Нора Робъртс
Град на демони (11)

Десета глава

Дъждът се задържа изнервящо дълго, до мрачното ветровито утро, в което на човек му се искаше само да спи на топло. И Фокс не би станал от леглото, ако не бе записал издирване на демони в графика си за неделната сутрин, помисли си той, докато затваряше вратата на апартамента след себе си.

Въпреки влажния въздух предпочете да измине няколкото преки до квартирата на Лейла пеша. Както жонглирането, разходките му даваха време за размисъл. Очевидно другите жители на Холоу не споделяха възгледа му или нямаха за какво да размишляват. Колите пред „При мамчето“ и „Кофи Толк“ бяха паркирани броня до броня, с мокри стъкла и стичаща се от калниците вода. Навярно вътре в заведенията хората хапваха от специалитета за закуска, доливаха чашите си с кафе и мърмореха за неспиращия дъжд и вятър.

Фокс огледа новата врата на книжарницата отсреща и си каза: „Добра работа, тате“. Също както Лейла, спря погледа си върху табелата „Ликвидация“ на магазинчето за сувенири. Нищо не можеше да се направи по въпроса. Друга фирма щеше да се нанесе там. Джим Хокинс щеше да намери други наематели, които да пребоядисат стените и да напълнят помещението със стока. Щеше да се появи табела „Голямо откриване“ и да заприиждат клиенти, за да разглеждат. Въпреки промяната хората щяха да продължат да закусват в гостилницата, да спят у дома в дъждовно неделно утро или да подканват децата си да се облекат за църква.

Но нещата щяха да се променят. Този път, когато дойдеха Седемте, тримата щяха да бъдат по-подготвени за сблъсъка с Голямото зло. Нямаше само да попиват кръвта, да потушават пожарите и да заключват беснеещите, докато лудостта отмине.

Трябваше да направят нещо повече.

Междувременно щяха да търсят отговори. Бяха се позабавлявали предишната вечер, замисли се той. Няколко приятни часа в слушане на музика и разговори, за разтоварване след дългия, изпълнен с преживявания ден.

Бяха постигнали напредък в този ден. Чувстваше, че всички са направили голяма крачка към нещо.

Нямаше да се излежава или да влезе за вкусна закуска в „При мамчето“, но щеше да прекара неделята с приятели и жената, която разпалваше у него желание, в работа, чиято цел бе жителите на града спокойно да изпълняват всекидневните си задължения, дори през седмицата, в която се пада седми юли всяка седма година.

Зави след площада, сложил ръце в предните джобове на пуловера си с качулка, и с наведена глава заради дъжда.

Вяло вдигна поглед, когато чу изскърцване на спирачки по мократа настилка. Позна пикапа на Блок Кьолер и мислено изруга, още преди Блок да изскочи от него и да закрещи:

— Ти, жалко копеле!

Докато Блок крачеше напред, свил едрите си месести ръце в юмруци, и шляпаше с ботуши четиридесет и четвърти номер по асфалта, Фокс отново бе готов да изругае.

— Отдръпни се, Блок, и се успокой.

Познаваха се от училище и Фокс знаеше, че няма надежда Блок да стори което и да е от двете. Като темперамент, Блок не се палеше лесно… но ядосаше ли го някой, неизбежно отнасяше бой.

Фокс не желаеше този път жертвата да е той, затова настрои съзнанието си към неговото и успя да предвиди и избегне първия замах.

— Стига, Блок. Знаеш, че съм адвокат на Шели, защото все някой трябва да я представлява. Ако не бях аз, щеше да бъде друг.

— Чух, че не си й само адвокат. — Блок отново замахна и не улучи, когато Фокс приклекна. — Откога спиш с жена ми, нещастнико?

— Никога не съм бил толкова близък с Шели. Познаваш ме, за бога. Ако си чул тази песен от Напър, имай предвид кой я тананика.

