Нора Робъртс
Град на демони (2)

Първа глава

Хокинс Холоу

Март 2008 г.

Фокс помнеше много подробности от онзи юнски ден преди толкова години. Протритите на лявото коляно дънки „Ливайс“ на баща си, мириса на кафе и лук в „При мамчето“, шумоленето на опаковките, докато двамата с баща му отваряха обяда си в кухнята на госпожа Ларсън.

Но въпреки шока и уплахата от гледката, разкрила се пред него в двора, най-ясно от всичко си спомняше пълното доверие на баща му.

Беше му повярвал и на сутринта на десетия му рожден ден, когато Фокс се бе прибрал вкъщи заедно с Гейдж, и двамата изпоцапани, изтощени и ужасени, с история, която никой възрастен не би приел за истина.

Имаше тревога, спомни си Фокс. Все още виждаше как родителите му се бяха спогледали след разказа му за нещо черно, мощно и зло, изригнало от земята край Свещения камък.

Не го отдадоха на твърде будно въображение и дори не го смъмриха, задето ги е излъгал, че ще преспи у Кал, когато с приятелите му бяха решили да прекарат нощта на десетия си рожден ден в гората на запад от града.

Търпеливо го изслушаха. Когато родителите на Кал пристигнаха, те направиха същото.

Фокс сведе поглед към тънкия белег на китката си. Беше му останал от разреза, който Кал бе направил със скаутския си нож преди двадесет и една години, за да станат тримата — с него и Гейдж, кръвни братя. Единственият белег по тялото му. Бе имал и други преди онази нощ, преди ритуала — кое палаво десетгодишно момче ги нямаше? Но всичките, освен този изчезваха бързо, както заздравяваше всяка рана от тогава насам. Без никаква следа.

Този белег, това смесване на кръвта бе освободило създанието, дремещо от векове. Седем нощи то беше вилняло в Хокинс Холоу.

Мислеха, че са го победили, три десетгодишни момчета срещу злата сила, обсебила града. Но седем години по-късно се бе завърнало за нов седем нощен ад. После още веднъж, в седмицата, през която бяха навършили двадесет и четири.

Щеше да се завърне и това лято. Вече отправяше предупреждения.

Но този път нещата бяха различни. Те се чувстваха по-подготвени, знаеха повече. Освен това вече не бяха само тримата с Кал и Гейдж, а шестима, с трите жени, пристигнали в Хокинс Холоу и оказали се свързани чрез потеклото си с демона, също както той, Кал и Гейдж — със силата, която го бе възпряла в миналото.

„Вече не сме деца“, помисли си Фокс, когато отби, за да паркира пред къщата на главната улица, където се намираха кантората и апартаментът му. Ако малката им победа три седмици по-рано до Свещения камък бе някакъв знак, демонът, някога носил името Лазаръс Туис, можеше да очаква още изненади.

Фокс грабна куфарчето си и прекоси тротоара. Вложи доста труд и финансови машинации, за да купи старата каменна къща. Първите две години бяха слаби… по дяволите, беше яко затягане на колана, помисли си той сега. Но си бе струвало усилията и безкрайните бизнес обеди и вечери, защото сега всеки сантиметър от сградата принадлежеше на него… и на „Хокинс Холоу Банк енд Тръст“.

На табелата на вратата пишеше „Фокс О’Дел, адвокат“. Все още се изненадваше, че бе избрал правото — по-точно, адвокатската работа в малкия град.

Законът не определяше само кое е правилно и кое грешно, а и всички междинни нюанси. Харесваше му да решава кой нюанс е най-подходящ във всяка ситуация.

Влезе вътре и през него премина тръпка, когато видя Лейла Дарнел, едната от жените в малката шестчленна група, зад бюрото в предния кабинет. За миг онемя, както всеки път, когато я зърнеше неочаквано.

— Ммм… — едва промълви той.

— Здравей. — Лейла плахо се усмихна. — Върна се по-скоро, отколкото очаквах.

Така ли? Не бе забелязал. Как да се съсредоточи, когато тук седеше тази невероятно секси брюнетка със зелени очи на морска сирена, вместо възрастната госпожа Хоубейкър?

— Аз… ние спечелихме. Заседателите взеха решение за по-малко от час.

