Нора Робъртс
Град на демони (5)

Четвърта глава

В четири и четиридесет и пет Фокс изпрати последния си клиент до вратата. Навън мартенският вятър подмяташе кафяви листа по тротоара и две хлапета с качулки едва се придвижваха напред през него. Може би отиваха към залата за видеоигри в боулинг центъра, предположи Фокс. Да откраднат малко време за забавления преди вечеря.

Имаше дни, в които и той бе готов да се бори с вятъра по пътя дотам за няколко игри „Галаксия“. Всъщност беше го направил и миналата седмица. Ако това говореше, че е незрял, не бе болка за умиране. Някои неща не се променяха.

Чу Лейла да говори по телефона и да казва на клиент, че утре господин О’Дел има работа в съда, но тя може да запише приемен час за друг ден през седмицата.

Когато се обърна, я видя да попълва графика на монитора по свой ефективен начин. От този ъгъл виждаше краката й под плота на бюрото и забеляза, че потраква със стъпало, докато работи. Сребърните й обици проблеснаха, когато се завъртя, за да затвори телефона, и очите й срещнаха неговите. Мускулите на корема му трепнаха.

Определено не бе незрял в това отношение. Слава богу, че имаше и неща, които се променят.

Навярно глуповатата усмивка на лицето му я накара да го погледне учудено.

— Какво има?

— Нищо. Просто малко философски размисъл. За нещо важно ли беше обаждането?

— Не е спешно. Относно договор за съавторство. Две жени, които пишат готварски книги и вярват, че творенията им ще се превърнат в бестселъри. Рейчъл Рей, както се представи, иска да узаконят сътрудничеството си преди големия успех. Имаш натоварен график за тази седмица.

— Значи ще мога да си позволя китайска храна за вечеря, ако не си размислила.

— Само да изключа компютъра.

— Давай. И аз ще изключа своя. Може да се качим горе през кухнята.

Фокс угаси компютъра в кабинета си, нарами куфарчето си и се опита да си спомни в какво състояние е оставил апартамента си.

Ох! Осъзна, че има още едно нещо, в което не се е променил от дванадесетгодишен.

Най-добре да не мисли за това, реши той, защото бе твърде късно да направи нещо по въпроса. Всъщност колко зле можеше да бъде?

Влезе в кухнята, където госпожа Хоубейкър държеше кафемашината, микровълновата печка и съдовете, които според нея бяха подходящи за клиенти. Знаеше, че зарежда и бисквити, защото той редовно ги опустошаваше. Там бяха и вазите й, и кутиите с ароматни чайове.

Кой щеше да зарежда бисквити след напускането й? Внезапно обзет от тъга, Фокс се обърна, когато Лейла везе.

— Тя купува провизии с постъпленията в касичката ми за глоби, която никога не остава празна. Сигурно ти е казала за нея.

— Долар за всяка ругатня, честна система. Солидното съдържание на касичката ти издава, че не си никак пестелив на цинизми и честно си плащаш. — „Толкова е тъжен“, помисли си Лейла, изпитвайки желание да го прегърне и да погали тези разрошени чупливи коси. — Зная, че ще ти липсва.

— Може би ще се върне. Така или иначе, животът продължава. — Той отвори вратата към стълбището. — Държа да те предупредя, че госпожа Хоубейкър не се занимава с апартамента ми и дори отказва да се качва в него след един злощастен инцидент, свързан със спане до късно и забравено пране… сигурно горе е безпорядък.

— Виждала съм разхвърляни жилища.

Но когато премина от безупречно поддържаната кухня на кантората в неговата лична, Лейла се натъкна на гледка, надхвърляща представите й за безпорядък.

Имаше съдове в мивката, върху плота и малката маса, която бе затрупана и с вестници, навярно събирани няколко дни. Две кутии от зърнени закуски с какао (нима и порасналите момчета ядяха зърнени закуски?), пакети чипс, бутилка червено вино, шишенца с подправки и празна бутилка от безалкохолно се бореха за място върху късия плот до хладилника, почти целия облепен с бележки и снимки.

Имаше три чифта обувки на пода, изтъркано яке, преметнато върху единия от двата стола, и куп списания, които едва се крепяха, на другия.