— Бях изритан от собствения си дом, по дяволите. — Сините очи на Блок яростно святкаха на широкото му лице, почервеняло от гняв. — Заради теб трябва да идвам в „При мамчето“, за да хапна свястна закуска.

— Не аз бях хванат с ръка върху гърдите на балдъзата си. — Делови тон, напомни си Фокс. Трябваше да го вразуми. Гласът му остана равен и спокоен, докато се отдръпваше назад с танцова стъпка, за да избегне нов удар. — Не стоварвай вината върху мен, Блок, и не прави нещо, за което горчиво ще съжаляваш.

— Ти ще съжаляваш, мамка му.

Фокс бе бърз, но Блок не бе загубил уменията, които някога показваше на футболното игрище. Не го нападна с юмруци, а просто го помете. Фокс се просна върху обрасла с бръшлян могила, удари се в камъните под мокрите листа и стенейки от болка, се плъзна надолу към тротоара, притиснат под тежестта на обезумелия някогашен бранител.

Блок тежеше с над двадесет и пет килограма повече от него и бе планина от мускули. Заклещен, Фокс не можа да избегне бързото налагане с оголени кокалчета по лицето и безмилостния порой от удари в бъбреците. През адската болка, с премрежен поглед успя да долови в изражението на Блок лудост, заради която в него се прокрадна паника.

Мислите, които се въртяха зад това лице, бяха също толкова безумни и убийствени.

Фокс направи единственото, което му оставаше. Прояви жестокост. Впи нокти в тези гневни очи. Когато Блок простена от болка, той стовари юмрук върху оголения врат. Блок замълча, дъхът му секна и Фокс имаше време да направи маневра — да провре коляно между краката му, но получи няколко юмручни удара, насочени към лицето и гръкляна.

Бягай! Тази единствена дума нахлу като кръв в мозъка му. Щом опита да се претърколи, да изпълзи и да се изправи на крака, Блок с все сила удари главата му в тротоара. Фокс усети как нещо в него изпука, когато подкованият ботуш му нанесе жесток ритник отстрани. После се бореше за глътка въздух, докато месестите ръце притискаха врата му.

Умри тук.

Не знаеше дали в съзнанието му крещят мислите на Блок или неговите собствени. Но знаеше, че изпада в несвяст. До парещите му дробове не достигаше въздух и виждаше замъглено и раздвоено. Съсредоточи се, в отчаян опит да въздейства върху човека, когото познаваше, почитател на Редскинс и „Наскар“, страхотен разказвач на мръсни вицове и гений по двигателите. Мъж, проявил глупостта да изневери на съпругата си със собствената й сестра.

Не можа да достигне до него, не намери в себе си достатъчно сила да събуди истинската същност на човека, който го убиваше върху мокрия тротоар, на няколко крачки от градския площад в дъждовното неделно утро.

В следващите мигове виждаше само червено, като море от кръв. Виждаше собствената си смърт.

Натискът върху врата му отслабна и ужасната тежест се повдигна от гърдите му. Когато се преобърна и повърна, изведнъж му се стори, че чува викове. Но ушите му бучаха като мотори и плюеше кръв.

— Фокс! Фокс! О’Дел!

Над него затрепери нечий образ. Фокс лежеше проснат на тротоара и дъждът блажено разхлаждаше изкривеното му лице. Като на замъглен екран, видя тройно лицето на полицейския началник Уейн Хоубейкър.

— Най-добре не се движи — каза му Уейн. — Ще повикам линейка.

„Не съм мъртъв“, помисли си Фокс, въпреки че все още не бе възвърнал периферното си зрение.

— Почакай — едва промълви той с пресипнал глас, но успя да се надигне. — Никаква линейка.

— Тежко си пострадал.

Фокс знаеше, че едното му око е подуто и затворено, но с другото успя да се вгледа в Уейн.

— Ще се оправя. Къде е Блок, мамка му?

— Окован с белезници в колата ми. За бога, Фокс, почти трябваше да го нокаутирам, за да го отделя от теб. Какво става тук, по дяволите?

