Амбър Кей
Обладана от любов (15)

Четиринадесета глава

Подтиквана от любопитство, Джули тръгна след Ян от трапезарията през коридора. Двамата влязоха в малката библиотека. По време на вечерята разговорът се въртеше около по-малкия брат на Ян — очевидно голям дявол — и тя искаше да научи повече за този шести член от семейството.

— Никога не си споменавал пред мен, че имаш брат — каза тя.

Ян седна зад бюрото, където го очакваше цяла купчина писма и се усмихна.

— Никога не си ме питала.

Рижата Пампкин издебна момента, измъкна се зад един от рафтовете на библиотеката и се отърка в краката му. После безшумно скочи в скута му и извади ноктите си, за да се задържи.

— Проклета котка — измърмори Ян и я почеса под брадичката. — Можеше поне да си прибере ноктите.

Джули не можа да сдържи смеха си.

— Двамата сте такава картинка! Няма съмнение, че довечера пак ще се разположи между нас. Много я глезиш.

Той повдигна едната си вежда.

— А ти не я ли глезиш?

— Разбира се, но за мен е естествено. Тя е моя котка, макар че изглежда, е забравила тази малка подробност.

Джули унило и с известно съжаление се усмихна на това, че любимката й бе изгубила интерес към нея и беше насочила цялото си внимание към съпруга й. Сети се за истинската причина да влезе в библиотеката и реши да смени темата.

— Разкажи ми за брат си.

— Какво искаш да знаеш? — попита Ян с израза на човек, който се предава.

Джули застана на стъпалата, поставени, за да се стигат и най-горните лавици на библиотеката, и отговори.

— Всичко.

Ян потупа Пампкин и по черния му панталон се полепиха рижи косми.

— Отвратителна си — наведе се той към котката и се опита да изтръска меката вълна.

Пампкин замърка.

— За брат ти — напомни му Джули.

— Няма кой знае какво за казване. Името му е Дънкън, две години е по-малък от мен. Завърши университета в Единбург и сега е капитан в гвардията на Нейно Величество.

— И? — подтикна го Джули.

Той премигна.

— И това е всичко. Боя се, че животът му не е много вълнуващ.

— Женен ли е?

— Не — отговори Ян и насочи вниманието си към писмата.

— И това е всичко, което можеш да ми кажеш? — гласът й прозвуча остър от раздразнението. Говореше с нея като че ли е мъж. Само с голите факти, а останалото трябваше да се търси бог знае къде.

Убеден, че й е казал всичко, Ян вдигна котката и я постави на пода. Приближи стола към бюрото и разкъса първия плик.

Джули го наблюдаваше, раздвоена между възхищението от способността му да се откъсва от всичко, когато има сериозна работа, и раздразнението при мисълта, че е много вероятно да е забравил вече за присъствието и. Реши, че не бива да понася това толкова безропотно и се изкашля.

Той погледна към нея и мрачното му лице й напомни за един страховит воин, когото бе видяла в някаква илюстрирана книга за келтската митология.

— Нещо лошо ли има? — попита тя.

Ян чу въпроса, но не знаеше какво да отговори. Усещаше как десният му клепач играе и още повече се ядоса от неспособността да овладее реакцията си след прочитането на това писмо.

Погледна го отново. Познаваше толкова добре този енергичен почерк. Под формата на приятелска бележка беше закодирана паролата, която използваха с принц Чарли, и кратко съобщение. Думите бяха подредени и скрити със специален шифър, който използваха от 1811 — годината, когато бе постъпил в специалния отдел на Британското външно министерство.

Въпреки писмата на Луиза и посещението на Жак никога не бе очаквал да види отново паролата и все пак тя беше пред очите му, написана с тъмно мастило върху белия лист — истинска както всичко останало в стаята. Съобщаваха му ясно и кратко, че отново имат нужда от неговите услуги и че трябва да пристигне в Лондон в срок от две седмици. Не му даваха много време за път… нито за сбогуване.

