Нора Робъртс
Град на демони (9)

Осма глава

В хладното утро се сипеше кротък, ситен дъжд. Фокс знаеше, че навярно ще се задържи през целия ден, като досадно главоболие. Не можеше да стори нищо, освен да се примири.

Изрови памучен пуловер с качулка от коша с дрехи за пране, които бе успял да пусне в пералнята, но все още не бе прибрал на мястото им. Беше деветдесет процента сигурен, че са изпрани. Или поне седемдесет и пет. Помириса пуловера и сигурността му скочи на сто процента.

Откри дънки, бельо, чорапи… но за чорапите му трябваше повече време, защото искаше да бъдат от един чифт. Докато се обличаше, огледа спалнята си и се закле, че все някога ще намери време и воля да прибере скапаните дрехи, дори и да е когато вече се нуждаят от ново пране. Щеше да оправи и леглото някой ден в близките десет години и да изрине всички ненужни боклуци.

Ако дойдеше ред, може би щеше да намери свястна домашна помощница. Или помощник, помисли си той, отпивайки от първата си кока-кола за деня. Може би мъж щеше да се справи по-добре.

Реши да проучи въпроса.

Завърза старите си работни кубинки. Все още настроен за разтребване, хвърли разпилените обувки в килера и набрал хъс, пъхна и коша за пране след тях.

Грабна ключовете си, още една кока-кола и сандвич, които щеше да хапне за закуска, докато шофира. По средата на стъпалата към тротоара забеляза Лейла да стои долу.

— Здравей.

— Току-що дойдох. Видяхме, че пикапът ти все още е тук, и накарах Куин да ме остави. Ще пътувам с теб.

— Чудесно. — Фокс повдигна сладкишчето към нея. — „Девъл Дог“?

— О, писна ми от дяволски кучета, ходещи на четири крака.

— Е, добре. — Той разкъса опаковката, когато стигна до Лейла. — Странно, досега нищо не е успяло да развали удоволствието ми от „Девъл Дог“.

— Нали това не е закуската ти? — каза тя, когато Фокс захапа кексчето.

Той само й се усмихна и продължи напред.

— Стомахът ми престана да се развива на дванайсетгодишна възраст. — Отвори предната врата на пикапа си. — Как спа?

Лейла се качи, погледна го и изчака, докато Фокс заобиколи и седна зад волана.

— Добре. Дори след като Сибил ми разказа как двамата с Гейдж са се сблъскали… в буквалния смисъл, с дяволско куче. Случило се по пътя от дома на родителите ти към къщата на Кал.

— Да, Гейдж ме осведоми, докато смъквах кожата му на пинбол.

Той сложи кока-колата си в поставката за чаша, отново отхапа от кексчето и след бърза проверка потегли.

— Исках да се кача при теб, защото ми хрумнаха няколко идеи как да подходим днес.

— А аз си помислих, че е защото не издържаш да стоиш далеч от мен.

— Старая се да не реагирам с хормоните си.

— Много жалко.

— Може би, но… Вчера Куин беше толкова изтощена. Надявам се да опитаме двамата с теб и да й спестим още едно подобно изживяване. Целта е да намерим дневниците, ако са в къщата. Ако са там, значи са в настоящето. Ако не, ще трябва отново да разчитаме на Куин. Но…

— Искаш да й спестиш мигрената. Можем да опитаме. Предполагам, че не си й споменала за тази идея.

— Реших, че ако се съгласиш, ще кажем, че ни е хрумнала по пътя. — Лейла му се усмихна. — Ето, работя върху стратегията си. Сънува ли снощи?

— Само теб. Бяхме в кабинета ми и ти беше с оскъдна червена рокля и от онези убийствени сандали с тънки каишки на глезените. Седеше на бюрото ми, с лице към мен. Аз седях на стола. И след като облиза устни, каза: „Готова съм за диктовка, господин О’Дел“.

Тя го изслуша, наклонила глава.

