.

Тя спря за миг и дълбоко пое дъх, за да успокои трепета в гърдите си. Рижата Пампкин мяукаше недоволно и шареше от единия до другия край на кошницата, която се удряше в бедрото й.

Някъде наблизо се тропна врата и Джули подскочи. Рязкото движение стресна Пампкин, тя измяука силно и отново се размърда, от което кошницата силно се вряза в крака на Джули.

— Сузи?!

— Госпожице?

Уплашените очи на Джули срещнаха изненадания поглед на Сузи. От слугинята се излъчваше някакво доволство, подпухналите й устни и отпуснатата стойка говореха, че момичето се е забъркало в някоя авантюра. Джули си помисли дали и нейните очи са блестели по същия начин, след като Ян я бе целунал.

Бързо прогони коварната мисъл. Сега бягаше при Дейвид. Всякакви догадки за Ян и за въздействието му върху нейното предателско тяло бяха опасни и неуместни.

Опита се да събере мислите си.

— Сузи, трябва да ме придружиш. Отивам до квартирата на преподобния Уортингтън.

Девойката зяпна.

— Госпожице!

— Да! — отсече Джули. — И имам нужда да бъдеш с мен.

Сузи едва успя да преглътне.

— Да, госпожице.

Когато наближиха жилището на Дейвид, Джули благодари на Бога, че е взела и Сузи. Косата й се слепна от ледената пот, когато осъзна кои са съседите му. Преди баща й да купи къщата на Гросвенър Скуеър, живееха в един приличен квартал на Лондон, който бе оживен дори и нощем. А квартирата на Дейвид се намираше в работнически квартал и бе заобиколена от кръчми на всеки ъгъл, чиито посетители непрекъснато влизаха и излизаха.

Джули се притисна до стената, за да не я забележат двамата мъже, току-що излезли от близката кръчма, чийто дрезгав смях дълго отекваше в мрачната улица. Тя придърпа качулката на пелерината си, за да скрие русите кичури и въпреки твърдата и решимост, по гърба й отново плъзнаха студени тръпки. Съвсем основателно младите дами не трябваше да се разхождат сами по това време и независимо че Сузи беше зад гърба й, това не й вдъхваше никаква сигурност.

Джули ускори крачка, докато кошницата с Рижата Пампкин започна да подскача до бедрото й. Чуваше зад себе си задъханото дишане на Сузи.

Квартирата на Дейвид беше над една хлебарница и мирисът на пресен хляб вече се усещаше през отворените прозорци. Поне нямаше да се налага да блъска по вратата, докато събуди хазайката. Гневът, с който бе напуснала дома си, бе позатихнал, но отчаянието, което я бе тласнало към подобна стъпка, се сви на топка в стомаха й.

Тя заобиколи сградата, следвана неотлъчно от Сузи, и похлопа на тежката дървена порта, леко открехната, за да влиза хладният утринен въздух. Сузи се въртеше като кученце около нея и страхливо се оглеждаше. Опасенията на момичето нараснаха.

— Госпожице, не биваше да правите това.

Джули вече го осъзнаваше и хвърли унил поглед към слугинята.

— К’во чакате тука? — чу се някакъв глас зад тях.

Джули рязко извърна глава. Жената, застанала на прага, беше едра и налята като самуните, които печеше. Грубото лице и бялата престилка, завързана около дебелия й кръст, бяха покрити с брашно.

Джули преглътна заседналата в гърлото й буца.

— Мадам, извинете за безпокойството, но съм дошла да… да се видя с преподобния Уортингтън.

Хлебарката присви очи и изпитателно огледа Джули от главата до петите.

— От неговото паство ли сте?

— М-м, да.

Това си беше самата истина.

— Интересно време да се търси свещеник! — тя се вгледа по-отблизо и погледът й се плъзна към кошницата с Рижата Пампкин, а след това към Сузи, която се суетеше отзад. — Не си тръгнала да бягаш, нали?

Джули изобщо не бе очаквала такъв въпрос и сега малко й оставаше или да се разсмее истерично, или да припадне върху студените плочи. Трябваше да се успокои. Все още й предстоеше най-трудното — да се справи с Дейвид.

Изведнъж я осени вдъхновение. Със свободната си ръка Джули бръкна в гънките на пелерината си и извади един шилинг. Дундестата хлебарка погледна алчно към монетата и Джули разбра, че е на прав път.

