Нора Робъртс
Град на демони (4)

Трета глава

В съня беше лято. Дланите лепнеха от пот и жегата изцеждаше силите като вода от парцал. В Хокинс Ууд разлистените дървета хвърляха дебела сянка, но слънцето проникваше през короните им като лазерни лъчи и заслепяваше очите му. По трънливите храсти зрееха къпини, а дивите лилии сияеха в неземно оранжево.

Той знаеше пътя. Струваше му се, че може да се придвижи и със затворени очи по тези пътеки. Майка му би нарекла това сетивна памет, помисли си Фокс. Или проблясъци от минал живот.

Обичаше тишината в тази гора, тихото жужене на насекоми, шумоленето на катерички или зайци, мелодичния хор на птици, които нямаха друга работа в горещия летен ден, освен да пеят и размахват криле.

Да, познаваше пътя, звуците и въздуха през всеки сезон, защото бе идвал тук през всички сезони. Знойни лета, буйни зелени пролети, хладни есени и сурови зими. Затова позна внезапната тръпка, която прибягна по гърба му, и промяната на светлината, сивотата, която не бе просто от преминал под слънцето облак. Позна и тихото ръмжене, което идваше отпред, отзад, отвсякъде, и заглушаваше птичите трели.

Продължи по пътеката към Хестърс Пул.

Страхът го последва. Пропълзя по кожата му като пот, накара го да побегне. Фокс нямаше оръжие, и в съня не се запита защо е дошъл тук сам и невъоръжен. Когато от дърветата — внезапно оголели — потече кръв, продължи напред. Тази кръв бе измама, тази кръв бе страх.

Спря се едва когато видя жената. Стоеше до малкото тъмно езеро, с гръб към него. Навеждаше се, събираше камъни и пълнеше джобовете си с тях.

Хестър. Хестър Дийл. В съня си извика името й, макар да знаеше, че е обречена. Не можеше да върне времето стотици години назад и да й попречи да се удави. Но не можеше и да се сдържи да не опита.

Затова отново извика, докато бързаше напред, а ръмженето премина във влажен смях на пъклено задоволство.

Недей. Недей. Нямаш вина. Нямаш вина за нищо.

Когато тя се обърна и го погледна в очите, не беше Хестър, а Лейла. Сълзите й се стичаха като горчив дъжд по восъчнобледото й лице.

Не мога да спра. Не искам да умра. Помогни ми. Не можеш ли да ми помогнеш?

Втурна се към нея, тичаше бързо, но пътеката ставаше все по-дълга, а смехът — все по-силен. Тя протегна ръце към него в отчаяна молба, преди да потъне в езерото и да изчезне.

Фокс скочи във водата. Бе ужасно, убийствено студена. Гмурна се и търси, докато паренето в дробовете го накара да изплува за глътка въздух. В гората бушуваше буря, със страховити червени светкавици, тътен на гръмотевици, огън, който поглъщаше цели дървета. Отново се гмурна, викайки Лейла със съзнанието си.

Когато я видя, се спусна по-дълбоко.

Още веднъж очите им се срещнаха, още веднъж ръцете й се протегнаха към него.

Прегърна го. Устните й се впиха в неговите в целувка, студена като водата. После го повлече със себе си надолу.

 

 

Събуди се задъхан, с пресъхнало и парещо гърло. Усети мъчителна болка в гърдите, когато посегна към ключа на лампата, и се надигна, за да седне на ръба на леглото и да успокои тежкото си дишане.

„Не съм в гората, не съм в езерото“, каза си той. Беше в собственото си легло, в собствения си апартамент. Потърквайки очи с длани, си напомни, че вече би трябвало да е свикнал с кошмарите. Той, Кал и Гейдж бяха измъчвани от тях на всеки седем години от десетия си рожден ден. Трябваше да е свикнал и с усещанията, които се пренасяха наяве.

Все още трепереше от студ, кожата му бе настръхнала върху скованите кости. Металният вкус на водата в езерото бе останал в гърлото му. Не е истински, помисли си Фокс. Не по-истински от кървящите дървета или огъня, който не гореше. Просто поредното сплашване от злия демон. Никакви трайни следи.