— Току-що съчини това.

Фокс се обърна към нея с ослепителна усмивка.

— Може би, но гарантирам, че тази вечер ще имам такъв сън. Какво ще кажеш да излезем? Знаеш ли за бара отвъд реката? Хубаво място. В събота вечер има жива музика. Канят доста добри музиканти.

— Звучи толкова нормално. Непрекъснато се опитвам да се вкопча в нормалния живот с една ръка, докато с другата се ровя в невъзможното. Просто е…

— Невероятно. Понякога забравям… далеч от Седемте, мога седмици наред да не мисля за това, дори месеци. После нещо ми го напомня. Отново ми се струва нереално. Живея живота си, работя, забавлявам се и, хоп, изведнъж изплува в главата ми. Колкото повече наближава, толкова по-често се сещам. — Пръстите му затанцуваха по волана в ритъма на музиката. — Една вечер в хубав бар с приятна музика е начин да си напомним, че колкото и съдбовно да е, това не е всичко.

— Хитър поглед върху нещата. Не съм сигурна дали ще намеря сили, но бих искала да послушам малко музика отвъд реката. В колко часа?

— Ммм… в девет? Удобно ли е за теб?

— Добре.

Тя си пое дъх, когато свиха по алеята към фермата. Щеше да излезе на среща с мъж, към когото изпитва физическо влечение. Това бе повече от невероятно.

Осъзна, че й се струва грубо натрапничество да влезе в къщата без покана. Фокс бе отраснал в тази къща, вярно, но вече не живееше тук. Опита се да си представи, че влиза в апартамента на родителите си в тяхно отсъствие, съзнателно избирайки момент, когато не са там, и просто не можа.

— Не е редно — каза тя, щом спряха в хола. — Навлизаме в личното им пространство. Разбирам защо предпочитаме да направим това, когато не са у дома, но се чувствам… — „Гузна“ бе точната дума. — Неловко.

— Родителите ми нямат нищо против да влизат хора. Иначе щяха да заключват вратите.

— Все пак…

— Трябва да сме наясно с приоритетите си, Лейла. — Куин разпери ръце. — Причината да сме тук е по-важна от стандартните норми за благоприличие. Вчера отвън стигнах толкова далече. Със сигурност вътре ще открия повече.

— В тази връзка имам идея. Обсъдих я с Лейла, докато пътувахме насам. Ако нямаш нищо против малка намеса, Куин, бих искал първо ние с Лейла да опитаме нещо. Може би ще успеем да визуализираме къде са дневниците, ако са тук, или поне да получим някакво усещане.

— Добро хрумване. Не само защото предпочитам да не се подлагаш отново на това — добави Кал, когато Куин присви очи срещу него. — Може да се окаже сполучливо, а и щом Фокс и Лейла обединят силите си, страничните ефекти няма да са толкова силни.

— А ако не се получи — добави Фокс, — отново ще се включиш ти.

— Добре, разумно е. Повярвайте ми, не очаквам с нетърпение главата ми да експлодира.

— Е, да започваме. Това е най-старата част от къщата. Всъщност тази стая и онези, които се намират точно над нея, са били тук, откакто се помнят всички. Логично е, ако преди е имало колиба или друга къща, да е била на същото място. Вероятно, особено предвид видяното от Куин вчера, част от материалите са били използвани.

— Например за тази камина. — Куин застана до нея, прескочи Лъмп, който вече лежеше пред тлеещия огън, и прокара ръка по камъните. — Страшно ме бива в търсенето на тайници зад тухли и камъни.

— Ако изкъртим мазилката и извадим камъни, без да сме сто процента сигурни, баща ми ще ме убие. Готова ли си? — обърна се Фокс към Лейла.

— Напълно.

— Погледни ме. — Той хвана ръцете й. — Само ме погледни. Не мисли. Представи си. Малката тетрадка, изписаните страници. Мастилото е избледняло. Представи си почерка. Виждала си го в другите дневници.