— Живее на втория етаж. Мини покрай камината, стълбите са отляво.

С мълчаливо съгласие Джули й подаде парите и жената ги взе.

Стълбището беше мрачно и тясно, извиваше на първия етаж, където Джули предположи, че живее семейството и продължаваше нагоре. Вторият етаж беше по-скоро таванско помещение, стълбите внезапно свършваха пред една разкривена врата.

Джули почука отначало плахо, но след като никои не отговори, стана по-настойчива. Божичко, дано да е тук! Усещаше как Сузи пристъпва от крак на крак зад нея.

— Извинете, госпожице — замънка Сузи.

Въпреки тревогата си, Джули се усмихна на притесненото момиче. След като на нея и беше трудно, представяше си как се чувства Сузи, особено като знаеше, че тя трябва да се върне в къщата на баща и.

Тъкмо когато Джули се канеше да поеме обратно по стълбите с приведени от провала рамене, вратата проскърца и се отвори. Той беше тук. От гърдите и се изтръгна въздишка на облекчение. Сънят сякаш беше замазал чертите на Дейвид Уортингтън, а хубавата му кестенява коса бе разпиляна на кичури около тясното му лице. Високата му слаба фигура бе увита в просто сукнено расо. Нежните му и ведри кафяви очи се взираха объркани в нея.

Сърцето й се сви от вълнение при вида на този състрадателен мъж, който щеше да я огради с любов и вярност до края на живота й.

— О, Дейвид, толкова се радвам, че си тук.

— Мис Стоктън… Джули, какво се е случило?

В отговор Джули се олюля и залитна към него — напрежението и изтощението помогнаха за тази последна стъпка. Ръцете му я подхванаха нежно, за да я подкрепят, докато тя прекрачи прага на стаята.

Беше бекярска стая — бедна, но чиста. В единия ъгъл имаше камина с малък чайник, поставен върху пиростията в средата на угасналата жарава. Дрехите му бяха грижливо сгънати върху единствения стол в стаята, а върху тях имаше дебела тежка книга. Всичко си беше на мястото.

Джули се усмихна. Точно като самия Дейвид.

Той я заведе до стола, вдигна внимателно дрехите и книгата и ги сложи на леглото, преди да се върне при нея Джули го наблюдаваше поуспокоена.

След това Дейвид взе куфара от Сузи и каза с мекия си мелодичен глас.

— Сузи, слез ако обичаш при хазайката и виж дали може да ни изпрати малко сладкиши.

Той сложи една монета в ръката на девойчето. Джули го гледаше с благоговение.

— Дейвид, ти си прекрасен. Единствено ти би могъл да бъдеш толкова мил и да уважаваш чувствата на слугите.

Той се усмихна колкото да подчертае скромността си.

— Какво не е наред, Джули?

Съчувствието му изведнъж отприщи всички сдържани през последната седмица чувства — борбата с баща й обезпокоителния начин, по който бе отвърнала на ухажванията на един непознат мъж. Седеше съкрушена, с приведени рамене и клюмнала глава, докато сълзите се стичаха по страните й.

— О, Дейвид! Беше ужасно. Боях се, че няма да успея да те видя навреме.

— Успокой се, Джули. Сигурен съм, че не е толкова страшно, колкото си го представяш.

Той се приближи и успокоително я потупа по рамото Джули копнееше да се сгуши в топлата му прегръдка да усети силата на ръцете му и те да я притиснат и предпазят от бурята, която я бе захвърлила тук, докато забрави всичко, дори самата себе си. Но преди да се изправи и да пристъпи към него, Дейвид отстъпи няколко крачки назад.

Бодна я леко разочарование, но то скоро изчезна. Дейвид не обичаше показността. Никога нямаше да я докосне или да я притисне до себе си без нейно желание, както направи това шотландецът.

— Ще пийнеш малко чай, нали?

Джули поклати отрицателно глава.

— Чаят няма да разреши този проблем — тя стана и пристъпи към него с протегнати ръце. Той пое колебливо пръстите й. — Дейвид, трябва тайно да се оженим.

— Какво?

Веждите му се вдигнаха и дългият му патрициански нос се изостри. Това бяха единствените прояви на изненадата му.