Фокс изтри кръвта от устата си.

— Попитай Напър.

— Какво общо има той?

— Напълнил е главата на Блок с глупости, че съм чукал Шели. — Фокс с мъка си пое дъх и сякаш погълна натрошени стъкла. — Няма значение. Не съществува закон, според който да наговориш куп лъжи на един идиот, е престъпление, нали?

Уейн замълча за момент.

— Ще позвъня в пожарната, да дойде поне екипът за оказване на първа помощ.

— Няма нужда. — Докато в него се бореха безпомощен гняв и нетърпима болка, Фокс се подпря с окървавена ръка на тротоара. — Не искам да идват.

— Ще откарам Блок в участъка. Трябва да дойдеш, когато си в състояние, за да подадеш жалба за побой.

Фокс кимна. Опит за убийство бе по-близо до истинната, но и побой ставаше.

— Нека ти помогна да се качиш отпред в колата. Ще те откарам, където искаш.

— Тръгвай. Ще намеря начин да се придвижа.

Уейн прокара ръка през мокрите си посивели коси.

— Господи, Фокс, нима искаш да те оставя на тротоара, целия в кръв?

Фокс отново напрегна здравото си око.

— Познаваш ме, шерифе. Бързо се възстановявам.

Очите на Уейн потвърдиха това, но тревога помрачи израза им.

— Ще ти помогна да станеш на крака. Няма да тръгна, преди да се уверя, че можеш да стоиш прав и да ходиш.

Фокс успя, въпреки че всеки сантиметър от тялото му крещеше от болка. Три счупени ребра, помисли си той. Вече усещаше как зарастват и болката замъгляваше разсъдъка му.

— Задръж го в ареста. Ще дойда, когато мога.

Тръгна, накуцвайки, и не се спря, докато не чу Хоубейкър да потегля. После се обърна и прикова поглед в момчето, което ехидно се усмихваше от другата страна на улицата.

— Ще ми мине, шибано копеле, и когато удари часът, теб те очаква нещо далеч по-лошо.

Демонът в образ на дете се засмя. После устата му зина широко като пещера и погълна образа.

Когато Фокс стигна до квартирата, едното от ребрата му вече бе здраво, а второто зарастваше. Зъбите му бяха престанали да се клатят, а най-леките драскотини бяха изчезнали.

Трябваше да си отиде у дома и да изчака останалото, осъзна той. Но бе изтощен и замаян от болката на възстановяването. Жените просто трябваше да го изтърпят, каза си той. Може би тепърва щяха да виждат и по-ужасяващи неща.

— Станали сме! — извика Куин, когато чу отварянето и затварянето на вратата. — Ще слезем след минута. Кафето е на печката, кока-колата — в хладилника, зависи кой си.

Контузията на трахеята му все още бе твърде остра. Нямаше глас да извика и с мъка се дотътри до кухнята.

Посегна към хладилника и се намръщи при вида счупената си китка.

— Хайде, за бога, зараствай.

Докато костите се възстановяваха, Фокс извади кутия кока-кола с лявата си ръка и се замъчи с отварачката.

— Поизлежавахме се. Мисля, че… Господи! — Лейла се втурна към него. — Фокс! Боже мой! Куин, Сибил, Кал! Елате тук долу. Фокс е ранен!

Тя се опита да обвие ръка около кръста му и да поеме тежестта му.

— Само отвори това, Лейла, моля те. Отвори скапаната кутия.

— Седни. Трябва да поседнеш. Лицето ти… Горкото ти лице. Ето, седни тук.

— Просто отвори проклетата кутия — сопна се той, но Лейла издърпа стол. Фактът, че успя да го сложи да седне почти без усилие, му подсказа, че все още е твърде зле.

Тя отвори кутията и я сложи между ръцете му. Гласът й бе тих, но спокоен, когато проговори:

— Китката ти е счупена.

— Не за дълго.

Фокс отпиваше първата отчаяна глътка, когато Кал дотича и изруга.