— Искаш ли да поизлезеш за час, или може би за седмица, докато се справя с това?

— Не, не. И другите стаи ли са толкова зле?

— Не помня. Мога да проверя, преди…

Но тя вече вървеше към спалнята, прескачайки обувките.

„Не е чак толкова зле“, помисли си Фокс. Пъргаво мина покрай нея и се залови да събира дребните неща от пода.

— Зная, зная, живея в кочина. Чувал съм го неведнъж.

Той натъпка цял товар дрехи в забравения килер в дъното на коридора.

В изражението и гласа й пролича искрено озадачение.

— Защо не наемеш домашна помощница, която да идва веднъж седмично и да се занимава с това?

— Защото побягват и вече не се връщат. Слушай, да хапнем някъде навън. — Не толкова срам… за бога, беше в дома си… колкото страх от назидателна лекция го накара да грабне празна бутилка от бира и почти празна купа пуканки от масичката. — Ще намерим хубав, чист ресторант.

— Имах две съквартирантки в колежа. В края на семестъра трябваше да се обадя на фирма за почистване. — Лейла повдигна чифт чорапи от един стол, преди той да стигне дотам, и му ги подаде. — Но ако ти се намира чиста чаша, бих пийнала от онова вино.

— Ще стерилизирам една.

Фокс събра още неща, докато вървеше към кухнята. Обзета от любопитство, Лейла огледа стаята и се опита да добие представа, без да обръща внимание на безпорядъка. Стените бяха в доста приятен сивкаво-зеленикав цвят, с широка дървена дограма на прозорците. Върху едрия паркет бе постлана красива тъкана пътека, навярно мината с прахосмукачка за последен път преди десетина години. Картините по стените бяха впечатляващи — акварели, графики, фотографии. Огромен телевизор с плосък екран и куп друга техника заемаха голяма част от пространството, но имаше място и за няколко изящни керамични изделия.

Творения на брат му, помисли си Лейла, или на майка му. Веднъж й бе показал работилницата на брат си от пътя. Тя се обърна, когато усети Фокс да влиза.

— Харесват ми картините и керамиката. Това тук… — Плъзна пръст по висока ваза с тънка шийка в преливащи се загадъчни нюанси на синьо. — Толкова е красиво.

— Подарък от майка ми. Брат ми Ридж изработи онази купа на масичката под прозореца.

Тя се приближи към нея и проследи плавната извивка на ръба й.

— Великолепна е. Тези цветове и шарки… наподобява гора в широка чаша. — Обърна се и взе чашата вино. — А картините?

— На майка ми, на брат ми, на снаха ми. Фотографиите са на Спероу, малката ми сестра.

— Много таланти в едно семейство.

— Другите сме адвокати, по-голямата ми сестра и аз.

— Не е ли нужен талант, за да практикуваш право?

— Донякъде.

Лейла отпи глътка вино.

— Баща ти е дърводелец, нали?

— Дърводелство, проектиране на мебели… Той направи масичката, върху която е купата на Ридж.

— Интересна изработка. — Лейла приклекна и се вгледа отблизо. — Оригинална.

— Никакви пирони или дюбели. Сам я е резбовал. Има вълшебни ръце.

Тя плъзна пръст по повърхността през праха.

— Гладка е като сатен. Прекрасни неща. — Повдигна вежди и изтри пръста си в ръкава на ризата му. — Не мога да не кажа, че трябва да се грижиш по-добре за тях и за стаята.

— Не си първата. Ще се опитам да отвлека вниманието ти с нещо за хапване. — Фокс й подаде брошура с меню. — „Китайската кухня на Хан Лий“.

— Малко е рано за вечеря.

— Ще се обадя сега, за доставка в седем. Така ще успеем да свършим малко работа.

— Свинско със сладко-кисел сос — реши Лейла, след като прегледа менюто.

— Само това ли? — попита Фокс, когато тя му върна брошурата. — Твърде скромно. Свинско със сладко-кисел сос. Аз ще се погрижа за останалото.

Отново я остави сама, за да даде поръчката. След няколко минути Лейла чу шуртене на вода и тракане на съдове. Завъртя очи и влезе в кухнята, където Фокс атакуваше съдовете.