Остави внимателно листа върху бюрото и се замисли какви възможности се откриват пред него — както правеше винаги. Може би Колънси беше неговата кръв, а Джули сърцето му, но Великобритания беше неговата родина. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Ян? — гласът на Джули прекъсна мислите му. Беше доближила неусетно до него. Загрижеността, която не се опитваше да скрие, стопли душата му. Взе и двете й ръце и целуна дланите й.

Хубавото й лице поруменя, но тя не се отдръпна.

— Ян, лоши новини ли има? Да не би семето, което поръча, няма да пристигне?

— Не, любов моя. Арчибалд ме уведоми, че ще получим зърното утре.

Той се взираше в нея с копнеж да запази всяка черта. Очите й блестяха в същото зелено като любимите му нефрити, но сега изнежената й кожа бе леко потъмняла от лятното хайлендско слънце. Над горната й устна едва забележимо се открояваше златен мъх.

— Значи догодина няма да има глад. Да не би нещо с рибарските мрежи?

Тон поклати отрицателно глава. Толкова бе загрижена за неговите хора, за клана Макфий! Погледът й говореше красноречиво за това.

— Мрежите за херинга пристигнаха вчера.

Той я привлече към себе си и зарови лице в меките коси на тила й. Косата й ухаеше на рози.

— Спасихме клана с твоите пари.

Тя го прегърна и се сгуши в него.

— Тогава какво пише в писмото? Да не би да е пак от контесата?

— Не, Сесънек, това не е нейно дело.

Поне така си мислеше. Но как тогава Луиза и Жак бяха вече осведомени?

— Това е от друго място и не мога да не му обърна внимание.

Тя се изви и леко се отдръпна, колкото да вижда лицето му. Ян усещаше горещината, която се излъчваше от нея и виждаше пулсирането на артерията в шията й. Искаше му се да се наведе и да докосне с устни това туптящо местенце, но знаеше, че няма да може да спре дотам. Искаше да се разтопи в любовното чувство, в усещането, че вечността отваря двери пред тях. Не беше време за това.

Докато се бореше с желанието си да я люби, очите му постепенно придобиваха сивия цвят на потъмняло сребро. Трябваше по някакъв начин, без да навлиза в подробности, да й обясни защо трябва да я остави. Особено сега, когато най-после се бяха слели като мъж и жена.

— Можеш ли да ми кажеш? — попита Джули, след като той продължаваше да мълчи.

Устните му едва се раздвижиха.

— Не мога.

Десният му клепач заигра в нервен тик. Трябваше да обмисли какво да каже и как да го каже. Остави я да стъпи на земята и се изправи.

Ръцете й започнаха да оправят гънките на полата й, а той следеше всяко нейно движение. Проклинаше всички французи и му се искаше да прати по дяволите всички англичани.

Притисна я за миг в прегръдката си и прокара длани по стегнатия й гръб.

— Обичам те, Джули. Помни това.

После се наведе, взе писмото и се обърна към камината. Взе огнивото от полицата и приклекна над огнището. Само след миг писмото се превърна в прозрачна паяжина пепел. Ян се върна и взе ръцете й в своите, за да й попречи да ги трие така ожесточено и несъзнателно в полата си. Надникна дълбоко в очите й и видя любовта, която изпитва към него.

— Джули, обичам те повече от живота. Единственото, което искам, е да живея с теб.

Тя кимна. Пребледнялото й лице бе изкривено от ужас.

— И да помогнеш на клана.

Това беше отчаян опит за разведряване и двамата го знаеха.

— Това също.

Той й се усмихна, но очите му оставаха сериозни. Пое дълбоко дъх.

— Не мога да ти кажа кой изпраща съобщението, любов моя, но трябва да замина. Не по-късно от утре. Не мога да ти кажа дори къде отивам. Нищо повече не мога да ти кажа. Нито къде отивам, нито защо. Мога само да те помоля да ми имаш доверие.