Очите му изглеждаха толкова дълбоки. Този цвят на старо злато бе така примамлив. Нямаше гладки ръце на адвокат, на човек, който носи куфарче и работи на бюро. Издаваха трудолюбие, сила и сръчност. Ухаеше на дъжд.

Навярно щеше да има вкуса на кексчето.

Желаеше я. Представяше си, че я докосва, че плъзга длани по голата й кожа, по гърдите и корема й. Че я докосва там с устни, с език, че вкусва от топлината на тялото й…

В леглото, където бяхме само двамата.

Лейла затаи дъх и залитна назад. Гласът му бе прозвучал ясно в съзнанието й.

— Какво видя? — попита Кал. — Видя ли го?

Все още вгледан в очите на Лейла, Фокс поклати глава.

— Първо трябваше да отстраним нещо. Още веднъж? — каза той на Лейла. — Отвори съзнанието си.

Кожата й изгаряше, отвътре и отвън, но кимна. Тя напрегна волята си да остави настрана своите и неговите пориви.

Всичко се сви в една-единствена малка точка. В нея чуваше обърканите мисли на приятелите си, като приглушено бърборене на светско парти. Имаше загриженост, съмнение, очакване, объркани чувства. Остави и тях настрана.

Дневникът се появи в съзнанието й. Кожена подвързия, изсъхнала с годините. Пожълтели страници и бледо мастило.

Докато навън се спуска мрак, аз копнея за своята любов.

— Не е тук. — Фокс заговори пръв, докато връзката между него и Лейла постепенно отслабваше. — Не е в тази стая.

— Не е.

— Тогава трябва аз да пробвам отново. — Куин изправи гръб. — Мога да се опитам да проследя нейния път и на дневника. Да видя как го е прибрала, когато е събирала багажа си, може би, за да го отнесе в родния си дом в града. Старата библиотека.

— Не, няма дневници нито в библиотеката — бавно каза Лейла, — нито в тази стая.

— Но са някъде тук — довърши Фокс. — Беше твърде ясно. Със сигурност са тук.

Гейдж потропа с крак по пода.

— Може да са отдолу. Може би ги е скрила под дъските на пода, ако е имало дъски.

— Или ги е заровила — продължи Сибил.

— Ако са под къщата, всичко отива по дяволите — изтъкна Гейдж. — Щом Брайън ще се разсърди заради няколко извадени камъка от камината, просто ще обезумее, ако решим да повдигнем проклетите дъски и да копаем под тях за някакви дневници.

— Не се отнасяш с подобаващо уважение към дневниците — изтъкна Сибил, — но си прав за първата част.

— Трябва да опитаме отново. Нека се местим от стая в стая — предложи Лейла. — Избата? Има ли изба? Ако ги е заровила, оттам ще получим по-силен сигнал. Защото не вярвам да са недостъпни. Джайлс й е казал какво ще се случи, казал й е за нас… за теб.

— Вероятно ги е скрила, за да не бъдат изгубени или унищожени. — Кал закрачи, докато размишляваше. — Или открити твърде скоро от не когото трябва. Но е искала ние да ги намерим. Дори само от сантименталност.

— Съгласна съм с това. Зная какво почувствах в нея. Обичала е Джайлс. Обичала е синовете си. И с цялото си същество се е надявала онези, които дойдат след тях, да успеят. Ние сме шансът й отново да бъде с Джайлс, да го освободи.

— Да излезем навън. Да, има изба — каза Фокс на Лейла. — Но отвън ще можем да се съсредоточим върху цялата къща. И върху колибата, която най-вероятно е била тук по времето на Ан. Да опитаме с нея.

Както бе очаквал, дъждът продължаваше, слаб и ситен. Затвори кучетата вътре при Лъмп, за да не пречат, и последва другите навън в упорития ръмеж.

— Преди да започнем… сетих се за нещо. Хрумна ми там, вътре. Във връзка със сигнала на Батман.