Стана, излезе от спалнята и продължи през хола към кухнята. Извади бутилка студена вода от хладилника и изпи половината на един дъх.

Когато телефонът звънна, отново го обзе тревога. На дисплея бе изписан номерът на Лейла.

— Какво има?

— Ти си добре. — Прозвуча дълга, накъсана въздишка. — Добре си.

— Защо да не съм?

— Аз… боже, три сутринта е. Съжалявам. Пристъп на паника. Събудих те. Извинявай.

— Не ме събуди. Защо да не съм добре, Лейла?

— Беше просто сън. Не биваше да ти се обаждам.

— Бяхме до Хестърс Пул.

Последва миг мълчание.

— Аз те убих.

— Като адвокат, бих казал, че за обвинението делото ще е трудно, защото жертвата е жива и здрава и стои в собствената си кухня.

— Фокс…

— Беше сън. Лош, но все пак само сън. Той се възползва от слабостта ти, Лейла. — И от моята, осъзна Фокс, защото исках да спася момичето. — Мога да дойда там. Ще…

— Не, не, чувствам се достатъчно глупаво, че ти се обадих. Изглеждаше толкова реално, знаеш как е.

— Да, зная.

— Не мислех, просто грабнах телефона. Вече съм по-спокойна. Ще поговорим утре.

— Добре. Опитай се да поспиш.

— Ти също. Фокс, радвам се, че не съм те удавила в Хестърс Пул.

— Аз също съм много щастлив от този факт. Лека нощ.

Фокс отнесе бутилката в спалнята си. Там се спря до прозореца, който гледаше към улицата. Холоу бе тих и застинал като на снимка. Нищо не помръдваше. Хората, които обичаше, хората, които познаваше, се намираха в безопасност в леглата си.

Но той остана там, вперил поглед в мрака и замислен за целувката, която бе мъртвешки студена. И все пак възбуждаща.

 

 

— Можеш ли да си спомниш още подробности?

Сибил водеше записки за съня на Лейла, докато тя допиваше кафето си.

— Мисля, че ти казах всичко.

— Добре. — Сибил се облегна назад на стола в кухнята и потупа с молива по бележника си. — Изглежда, двамата с Фокс сте сънували един и същи сън. Ще бъде интересно да видим дали подробностите съвпадат, или има разлики.

— Интересно.

— И поучително. Можеше да ме събудиш, Лейла. Всички знаем какво е да сънуваш тези кошмари.

— Почувствах се по-спокойна, след като разговарях с Фокс и се уверих, че не е мъртъв. — Лейла успя да се усмихне. — Пък и нямам нужда от психоанализа, за да разбера, че донякъде сънят ми е породен от онова, за което говорихме снощи. Страхът ми да не нараня някого от вас.

— Особено Фокс.

— Може би. Работя за него все пак. И трябва да действаме заедно. Ние с теб и Куин плуваме в едни и същи води. Не се тревожа толкова за вас двете. Ти ще кажеш на Куин за съня ми.

— Веднага щом се върне от тренировка. Предполагам, че е замъкнала и Кал във фитнес клуба и сигурно ще го придума да намине за кафе. Мога да кажа и на двамата, а някой ще осведоми Гейдж. Гейдж се държа малко грубо с теб снощи.

— Да.

— Ти имаше нужда.

— Може би. — „Няма смисъл да хленча“, помисли си Лейла. — Нека те попитам нещо. Скоро ще се наложи и вие с Гейдж да обедините силите си. Как според тебе ще стане?

— Ще се справя някак, когато настъпи моментът. Мисля, че ще намерим начин да се сработим, без никой от нас да пострада.

— Щом казваш. Ще отида да се преоблека за работа.

— Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря. Разходката ще ми се отрази добре.

Лейла не виждаше смисъл да бърза. Алис Хоубейкър бе в офиса, пък и нямаше много работа. Не й се струваше разумно да си бъбри с Фокс за общия им сън, докато Алис е там. Не беше и най-подходящият момент за урок по развиване и, по-важното според нея, контролиране на способностите й.

