Амбър Кей
Обладана от любов (1)

Пролог

Ян Дънкън Макфий бе застанал до прозореца и се взираше навън със скръстени отзад ръце. Черният редингот, закопчан и опънат от широките му гърди, и коприненото шалче около врата, го задушаваха. Дори яката на ризата му, макар и твърде тясна за някой денди, бе прекалено висока за неговия вкус. Не му допадаха всичките тези официалности.

Той се завъртя на пета и за пореден път се запита къде ли е Дъгълс Кемпбъл и колко ли още ще го кара да чака. Ян беше дошъл, за да поиска ръката на най-голямата Кемпбълова дъщеря и това, че го оставяха да чака, не предвещаваше нищо добро.

Устните му се изкривиха в скептична усмивка. Беше в разцвета на живота си и беше беден, докато дъщерята на Кемпбъл, едва навлизаше в него, беше богата. Какво по-подходящо от това?

А за Ян парите бяха от жизненоважно значение.

— Макфий! — висок и енергичен глас прекъсна мислите му. — Съжалявам, че ви накарах да чакате, но трябваше да изслушам арендаторите си. Непрекъснато ми надуват главата с тези новости в земеделието, макар да знаят много добре, че никак не ме интересуват.

Ян се обърна по посока на гласа и видя Кемпбъл. Беше червендалест и червенокос, с искрящи сини очи, които само за миг ставаха леденостудени. Ян вече знаеше как ще премине срещата.

— Сър — каза той с лек поклон, като се опитваше да скрие разочарованието в гласа си. Да спечели наследницата беше толкова важно за него, че не биваше да се поддаде на тази студенина. — Робърт е добър арендатор. Учил е в Единбург и може да оцени преимуществата на едно модерно земеделие, особено днес.

— Е — Кемпбъл се изкашля, — може да сте прав за познанията на Робърт, ала времената са трудни, за да си го позволим. Но вие не сте дошъл за това предполагам?

Лицето на Ян стана мораво от презрителните нотки в гласа на Кемпбъл, но той се изправи гордо, с високо вдигната глава. Никой, дори бащата на жената, за която искаше да се ожени, не би могъл да го застави да сведе очи.

— Не, сър. Дошъл съм да поискам ръката на Изабел. Макар и да не съм богат, мога да я закрилям и да се грижа за нея, а и да й дам почтено благородническо име.

Очите на Кемпбъл се превърнаха в две сини цепки. Отиде до масивното махагоново бюро и седна на стола зад него. Застанал на авторитетното си място, той се изкашля отново.

Предчувствието за неуспех все повече се засилваше. Действията на Кемпбъл по-ясно от всякакви думи говореха за отношението му към Ян и за неговите шансове. Но Ян толкова много се нуждаеше от зестрата, че не би могъл да си позволи дори от гордост да се откаже от ръката на Изабел. Прекалено много хора зависеха от благоприятния изход на начинанието му.

— М-да — каза бавно Кемпбъл, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я произнесе. — Баща ти носи почтено име. Родът Макфий съществува в Колънси откакто съществуват и Кемпбъл в Кешли. Не го отричам. И ако моята Изабел се нуждаеше само от име, за да се омъжи, ти щеше да бъдеш най-подходящият съпруг. Но би трябвало да се помисли за много други неща.

Ян стоеше на мястото си, изправил още по-високо глава. Знаеше следващите думи. Преди по-малко от три месеца ги бе чул от бащата на една друга наследница. Раменете му потръпнаха, независимо от твърдото решение да приеме отказа стоически.

Кемпбъл продължи.

— Ще бъда искрен с теб, Макфий. Ако не за друго, заради баща ти — погледът му за миг се отмести от лицето на Ян и веднага се върна отново, озарен от благороден блясък. Той топло добави. — Не мисля, че си подходящ съпруг за Изабел.

Ян кимна, гъстите ресници скриха очите му, за да не забележи възрастният мъж разочарованието и гнева. Засегнатото му честолюбие бушуваше в него като пролетна хайлендска река.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, сър.

Изабел Кемпбъл беше последната му надежда да се ожени за шотландка. Налагаше се да посрещне поражението — нещо, което не би могъл да си позволи.

Без да погледне повече към Кемпбъл, застанал като в крепост зад своето бюро, Ян напусна стаята. Изпита едва ли не облекчение, че всичко най-после е свършило.

Прекоси с широка крачка антрето, грабна камшика си от тежката дъбова маса и отвори масивната врата, без да чака слугата. Поражението горчеше като жлъчка в гърлото му. Излезе навън и пое юздата на жребеца си от слабия и жилав мъж, който я държеше.

— Да се махаме оттук, Джейми — каза Ян, мятайки се на седлото, опънал здраво юздите.

— Готово, синко — отвърна по-възрастният, като възседна пъргаво скопения кон, чиито юзди държеше в другата си ръка.

Ян пришпори жребеца и хладният свеж хайлендски въздух го обгърна. С развята коса и напрегнати мускули той се остави на волното чувство и препусна във вихрен галоп.

След време започна да задържа коня. Мина в тръст и се обърна назад към Джейми, който не можеше да си позволи такова бясно препускане на своята възраст.

— Дишай дълбоко, Джейми — викна му наставнически Ян, поемайки с наслада кристалния въздух. — Няма нищо по-хубаво от Хайленд и мириса на пирен през пролетта. Не искам от живота друго, освен да го изживея тук.

Джейми разбиращо се усмихна.

— Да-а, туй е то истинският хайлендец.

— Да — Ян дръпна юздите, за да може Джейми да се изравни с него. — Но времената са трудно и земята няма да може да изхранва хората. Трябва да се направи нещо.

Стомахът му се сви от чувството за безсилие, което бързо се обърна в гняв. Стовари юмрук върху бедрото си, при което чувствителното животно се изправи на задни крака.

— Спокойно, Принц, спокойно — потупа той коня.

— Не се кори, момко — каза Джейми. Сбръчканото му лице заприлича на нещавена кожа. — Каквото можа — направи. Трябва да помислим за нещо друго.

— Знам — промърмори Ян, — но това не ме успокоява. Зестрата на момичето щеше да ни спаси — той стисна зъби, докато челюстите го заболяха. — Можехме да започнем с подобренията в селското стопанство — унило се засмя. — Бих могъл да направя в Колънси онова, което Кемпбъл толкова се страхува да предприеме в Кешли. Можехме да разорем нови целини и да построим училище — онова към църквата вече не побира желаещите. Бихме могли да направим всичко необходимо, за да влезе Колънси достойно в деветнайсети век. Да направим така, че хората от клана да не дирят поминък в чужди земи.

— М-да, и ще го направим, момко.

Силна въздишка се отрони от широките гърди на Ян.

— Голям оптимист си, старче. Още повече, че това е вторият отказ.

Джейми се ухили, предните му зъби ги нямаше.

— Познавам те, момко. Знам, че когато си наумил нещо, винаги става. Сега трябва да отидеш да пообиколиш дамите в Лондон. Ти си силен и красив момък и много моми те заглеждат. Ще предложиш титлата за наследство. Помни ми думата, момко, ще намериш наследница.