— С кое? — прекъсна го Куин.

— Система за сигнализация — обясни Фокс. — Ще мога да доловя сигнал сред гъмжилото от мисли навсякъде. Нещо като настройване на радио. Ако насочите мисъл към мен, ще мога да я уловя. Ако аз насоча към някого от вас, вие също. Не е зле да го изпробваме няколко пъти, но ще действа по-бързо от телефонна връзка.

— Телепатична сигнална система. — Сибил намести черната си кръгла шапка. — Неограничен брой минути и по-малък риск от загуба на обхват. Харесва ми.

— А ако ти си в беда?

Под тънкото яке Лейла носеше дреха с качулка в цвят на орхидея. Повдигна качулката над главата си, докато вървяха през двора.

— Тогава ще изпратя сигнал до Кал или Гейдж. Правили сме го и преди през Седемте. Или до теб — добави той, — когато станеш по-уверена в способностите си. Играехме в колибата. Помните ли? — извика Фокс на Кал и Гейдж. — Използвахме я като форт, въпреки че не я наричахме така. Семейство Бари-О’Дел не биха одобрили подобен военен термин. Затова беше сборен пункт на клуба ни.

— Избили сме хиляди оттам. — Гейдж се спря и пъхна ръце в джобовете си. — Умирали сме милиони пъти.

— Там съставихме плана за похода до Свещения камък за рождения си ден. — Кал замълча за миг. — Помните ли? Аз бях забравил. Хрумна ни няколко седмици по-рано.

— Гейдж даде идеята.

— Да, аз съм главният виновник.

— Бяхме… нека помисля… Училището бе свършило току-що. Беше първият ни цял свободен ден и мама ми позволи да остана навън до вечерта.

— Нямахме никакви задължения — продължи Фокс. — Сега си спомням. Бях получил ден почивка от работата във фермата. Първият ден от ваканцията. Играехме в колибата.

— На полицаи от отдела за борба с порока срещу наркобарони — добави Гейдж.

— Малко разнообразие от каубоите и индианците — отбеляза Сибил.

— Дете на хипита не би играло на алчни нашественици срещу невинни мирни хора. Ако беше чула лекция на Джоан Бари по тази тема, и ти нямаше да играеш. — При този спомен върху устните на Гейдж заигра лека усмивка. — Чувствахме се толкова въодушевени. До септември имаше цяла вечност. Всичко беше горещо и слънчево, зелено и синьо. Не исках да свършва, помня това. Да, аз дадох идеята. Голямо приключение, пълна свобода.

— И всички я прегърнахме — напомни му Кал. — Уговорихме се за всичко точно там. — Посочи към обраслите с влачещи растения каменни стени. — Проклет да бъда, ако е съвпадение.

За миг останаха неподвижни един до друг. Потънали в спомени, предположи Лейла. Трима мъже на еднаква възраст, родени на едно и също място. Гейдж — с черното си кожено яке, Кал — с анорак и бейзболна шапка, Фокс — с памучния си пуловер с качулка. Странно, помисли си тя, как нещо толкова обикновено, като избора на облекло, разкриваше индивидуалността на всеки от тях, докато държанието им говореше за пълно единение.

— Лейла… — Фокс й подаде ръка. Нейните бяха влажни и студени. По миглите й проблясваха капки дъжд. Дори без физически допир, вълнението и нетърпението й заструиха към него. — Изчакай образът да се появи — продължи той. — Не се напрягай, не се стреми към нищо. Отпусни се, погледни ме.

— Трудно ми е да съчетая двете неща.

Усмивката му издаваше искрено мъжко задоволство.

— После ще видим какво можем да направим по въпроса. Сега просто извикай дневника в съзнанието си. Само него. Хайде.