Щеше да свърши това-онова за няколко часа, да изпълни някоя и друга поръчка на Алис. Трябваха й само няколко дни, за да свикне с ритъма в офиса. Ако имаше интерес или желание за постоянна работа като мениджър на адвокатска кантора, практиката при Фокс щеше да е от полза.

Но знаеше, че за няколко седмици ще й омръзне до смърт.

Това няма значение, напомни си Лейла, когато решително се отправи към площада. Важното бе да помага на Фокс, да получава заплата и да е заета с нещо.

Спря на площада, откривайки още един важен факт. Можеше да стои тук и без страх да се взира в счупените стъкла или закованите с дъски прозорци. Имаше воля да застане срещу последиците от случилото се предишната вечер и да си обещае, че ще направи всичко възможно да спре това зло.

Зави по главната улица, за да измине няколкото преки до кантората на Фокс.

Беше приятно градче, ако човек можеше да забрави за онова, което се случваше в него на всеки седем години. Имаше прекрасни стари къщи покрай главната улица и кокетни малки магазини. Изглеждаше доста оживено за малко градче. Стабилно, пълно със стари познайници, които вършеха всекидневната си работа. Това би трябвало да й носи известна утеха.

Харесваха й широките тераси, орнаментите на парапетите, красивите дворчета и тротоари. Струваше й се приятно, красиво място, поне привидно, и не твърде идилично, за да е скучно.

Бързо бе свикнала и с неговия ритъм. Тук хората ходеха пеша, спираха се да побъбрят със съсед или приятел. Ако пресечеше улицата и влезеше в „При мамчето“, щяха да я поздравят по име и да попитат как е.

На половината път спря пред малкия магазин за сувенири, от който бе избрала няколко дребни украшения за къщата. Собственичката стоеше отпред и се взираше в счупените си прозорци. Когато се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Съжалявам. — Лейла се приближи към нея. — Мога ли с нещо да помогна…

Жената поклати глава.

— Просто някакви стъкла, нали? Стъкла и предмети. Много изпочупени неща. Няколко от онези проклети птици влязоха вътре, съсипаха половината ми стока. Бяха така настървени, като пияници на купон. Не зная какво да правя.

— Толкова съжалявам.

— Казвам си: „Имаш застраховка. И господин Хокинс ще се погрижи за прозорците. Той е добър хазяин, бързо ги поправят“. Но това сякаш няма значение.

— И аз бих страдала — каза Лейла и сложи ръка на рамото й за утеха. — Имахте много красиви неща.

— Сега са изпочупени. Преди седем години някакви хлапаци, поне така предполагаме, влязоха с взлом и съсипаха всичко. Не оставиха нищо, нашариха стените с цинизми. Трудно се съвзехме, но все пак се справихме. Не зная дали сега имам силата отново да стъпя на крака. Не зная дали имам тази сила.

Жената тръгна към вратата на магазина и влезе зад счупеното стъкло.

„Не само изпочупени стъкла и предмети, помисли си Лейла, когато продължи, а и разбити мечти.“ Един акт на злоба можеше да съсипе толкова много.

С натежало сърце влезе в офиса. Госпожа Хоубейкър седеше на бюрото и чаткаше с пръсти по клавишите.

— Добро утро! — Тя прекъсна работата си и се усмихна на Лейла. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Лейла свали сакото си и го окачи в гардероба. — Една приятелка от Ню Йорк опакова дрехите ми и ми ги изпрати. Да ви донеса ли кафе, или има нещо, с което искате да започна веднага?

— Фокс каза да влезеш при него, когато дойдеш. Има около тридесет минути преди уговорена среща, така че върви.

— Добре.

— Днес ще си тръгна в един. Не забравяй да напомниш на Фокс, че трябва да отиде в съда утре сутринта. Отбелязано е в графика му, а и му изпратих съобщение, но не е зле да му кажеш още веднъж към края на деня.

— Няма проблем.

Вървейки по коридора, Лейла си каза, че всъщност Фокс няма навик да забравя и съвсем не е толкова разсеян, колкото си въобразява Алис. Вратите на кабинета му бяха отворени и тъкмо да почука на касата, тя изведнъж спря и остана с втренчен поглед.