— Това е страхотно. — Усмивката й стана малко по-уверена. — Поздравления. Делото за телесна повреда, нали? Катастрофата. Господин и госпожа Пулман?

— Да. — Той прехвърли куфарчето в другата си ръка и остана почти в противоположния край на уютния като домашен хол външен кабинет. — Къде е госпожа Хоубейкър?

— Имаше час при зъболекар. Записан е в графика ти.

Разбира се.

— Добре. Ще бъда в кабинета си.

— Обади се Шели Коулър. Два пъти. Решила е да съди сестра си за безчувственост и… Почакай… — Лейла повдигна бележника за съобщения. — За поведение на „мръсна долна пачавра“, наистина нарече сестра си така. При второто обаждане поиска да узнае дали ще получи като част от споразумението за развод точките на онзи задник, неверния си почти бивш съпруг, от някакво залагане на „Наскар“^[1], защото тя избрала състезателите вместо шибаняка. Честно казано, нямам представа какво означава последната част, освен думата „шибаняк“.

— Аха. Интересно. Ще й се обадя.

— После се разплака.

— Мамка му! — Фокс все още лесно се разнежваше както заради животни, така и заради страдащи жени. — Ще й се обадя веднага.

— Не, ще трябва да изчакаш около час. В момента е на терапевтичен сеанс. Обезумяла е от гняв. Може ли наистина да съди „онази мръсна долна пачавра“ сестра си за безчувственост?

— Човек може да заведе дело за каквото поиска, но ще я разубедя. Напомни ми да й се обадя след час, моля те. Добре ли се чувстваш тук? — добави той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм. Алис… госпожа Хоубейкър е добра учителка. Ако не вярваше, че мога да се справя сама, нямаше да ме остави. Освен това, като офис мениджър в период на обучение аз би трябвало да те питам дали имаш нужда от нещо.

Би предпочел офис мениджър, който не разпалва либидото му, но вече бе твърде късно.

— И аз съм добре. Ще бъда…

Посочи към кабинета си и се отдалечи.

Изкуши се да затвори плътно вратите, но му се струваше неучтиво. Не ги затваряше, освен когато е с клиент, който държи на поверителност.

Никога не се чувстваше добре с костюм и побърза да свали сакото и да го метне на едната закачалка с форма на ухилено прасе. С облекчение разхлаби вратовръзката и бавно я окачи върху весела крава. Останаха пиле, коза и патица, всичките — издялкани от баща му, по чието мнение една адвокатска кантора не можеше да изглежда задушаваща, ако е обитавана от тайфа луди селскостопански животни.

Засега Фокс бе съгласен с това.

Кантората му изглеждаше точно както би искал, по-скоро като дом, отколкото като бизнес помещение, с изглед към жилищен квартал вместо към централните улици. На лавиците бяха подредени правните томове и принадлежности, от които се нуждаеше най-често, но до тях стояха и негови малки лични съкровища. Бейзболна топка с автограф от единствения и неповторим Кал Рипкен, калейдоскоп от изрисувано стъкло, който майка му бе направила за него, снимки в рамки, макет на космическия кораб от „Междузвездни войни“, старателно и прецизно изработен от дванайсетгодишния Фокс.

А на централно място бе сложена голяма стъкленица, която бързо се пълнеше с банкноти. По една за всеки път, когато Фокс се самозабравеше и изругаеше в офиса. Такова бе разпореждането на Алис Хоубейкър.

Той извади кока-кола от минибара, който се стараеше да зарежда редовно, и се запита какво ще прави, по дяволите, когато госпожа Хоубейкър замине за Минеаполис и той започне да се вижда с прелестната Лейла не само на сбирките на „отряда за борба с демони“, а и пет дни седмично в кантората си.

— Фокс?

— А? — Той рязко се обърна с гръб към прозореца и — ето я отново. — Какво има? Нещо не е наред?

— Не. Освен Голямото зло, няма друго. Нямаш срещи през следващите два часа, и докато Алис не е тук, мисля, че можем да поговорим. Зная, че имаш друга работа, но…

— Няма проблем. — Голямото зло щеше да го накара да мисли за нещо друго, освен за тези прекрасни зелени очи и нежни розови устни. — Искаш ли кока-кола?

— Не, благодаря. Знаеш ли колко калории има в тази кутия?