Той бе и мост, и опора. След миг щеше да осъзнае, че е способен да я разбере напълно, и да й предложи и двете. Когато премина по моста, беше до нея. Тя усещаше дъжда по лицето си, земята под краката си, мириса на пръстта, на мократа трева, дори на влажните камъни. Долавяше бръмчене, приглушено и непрестанно. С удивление се досети, че чува как растат тревите, цветята, листата. Всичко се приближаваше към пролетта и слънчевите дни. Към зеленината.

До нея достигна лек полъх от крилете на птица, прелетяла наблизо, и драскане с нокти, когато някъде сред клоните се шмугна катеричка.

С изумление осъзна, че е част от всичко това и винаги е била. И винаги ще бъде. От всичко, което расте, диша, живее и умира.

Вдъхваше от уханието на земя, на дим, влага и плът. Чуваше дъжда да шепне като въздишка и облаците бавно да се плъзгат над нея.

Плъзна се по моста, като тях.

Болката бе внезапна и остра, като раздиращ вик дълбоко в нея. Прониза главата й, корема й, сърцето й. Когато извика, зърна дневника… само за миг. После проблясъкът изчезна, както и болката, и се почувства слаба и замаяна.

— Съжалявам. Загубих го.

Олюля се и ръцете на Гейдж я прихванаха под мишниците.

— Спокойно, скъпа. Няма страшно. Сибил…

— Да, ще я задържа. Облегни се на мен за минута. Изглеждаш изтощена.

— Чувах движението на облаците, растежа на цветята и тревите. Шума на стръковете, които пробиват пръстта. Господи, чувствам се…

— Като дрогирана? — предположи Куин. — Сякаш си се надрусала.

— Почти. Ооо! Фокс, а ти…

Замълча, когато погледът й се проясни. Той стоеше на колене върху мокрия чакъл и приятелите му бяха приклекнали от двете му страни. Пуловерът му бе изцапан с кръв.

— Господи, какво стана? — Лейла инстинктивно насочи мисълта си към него, но срещна непроницаема стена. Залитна и застана на четири крака пред него. — Пострадал си. От носа ти тече кръв.

— Не за първи път. По дяволите, скапаният пуловер беше изпран. Отдръпни се. Трябва ми малко място.

Извади от джоба си кърпа и я притисна към носа си, докато сядаше на пети.

— Да го заведем вътре — каза Куин, но Фокс поклати глава, а после повдигна свободната си ръка и я подпря, сякаш имаше опасност да се откачи от раменете му.

— Нужна ми е само минута.

— Кал, донеси вода. Да опитаме с номера на майка ти, Фокс. — Сибил се приближи зад него. — Само дишай. — Тя напипа точката и я притисна. — Да попитам ли за бременност?

— Не е време за шеги. Леко ми се гади.

— Защо се чувства по-зле, отколкото беше Куин? — попита Лейла. — Би трябвало да е по-леко, щом бяхме свързани, а той е по-зле. Ти знаеш. — Стрелна Гейдж с поглед. — Защо?

— Доколкото познавам О’Дел, сигурно е застанал пред теб, за да поеме цялата сила на удара. А поради връзката между вас ударът е бил адски силен.

— Така ли? — Обзета от ярост, Лейла се обърна към Фокс. — Аз слушам облаците, а ти понасяш ритник в лицето.

— Твоето е по-красиво. Относително. Замълчи за минута. Имай милост към пострадалите.

— Никога вече не го прави. Погледни ме и ме чуй. Никога вече. Или ще обещаеш, или моето участие приключва.

— Не обичам ултиматуми. — В премрежените му от болка очи проблесна гняв. — Всъщност ме вбесяват.

— А знаеш ли мен какво ме вбесява? Недоверието ти, че мога да понеса своя дял.

— Няма нищо общо с доверие или нечий дял. Благодаря, Сибил, сега е по-добре. — Фокс внимателно се изправи, взе водата, която Кал му подаде, и я изпи на един дъх. — Увити са в дебел плат, зад южната стена. Не можах да видя колко са. Два, може би три. Знаеш къде са инструментите, Кал. Идвам след минута да помогна.