— Лейла, донеси вода и няколко кърпи да го измием. — Приклекна, слагайки ръка върху бедрото на Фокс. — Много ли е зле?

— Отдавна не ме бяха подреждали така.

— Напър?

— Косвено.

— Куин — заговори Кал, не откъсвайки поглед от нея, — обади се на Гейдж. Ако не е тръгнал, кажи му да побърза.

— Ще донеса лед. — Тя извади формичката от камерата. — Сибил…

— Аз ще се обадя. — Но Сибил първо се наведе и леко докосна окървавената буза на Фокс с устни. — Ще се погрижим за теб, сладур.

Лейла донесе леген и кърпа.

— Боли го. Можем ли да му дадем нещо обезболяващо?

— Човек трябва да го преживее, дори да извлече полза. Добре е тримата да сме заедно. — Очите на Кал не преставаха да се взират във Фокс. — Кажи ми какво знаеш.

— Три счупени ребра от лявата страна… едното вече е право, второто зараства…

— Добре.

— Жените трябва да излязат. — Фокс стисна зъби при нов пристъп на болка. — Кажи им да излязат.

— Никъде няма да ходим.

Внимателно и ефективно, Лейла започна да почиства лицето му със студената влажна кърпа.

— Ето, скъпи.

Куин задържа торбичка с лед върху подутия му клепач.

— Открих Гейдж на мобилния. — Сибил забързано се върна. — Вече е в града. Ще пристигне всеки момент.

Тя се спря и въпреки ужаса си от състоянието на Фокс с удивление забеляза как синините на врата му постепенно избледняват.

— Здравата ме халоса — промълви Фокс. — Не мога да се съсредоточа, не мога да открия къде, но някъде имам кръвоизлив. Вероятно и мозъчно сътресение. Не мога да разсъждавам ясно.

Кал продължаваше да го гледа втренчено.

— Първо се съсредоточи върху сътресението. После ще възстановиш всичко останало.

— Опитвам се.

— Оставете на мен. — Лейла пъхна окървавените дрехи в ръцете на Сибил, преди да коленичи до краката на Фокс. — Ще видя какво става, ако ме допуснеш. Но трябва да ми позволиш да видя болката, за да мога да ти помогна да я откриеш, да я победиш. Свързани сме. Мога да помогна.

— Не и ако откачиш. Не забравяй. — Той затвори очи и отвори съзнанието си за нея. — Само главата. Сам ще се справя с останалото, когато проясня ума си.

Фокс почувства шока, ужаса, а после и състраданието й. Бе като топла, нежна ласка. Лейла го поведе натам, където трябваше да стигне, също както го бе довлякла до стола.

Там болката бе неистова и обсебваща, като чудовище с остри зъби и тънки нокти. Те хапеха и се врязваха дълбоко. Разкъсваха. За миг стана плах, понечи да се отдръпне, но тя го побутна напред.

Нечия ръка обхвана изпотения му юмрук и той знаеше, че е Гейдж.

Отворен за себе си и за останалите, Фокс яхна болката като вълна и се понесе по горещия й разтърсващ гребен — знаеше, че така трябва. Когато тя отслабна достатъчно, за да може отново да проговори, бе плувнал в пот.

— Стой настрана сега — каза той на Лейла. — Отдалечи се. Твърде много е, твърде бързо.

После продължи да се бори с болката. Кости, мускули, органи. И без срам се вкопчи в ръцете на Гейдж и Кал. Когато най-мъчителната част отмина и най-сетне спокойно си пое дъх, спря да напряга волята си. Собственият му организъм щеше да свърши останалото.

— Няма страшно. Добре съм.

— Не изглеждаш добре.

Той погледна Сибил и видя следи от сълзи по бузите й.

— Другите рани са повърхностни. Сами ще зараснат.

Когато тя кимна и извърна глава, Фокс погледна Лейла. Очите й бяха влажни, но за негово облекчение, от тях не се стичаха сълзи.