— Добре, остави на мен.

Лейла свали сакото си.

— Не. Моля те.

— Да. — Запретна ръкави. — Честно е, след като ти поръча вечерята.

— Нужно ли е да се извиня още веднъж?

— Този път не. — Тя повдигна вежди. — Нямаш ли съдомиялна машина?

— Понякога ми хрумва да махна този долен шкаф и да поръчам съдомиялна, но после си мисля: „Сам съм, а и често използвам картонени чинийки“.

— Не достатъчно често. Има ли някъде чиста кърпа?

— Е, добре. — Фокс се смути видимо. — Връщам се веднага.

Поклащайки глава, Лейла застана до пълната мивка и се зае със съдовете. Нямаше нищо против. Беше досадна дейност, която носеше странно успокоение и удовлетворение. Освен това през прозореца над мивката се разкриваше прекрасен изглед към планините, където слънчевата светлина обсипваше сивеещите заснежени върхове.

Вятърът все още брулеше дърветата и развяваше белите чаршафи на простора в двора. Постлани на леглото, щяха да ухаят на планински хлад.

Малко момче и голямо черно куче тичаха в съседния двор с такава радост и енергия, че почти я накараха да усети вятъра, който сякаш докосваше бузите й и развяваше косите й. Когато момчето с яркосиньо яке скочи и застана изправено на люлката, здраво хванато за синджирите, Лейла почувства опиянението му от височината и скоростта като тръпка, която премина през тялото й.

„Дали майка му приготвя вечеря в кухнята?“ — сънено се запита тя. „Или може би е ред на таткото.“ Навярно по-добре готвеха заедно. Разбъркваха, кълцаха и разговаряха за деня си, докато малкото им момче летеше срещу вятъра със сияещо лице.

— Кой би предположил, че миенето на съдове може да бъде толкова секси?

Тя се засмя и извърна глава към Фокс.

— Не си въобразявай, че така ще ме убедиш да ти направя тази услуга втори път.

Той остана на мястото си, с ужасно смачкана кърпа за съдове в ръка.

— Какво?

— Миенето на съдове е секси само когато не твоите ръце са целите в сапунена вода.

Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Очите му се взираха в нейните.

— Не казах това на глас.

— Чух те.

— Очевидно, но просто си го помислих, не го изрекох. Бях разсеян — продължи той, когато Лейла се отдръпна на крачка от него. — Вниманието ми бе отвлечено от теб, от светлината, която огряваше косите ти, гърба ти, извивката на раменете ти. Бях разсеян — повтори той. — И уязвим. Как стана, Лейла? Не размишлявай, не анализирай. Просто ми кажи какво чувстваше, когато ме „чу“.

— Спокойствие. Гледах малкото момче на люлката в двора. Бях спокойна.

— А сега не си. — Той взе една чиния и започна да я подсушава. — Затова ще изчакаме, докато отново се успокоиш.

— И при теб ли е така? Чуваш ли мислите ми?

— Емоциите се долавят по-лесно от думите. Но не бих дръзнал, без да ми позволиш.

— Можеш да го направиш с всеки.

Той я погледна в очите.

— Но се въздържам.

— Защото си човек, който пуска по един долар в касичката, дори когато никой не го е чул да ругае.

— Щом съм дал дума, държа на нея.

Лейла изми следващата чиния. Магията на разветите от вятъра чаршафи, малкото момче и голямото куче изчезна.

— Винаги ли си го контролирал? Винаги ли устояваш на изкушението?

— Не. Бях десетгодишен, когато получих тази дарба. През първите Седем беше страшничко и едва успявах да я овладея. Но помагаше. Когато първия път всичко отмина, помислих, че дарбата ще изчезне.

— Не е изчезнала.

— Не. Беше страхотно да си на десет и да усещаш какво си мислят или чувстват хората. Не само защото си казвах: „О, притежавам тази сила, аз съм суперхлапе“. Беше ценно, защото, когато исках да изкарам отлична оценка, например на теста по история, ставах малък исторически гений. Защо да не надникна и да зърна отговорите?

Щом се бе заел да подсушава съдовете, реши да се потруди още малко и да ги прибира в шкафовете. Тя щеше да е по-спокойна, ако продължат с досадната домакинска работа, ако ръцете им са заети.