— Струва си. Седни.

— Твърде нервна съм. — Сякаш за да го докаже, Лейла потърка ръце и закрачи из стаята. — Ставам все по-нервна с всеки ден, в който не се случва нищо. Глупаво е, защото би трябвало да изпитвам облекчение. Но откакто всички отидохме до Свещения камък, нищо ново.

— Като например да хвърляхме съчки, камъни и заплахи по зъл демон.

— Да, и Гейдж да стреля по него. А Кал… — Тя замълча и застана с лице към него. — Все още потръпвам, когато си спомня как Кал се втурна към онази гърчеща се черна маса и заби ножа си в нея. А сега — нищо, близо две седмици. Преди почти всеки ден го виждахме, усещахме или сънувахме.

— Наранихме го — напомни й Фокс. — Отишъл е там, където демоните ближат раните си.

— Сибил нарича това затишие и мисли, че ще се върне по-освирепял. Всеки ден часове наред търси информация, а Куин пише. С това се занимават и изглежда, са го правили и преди, макар и не точно същото. Аз съм новачка, но забелязвам, че нямат никакъв напредък. — Лейла прокара ръка през тъмните си коси, поклати глава и филираните им секси краища се залюляха. — Искам да кажа… Преди няколко седмици Сибил попадна на нещо, което мислеше, че са ясни следи към мястото, където е отишла Ан Хокинс, за да роди бебетата си.

„Неговите предци, помисли си Фокс. Джайлс Дент, Ан Хокинс и синовете им.“

— Но следите не отведоха до никъде, зная. Вече го обсъдихме.

— Но мисля… чувствам, че са един от ключовете. Те са ваши предци — твои, на Кал и Гейдж. Може би е важно къде са родени, особено след като прочетохме някои от дневниците на Ан Хокинс и сме съгласни, че трябва да има още. Може би другите съдържат нещо повече за бащата на синовете й. За Джайлс Дент. Какъв е бил той, Фокс? Човек, магьосник, добър демон, ако съществуват такива? Как е възпрял създанието на име Лазаръс Туис от онази нощ през хиляда шестстотин петдесет и втора до нощта, в която вие тримата…

— … го освободихме — довърши Фокс и Лейла отново поклати глава.

— Било е писано да стане така — и по този въпрос сме съгласни. Част от плана или магията на Дент. Но сега не знаем повече, отколкото преди две седмици. Стигнахме до задънена улица.

— Вероятно Туис не е единственият, който се нуждае от презареждане. Наранихме го — повтори той. — Никога по-рано не бяхме постигали това. Изплашихме го. — При този спомен в златистокафявите му очи проблесна хладно задоволство. — На всеки седем години само се опитвахме да предпазим хората от него и разчиствахме бъркотията след това. Сега вече знаем, че можем да го нараним.

— Не е достатъчно.

— Права си, не е. — Ако се намираха в застой, призна Фокс пред себе си, част от вината бе негова. Протакаше. Намираше си оправдания да не подканва Лейла да усъвършенства дарбата си, същата като неговата. — За какво си мисля сега?

Тя примигна срещу него.

— Моля?

— За какво си мисля? — повтори Фокс и изрецитира азбуката наум.

— Вече ти казах, че не мога да чета мисли и не желая…

— А аз ти казах, че нещата не стоят точно така, но са близки. — Облегна се с хълбок на старото си масивно бюро и я погледна в очите. Консервативната му риза бе разкопчана на врата, а кестенявите коси се спускаха на вълни покрай скулестото му лице и отзад достигаха до яката. — Долавяш знаци, имаш усещания и дори видения в съзнанието си. Опитай отново.

— Да имаш изострени инстинкти, не е като да…

— Глупости. Предаваш се на страха от това, което носиш в себе си, защото знаеш откъде е дошло и защото те прави различна от…

— Нормалните хора?

— Не. Просто „различна“. — Разбираше сложните й чувства. И в него имаше нещо, което го правеше различен. На моменти му се струваше по-трудно да носи това бреме, отколкото костюм и вратовръзка. Но за Фокс трудностите бяха просто част от живота. — Няма значение откъде си го получила, Лейла. Притежаваш дарба и неслучайно си такава, каквато си.