— Да — кимна енергично тя. — Трябва незабавно да заминем за Гретна Грийн. Ако побързаме, можем да пристигнем там, преди баща ми да е разбрал, че съм избягала при теб.

Той пусна пръстите й, за да сключи ръце зад гърба си, и отстъпи назад.

— Нищо не разбирам, Джули. Мислех, че ще продължаваме както досега, докато си взема собствено жилище.

Тя пристъпи към него и от вълнение гласът й стана почти писклив. Не й беше минала мисълта, че той няма да се съгласи да избяга с нея.

— Да. Но повече не можем. Баща ми иска да ме омъжи за един шотландец.

— Мистър Стоктън те принуждава да се омъжиш?

— Да, да… — закима нетърпеливо тя. — Ян Макфий е благородник, а баща ми иска титла за потомството. Ако не ме спасиш, ще ме замъкнат пред олтара с мъж, който не ме обича. Който иска само да ме използва… — гласът й заглъхна в болезнена въздишка. — Един мъж също като баща ми.

Дейвид потърка страната си с дългия си костелив пръст — Джули винаги намираше този жест за успокояващ. Но не и днес. Точно в този момент такъв жест можеше само да я вбеси и тя усети, че гневът й се насочва към него.

— Дейвид, трябва да действаме.

Той я погледна с големите си одухотворени кафяви очи.

— Не разбирам как можеш да си толкова импулсивна, Джули. Това е малко прибързано.

Отдръпването му веднага пролича — и от свиването на тънките устни, и от напрегнатите тесни рамене. Джули си наложи да се върне до стола, но не седна. Беше прекалено развълнувана, за да се задържи на едно място.

Недоволното мяукане на Рижата Пампкин разкъса натегнатата тишина. Засрамена, че я е забравила, Джули побърза да я освободи. Котката изскочи от кошницата и застана в краката на Джули. Повдигна леко глава и огледа стаята, преди да скочи върху тесния одър, който служеше за легло на Дейвид. Разходи се по цялата му дължина, подраска с нокти и скочи обратно на пода. Примъкна се до Джули, приседна в краката й и заблиза лъскавата си рижа козина.

Дейвид не откъсваше поглед от котката като омагьосан.

— Сигурно говориш съвсем сериозно, след като си взела и котката.

Потъркването на Рижата Пампкин в краката й успокояваше Джули повече от присъствието на Дейвид. Тя се наведе и бавно я погали между ушите, при което животинчето се изви в дъга от удоволствие.

— Никога не бих я оставила.

— Виждам.

Джули се изправи и се загледа в Дейвид, който крачеше бавно и методично из стаята. Ако беше някой друг, щеше да си помисли, че измерва дължината й.

Езикът й бе залепнал на небцето, а ръцете й, скрити в гънките на полата, трепереха. Но тя не каза нищо. Ако се обадеше в този момент, можеше да провали и най-малкия шанс да убеди Дейвид да мисли като нея.

— Може би господин Стоктън ще се разубеди, ако му кажа за нашите планове?

Джули едва не се разсмя — толкова силно беше разочарованието й.

— Миналата неделя е било първото обявяване на имената.

Очите на Дейвид се разшириха, но това бе само за миг.

— Господин Стоктън е твой баща.

— Дейвид!

Цялото й тяло се сви в непреодолимо желание да се хвърли към него и да го разтърси здравата, но тя навреме се опомни. Никакви емоционални изблици нямаше да спечеля Дейвид на нейна страна. Единствен здравият разум би могъл да го убеди.

— Дейвид — започна тя, като се опитваше гласът й да звучи спокойно, — не мислех, че смяташ жените за собственост на бащите или съпрузите им.

Най-после той се изчерви.

— Да, обикновено не мисля така. Но тук става дума за брак. Това е сериозна църковна и държавна институция и в такъв важен избор никоя жена не би могла да върви срещу волята на баща си.

— Но в такъв случай няма да ни позволят да се оженим. След като обявяването на имената е започнало почти е невъзможно да се спре сватбата — тя пое дълбоко дъх. — Моля те, Дейвид, ако ме обичаш така, както твърдеше, трябва да избягаме заедно в Гретна Грийн. Стигнем ли там, единственото, което трябва да направим, е да обявим брака си пред свидетели — гласът и затихна и тя преглътна с мъка. В противен случаи трябва да прекарам остатъка от живота си мъж, които не се интересува нито от мен, нито от децата, които ще бъда принудена да родя.