— След като няколко пъти се представих блестящо, започнах да се чувствам виновен. И някак неловко, защото понякога надничах в мислите на учителката, за да разбера какво ни е подготвила, и случайно достигах до неща, които не биваше да узнавам. Семейни проблеми или нещо подобно. Бях възпитаван да уважавам правото на личен живот на другите, а навлизах в личното пространство на всеки срещнат. Затова престанах. — Леко се усмихна. — Почти.

— Не е хубаво да си прекален светец.

— Трябваше ми време, за да намеря начин да го овладявам. Понякога не бях достатъчно внимателен и без да искам, долавях разни неща. Понякога внимавах твърде много и се получаваше същото. А понякога го правех нарочно. Няколко пъти използвах дарбата си, за да се справя с негодника, който ме тормозеше. А… когато поотраснах и си падах по едно момиче, надзърнах за миг, да видя дали имам шанс да плъзна ръка под полата й.

— Успя ли?

Фокс само се усмихна и пъхна поредната чиния в шкафа.

— После, две седмици преди да навърша седемнадесет, нещата започнаха да се повтарят. Разбрах… всички разбрахме, че не е свършило. Тогава проумях, че не бива да си играя с дарбата си. Престанах.

— Почти…

— Почти напълно. Носим я в себе си, Лейла, тя е част от нас. Не мога да контролирам факта, че долавям настроенията на околните. Но успявам да се владея и да не прониквам твърде дълбоко.

— На това трябва да ме научиш.

— А може би трябва да се научиш да проникваш. В случай че стане нужда да навлезеш в нечие лично пространство.

— Но как да знаеш кога… кога и в чие?

— Ще поработим върху тази част.

— През повечето време не мога да се отпусна в твое присъствие.

— Забелязвам. Защо?

Лейла се обърна да вземе още съдове и сложи една купа в мивката. Малкото момче се бе прибрало, осъзна тя. Да вечеря. Кучето му лежеше сгушено на верандата до задната врата и си почиваше след изтощителната игра.

— Защото зная, че можеш да проникваш в мислите и чувствата ми. Това ме плаши и изнервя. Но не го правиш — владееш се или пък моята нервност те възпира. Може би и двете. Не разбра какво си помислих и почувствах, когато ме целуна.

— Сетивата ми блокираха в този момент.

— Между нас има взаимно привличане. Правилно ли е тълкуванието ми?

— От моя гледна точка — напълно.

— Но ме изпълва с тревога. Толкова е смущаващо, защото не зная до каква степен е телепатия и до каква чиста химия. — Лейла изми купата и я подаде на Фокс. — Не зная дали това е още един проблем, с който трябва да се справим, освен всички други.

— Нека изясним нещо. Заради моето влечение към теб ли си нервна, или защото е взаимно?

— Второто. И не е нужно да прониквам в главата ти, след като лицето ти издава, че това ти харесва.

— Най-хубавото нещо, което съм чувал от седмици. Може би дори от години.

Тя опря мократа си, сапунисана ръка на ризата му, когато Фокс се наведе към нея.

— Не мога да се отпусна, ако фантазирам, че спя с теб. Мисълта за секс обикновено ме прави неспокойна.

— После ще се отпуснем. Всъщност, мога да те уверя, че след неспокойната част и двамата ще се чувстваме много по-отпуснати.

Лейла не само задържа ръката си върху ризата му, а и силно го побутна назад.

— Не се и съмнявам. Но имам навик да разграничавам нещата. Така съм устроена. Това между нас трябва да почака в друго кътче на съзнанието ми известно време. Да поразмишлявам, да се тревожа и питам. Щом ще се уча от теб, за да помогна да сложим край на онова, което иска да ни унищожи, трябва да бъда съсредоточена.

Със сериозно и трезво изражение, Фокс кимна.

— При мен жонглирането помага.

— Зная.

— Както и обсъждането. И… — Той подсуши ръката й и я повдигна към устните си. — … зная кога трябва да дам време на другата страна да прецени всички възможности. Желая те. Гола. В леглото, в стая, изпълнена със сенки и тиха музика. Искам да усещам как сърцето ти бие учестено под ръката ми, докато разпалвам страстта ти. Запази това в някое кътче на съзнанието си. — Той остави кърпата, докато тя го гледаше втренчено. — Ще отида да ти донеса вино. Ще ти помогне да се отпуснеш малко, преди да се заловим за работа.