— Лесно е да го кажеш, когато нишката на рода ти води до ярка, чиста светлина, а моята — до демон, изнасилил злочесто шестнадесетгодишно момиче.

— Подобни мисли носят само точки в негова полза. Опитай отново — настоя Фокс и този път сграбчи ръката й, преди Лейла да успее да се отдръпне.

— Не мога… престани да ме притискаш — сопна се тя и потърка слепоочието си със свободната си ръка.

Той знаеше, че е шок в ума й да се прокрадне нещо, когато не е подготвена. Но не можеше да го избегне.

— За какво си мисля?

— Не зная. Виждам само някакви букви в главата си.

— Именно. — Одобрението пролича в усмивката му, а после и в израза на очите му. — Защото мислено изреждах букви. Не можеш да избягаш — ласкаво продължи той. — А и да можеше, не би го направила. Сърце не ти дава да събереш багажа си, да се върнеш в Ню Йорк и да помолиш шефката си да те приеме обратно на работа в бутика.

Лейла отскубна ръката си и страните й пламнаха.

— Не искам да надничаш така нагло в мислите и чувствата ми.

— Имаш право. Няма да ми стане навик. Но, Лейла, ако не можеш или не желаеш да ми се довериш за онова, което се крие под повърхността, и двамата ще бъдем безполезни. Кал и Куин имат видения за минали събития, а Гейдж и Сибил виждат бъдещето или вероятности за него. Ние сме настоящето, ти и аз. И това настояще е дяволски важно. Казваш, че сме в застой. Е, нека направим крачка напред.

— За теб е по-лесно, по-лесно е да го приемеш, защото имаш тази дарба… — Лейла разтърка слепоочието си. — Имаш я от двадесет години.

— А ти? — отвърна той. — Доста вероятно е да я носиш в себе си, откакто си се родила.

— Заради демона в родословното ми дърво?

— Точно така. Доказан факт. Какво ще правиш с нея, зависи от теб. Преди две седмици, докато вървяхме към Свещения камък, я използва. Сама направи този избор. Както вече ти казах, Лейла, трябва да бъдеш наясно със себе си.

— Вече реших. Отказах се от работата си. Преотстъпих апартамента си, защото няма да се върна в Ню Йорк, преди да приключи тази история. Работя тук, за да плащам наема, и прекарвам по-голямата част от времето, в което не съм на работа, в проучвания със Сибил и Куин за миналото и обсъждане на теории и догадки.

— И си обезверена, защото не постигате напредък. Трябва да вложиш нещо повече от време. И не е нужно да чета мислите ти, за да зная колко ти е неприятно да го чуеш.

— И аз бях в онази местност, Фокс. Изправих се срещу онова създание.

— Да. Защо това се оказа по-лесно за теб, отколкото да застанеш срещу дарбата, която носиш в себе си? Тя е инструмент, Лейла. Ако оставиш един инструмент да ръждяса, става безполезен. Ако не го използваш, забравяш как да си служиш с него.

— А ако този инструмент е остър и лъскав и не знаеш какво да правиш с него, можеш да нараниш някого.

— Ще ти помогна.

Той й подаде ръка.

Лейла се поколеба. Когато телефонът във външния кабинет звънна, тръгна натам.

— Остави — каза Фокс. — Ще позвънят отново.

Но тя поклати глава и забърза към вратата. На излизане му напомни:

— Не забравяй да се обадиш на Шели.

„Добре“, помисли си той с раздразнение. Отвори куфарчето си и извади папката с делото за телесна повреда, което току-що бе спечелил. „Понякога печелим, понякога губим“, каза си Фокс.

Знаеше, че сама ще се чувства по-спокойна, и не излезе при нея през целия следобед. Лесно бе да й даде указания по вътрешната интернет мрежа как да попълни стандартен документ с данните на клиента, да я помоли да оформи и изпрати фактура или да плати сметка. Зае се лично с нужните обаждания, вместо да ги възложи на нея. Това винаги му се бе струвало глупаво.

Знаеше как да използва проклетия телефон.

Успя да успокои Шели, да напредне с документацията и да спечели партия онлайн шах. Но когато реши да изпрати на Лейла още един имейл и да я освободи за деня, осъзна, че това е по-скоро избягване, отколкото просто запазване на мира.

Когато излезе в приемната, на бюрото седеше госпожа Хоубейкър.