— Благодаря.

— Кой ти го причини?

— Това е въпросът — отбеляза Гейдж с дрезгав глас, изправи се и тръгна към печката за кафе. — А вторият е кога ще му го върнем тъпкано.

— Бих искала и аз да участвам.

Сибил извади чаша за Гейдж, сложи ръка върху неговата и я притисна.

— Беше Блок — каза им Фокс, когато Куин донесе още вода, за да почистят заздравяващите рани и драскотини по лицето му.

— Блок Кьолер? — Гейдж откъсна поглед от ръката си, все още затоплена от дланта на Сибил, която сега стоеше на две крачки от него. — Защо, по дяволите?

— Напър му втълпил, че чукам жена му.

Кал поклати глава.

— Щом Блок е толкова глупав, че може да вярва на онова нищожество, значи е кръгъл идиот. Ако наистина е повярвал, бих си го представил да налита на бой и дори да ти нанесе някой и друг удар. Но, братко, той едва не те е убил. Това не е просто…

Фокс бавно отпи глътка кока-кола, разбирайки, че не може да заблуди Кал.

— То беше там. Малкото копеле. На отсрещната страна на улицата. Цялото ми внимание беше насочено към Блок, защото усещах, че иска да ме направи на пихтия, и отначало не се досетих. Но го съзрях в очите на Блок, върху лицето му. Заразата. Ако Уейн не бе дошъл, нямаше само да ме пребие. Щях да съм мъртъв.

— По-силно е. — Куин притисна рамото на Кал. — Станало е по-силно.

— Трябваше да го предвидим. Този път всичко е с голяма сила. Каза, че Уейн е дошъл. Какво направи?

— Отначало изпаднах в безсъзнание. Когато се опомних, Уейн беше оковал Блок и го бе заключил в колата. Каза, че се наложило да го нокаутира, за да го завлече там. Сам. Изглеждаше разтревожен, малко ядосан и доста объркан. Не беше повлиян от онова създание.

— Може би не е успяло да го обсеби. — Лейла стана и отнесе кървавата вода до мивката, за да скрие треперещите си ръце. — Мисля, че ако можеше, щеше да го стори. Ти каза, че Блок се е опитал да те убие. То не би искало полицията или някой друг да му попречи.

— Едно по едно. — Възвърнала самообладанието си, Сибил присви устни. — Това не е добра новина, но не е и твърде лоша. — Тя започна да разресва мокрите сплъстени коси на Фокс. — Окото ти оздравява. Отново си красив, почти колкото преди.

— Какво ще правиш с Блок? — попита Куин.

— Ще отида да поговоря с него и с Уейн по-късно. Точно сега искам само да взема душ, ако вие, дами, нямате нищо против.

— Ще те придружа до горе.

Лейла му подаде ръка.

— Трябва да поспиш — каза Кал на приятеля си.

— Вероятно душът ще бъде достатъчен.

— Възстановяването след нещо толкова сериозно е изтощително. Знаеш това.

— Ще започна с душа.

Фокс излезе с Лейла. Болката все още хапеше, но зъбите й бяха притъпени, ноктите — изпилени.

— Ще изпера дрехите ти, докато си в банята — каза тя. — Тук има няколко неща на Кал, които ще ти станат. И без това дънките ти са съсипани.

Фокс погледна към съдраните си окървавени „Ливайс“.

— Съсипани? Просто са малко скъсани.

Лейла опита да се усмихне, докато вървяха нагоре по стълбите, но не намери сили.

— Боли ли все още?

— На повечето места — леко.

— Тогава…

Тя се завъртя на горната площадка и го прегърна.

— Вече всичко е наред.

— Определено не е. Нищо не е наред. Затова няма да те пусна, докато не почувствам, че мога да го понеса.

— Досега се справяше добре. — Той повдигна ръка и погали косите й. — Дръж се.