Джули се взираше в него, сякаш й говореше на друг език.

— Утре?

Той кимна. Тялото й се вцепени, но умът й продължаваше да работи.

— И не можеш да ми кажеш нищо?

— Колкото по-малко ти кажа, толкова по-малка е вероятността ти да го споделиш с някого. От това зависи живота на много хора.

— Това има ли някаква връзка с онзи мъж… Дюбоа? Затова ли беше дошъл?

Ян внимателно я погледна. Можеше ли да й се довери? Как можеше да иска от нея да му има доверие, ако самият той не й се довери. Не бе възможно. Заговори бавно, като подбираше внимателно думите си.

— Предполагам. Не съм сигурен какви са причините за това спешно повикване, но се досещам.

Кръвта на Джули застина от суровия му поглед. Дори когато се бе отнесъл толкова жестоко с нея след неуспешното й бягство, не бе виждала този смразяващ сърцето поглед. Колкото и да се бе гневил, винаги се отнасяше нежно и внимателно с нея. Сега изглеждаше така, сякаш е готов на убийство, ако тези хора го поискаха от него. Тя се опита да преглътне, но заседналата в гърлото й буца й се стори като воденичен камък.

Ян продължи с равен глас.

— Джули, това, което предстои да ти кажа, в никакъв случай не бива да излиза от теб. Дори родителите ми не знаят. Предполагат, разбира се, но не знаят нищо.

Джули кимна сериозно, осъзнавайки до каква степен е стигнала близостта им, след като е готов да й повери толкова съкровена тайна. Заедно бяха открили онова, кое го всеки един бе търсил в живота си, но сега се появяваше нещо, кое го искаше да ги раздели.

— Английското Вътрешно министерство отново има нужда от мен — той пое дълбоко дъх, сякаш е изплувал над водата след продължително гмуркаме. — Не ми беше леко да ти го кажа.

Тя нежно му се усмихна и отметна назад черния кичур, паднал върху челото му. Знаеше, че следващите му думи няма да й харесат.

Той взе ръцете й в своите и силно ги стисна.

— Иначе никога не бих те оставил.

— Разбирам — отвърна тя, но болката беше нечовешка.

Точно когато се бяха срещнали и душите им се бяха отворили за любовта, която всеки даряваше на другия, се налагаше да се разделят. Не се и опита да се залъгва с илюзии.

— Да шпионираш, е опасно — проговори тя.

— Понякога.

Опита се да му се усмихне. Не искаше да го измъчва допълнително със страховете си за него.

— И утре заминаваш?

— Да. Но ще се върна, още преди да си усетила, че ме е нямало.

Тя се взираше в него и се опитваше да се примири с неизбежното. Усмихна се отново и каза.

— Животът е пред нас.

* * *

Ян вдигна яката на дебелото вълнено палто, за да се зашити от суровия влажен вятър. Облаците бяха скрили луната. Влагата проникваше до мозъка на костите. Пътуването през Ламанша с малката рибарска лодка беше дълго и тежко.

— До тука, началство — рече мъжът с груб глас и кимна на другите двама, които бяха на веслата. — Не смеем да отиваме до брега. Не ми се ще да се нанижем на някоя скала и после да не можем да тръгнем.

— Добре — изсумтя Ян.

Спогледаха се с Дюбоа на слабата светлина на защитния фенер и французинът се ухили, откривайки здравите си хищнически зъби.

— Ето затова носим ботуши — каза той и без колебание скочи във високата до колената вода.

Ян го последва. Краката му изтръпнаха от ледената вода и той повдигна палтото си да не се намокри.

— Какво можеш да очакваш от тези контрабандисти? — Дюбоа се засмя.

— Нищо повече от това, за което им се плаща. Така си е.

Преди още да стигнат пясъка, малката лодка беше изчезнала от погледа им. Контрабандистите се стопиха в същата мъгла, която досега бе скривала пристигането им. Изкачиха се по скалите до върха на носа, където ги очакваше мъж с три коня.