Той стоеше гърбом към бюрото си пред прозореца, с дънките, които носеше, когато нямаше работа в съда, и измъкната риза и жонглираше с три червени топки. Краката му бяха разтворени, изражението — съвършено спокойно, а тигровите очи се въртяха, следейки кръга, докато ръцете му хващаха и хвърляха, хващаха и хвърляха…

— Можеш да жонглираш.

Гласът й наруши ритъма му, но той успя да хване две топки с една ръка и третата с другата, преди да полетят из стаята.

— Да. Помага ми да мисля.

— Можеш да жонглираш! — повтори тя, смаяна и развеселена.

Фокс толкова рядко я виждаше да се усмихва така, че отново подхвърли топките във въздуха.

— Въпрос на бързина. — Когато Лейла се засмя, той ги тласна по-високо и започна да ходи и да се върти, докато ги хвърля. — Три предмета, дори четири, с еднаква големина и тегло не са голямо предизвикателство. Ако искам нещо по-трудно, бих избрал смесени. Това е просто жонглиране за подпомагане на мисълта.

— За подпомагане на мисълта — повтори Лейла, когато Фокс отново улови топките.

— Да. — Той отвори чекмеджето на бюрото и ги прибра вътре. — Прояснява ума ми, когато… — Едва сега успя да я огледа. — Ооо! Изглеждаш… добре.

— Благодаря. — Бе облякла пола и късо вталено сако и сега се питаше дали не е твърде официално за тази й длъжност. — Получих останалите си дрехи и си помислих, че щом са тук… Е, казал си да дойда.

— Така ли? А, да — спомни си той. — Почакай. — Приближи се до вратите и ги затвори. — Искаш ли нещо?

— Не.

— Добре. — Проясненият му от жонглирането ум отново се замъгли, щом зърна краката й, така че отиде до минибара и извади кока-кола. — Хрумна ми, че можем да използваме малкото свободно време, което имам тази сутрин, за да сравним подробностите от сънищата си. Да седнем.

Тя се настани на единия от столовете за посетители, а Фокс — на другия.

— Ти започни пръв — каза Лейла.

Когато завърши разказа си, той стана, отвори малкия хладилник и извади бутилка диетично пепси. Сложи го в ръката й и отново я накара да остане втренчена, докато се връщаше на мястото си.

— Това пиеш, нали? Заредила си хладилника си у дома.

— Да. Благодаря.

— Искаш ли чаша?

Лейла поклати глава. Този малък жест не биваше да я изненадва и все пак я трогна.

— Сигурно имаш и диетичен спрайт за Алис.

— Разбира се. Защо не?

— Защо не — промълви тя и отпи. — И аз бях в гората — започна Лейла. — Но не сама. Тя беше в главата ми или аз в нейната. Трудно е да се каже. Чувствах отчаянието й, страха й, сякаш са мои. Аз… никога не съм забременявала, не съм раждала, но усещах тялото си различно. — Поколеба се, но си напомни, че бе успяла да опише тези подробности пред Сибил. Можеше да ги сподели и с Фокс. — Гърдите ми бяха натежали и разбирах, знаех, че съм кърмила. По същия начин изживях изнасилването й. Беше същото осъзнаване. Знаех къде отивам.

Отново замълча и се обърна така, че да вижда лицето му. Фокс я слушаше по особен начин и тя знаеше, че чува не само думите й, а и какво се крие зад тях.

— Не познавам тази гора, била съм там само веднъж, но знаех къде се намирам и че вървя към езерото. Знаех защо. Не исках да отивам. Не исках да отивам там, но не можех да се спра. Не можех да спра нея. Всичко в мен крещеше, защото не исках да умра, но тя искаше. Не можеше да понесе повече.

— Какво не можеше да понесе?

— Тя помнеше. Помнеше изнасилването, ужаса, онова, което бе в нея. Помнеше нощта до камъка. Той… онова създание е имало власт над нея и я е принудило да обвини Джайлс Дент в изнасилването си, да заклейми него и Ан Хокинс като магьосници. Мислеше, че са мъртви. Не можеше да живее с чувството за вина. Казал й е да бяга.