Осъзнавайки, че трябва да е силна заради него, Лейла се отдръпна назад и обхвана лицето му с длани. Лявото му око изглеждаше зачервено и премрежено, но отокът почти бе изчезнал. Тя целуна клепача, бузите и слепоочията му.

— Изплаших се до смърт.

— Зная. Това се нарича героизъм, нали? Да правиш каквото трябва, когато си изплашен до смърт.

— Фокс… — Този път Лейла нежно го целуна по устните. — Сваляй дрехите.

— От седмици чакам да чуя тези думи от теб.

Най-сетне успя да предизвика усмивката й.

— И влизай под душа.

— Още по-добре.

— Ако искаш някой да изтърка гърба ти… ще изпратя Кал.

— И мечтите ми стават на пух и прах.

Лейла развърза обувките му, докато бе седнал на ръба на ваната, и му помогна за ризата и дънките с отчайващо сестринска грижовност. Когато Фокс остана по боксерки, тя каза:

— О, Фокс!

Тонът й издаде, че това не е израз на възхищение от мъжествената му физика, а на съжаление заради множеството контузии по нея.

— Когато има толкова сериозни вътрешни наранявания, външните зарастват последни.

Тя само кимна, отнесе дрехите му и го остави в банята.

Беше божествено — горещата вода, приятно гъделичкащите струи… Фокс се предаде на блаженството да се чувства жив. Остана под душа, подпирайки се с ръце на стената, докато водата стана хладка и болката сякаш изтече с нея. Старателно сгънати дънки и пуловер го чакаха върху плота, когато излезе. Успя да ги облече с няколко прекъсвания, за да изчака, докато леките пристъпи на световъртеж отминат. Щом забърса запотеното огледало над мивката и погледна лицето си, все още избледняващите синини, зачервеното око и незарасналите напълно драскотини, трябваше да признае, че Кал е прав, както обикновено.

Имаше нужда от сън.

Затова тръгна, сякаш без краката му да докосват земята, към стаята на Лейла. Пропълзя в леглото й и заспа, унесен от успокояващия й аромат.

Когато се събуди, бе завит, капаците на прозорците — спуснати, и вратата — затворена. Плахо се надигна и прецени състоянието си. Никаква болка, помисли си той, дори тъпа. Потърка левия си клепач, но не усети нищо. Вече не се чувстваше изтощен. И умираше от глад. Всичко това бяха добри признаци.

Излезе и откри Лейла в кабинета с Куин.

— Задрямал съм за малко.

— Пет часа. — Лейла се приближи и огледа лицето му. — Изглеждаш чудесно. Сънят ти се е отразил добре.

— Пет часа?

— Дори малко повече — уточни Куин. — Радвам се, че отново си на себе си.

— Някой трябваше да ме срита. Щяхме да прегледаме вече останалата част от първия дневник.

— Прегледахме я. И сега подреждаме записките. — Лейла посочи към лаптопа на Куин. — Скоро ще можеш да прочетеш. Това е достатъчно засега, Фокс.

— Мисля, че трябва да е.

— Дай си малко почивка. Нали все така ми казваш? Сибил сготви страхотна супа с праз и картофи.

— Моля те, кажи ми, че сте ми оставили малко.

— Предостатъчно, дори за теб. Хайде, ще ти сипя.

На долния етаж Гейдж стоеше до прозореца в хола и сега погледна назад към тях.

— Дъждът спря. Виждам, че си възвърнал предишния си грозноват образ.

— Все пак е по-красив от твоя. Къде е Кал?

— Тръгна към боулинг клуба преди няколко минути. Каза да му се обадим, когато решиш да се върнеш сред живите.

— Ще донеса супата.

Гейдж изчака да остане насаме с Фокс.

— Подкрепи се и ще позвъним на Кал. Ще ни чака в участъка. Куин нахвърля основните изводи от днешната читателска сбирка.

— Нещо съществено?

— Аз не получих в тях никакви отговори за себе си, но трябва да ги прочетеш сам.

Фокс излапа две купи супа и голямо парче маслинов хляб.

Куин слезе с папка и дневника.