— Bonjour — поздрави ги той и продължи. — Не се забавихте.

Ян остави Дюбоа да води разговора, но внимателно се вслушваше в бързите реплики. Отсега нататък щяха да говорят, да мислят и да „спят“ на френски. Един миг невнимание — и можеха да бъдат разкрити.

Ян се намръщи. За пръв път проклинаше отлично овладяния си френски. По време на войните му се струваше неоценимо богатство. Не беше и мечтал да работи за Уелингтън. Но сега, когато неговите хора имаха нужда и от другите му умения, съжаляваше за всяка секунда, която го разделяше от Джули. Да намериш жена, коя го да заобичаш и тялом и духом, и след това да се наложи да я напуснеш, беше истински ад на земята.

Тримата мълчаливо се метнаха на конете и поеха в нощта. Наоколо цареше непрогледна тъмнина.

— Конете си ги бива — каза Ян. — Бързо ще стигнем до Париж с тях.

Той го погледна през рамо.

— Луиза ще ни очаква след пет дни. Тя знае откъде ще започнем.

Ян изсумтя в знак на съгласие. Начинът, по който Дюбоа подчертаваше името на Луиза, го караше да се чувства неудобно. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си. Дали французинът все още беше неин любовник? Дали му завиждаше, задето Луиза бе предпочела навремето Ян.

Би искал да си отговори на всички тези въпроси, но не можеше да попита открито. Още от само сформиране на тройката, всеки от тях уважаваше личния живот на останалите и се доверяваше на взаимната им дискретност, която гарантираше общата безопасност. Не можеше сега да нарушава това негласно споразумение, въпреки че Луиза вече го бе направила.

Но щеш да бъде нащрек и при най-незначителната промяна в отношенията между Дюбоа и Луиза към него и към всеки друг. Глупаво би било, ако не наблюдава най-внимателно тези, с които имаше работа.

В момента беше ужасно изморен. Беше студено и влажно и едва ли щяха да срещнат някого по този запустял път от морето до най-близкото селище. Ако имаха късмет, можеха и да намерят подслон. Може би дори топла храна.

Ян въздъхна. Надяваше се.

* * *

Две седмици по-късно надеждата беше последното нещо, което се въртеше в главата на Ян, докато наблюдаваше как Луиза се разхожда из богато украсената спалня в стил рококо в парижката си къща, която бе успяла да наеме още по времето на Наполеон. Веднъж бе заявила, че Бонапарт е много небрежен по отношение оцелелите привърженици на стария режим и Ян знаеше, че това е вярно.

Точно сега обаче не го беше ни най-малко грижа как поддържа къщата. В гърдите му тлееше насочен към нея гняв, но той го скриваше без външно напрежение, защото много добре знаеше, че в момента е опасно и глупаво да му даде воля. Достатъчно нелепо беше, че е тук, но тя беше настояла да дойде и той се опасяваше, че би могла да разкрие самоличността му, ако не се опиташе да я предразположи. Започваше да се превръща в заплаха — както за него, така и за общата им мисия. По устните му се плъзна иронична усмивка, в която нямаше и следа от тези мисли.

— Вече можеш да зарежеш театралните номера, Луиза. Няма кой да ги гледа, освен аз, а те няма да променят мнението ми.

— Скъпи, не бъди жесток.

Тя се хвърли на врата му и вдигна лице към неговото. Яркочервените й устни бяха нацупени.

Ян я погледна безизразно. Влажните кафяви очи сред сърцевидното лице умоляваха. Нежната като сатен кожа, която се откриваше под полуразтворения пеньоар, се притискаше страстно в него. Дори бухналата й кестенява коса, всяка къдрица, от която беше небрежно разпиляна, изразяваше копнежа й за ласка.

Той хвана раменете й и я отдръпна от себе си.

— Между нас всичко е приключило.