— Кой?

— Дент. На поляната, малко преди пожара, той я погледнал с искрено съжаление и й простил. Казал й да бяга. Побягнала. Била е само на шестнадесет. Всички мислели, че детето е на Дент, и я съжалявали. Тя знаела истината, но се бояла да проговори.

Лейла усещаше пронизваща болка, докато разказваше. Усещаше онзи страх, онзи ужас и отчаяние.

— През цялото време се е страхувала, Фокс, и е обезумяла от страха, от вината и спомените, още преди да роди детето. Почувствах всичко това, бушуваше в нея… и в мен. Искаше да сложи край. Да повлече детето със себе си и да унищожи и него, но сърце не й даде да го стори.

Съсредоточените му състрадателни очи се присвиха срещу Лейла.

— Мислела е да убие бебето?

Лейла кимна и бавно си пое дъх.

— Страхуваше се от него, мразеше го и все пак го обичаше. Създанието. Не дъщеря си. Искам да кажа…

— Хестър не е гледала на детето си като на човешко същество.

— Да. Да. Но все пак не е могла да го убие. Ако го бе сторила… помислих си, че ако го бе сторила, аз нямаше да съм тук. Дала ми е живот, като е пощадила детето, а сега щеше да ме убие, защото съм свързана с нея. Вървяхме и ако ме е чувала, навярно си е помислила, че съм един от множеството гласове в главата й, които я подлудяват. Не успях да я накарам да ме послуша, да разбере. Тогава те видях. — Замълча, за да отпие още глътка, да добие кураж. — Видях те и си помислих: „Слава богу! Слава богу, че той е тук“. Усещах камъните в ръката си, когато ги вземах, усещах натежалите джобове на роклята, с която бях облечена. Не можех да сторя нищо, но си помислих…

— Помислила си, че аз ще я спра. — „Както и аз“, спомни си Фокс. Беше се втурнал да спасява момичето.

— Ти я викаше, казваше й, че няма вина. Побягна към нея… към мен. И мисля, че тя те чу. Почувствах, че иска да ти повярва. После се озовахме във водата, потъвахме. Не мога да кажа дали тя падна, или скочи, но бяхме под водата. Опитах да не изпадам в паника. Не се паникьосвай. Добра плувкиня съм.

— Капитан на плувния отбор.

— Казвала съм ти това? — Лейла успя да се засмее и отново накваси гърлото си. — Казах си, че мога да стигна до повърхността, дори с камъните в джобовете. Силна съм. Но не успях. По-лошо, не можах дори да опитам. Не само камъните ме теглеха надолу.

— А и Хестър.

— Да. Видях те да се гмуркаш във водата, а после…

Лейла затвори очи и стисна устни.

— Всичко е наред. — Той протегна ръка и я сложи върху нейната. — И двамата сме добре.

— Фокс, не зная дали беше тя, или аз… не зная. Двете те сграбчихме.

— Целунахте ме.

— Убихме те.

— Във всеки случай краят беше лош, но не се случи наистина. Макар и толкова ярък и осезаем, беше просто сън. Труден начин да проникнем в съзнанието на Хестър Дийл, но вече знаем повече за нея.

— Защо ти беше там?

— Как мислиш? Ние с теб сме свързани по особен начин. Имал съм общи сънища и с Кал и Гейдж. Същото е. Но този път е нещо повече, друг вид връзка. В съня виждах теб, Лейла, не Хестър. Чувах те. Това е интересно, нещо, върху което си заслужава да помислим.

— Докато жонглираш?

Той се усмихна широко.

— Не би навредило. Трябва да…

Прозвуча сигналът на интеркома му.

— Господин Едуардс е тук.

Фокс се изправи и натисна бутона на бюрото си.

— Добре. Нека почака само минута. — Обърна се към Лейла, когато и тя стана. — Трябва ни още малко време. Последната ми среща за днес е в…

— Четири. Госпожа Халидей.

— Точно така. Добра си. Ако нямаш някаква уговорка, може да се качим горе, след като приключа, и да продължим.

„Време е за първия урок“, помисли си Лейла.