— Мисля, че ще разбереш най-основното от записките ми, но след като ние вече сме прочели този, не е зле да го вземеш за тази вечер. В случай че искаш лично да провериш нещо.

— Благодаря — за записките, супата и медицинското обслужване. — Повдигна брадичката на Лейла и силно притисна устни към нейните. — Благодаря и за леглото. Ще се видим утре.

Когато мъжете излязоха, Сибил наклони глава встрани.

— Има много сладки устни.

— Да — съгласи се Лейла.

— Мисля, че онова, което видях в кухнята, докато се бореше с болката, докато се мъчеше… мисля, че не съм виждала по-голяма смелост. Голяма късметлийка си. — Извади от джоба си парче хартия. — На теб се пада честта да отскочиш до пазара за днешните покупки.

Лейла взе списъка и сърцераздирателно въздъхна.

 

 

Шериф Хоубейкър прикова смаян поглед в напълно възстановеното лице на Фокс, когато тримата млади мъже влязоха в участъка. Уейн и преди бе виждал подобни неща, но не бяха нещо, с което човек може лесно да свикне.

Всъщност в Холоу повечето хора просто не ги забелязваха или се преструваха, че не ги забелязват.

— Вече си добре, както виждам. Отскочих до къщата наета от госпожица Блек, защото те видях да затътряш крака в тази посока. Отвори госпожица Кински и ми изнесе поучителна лекция. Но каза, че са се погрижили за теб.

— Точно така. Как е Блок?

— Повиках екипа за първа помощ да почистят раните му. — Уейн се почеса по брадичката. — Въпреки това изглежда далеч по-зле от теб. Всъщност, ако не бях видял как те е разкрасил, щях да помисля, че ти си му имал зъб, а не той на теб. Мисля, че си е ударил главата. — Хоубейкър съсредоточено се взираше във Фокс и макар да говореше с нехаен тон, му показа, че не той ще решава как да се процедира. — Не помни всичко съвсем ясно. Призна, че те е нападнал и е бил адски настървен, но му е трудно да каже защо.

— Искам да поговоря с него.

— Ще уредя това. Има ли нещо, за което трябва да попитам Дерик?

— Той е твой заместник. Но бих те посъветвал да го държиш далеч от мен. Колкото може по-далеч.

Уейн не каза нищо, само извади ключовете и поведе Фокс покрай кабинетите към ареста.

— Не е поискал нито адвокат, нито да ползва правото си на телефонно обаждане. Блок, Фокс иска да поговори с теб.

Блок седеше на кушетката в една от трите килии, притиснал глава между огромните си ръце с изранени кокалчета. Надигна се бързо и скочи на крака. Вървейки към решетките, Фокс забеляза ужасяващите му рани там, където бе забил ноктите си. Не му се стори наивно да изпитва задоволство при вида на двете насинени очи и разцепената устна на Блок.

— Господи, Фокс! — Сините очи на Блок имаха жален израз като на наказано дете. — Боже господи!

— Може ли да останем насаме за минута, шерифе?

— Имаш ли нещо против, Блок?

— Не, разбира се. Господи, Фокс, мислех, че съм те пребил до смърт. Не изглеждаш ранен.

— Наистина ме преби, Блок. Едва не ме уби, а точно това се опитваше да направиш.

— Но…

— Помниш ли, когато играех на втора база в прогимназията и топката отскочи зле? Почти смачка физиономията ми. Краят на третата четвъртина, два аута и рънър на първа. Помислиха, че имам счупена скула. Помниш ли как след малко се върнах на втора база невредим?

Върху израненото лице на Блок се изписа лека уплаха и огромно изумление и той облиза подутата си устна.

— Да, донякъде. Мислех, че е било сън. Внушавах си, че не се е случило. Но явно е било истина. Кълна се в бога, Фокс, не зная какво ме прихвана. Никога друг път не съм нападал човек така.

— Напър ли ти каза, че съм бил с Шели?