Фокс успя да стигне до къщата, до банята зад кухнята, преди да повърне като след двудневен запой. С разбунтуван стомах и мъчителен световъртеж изми лицето и устата си. Остана подпрян на мивката, докато възстанови дишането си.

Когато излезе, Лейла стоеше в кухнята.

— Не сме приключили.

— Искаш кавга? Ще се караме по-късно. Сега имам по-важна работа.

— Няма да правя нищо повече, докато не ми дадеш дума, че никога вече няма да поемеш целия удар вместо мен.

— Не мога. Давам дума само когато съм сигурен, че мога да удържа на нея. — Обърна се и започна да рови в шкафовете. — В тази къща няма друго, освен билкови боклуци за профилактика. Защо не се намира дори едно скапано обезболяващо хапче?

— Нямаше право…

— Заведи дело срещу мен. Познавам добри адвокати. Правим каквото можем, Лейла. Така стоят нещата. Така съм устроен. Поех риска, защото знаех, че си струва. Направих го заради теб, заради всички нас. Не бих допуснал да пострадаш, ако мога да го спра, и не очаквай да обещая, че и занапред няма да правя всичко възможно, за да те предпазя.

— Ако мислиш, че съм по-слаба и безполезна, защото съм жена…

Лицето му изглеждаше бледо като платно, когато се обърна към нея. Дори гневът не върна руменината му.

— За бога, не развявай феминистки знамена. Да не си влязла в заговор с майка ми? Полът ти няма нищо общо… освен факта, че все повече хлътвам по теб, което не би се случило, ако беше мъж. Оцелях. Имам главоболие, от носа ми тече кръв и закуската ми отиде в канала… както и вечерята, и може би няколко вътрешни органа. Но освен че за мой ужас тук няма дори един аспирин и кутия кока-кола, добре съм. Щом искаш да се сърдиш, сърди се. Но нека поне имаш повод.

Докато той потъркваше чело с два пръста, Лейла отвори чантата си, оставена на масата в кухнята, извади малка кутийка с лунен сърп на капака и му подаде две таблетки.

— Заповядай.

— Слава богу. Не се скъпи. Дай ми още две.

— Все още съм ядосана, с или без повод. — Тя извади още две таблетки и потрепери, когато Фокс глътна цялата шепа на сухо. — Но ще продължа да помагам, защото съм част от екипа. Нека първо изтъкна нещо. Щом си хлътнал по мен, представи си как се почувствах, когато те видях на земята да се превиваш от болка, целия в кръв. Има много неща, които могат да накарат човек да страда. Помисли върху това.

Когато Лейла тръгна с енергична походка към вратата, той остана на мястото си. Вероятно тя имаше право, но бе твърде изтощен, за да мисли. Вместо това извади каната със студения чай на майка си от хладилника и изпи чаша, за да разсее неприятния вкус и паренето в гърлото си.

Все още замаян, остави къртенето на Гейдж и Кал. Нямаше начин, трябваше да каже на родителите си. Особено ако не успееха да поставят камъка обратно така, та да не личи, че е бил ваден.

Не, реши той, трябваше да им каже, за да не се чувства виновен.

Със сигурност щяха да разберат, много по-добре от своенравната брюнетка, защо е предпочел да стори това в тяхно отсъствие. Навярно нямаше да им хареса, но нямаше да трият сол на главата му за липса на доверие.

— Внимавайте да не го одраскате.

— Това е някакъв скапан камък, О’Дел. — Гейдж шеговито допря чука до главата на къртача. — Не е диамант.

— Тези ги разправяй на родителите ми — промърмори Фокс и застана до тях с ръце в джобовете.

— Дано си сигурен, че е точно този. — Кал удари от другата страна. — Иначе ще одраскаме доста повече.

— Този е. Стената е дебела, затова все още се крепи. Или е бил разклатен, или тя го е разместила. Миналото е твоята област.