— Добре.

Фокс я придружи до вратата и я отвори.

— Може да вечеряме — започна той.

— Не искам да те затруднявам.

— Имам номера на всяко заведение, предлагащо храна за вкъщи в радиус от десет километра.

Лейла се усмихна.

— Добър план.

Фокс излезе с нея в предния кабинет, където сто и двадесет килограмовия Едуардс едва се побираше на стола. Шкембето му, скрито под бяла тениска, се издуваше над колана на дънките като възглавница. Оределите му прошарени коси се подаваха под бейзболна шапка с надпис на марка трактори. Мъжът бавно се изправи и хвана подадената ръка на Фокс.

— Как сте? — попита Фокс.

— Ти ми кажи.

— Да влезем, господин Едуардс. Ще поговорим вътре.

„Този мъж работи на открито“, реши Лейла, когато Фокс поведе клиента към кабинета си. Може би бе фермер, строител или озеленител. Малко над шестдесетте и отчаян.

— Каква е неговата история, Алис? Можеш ли да ми кажеш?

— Спор за имот — отвърна Алис, докато събираше запечатани пликове. — Тим Едуардс има ферма на няколко километра южно от града. Строителни предприемачи купиха част от съседната земя. Оказа се, че са преминали границата на имота на Тим с около осем акра. Предприемачът ги иска, Тим — също. Ще отскоча до пощата.

— Мога да отида аз.

Алис размаха пръст.

— Ще ме лишиш от разходката и клюките. Тук са бележките по споразумение за тръст, което Фокс изготви. Можеш да ги набереш на компютъра, докато се върна.

Веднага щом остана сама, Лейла се залови за работа. След десет минути започна да се пита защо на хората им е нужен толкова сложен и високопарен език, за да изразят очевидното. Ровеше се в компютъра, вдигаше телефона, уговаряше срещи. Когато Алис се върна, Лейла имаше няколко въпроса. Забеляза, че Едуардс си тръгна далеч по-обнадежден.

В един часа отново бе сама и доволна от споразумението, което Алис бе прегледала и одобрила. На втората страница запримигва сигналната лампичка на принтера, че мастилницата му е празна. Отиде до шкафа за консумативи срещу малката библиотека със специализирана литература, надявайки се Фокс да има резервни. Забеляза кутията на горния рафт.

„Защо винаги това, което ти е нужно, се оказва нависоко?“, запита се тя. Защо изобщо имаше толкова високи рафтове, когато не всеки бе метър и осемдесет? Повдигна се на пръсти, протегна ръка и успя да побутне ъгъла на кутията над ръба. Подпирайки се с една ръка на долния рафт, я придвижи с още няколко сантиметра напред.

— Ще отида да си взема нещо за обяд — каза Фокс зад нея. — Ако искаш… Чакай, аз ще я сваля.

— Почти се справих.

— Да, и всеки момент ще падне на главата ти.

Той се приближи и протегна ръце нагоре точно когато Лейла се обърна.

При допира, при сблъсъка на телата им, тя повдигна глава и погледът и уханието й го обгърнаха като сатенени панделки. Очите на морска сирена го накараха да се почувства леко замаян и обзет от желание. Помисли си: „Успокой топката, О’Дел“. Но допусна грешката да плъзне поглед надолу към устните й. И загуби самообладание.

Бавно се наведе и я чу да затаява дъх. Устните й се разтвориха и последните сантиметри, които ги деляха, изчезнаха. Кратък допир, лек като перце, после отново. Миглите й се спуснаха над неустоимите й очи и тя потърка устните му със своите.

Целувката стана по-дълбока, бавно проникване до топлината, която замъгли сетивата му и ги изпълни с нейното очарование, и единственото му желание бе да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Докато се удави.

Лейла издаде някакъв звук, на наслада или уплаха, не можеше да бъде сигурен при нахлуващата кръв, от която ушите му бучаха. Но му напомни къде се намират. И в какво положение. Прекъсна целувката, осъзнал, че тласка Лейла навътре в отворения шкаф.

— Извинявай. Съжалявам. — Тя работеше за него, за бога! — Не биваше. Беше непочтено. Беше… — Невероятно. — Беше…

— Фокс?