Лейла остана загледана след него. Сложи ръка на гърдите си и, да, сърцето й биеше учестено.

Очевидно тя имаше много да учи, щом не бе доловила, че Фокс таи това в себе си.

Сега й трябваше нещо повече от чаша вино, за да се отпусне.

Тя допи виното си, а Фокс разчисти масата в кухнята и й наля още една чаша. Лейла не каза нито дума и той я остави да помълчи, да събере мислите си, докато седне.

— Добре. Знаеш ли как се медитира?

— Имам представа.

В тона й прозираше лека нотка на раздразнение. Това не го ядоса.

— Трябва да седнеш, за да започнем. Проблемът при медитацията — заговори той, когато Лейла седна до него — е, че повечето хора не успяват истински да достигнат до ниво, на което напълно да престанат да мислят за работата си, за часа при зъболекаря или болката в гърба. Но можем да се доближим до това състояние. С дихателни упражнения… ще използваме дишането. Затвори очи… представи си чиста бяла стена…

— И да запея монотонно: „Оммм“. Как ще ми помогне това да контролирам дарбата си? Не мога да вървя по улиците, медитирайки.

— Целта е да ти помогне да се пречистиш. Да… започвам да говоря като майка си — да проясниш ума си, аурата си, да постигнеш баланс на „ци“.

— Моля те.

— Това е дълъг процес, Лейла. Досега си се докоснала само до повърхността, или си потопила пръстите си. Колкото по-дълбоко навлизаш, толкова по-опасно е.

— Какво може да ми се случи?

— Ако навлезеш твърде дълбоко за твърде дълго? Да получиш главоболие, гадене, кръвотечение от носа. Може да боли. Да се чувстваш изцедена.

Тя се намръщи и прокара пръст надолу по чашата си.

— На тавана на старата библиотека Куин получи проблясък за Ан Хокинс. После не беше на себе си. Остро главоболие, световъртеж, гадене. — Лейла шумно въздъхна. — Добре. Много съм зле с медитацията. Когато стигахме до онази поза на пълна релаксация в курса по йога, успявах да отпусна тялото си, но не преставах да мисля за задълженията си по-нататък през деня или пък дали да си купя страхотното кожено яке, което съм видяла. Ще се упражнявам. Може да потренирам със Сибил.

„Защото с нея е по-безопасно, отколкото с мен“, помисли си Фокс, но не каза нищо.

— Добре, засега ще останем на повърхността. Успокой се и освободи ума си от незначителни неща. Както докато миеше съдовете.

— По-трудно е, когато е съзнателно. Изплуват какви ли не мисли.

— Да. Скътай ги някъде — предложи той с шеговита усмивка. — Прибери ги в някой ъгъл. Погледни ме. — Фокс сложи ръката си върху нейната. — Само ме погледни и се съсредоточи. Познаваш ме.

Лейла се почувства малко странно, сякаш виното изведнъж бе нахлуло в главата й.

— Не те разбирам.

— И това ще стане. Погледни ме. Представи си, че отваряш врата. Завърти дръжката, Лейла. Хвани я и я завърти, само няколко сантиметра. Погледни ме. За какво си мисля?

— Надяваш се да не изям всичките оризови пръчици. — Тя долови шегата му, беше като топло синьо сияние. — Ти ми помогна.

— Направихме го заедно. Остани до вратата. Остани съсредоточена. Открехни я още малко и ми кажи какво чувствам.

— Долавям… спокойствие. Толкова си спокоен. Не зная как успяваш. Не мисля, че аз някога съм била толкова спокойна, а сега, след всичко, което се случи и продължава да се случва, не зная дали някога ще бъда. И… малко си гладен.

— Насила изядох почти порция салата от патладжани на обяд. Затова поръчах…

— Телешко „Кунг Пао“, грах, студени спагети, дванайсет яйчени рулца, оризови пръчици. Дванайсет рулца?

— Ако остане нещо, ще го хапна на закуска.