— Да. — С явно отвращение, Блок срита долната част на решетката. — Мръсник. Не му повярвах. Той те мрази в червата, от край време. Освен това знаех, че Шели не е кръшкала. Но…

— Мисълта те глождеше.

— Да. Искам да кажа, мамка му, тя ме изрита и ми връчи молба за развод, отказва да ми говори. — Той стисне железните пръчки и наведе глава. — Втълпих си, че е защото има връзка с теб. Само предположение.

— А не защото те е заварила с ръка върху цицата на Сами?

— Издъних се. Здравата. С Шели се бяхме поскарали и Сами… — Блок замълча, свивайки рамене. — Увърташе се около мен от известно време и в онзи ден ме повика отзад да й помогна с нещо. Започна да се търка в мен, а определено има какво да търка. Разкопча блузата си. За бога, Фокс, цицата й просто се озова там. Яко се издъних.

— Да, така е.

— Не искам развод. Искам да се върна у дома, Фокс. Знаеш ли… — Очите му отправиха отчаяна молба за малко съчувствие. — Шели дори не ми говори. Аз искам само да се сдобрим, а тя тръби из целия град, че ще й помогнеш да смъкне кожата от задника ми в съда и разни подобни глупости.

— И това те е вбесило — допълни Фокс, когато Блок намръщено се загледа в ботушите си.

— Господи, Фокс, вече бях ядосан и брътвежите на Напър преляха чашата. Никога не съм нападал човек така. Не бих докарал никого до такова състояние. — Блок повдигна глава и изумлението се върна на лицето му. — Сякаш бях полудял… Не можех да спра. Помислих си, че съм те убил. Не знаех как ще живея с това.

— За късмет и на двама ни, няма да се наложи.

— Дяволска работа, Фокс. Наистина дяволска. Ти си ми приятел. Познаваме се, откакто се помним. Не зная какво… сигурно съм полудял.

Фокс си спомни за момчето, за смеха му и как бе погълнало себе си.

— Няма да подам обвинение, Блок. Двамата с теб никога не сме имали проблеми.

— Спогаждаме се.

— Ако питаш мен, и сега нямаме проблеми. Що се отнася до Шели, аз съм й адвокат, това е. Не мога да ти дам съвет относно брака ти. Ако кажеш, че искаш да се обърнеш към брачен консултант, ще те свържа със свой клиент. Мога да изразя мнение, като неин адвокат и приятел, че не е зле да опита с това, преди да продължи с бракоразводните процедури.

— Ще направя каквото поиска. — Адамовата ябълка на Блок затрепери, когато отпи глътка. — Задължен съм ти, Фокс.

— Не, няма за какво. Адвокат съм на Шели, не твой. Искам да ми обещаеш, че когато шериф Хоубейкър те освободи, ще се прибереш у дома и ще погледаш „Наскар“. Днес трябва да има състезания.

— Сега живея при мама. Добре, ще се прибера. Имаш думата ми.

Фокс излезе при Уейн.

— Няма да подам обвинение. — Той не обърна внимание на тихата ругатня, която Гейдж измърмори под носа си. — Нямам белези от побой. Схватката е изглеждала по-сериозна, отколкото е била, и страните са изяснили нещата помежду си.

— Щом така желаеш, Фокс.

— Да. Благодаря ти, че дойде, когато трябваше.

Фокс подаде ръка на Уейн.

Навън Гейдж отново изруга.

— За адвокат имаш твърде състрадателно сърце.

— Ти би постъпил по същия начин. Точно по същия — каза той, преди Гейдж да възрази. — Блок не носи отговорност.

— И ние бихме постъпили така — потвърди Кал. — И сме постъпвали. Ще дойдеш ли в центъра да погледаш игрите?

— Изкушавам се да приема, но не, ще ги пропусна. Имам доста за четене.

— Ще те откарам — каза Гейдж.

За няколко мига тримата останаха пред полицейския участък, загледани в града, над който вече бе надвиснал облак.