— Не знаех, че сте се върнали — започна той.

— Дойдох преди малко. Тъкмо свършвах с преглеждането на документите, за които Лейла се е погрижила. Трябва да подпишеш тези писма.

— Добре. — Фокс взе химикалката и сложи подписа си. — Къде е Лейла?

— Отиде си. Справила се е добре сама.

Разбрал, че думите й са едновременно изказано мнение и въпрос, Фокс кимна.

— Да, справи се.

С пъргавия си маниер, госпожа Хоубейкър сгъна подписаните писма.

— Не сме ти нужни тук и двете през целия работен ден, а и не можеш да си позволиш да плащаш двойна надница.

— Госпожо Хоубейкър…

— До края на седмицата ще идвам за половин ден — бързо заговори тя, докато пъхаше писмата в пликове и ги запечатваше. — Само за да се уверя, че всичко върви гладко и за теб, и за нея. При някакъв проблем мога да идвам да помагам. Но предполагам, че няма да се наложи. И ако всичко е наред, следващия петък ще дойда за последен път. Имаме много покъщнина за опаковане. Трябва да изпращаме мебели в Минеаполис, да показваме къщата на кандидат-купувачи…

— Мамка му!

Тя размаха пръст срещу него и присви очи.

— Когато замина, можеш да бълваш колкото искаш цинизми, но докато все още съм тук, внимавай с езика.

— Да, госпожо. Госпожо Хоубейкър…

— Не ме гледай като виновно кутре, Фокс О’Дел. Неведнъж сме говорили за това.

Така беше, и Фокс долавяше тъгата и уплахата й. Нямаше смисъл да я товари със собствените си тревоги.

— Ще запазя касичката за глоби за неприлични думи, да ми напомня за вас.

Тя се усмихна.

— Както върви, докато се пенсионираш, ще натрупаш цяло състояние в тази касичка. Въпреки това ти си добро момче, Фокс. И добър адвокат. Е, няма нужда да стоиш повече тук. Нямаш ангажименти до края на деня. Аз ще свърша още едно-две неща и ще заключа.

— Добре. — Но той се спря на прага и извърна глава към нея. Снежнобелите й коси бяха съвършено оформени, а синият костюм — безупречен. — Госпожо Хоубейкър… вече ми липсвате.

Фокс затвори вратата след себе си и пъхна ръце в джобовете си, докато слизаше по стъпалата към тротоара. При изсвирването на клаксон извърна глава и махна с ръка на Дени Моузър, чието семейство държеше местната железария. Дени, който играеше на трета база в отбора на „Хокинс Холоу Бъкс“ в гимназията.

Дени Моузър, който през последните Седем бе подгонил Фокс с тръбен ключ и настървение на убиец.

Ще се случи отново, помисли си Фокс. След броени месеци щеше да се повтори, ако не успееха да го спрат. Сега Дени бе женен и имаше дете — и може би този път през юли щеше да хукне с тръбния ключ след съпругата или малкото си момиченце. А може би жена му, някогашна мажоретка и настояща лицензирана детегледачка, щеше да пререже гърлото на съпруга си, докато спи.

Вече се бе случвало, тази масова лудост бе обхващала обикновени и почтени хора. И щеше да се повтори още веднъж. Освен ако…

Фокс закрачи по широкия тротоар във ветровитата мартенска вечер, с мисълта, че за нищо на света не бива да допусне да се случи отново.

Навярно Кал все още се намираше в боулинг клуба. Щеше да отскочи до там, може би за ранна вечеря. Заедно щяха да поумуват в каква посока да поемат по-нататък.

Когато наближи площада, видя отсреща Лейла да излиза от „При мамчето“ с найлонова торбичка в ръка. Тя се поколеба, когато го забеляза, и тогава го прониза остра тръпка на раздразнение. После нехайно му помаха, докато двамата вървяха към светофарите от двете страни.

Навярно заради раздразнението бе трудно да реши дали да постъпи както му се струва естествено — да изчака на своя тротоар тя да пресече и да я заговори, или както дори от разстояние почувства, че би предпочела — да продължи по главната улица, за да не се засекат. Така или иначе, почти бе стигнал до ъгъла, когато долови страха, внезапен и натрапчив. Спря и рязко вдигна глава.