— Отвратително. А сега си мислиш, че би хапнал и мен на закуска — добави тя и издърпа ръката си под неговата.

— Съжалявам, не успях да го скрия. Добре ли си?

— Малко ми се вие свят, но да, добре съм. Все пак, с твоята помощ е по-лесно, нали? Защото знаеш как да подходиш към мен.

Той взе недопитата си бира и се облегна на стола си.

— Ако в магазина ти в Ню Йорк влиза жена и просто разглежда… Как разбираш накъде да я насочиш, как да подходиш към нея?

— Как да я предразположа? Донякъде преценявам по външността, по облеклото, чантата и обувките, които носи. Тези неща са повърхностни и могат да се окажат подвеждащи, но са начало. Освен това съм отраснала в този бранш, така че имам усет за типове клиенти.

— Залагам девет на едно, че си знаела кога да извадиш екстравагантна кожена чанта от склада и кога да се насочиш към консервативна черна. И дори клиентката да казва, че търси бизнес тоалет, си отгатвала кога всъщност би предпочела малка секси рокля и лъскави сандали.

— Имах набито око… Да. — Лейла въздъхна, сърдита на себе си. — Не зная защо продължавам да отричам. Да, често долавях нагласите. Собственичката наричаше това вълшебен усет. Мисля, че не е била далеч от истината.

— Как го правеше?

— Ако консултирам клиентка, просто се съсредоточавам върху нея, върху желанията и предпочитанията й… и мисля какво бих могла да й предложа. Вслушвам се в думите й, в езика на тялото и в собствената си преценка какво би й стояло добре. И понякога, винаги съм си мислела, че е инстинкт, получавах образ в съзнанието си за обувките или роклята, която търси. Казвах си, че просто съм прочела между редовете на казаното от нея, но всъщност чувах това гласче. Може би съм долавяла мисиите им. Не зная.

„Най-сетне го приема, помисли си той, свиква с това, което носи в себе си.“

— Била си уверена в способностите си, сигурна в здравата почва под краката си, която също носи спокойствие. Но си била съвестна. Искала си да намериш това, което истински ще им хареса, за да останат доволни. И да продадеш нещо. Нали?

— Разбира се.

— Същата програма, но на друг канал. — Фокс пъхна ръка в джоба си и извади няколко дребни монети. Преброи ги върху дланта си, закривайки я с другата си ръка. — Колко са?

— Аз…

— Сумата е в главата ми. Отвори вратата.

— Господи! Почакай. — Лейла отпи още глътка вино. Твърде много мисли се въртяха в собствената й глава, осъзна тя. Трябваше да се отърси от тях. — Не ми помагай! — каза рязко, когато Фокс посегна към ръката й. — Просто… недей.

„Скътай ги някъде, повтаряше си Лейла. Проясни ума си. Отпусни се. Съсредоточи се.“ Защо Фокс мислеше, че тя може да се справи с това? Откъде бе толкова сигурен? Колко мъже на света имаха толкова красиви мигли? Опа! Не се разсейвай. Лейла затвори очи и визуализира вратата.

— Долар и тридесет и осем. — Изведнъж очите й се отвориха широко. — О!

— Добре се справи.

Тя подскочи при почукването на вратата.

— Доставчикът. Опитай с него.

— Какво?

— Докато разговарям с момчето и му плащам, прочети мислите му.

— Но това е…

— Грубо вмешателство, разбира се. Ще пожертваме принципите в името на напредъка. Прочети мислите му — изкомандва Фокс, стана и тръгна към вратата. — Хей, Каз, как я караш?

Хлапакът беше на около шестнадесет, предположи Лейла. Дънки, памучен пуловер, високи маратонки „Найк“, които изглеждаха сравнително нови. Стърчаща кафява коса, малка сребърна халка на дясното ухо. Кафявите му очи я огледаха от главата до петите, спирайки се на моменти, докато торбичките и парите преминаваха от ръка на ръка.

Лейла си пое дълбоко дъх и побутна онази врата.

Фокс я чу да издава някакъв звук зад гърба му, нещо средно между въздишка и изсумтяване. Той размени още няколко думи с момчето, подхвърляйки и нещо за баскетбол.