Тя се нацупи и вдигна ръце към устните си, застанала все така напрегната срещу него. Точно зад нея пламтеше огънят и светлината му проникваше през ефирната тъкан на дрехата й и очертаваше и най-малката извивка на бедрата и хълбоците. Луиза добре съзнаваше колко възбуждаща гледка представлява.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо, Ян. Сигурно нямаш намерение да си верен до гроб на онази амазонка, за която се ожени.

Ян гледаше сякаш през нея. Някога това сладостно закръглено тяло го привличаше. Но не и сега. Беше прекалено ниска и заоблена, макар че много мъже я намираха съвършена.

Той сви рамене, съзнавайки, че е излишно и опасно да я обижда. Затова отговори.

— Заклех се пред моята съпруга. А аз държа на думата си.

— Ха! — тя плесна с ръце. — Клетва за вярност! Само буржоата са верни и то единствено защото не им стиска да постъпят по друг начин.

Тя се плъзна отново към него. Бедрата й се полюляваха, а ръцете и повдигнаха и заметнаха тънкия пеньоар, докато той се уви около краката й и подчерта тяхната женственост. Ян се усмихна на маневрите и. Беше умела като повечето скъпи куртизанки, само че цената на Луиза беше много по-висока: Тя искаше да притежава душата на мъжа.

Острото и екзотично ухание на пачули — парфюма, който винаги използваше, едва не го задуши. Нежният, дискретен аромат беше и пълна противоположност с предизвикателното и поведение. Добре пресметнат контраст. Луиза по нищо не приличаше на неговата Джули, нито можеше да се сравнява с нейната искрена страст и свеж дъх на рози. Само при мисълта за нея, усети възбудата си.

— О! — измърка Луиза и протегна ръка, за да притисне очертаните му слабини. Прояви интерес прекара длан нагоре и надолу по твърдата дължина. — Знаех, че всъщност не мислиш това, което каза, че не можем да бъдем отново любовници. Знаех си.

Ян хвана китката й и бавно я стисна, докато тя изохка от болка, след това отмести ръката й от слабините си. При Луиза деликатността беше излишна, особено когато собственото му тяло реагираше толкова бързо на всяка мисъл за жена му.

— Желанието ми е насочено към моята съпруга, Луиза. Просто се случи така, че ти си пред мен, когато си помислих за нея.

Това беше словесна плесница през лицето. Очите й се разшириха, после се превърнаха в две резки. Устните й изтъняха.

— Мръсник! — изсъска тя.

Ян се извърна, сепнат от омразата, която бе изкривила чертите й и я бе превърнала в грозно подобие на собствения й образ. Наметна грубото дебело палто. Беше допуснал грешка, че дойде тук. Беше забравил колко упорита и властна е Луиза. Жак нямаше да види бял ден, ако все още бяха любовници.

— Ще те изпратя в ада за това — заплаши го тя през стиснатите си кървавочервени устни.

Ян я изгледа безучастно. Осуетяването на плана й беше лош ход и навярно щеше да увеличи опасността, в която бе изпаднал, но не би могъл да се люби с Луиза. Не би могъл да унижи себе си, нито Джули по този начин.

Тихо затвори вратата след себе си.

 

 

След няколко седмици в бездействие и очакване Ян крачеше по мръсния паваж с широки и решителни крачки. От бележката, която му бе предал един френски хлапак, разбра, че авторът й има информацията, за която бяха изпратени в Париж. Плановете на Наполеон да се освободи от британската опека!

Протяжен, приглушен кучешки вой прониза нощта. Долиташе някъде от дълбините на безмълвната тишина в непрогледния нощен мрак и този зловещ звук, който сякаш идваше от друг свят, предизвика тръпки по цялото му тяло.

Ян замръзна и бързо се огледа наоколо, после извади ножа от канията, закрепена под лявата му ръка. Нищо.