Там, на жиците, които се кръстосваха над главната улица и Лоукъст, съзря гарваните.

Десетки бяха накацали плътно един до друг, напълно неподвижни. Стояха настръхнали, с прибрани криле, и той знаеше, че го наблюдават. Когато погледна отвъд улицата, разбра, че и Лейла ги вижда, сама усетила присъствието им или проследила неговия поглед.

Фокс не побягна, въпреки импулсивния порив да се втурне към нея. Просто прекоси широката улица с големи, енергични крачки дотам, където бе застанала, притискайки бялата найлонова торбичка.

— Истински са — едва прошепна Лейла. — Отначало помислих, че е поредната… но са истински.

— Да. — Той притисна ръката й. — Да влезем вътре. Трябва да влезем. После…

Изведнъж замълча, усещайки първото раздвижване зад гърба си, само пърхане във въздуха. Широко отворените и огромни очи на Лейла издадоха, че вече е твърде късно.

Светкавичното размахване на криле ги връхлетя като торнадо. Фокс я побутна с гръб към стената и надолу. Когато лицето й се озова до гърдите му, обви ръце около нея и я закри с тялото си.

Край него и зад него се разхвърчаха счупени стъкла. Спирачки изскърцаха сред шумотевицата от дрънчене на метал. Чуваше писъци и забързани стъпки, усещаше яростта, с която птиците се стоварваха върху гърба му, и острата болка при забиването на човките. Знаеше, че оглушителните удари и звукът от мокро свличане са от размазващите се в стени и прозорци птичи тела, които падаха безжизнени по улицата и тротоара.

Всичко отмина бързо, за не повече от минута. Някакво дете не преставаше да пищи — един и същ дълъг пронизителен вик, отново и отново.

— Стой тук. — Леко задъхан, Фокс се наведе назад и Лейла успя да види лицето му. — Не мърдай.

— Раните ти кървят. Фокс…

— Просто стой тук.

Той скочи на крака. На кръстовището се бяха сблъскали три коли. По предните им стъкла имаше пукнатини, подобни на паяжини — там, където птиците ги бяха връхлетели. Смачкани калници, забеляза той, докато бързаше към мястото на катастрофата, изкривени брони, разклатени нерви…

Можеше да е много по-страшно.

— Добре ли са всички?

Не чуваше думите. Не видя ли какво стана? Спускаха се право към колата ми! Вместо това слушаше мислите си. Натъртвания и синини, обтегнати нерви, някоя и друга драскотина, но не и сериозни наранявания. Остави на други да се погрижат за разчистването и се върна при Лейла.

Тя стоеше срещу група хора, наизскачали от „При мамчето“, от магазините и офисите от двете страни.

— Дяволска работа — каза Мег, главната готвачка и барманка, втренчила поглед в разбитото стъкло на гостилницата. — Наистина дяволска.

Свикнал с подобни гледки, че и по-ужасяващи, Фокс сграбчи ръката на Лейла.

— Да се махаме оттук.

— Не трябва ли да направим нещо?

— Няма с какво да помогнем. Ще те изпратя до дома, а после ще се обадим на Кал и Гейдж.

— Ръката ти… — В гласа й прозвуча напрежение и почуда. — Раната на ръката ти вече зараства.

— Една от странностите — мрачно каза той и я повлече към отсрещната страна на главната улица.

— Аз не съм дарена с тази способност — тихо заговори тя, докато подтичваше, за да следва бързите му, широки крачки. — Ако не ме беше закрил, щяха да ме разкъсат. — Повдигна ръка към драскотината на лицето му, която бавно изчезваше. — Но те боли. Когато се нараниш, и после, докато заздравява, боли. — Лейла сведе поглед към преплетените им пръсти. — Усещам го.

Но когато Фокс понечи да я пусне, тя притисна ръката му.

— Не, искам да го почувствам. Прав беше. — Погледна назад към труповете на гарвани, разпилени по площада, и малкото момиченце, което плачеше неудържимо в прегръдката на ужасената си майка. — Неприятно ми е да призная, че беше прав — трябва да положа усилия. Но това е истината. Няма да съм полезна, ако не приема дарбата, която нося в себе си, и не се науча да я използвам. — Отново се обърна към него и дълбоко си пое дъх. — Е, край на затишието.