— Трябва да ми дадеш няколко минути да помисля — каза накрая той и като се усмихна неловко добави, — и да се облека по-прилично.

Поне не й бе отказал категорично. Все още имаше малка надежда.

Джули взе Рижата Пампкин и излезе от стаята. На долния етаж я остави на пода и седна до Сузи край голямата дъбова маса.

— Вкъщи ли се връщаме, госпожице?

— Не още. Преподобният Уортингтън се преоблича.

Сузи поклати глава.

— Толкова ли го е страх от вас?

Джули се усмихна, но това беше само механично отпускане на устните. Сърцето й тръпнеше от безпокойство. Прокара ръка по гладката дъбова маса. Лъскавата повърхност се плъзгаше под пръстите й и я успокояваше.

Когато Дейвид се появи, тя все още прокарваше пръсти по масата.

В лявата си ръка той носеше малка платнена пътна чанта. По цялото й тяло, като отлив, премина облекчение. Беше съгласен.

Скоро щеше да избяга от шотландеца завинаги.

* * *

Скоро ще бъде моя завинаги — каза си Ян, докато се изкачваше по стълбите към входната врата на Стоктън. Почука. Отвори му малко девойче от прислугата. Когато го видя, лицето й първо пламна, а после пребледня като платно.

Той лукаво й се усмихна.

Жените наистина го приемаха по различен начин, но никога досега не му се бе случвало някоя да го гледа сякаш е дух.

— Спокойно, момиче. Нямам намерение да те бия само защото си закъсняла да ми отвориш.

Тя се опита да направи реверанс, при което изгуби равновесие. Ян реши, че сигурно нещо не е наред. Нямаше друго обяснение за странното й поведение.

— Ще ме поканиш ли да вляза или трябва да изчакам навън господарката ти?

От бяло лицето на Сузи стана почти зеленикаво. Ян й хвърли още един любопитен поглед и мина покрай нея. Странна прислуга държеше Стоктън. Но пък навсякъде имаше особняци.

— Кайлъран — гласът на Стоктън изпревари появяването му от библиотеката. — Добре дошъл.

Ян се ръкува и го последва. Стоктън спря до масата и вдигна гарафата с бренди. Гостът му забеляза, че ръката му не е така твърда, както преди. Нещо не беше наред.

— Едно бренди? — предложи Стоктън.

— Благодаря.

Ян пое чашата и отпи голяма глътка, наслаждавайки се на приятното парване в гърлото и стомаха. Хвърли бегъл поглед наоколо, но не забеляза нищо необикновено. И все пак Стоктън беше някак стегнат и напрежението се излъчваше на вълни от него.

— Имаме един малък проблем.

Ян повдигна дясната си вежда.

— Какъв?

Стоктън гаврътна остатъка от брендито в чашата си и отново я напълни, преди да погледне към Ян.

— Но не е нещо фатално.

Ян отпи още една глътка, без да откъсва внимателния си поглед от домакина.

— Всичко може да се разреши, зависи от цената.

— Да.

Стоктън се изправи, по лицето му бяха избили червени петна. Разхлаби яката на ризата си с дебелия си показалец и извърна очи пред настойчивия поглед на госта си. Леко задъхан, той измърмори.

— Само да ми падне така ще я наредя, че да ме помни до края на живота си. Неблагодарна кучка!

— Какво искаш да кажеш? — Ян не беше сигурен дали е чул правилно.

Стоктън се обърна. Залепите му очи блестяха като два излъскани нефрита.

— За това няма учтиви думи, Кайлъран, а и аз достатъчно уважавам достойнството ти, за да го увъртам. Джули е избягала.

Ян изпита чувството, сякаш някой го пробожда в стомаха.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш, Стоктън!

Адамовата ябълка на стареца заподскача.

— Не се безпокой. Ще я намерим. Не може да стигне далече. Няма къде да отиде. А когато я открия, ще я окова с верига за леглото й до сватбата ви. Малка неблагодарна кучка!

Ръцете на Ян се свиха в юмруци. Беше предпочела да избяга пред женитбата с него. Гордостта му, която смяташе, че се е научил да сдържа след цялото презрение, показвано му от хайлендци, се надигна в гърдите му като разярен лъв.

— Проклета да е! Дяволите да я вземат!