Мел Одом
Магическият ръкопис (41)

Тридесет и осем

Докато се взираше в града под себе си, Уорън се чудеше защо Мерихим просто не използва демони за свои слуги вместо него. Те щяха да се придвижват много по-лесно и да са по-незабележими.

— Защото те не разполагат с твоята необуздана сила — рече гласът. — И защото другите демони рано или късно биха се възпротивили на контрола на Мерихим, понеже той няма право да ги командва на това място. Кървавият ангел е смъртоносен противник, но не може да се мери с Кнаарл. Срещу Харгастор също не би издържал дълго.

— Но ако Мерихим успее да подчини на волята си повече от един демон…

— Не може. Не и без да изгуби част от контрола. Както виждаш, дори самият ти имаш тайни от него. Моето покровителство ти помага, но и Мерихим не е толкова непобедим, колкото му се иска да вярваш. Не и тук.

Уорън не можеше да избие от главата си спомена за онази нощ на разруха, когато Мерихим бе пристигнал в Лондон. Десетки кабалисти бяха загинали тогава. Непобедим или не, демонът все пак беше смъртоносен.

— Щом не е толкова непобедим — каза Уорън, — защо ти не му се опълчиш?

— Защото не съм достатъчно силен, за да сразя Мерихим. Както ти казах, аз съм окован. Всичко, което мога да правя, е да хитрувам. Силите ми ще растат също толкова неотклонно като твоите. Просто е нужно известно време.

Времето обаче беше нещо, с което Уорън не бе сигурен, че разполага. Беше изненадан, че Мерихим не каза нищо за външния му вид. Според него, видът му беше коренно променен.

— Той не те вижда — каза гласът. — Вижда само силата, която можеш да използваш в негово име.

Минути по-късно Кървавият ангел се плъзна към друго здание, което се извисяваше над Британския музей. Демонът зае позиция там и огледа сградата.

— Кнаарл е тук — каза Мерихим. — Изпълнява повелите на господаря си.

— Защо е тук? — попита Уорън. Отдръпна се от внезапния гняв на демона и едва не загуби връзка с Кървавия ангел, когото Мерихим бе подчинил. — Трябва да знам, ако ще го издирвам. Кнаарл дълго ли ще остане там? Ако не, ще се върне ли пак? — Той зачака мълчаливо удара, който бе сигурен, че ще дойде. Знаеше, че макар и извън тялото си, може да изпита агония, ако демонът поискаше това.

Мерихим обаче възпря ръката си.

— Също като Харгастор, Кнаарл търси един артефакт, който Фулагар желае.

— Какъв артефакт?

— Зъби.

— Какви зъби? — попита Уорън.

— В гръцката митология Кадъм посял драконови зъби и от тях израснали могъщи воини.

Отговорът порази Уорън. Умът му се замая само за миг.

— Драконите никога не са съществували.

— Напротив, съществували са — каза гласът. — Просто хората никога не са ги разпознали какви са.

— Няма значение — отвърна Мерихим. — Всичко, което ти е нужно да знаеш, е, че Кнаарл ще бъде тук и ще търси драконовите зъби. Трябва да дойдеш и да го убиеш.

В следващия миг Уорън стоеше отново на балкона на убежището си. Болката от киселинния дъжд разяждаше раменете му. Той осъзна, че Наоми го дърпа.

— Прибери се вътре от дъжда — умоляваше го тя.

Уорън се обърна и влезе в стаята.

— Какво правеше там навън? — Наоми отиде до банята и се върна с кърпи. Зае се да бърше дъждовните капки, които все още го покриваха и съскаха върху кожата му.

— Мерихим ме призова. Нямах избор. — Той хвана ръцете й в своите и й попречи да продължи с бърсането. Тя само разнасяше разяждащата течност. По кожата му се издуха мехури.

— Трябва да си вземеш душ, преди да си се отровил. — Лицето на Наоми беше пребледняло от тревога.

Вместо това Уорън се съсредоточи и се свърза с енергията, която го изпълваше. Откри изгарянията едно по едно и ги изцери бързо, докато не стана отново здрав и болката изчезна.

Тя се взираше в него със смесица от завист и възхищение. Прокара длани по гладката му кожа.

— Не мога да повярвам, че го правиш с такава лекота.

Изцелението обаче съвсем не беше леко. Той се чувстваше изтощен и знаеше, че ще трябва да си почине, за да възстанови загубените си сили.

— Какво искаше Мерихим? — попита Наоми.

— Намерил е един от другите демони. Аз трябва да го унищожа.

— Кога?

— Скоро. — Уорън се замисли за Британския музей и колко трудно ще бъде да се промъкне незабелязано вътре. Имаше само един подстъп към сградата и пътят до нея беше тесен и криволичещ. Малкият вход към двора беше идеално място за устройване на засада.

— Аз мога да ти помогна да намериш начин — рече гласът. — Има тайни, които дори Мерихим не знае.

Уорън не се съмняваше в това. Гласът си имаше свои собствени тайни. Само се зачуди какво ли ще направи той, когато желанията и нуждите им престанат да водят в една посока. Уорън беше също толкова зависим от него, колкото и от Мерихим, и не знаеше кой представлява по-голяма заплаха.