Студеният вятър довя още един тих протяжен вой. Стори му се, че идва отдясно. Там започваше тъмна и непрогледна алея. Ян навлезе в нея, но не виждаше и на крачка пред себе си.

Огледа се още веднъж. Пак нищо.

Използва стария изпитан метод и отпусна стегнатите мускули на врата си. С малко повече усилия на волята успя да се пребори с настръхналите от напрежението косми на тила. Може би виеше някой прегладнял до смърт помияр, каквито често се срещаха да тършуват из боклуците по парижките улици.

Върна ножа на мястото му и продължи. Нервите му бяха изпънати още от случилото се в дома на Луиза. Беше минала едва една година от последната им акция, а имаше чувството, че тримата са напълно непознати.

След няколко минути стигна до мястото на срещата. Намираше се близо до доковете на Сена. Навсякъде бе разпиляно зърно и миришеше на риба. Тъмните води под него се плискаха в гредите на доковете. Наоколо цареше пълен мрак — нито един фенер не беше запален и сградите, предимно складове, бяха до един заключени.

Къде беше неговият информатор?

Ян тръгна предпазливо, като непрекъснато се озърташе, докато се сля със сенките по кея. Щеше да даде на другия още пет минути.

Сетивата му започнаха да се нагаждат към обстановката. Вятърът донесе плясък на платна — очерта се някакво по-светло нетно в мрака над реката. Мирисът на мокри конопени въжета се смесваше с острия дъх на сол и разлагаща се риба.

Доковете бяха подходящо място за тайни срещи — мракът поглъщаше всяка форма и всяко движение. Но тази нощ нещо не беше наред. Информаторът му се бавеше повече от допустимото. Може би беше казал за бележката на Жак и го бе помолил да му осигури прикритие? Но Жак трябваше да е с Луиза.

С гръб, опрян в стената на един от складовете, Ян отново огледа мястото. Щеше да брои до десет и ако информаторът не се появеше — да напусне бързо това място.

Едно, две…

На десет се отдели от стената.

Не обичаше това усещане. Тялото му като че ли бе заредено с взрив. Измъкна отново ножа от канията и здраво стисна дръжката.

Пристъпваше педя след педя с безшумни стъпки. Като се оглеждаше на всички страни, прекоси кея като сянка.

Приглушеният кучешки лай отекна във влажния въздух. Този път той го разпозна — воят на Кусит.

Ян потръпна и рязко се извърна с готов нож. Кожата му беше настръхнала. И по-рано бе заставал с лице срещу смъртта, но винаги знаеше откъде може да дойде.

Тук нямаше нищо.

Обърна се назад, за да се огледа отново и ускори крачка. Колкото по-бързо се измъкнеше оттук, толкова по-добре.

Не чу нищо. Ножът се заби в гърба му до дръжката.

Тъпата болка обхвана гърдите му с остро пронизване под ребрата. След това избухна — дълбока и изгаряща. Дъхът му секна и коленете му се подкосиха. Посегна към ножа, забит в гърба му. Не можеше да го достигне.

Опита се да вдигне собствения си нож в дясната ръка. Вместо това тя увисна и той се слиза на земята. Китката му се удари в някаква дъска, при което се чу остро изпукване и ножът му издрънча по паважа. Не можеше да достигне и до него.

Лежеше върху каменните плочи. Зловонието на гниеща риба се смесваше с вонята на уличния боклук. Лепкавата кръв се процеждаше по чувствителната плът на гърба му, стичаше се по вдлъбнатината на гръбнака — надолу към ребрата отдясно. Усещаше топлината на кръвта по кожата си.

Насили се да задържи очите си отворени и огледа мястото около себе си. Погледът му бе неестествено избистрен — улавяше всеки детайл. Гъстият мрак се бе превърнал в черна завеса, върху която се открояваха потъмни и по-светли сиви сенки — очертанията на склада, по-тъмното петно на алеята, силуетът на един кораб на кея, сивеещите квадрати на платната, разкривените ъгли на струпаните сандъци, неясното було на морската мъгла.