Фокс светкавично се отдръпна крачка назад, щом чу гласа зад себе си. Когато се обърна, краката му се подкосиха.

— Мамо!

— Извинявайте, че ви прекъсвам.

Жената погледна сина си с лъчезарна усмивка. После Лейла.

— Здравей. Аз съм Джоан Бари. Майката на Фокс.

„Защо никога няма удобна дупка в пода, когато на човек му се иска да потъне в земята от срам?“ — помисли си Лейла.

— Казах ти, че Лейла ми помага в кантората. Тъкмо…

— Да, видях. — Все още усмихната, майка му не каза нищо повече.

Беше от жените, които биха накарали всеки да ги зяпа, дори и да не е жалък глупак. С тези буйни кафяви коси, които се виеха покрай скулестото лице с плътни устни без червило и издължени бадемови очи, чийто израз сякаш издаваше едновременно насмешка, любопитство и търпение. Джоан имаше високо, стройно тяло, на което дънките с ниска талия, ботушите и прилепналият пуловер стояха съвършено.

Явно Фокс бе загубил ума и дума и Лейла смутено прочисти гърлото си.

— Трябваше ми… нов пълнител за принтера. Кутията е на горния рафт.

— Да, да. Щях да я сваля. — Фокс се обърна и отново се сблъска с нея. — Извинявай. Боже!

Миг след като взе кутията, Лейла я грабна и бързо се отдалечи.

— Благодаря!

— Можеш ли да ми отделиш минута? — попита Джоан с напевен тон. — Или бързате да продължите онова, което прекъснах, когато влязох?

— Стига, мамо!

Фокс тръгна приведен пред нея към кабинета си.

— Хубавица е. Кой би могъл да ви упрекне за малката игра на шеф и секретарка?

— Мамо… — Той прокара пръсти през косите си. — Не беше това, което изглеждаше. Просто… Няма значение. — Седна на стола си. — Какво има?

— Трябваше да свърша няколко неща в града. Едното беше да се отбия при сестра ти за обяд. Спероу казва, че не те е виждала от две седмици.

— Канех се да намина.

Джоан се облегна на бюрото му.

— Няма да умреш, ако поне веднъж в седмицата хапваш нещо, което не е пържено и натъпкано с химикали, Фокс. А и би трябвало да подпомагаш бизнеса на сестра си.

— Добре. Днес ще отида.

— Освен това отидох да занеса няколко керамични сувенира при Лори. Сигурно си видял какво е станало с магазина й.

— Не конкретно. — Спомни си за изпочупените витрини и труповете на гарвани по главната улица. — Какви са щетите?

— Големи. — Джоан повдигна ръка към трите кристала, които висяха на верижка на шията й. — Фокс, тя говори за затваряне. За преместване в друг град. Сърцето ми се къса. И съм изплашена. Страхувам се за теб.

Той стана, обви ръце около шията й и потърка буза в нейната.

— Всичко ще се оправи. Работим по въпроса.

— Искам да направя нещо. Аз, баща ти, цялото семейство искаме да помогнем.

— Помагала си ми през всеки ден от живота ми. — Притисна я. — Ти си моето мамче.

Тя се отдръпна назад и обхвана лицето му с ръце.

— Наследил си този въздействащ чар от баща си. Поглеждаш ме и ме уверяваш, че всичко ще е наред.

Без колебание или умиление, очите му срещнаха нейните.

— Ще бъде. Повярвай ми.

— Вярвам. — Тя го целуна по челото, по бузата, после по другата и леко докосна устните му със своите. — Но все още си моето бебче. Очаквам да се грижиш добре за себе си. Сега отивам да обядвам при сестра ти. Специалитет на деня е салатата й с патладжани.

— Ммм!

Разбирайки, тя го смушка в корема.

— Защо не затвориш кантората и не заведеш онова хубаво момиче на обяд?

— Хубавото момиче работи за мен.

— Как съм могла да възпитам такъв праведник? Отчайващо е. — Джоан го смушка още веднъж, преди да тръгне към вратата. — Обичам те, Фокс.