После затвори вратата и остави торбичките на масата.

— Е?

— Мисли, че си задръстен.

— Такъв съм.

— Мисли, че съм горещо парче.

— Вярно е.

— Запита се дали ще ти излезе късметът тази вечер. Самият той не би имал нищо против апетитна хапка. Нямаше предвид яйчените рулца.

Фокс отвори торбичките.

— Каз е на седемнадесет години. Всяко момче на тази възраст непрекъснато мисли за апетитни хапки. Имаш ли главоболие?

— Не. Беше лесен. По-лесен от теб.

Фокс се усмихна.

— И момчетата на моята възраст мислят за същото, но обикновено знаят кога трябва да се задоволят само с яйчени рулца. Да вечеряме.

 

 

Не се опита да я целуне отново, дори когато я откара до квартирата. Лейла не знаеше дали си е помислил за това, но реши, че е най-добре да не се опитва да разбере. Собствените й мисли и чувства бяха като омотано кълбо с много възли, което я накара да се вслуша в съвета на Фокс да медитира. Откри Сибил на дивана в хола с книга и чаша чай.

— Здравей. Как мина?

— Добре. — Лейла се отпусна на един фотьойл. — Изненадващо добре. Всъщност, чувствам се малко замаяна. Сякаш съм изпила два скоча.

— Искаш ли чай? Има още в чайника.

— Може.

— Аз ще ти донеса чаша — каза Сибил, когато Лейла понечи да стане. — Изглеждаш капнала.

— Благодаря. — Със затворени очи, Лейла опита да започне йога дишане, да си представи отпускането, от пръстите на краката нагоре. Едва стигна до глезените, и се предаде. — Фокс казва, че трябва да медитирам — каза тя на Сибил, която се върна с изящна чашка върху чинийка. — Медитацията ме отегчава.

— Значи не я правиш както трябва. Първо опитай чая — каза Сибил, когато й наля. — И сподели мислите си, за да освободиш ума си от тях и да можеш да медитираш.

— Той ме целуна.

— Шокирана и изумена съм. — Сибил подаде чашата на Лейла и отново седна със свити крака на дивана. — Скъпа, момчето не сваля онези свои блестящи очи от теб нито за миг. Гледа те, когато излизаш от стаята, гледа те, когато се връщаш. Здравата е хлътнал.

— Каза… Къде е Куин?

— У Кал. Гейдж си е уредил игра на покер, така че къщата на Кал е празна и те се възползват.

— О! Радвам се за тях. Страхотна двойка са, нали? Добре си пасват.

— Той е идеалният за нея, няма спор. С всички предишни е било заблуда.

— Така ли?

— Подобие на любов. Кал е истинският. По-лесно ти е да говорим за тях, отколкото за теб?

Лейла въздъхна.

— Смущаващо е да се чувствам така и да опитвам да не долавям това, което изпитва той. Защото чувствата му още повече ме объркват. Да добавим и факта, че работим заедно в много отношения, което неизбежно води до близост, и тази близост трябва да бъде уважавана, дори защитавана, защото залогът е дяволски висок. Ако смесиш различните форми на физическа и емоционална близост и те прераснат в интимна връзка, как да поддържаш реда, който е необходим, за да успеем в това, с което сме се заели?

— Ооо! — Сибил присви устни и отпи от чая си. — Много поводи за размисъл.

— Зная.

— Задай си следния въпрос. Прост и директен. Падаш ли си по него?

— О, да, за бога. Но…

— Не, без увъртания. Не анализирай. Страстта е стихийна сила, зареждаща с енергия. Наслаждавай й се. Независимо дали ще я изживееш или не, раздвижва кръвта. Останалото рано или късно ще се подреди. Ти си човек, жена. Ние трупаме емоции, грижи, последици. Но се възползвай от възможността и цени това, което имаш сега. — Тъмните очи на Сибил проблеснаха закачливо. — Наслаждавай се на страстта.

Лейла се замисли, докато опитваше чая.

— Щом поставяш нещата така. Изглежда чудесно.

— Допий чая си и ще използваме страстта ти като фокусна точка за медитация. — Сибил се усмихна над ръба на чашата си. — Не мисля, че ще се отегчиш.