Но нямаше никакво движение. Собственикът на ножа беше изчезнал, уверен в своята демонична сръчност. И имаше основание.

Ян различи над себе си ефирния покров от сиви облаци. Скоро щеше да завали. Подушваше във въздуха влага, която допреди малко я нямаше. Скоро дъждът щеше да измие кръвта, която продължаваше да блика от тялото му, както бе измил потта, след като се бяха любили с Джули на брега на океана в Колънси. Господи, той я обичаше.

Трябваше да се добере до нея. Опита се да коленичи с намерение да пропълзи до някоя необитавана сграда. Имаше нужда от лекар.

Лактите му отмаляха и лицето му се удари в паважа. Нямаше полза. Знаеше, че няма да успее да се измъкне оттук.

Дъждът заваля. Капките галеха лицето му и мокреха дрехите му. Би трябвало да му е студено, но не изпитваше студ. Не усещаше нищо, дори болката.

Остана само споменът за Джули, за притиснатото й тяло в неговото, за излъчваната от нея топлина, която проникваше до дъното на душата му. Лицето й бе озарено от любов. Почти неземна любов, каквато не си бе представял, че една жена може да му даде. Любов, на която нямаше да може да отвърне.

Умираше.

Джули! — викаше душата му. — Джули, любов моя! Джули… Джули… Джули…

* * *

Джули, любов моя! Джули… Джули… Джули…

Гласът на Ян проникна в съзнанието й. Усети присъствието му, топлия му дъх върху врата си, силата на неговата любов. Беше се върнал.

Джули захвърли малката ризка, която бродираше за детето, което се надяваше да зачене щом Ян се върне. Изви глава и погледна към вратата в очакване да го види — застанал на прага между каменните стени — както беше правил много пъти.

Нямаше го. Огледа бързо стаята. Беше сама.

Сигурно си въобразявам, реши тя, когато студеният въздух се раздвижи и облъхна пламналото й лице.

Рижата Пампкин се бе, събудила от дълбоката си дрямка и скочи на крака, извивайки се в дъга. Козината й настръхна и тя изсъска, отстъпвайки назад, като вдигайте предната си лапичка с извадени за нападение напред нокти.

Озадачена от движенията на Пампкин, Джули реши да провери навън. Отиде до вратата, отвори я и надникна в тъмния коридор. Светлината от стенния свещник трептеше по каменните стени наоколо. Но беше пусто.

Тя поклати глава и затвори вратата. От силното желание да види съпруга си й се счуваше гласа му. Но усещането за присъствието му беше толкова силно, сякаш Ян беше застанал до нея и я притискаше в прегръдките си.

Тя се усмихна. Може би предчувстваше завръщането му. Нямаше да забрави да му разкаже за това. Усмивката отпусна напрежението, стегнало раменете й. Върна се на мястото си и отново взе ризката.

— Мяу!

Пълният с възмущение протест на котката още повече я развесели.

— Да, Пампкин, и аз искам да се върне по-скоро.

Животното се изправи на задните си лапички и сложи предните в полата й. Жълтите й бадемови очи светеха. Гледаха някъде зад рамото и.

Джули се извърна, но не забеляза нищо.

— Стига, Пампкин! Какво си настръхнала! Там няма нищо. Просто ни липсва и на двете.

Джули остави дрешката настрани и взе котката в скута си. Пампкин задраска с нокти, докато се настани по-удобно. Джули започна да я чеше под брадичката и най-сетне се отдаде на очакването. Досега не си го беше позволявала, защото знаеше колко мъчително е да очакваш всеки момент завръщането на любимия.

Скоро щеше да бъде с него, телата им щяха да се слеят и сърцата им да забият като едно. Обгърна я някакво особено блаженство и тя задряма на стола. Цялото й същество излъчваше топлина и щастие.

Пампкин остана с отворени очи и продължи да се взира в празното пространство.