— И аз те обичам, мамо. И ще те изпратя — бързо добави той, сигурен, че майка му без никакви скрупули ще се спре до бюрото на Лейла и ще я заразпитва.

— Ще имам друга възможност да си поговоря насаме с нея — нехайно отбеляза Джоан.

— Да. Но не днес.

 

 

Салатата не бе никак лоша и докато се хранеше на бара, Фокс успя да си побъбри с по-малката си сестра. Както винаги в добро настроение след разговора с нея, закрачи обратно към кантората, наслаждавайки се на изпълнения с оживление слънчев ден. Би му се порадвал повече, ако не бе налетял на заместник-шерифа Дерик Напър, смъртния си враг от детство, който излезе от бръснарницата.

— О, по дяволите, какво ли води О’Дел насам? — Напър сложи тъмните си очила и огледа улицата в двете посоки. — Странно, не виждам никакви линейки за гонене.

— Готина подстрижка, за сметка на градския бюджет. Получил си тлъста премия, а?

На суровото ъгловато лице на Напър се появи широка усмивка.

— Чух, че си бил до площада снощи по време на инцидента. Не остана да дадеш показания и не се яви като свидетел. Като адвокат би трябвало да знаеш добре гражданските си задължения.

— Грешиш, и не за първи път. Отбих се при шерифа тази сутрин. Явно не казва всичко на жалкото си кутре.

— Не помниш ли колко пъти това кутре е сритвало задника ти в миналото, О’Дел?

— Помня много неща.

Фокс отмина. Някогашен побойник, помисли си той, вечен гадняр. Бе сигурен, че преди края на Седемте с Напър отново ще се спречкат. Но засега го прогони от мислите си.

Имаше работа и докато отваряше вратата на офиса си, призна, че има проблем за решаване. Най-добре бе веднага да се заеме с това.

Когато влезе, Лейла носеше вазата с цветя, която Алис Хоубейкър винаги слагаше в офиса. Изведнъж застина.

— Налях им чиста вода. Никой не се обади, докато те нямаше, но довърших споразумението за тръста и го разпечатах. На бюрото ти е.

— Добре. Слушай, Лейла…

— Не знаех дали има нещо за оформяне по делото на господин Едуардс, или…

— Добре, добре. Остави тези цветя.

Взе вазата от ръцете й и я сложи на най-близката масичка.

— Наистина са поувехнали…

— Престани. Увлякох се и се извинявам.

— Вече го направи.

— Отново поднасям извиненията си. Не искам да се чувстваш неудобно, защото в кантората сме работодател и служител, а си позволих волност с теб. Нямах намерение… Просто устните ти бяха там.

— А къде да бъдат? — Смущението й изчезна и тонът й стана опасно невинен. — Ако не на лицето ми, между носа и брадичката?

— Не. — Фокс потърка с пръсти челото си. — Да, но не. Устните ти бяха… забравих, че не бива, че е крайно непочтено при тези обстоятелства. Мога само да цитирам Шестата поправка или да пледирам за временна невменяемост.

— Можеш да пледираш, за каквото искаш, но нима видя устните ми, които бяха на мястото си, да изричат думи като „не“, „спри“ или „разкарай се, по дяволите“? А имаха пълната възможност.

— Добре. — Той замълча за миг. — Много е неловко.

— Преди или след като споменем и за майка ти?

— Тогава се превръща в истински фарс. — Пъхна ръце в джобовете си. — Да смятам ли, че няма да ме съдиш за сексуален тормоз на работното място?

Тя наклони глава встрани.

— Да смятам ли, че няма да ме уволниш?

— Гласувам „за“ и по двата въпроса. Значи всичко между нас е наред?

— Тип-топ е. — Лейла взе вазата и я отнесе до масата, на която обикновено стоеше. — Впрочем, поръчах нова резервна мастилница за принтера.

После хвърли поглед към него и леко присви устни.

— Добре си се сетила. Ще бъда… — Той посочи към кабинета си.

— А аз ще бъда… — Тя посочи към бюрото си.

— Добре. — Фокс продължи навътре. — Добре — повтори той и погледна към шкафа. — Господи!