Мокър, с ожулени кокалчета, Кал нанесе нов удар. До следващия драскотините на кокалчетата му изчезнаха, но все още бе прогизнал до кости.

— Излиза.

Двамата с Гейдж издърпаха камъка, а Фокс с ужас си представяше как къщата рухва като творение от детски конструктор.

— Проклетникът тежи цял тон — промърмори Гейдж. — Като скала. Пази пръстите си.

Той изруга, когато неволно притисна своите пръсти между съседните камъни и остави извадения да падне на земята. Седна назад и засмука наранената си ръка, а Кал посегна към отвора и извади пакета.

— Мамка му! Ето го. Точка за О’Дел.

После внимателно и приведен, за да запази съдържанието от дъжда, разви плата.

— Не ги отваряй — предупреди го Куин. — Твърде влажно е, мастилото може да се разтече. Дневниците на Ан Хокинс. Открихме ги.

— Ще ги отнесем у дома. Ще свалим тези мокри дрехи, а после…

Експлозия разтърси земята. Тласна Фокс назад към каменния зид и хълбокът и рамото му поеха удара. В главата му все още отекваше тътен, когато се обърна и видя къщата, обгърната от пламъци. Издигаха се до покрива, пропълзяваха през счупените прозорци и оставяха зад себе си грозна диря от черен дим. Той побягна към дома си през опустошителната огнена стена.

Когато Гейдж го сграбчи, Фокс рязко се обърна и замахна, заслепен от ярост.

— Кучетата са вътре. По дяволите! Опомни се. — Гейдж надвика бумтенето на пламъците. — Истина ли е? Ела на себе си, Фокс. Истина ли е?

Фокс усещаше топлината. Би се заклел, че я усеща, и очите му пареха от дима, който нахлу в гърлото му, когато опита да си поеме дъх. Трябваше да се пребори с видението на дома си, обхванат от пожар, и мисълта, че трите безпомощни кучета са затворени вътре.

Вкопчи се в рамото на Гейдж за опора, а после и в ръката на Кал, и с помощта на приятелите си се изправи. Останаха свързани за миг и този миг бе достатъчен.

— Измама е. Мамка му! Поредната измама. — Чу накъсаната въздишка на Кал. — Лъмп е добре. Кучетата са в безопасност. Просто нов опит за сплашване.

Огънят затрепери и утихна и старата къща отново стоеше непокътната под несекващия ситен дъжд.

Фокс въздъхна на свой ред.

— Извинявай за юмрука в лицето — каза той на Гейдж.

— Удряш като момиче.

— Устната ти кърви.

Гейдж изтри кръвта и се усмихна.

— Не за дълго.

Кал тръгна към къщата, отвори вратата и пусна кучетата навън. После просто седна на задната тераса, прегърнал Лъмп.

— Не очаквах да дойде у дома. — Фокс го настигна и сложи ръка на парапета, при чието поставяне бе помагал. — Никога не е прониквало тук или у Кал. При семействата ни.

— Сега нещата са различни. — Сибил приклекна и потърка козината на другите две кучета, които въртяха опашки. — Тези създания не са изплашени. За тях нищо не се е случило. Само за нас.

— А ако родителите ми бяха тук?

— И те нямаше да усетят. — Куин седна до Кал. — Колко пъти вие тримата сте виждали неща, невидими за другите?

— Понякога са истински — изтъкна Фокс.

— Това не беше. Просто иска да ни разтърси и сплаши. Да… Господи, дневниците!

— У мен са. — Фокс се обърна и видя Лейла да стои в дъжда, притиснала вързопа с дневниците към гърдите си. — То искаше да те нарани. Не усети ли? Защото ти ги намери. Не почувства ли омразата?

Обзет от паника, Фокс не бе почувствал нищо… сега осъзна грешката си.

— Е, точка и за него. — Приближи се към Лейла и повдигна падналата й качулка. — Но все още водим по точки.