* * *

Саймън правеше упражнения в гимнастическия салон. Редуваше безоръжните кати^[1], на които баща му бе започнал да го обучава, още като се научи да ходи. Именно тук той се чувстваше най-близо до баща си в моментите, които можеше да отдели.

Носеше само клин, гърдите и стъпалата му бяха голи. Пот оросяваше тялото му, а мускулите му се изпълваха с топлина. Главата му беше бистра и той се чувстваше по-съсредоточен, отколкото е бил от дни.

Трябваше само да затвори очи, за да види баща си, застанал край страничната линия или до него. Често се бяха упражнявали заедно, изпълняваха фигурите, а после се биеха един срещу друг с голи ръце или с тренировъчните мечове, докато на единия му омекнеха краката и не можеше повече да стои прав.

Но също така в тези моменти усещаше най-силно липсата му. Независимо колко дълго и упорито тренираха, Томас Крос като че ли винаги имаше достатъчно сили, за да говори.

Понякога баща му просто му даваше допълнителни напътствия или му разказваше моменти от историята на Тамплиерския орден и различните домове. Стотици години история, изпълнени с войни, хитри машинации и чудеса от храброст, чакаха да оживеят от вродения разказвачески талант на Томас Крос.

Като момче и юноша, а понякога даже и като младеж, Саймън беше очарован от тези истории. Струваше му се, че никой не знае толкова много истории като баща му. Дори онези, които преразказваше отново и отново, за да изтъкне някоя добродетел или да подчертае смисъла на някой урок, задържаха вниманието на Саймън.

Но най-много обичаше историите за майка си. Той никога не беше познавал Лидия Крос. Въпреки тамплиерските технологии тя беше умряла при раждането и беше подържала сина си само няколко минути, преди смъртта да я отнесе. Баща му беше разказвал колко привързан е бил към нея и понякога Саймън улавяше как той го гледа и виждаше болката и загубата в очите му.

Като свърши с последната фигура, Саймън се изправи и си пое дъх. Усещаше, че неколцина от по-младите тамплиери го гледат. Някои от тях едва бяха навлезли в юношеството и младостта им го тревожеше.

Когато първите от тях се бяха появили заедно с други тамплиери, беше му се приискало да ги върне обратно. Те се бяха измъкнали скришом от тамплиерското Подземие, така че Терънс Буут и останалите лордове и дами на Ордена бяха разбираемо разтревожени.

Връщането на бегълците се оказа проблемно. Първите няколко върнати бързо избягаха отново. Втория път неколцина от тях не успяха да минат през демонските патрули.

Саймън също така откри, че всички млади тамплиери, които идват при него, са останали сираци след битката в нощта на Вси светии. Буут и останалите протестираха срещу загубата на младите тамплиери, но младоците изглеждаха решени да дойдат веднага щом открият човек, който да ги доведе до скритата крепост.

Никой от тях не беше дошъл без чужда помощ и Саймън се отказа от опитите си да търси виновниците. Вертам и останалите пазеха мълчание по въпроса. В края на краищата Саймън престана да връща младите тамплиери и реши вместо това да ги остави да живеят с неговата група.

Неговата група.

Тази мисъл не излизаше от главата му и той си спомни аргументите на Вертам, че трябва да основат нов дом. Беше раздвоен. Това би било добър начин да почете баща си. Томас Крос беше един от най-лоялните тамплиери, носили някога аления кръст на Ордена. Всички го знаеха. Каквито и проблеми да имаха тамплиерите със Саймън, те не се разпростираха върху баща му.

— Лорд Крос — извика Антъни, един от юношите тамплиери.

Саймън не беше свикнал да се обръщат така към него. Баща му беше лорд Крос от дома Рорк, но дори и той не беше използвал често тази си титла, предпочитайки да го познават в ролята му на рицар от Ордена. Земите и владенията на рода Крос бяха оскъдни, доведени до това състояние от постоянната и непоколебима служба на семейството към техния дом и към Ордена.

— Да, Антъни. — Саймън също така си беше изградил навик да познава всекиго в крепостта.

Момчето се напери гордо при споменаването на името му, после бързо прикри реакцията си. Саймън извади кърпа от гимнастическата си торба и избърса лицето и горната част на тялото си. Изненада се колко много от младите тамплиери — момчета и момичета — стояха и го гледаха. Бяха поне четиридесет, почти достатъчно, за да изпълнят гимнастическия салон.

— Искам да ви помоля за една услуга, лорд Крос. — Антъни беше тъмнокос и синеок. Би могъл да е само на единадесет години.

Саймън усети върху себе си вниманието на останалата част от групата. Няколко по-възрастни тамплиери стояха наблизо и гледаха.

— Какво искаш? — попита Саймън.

— Ще ни въведете ли в Пътя на меча? — попита Антъни.

Саймън огледа младите лица.

— Има други, които са по-умели с меча от мен.

— Чувал съм, че не е вярно, лорд Крос. Казаха ми, че никой не е толкова умел като вас.

Лицето на Саймън изведнъж пламна от смущение.

— Нейтън ли ви подучи?

— Не, лорд Крос. — Антъни изглеждаше тъжен. — Съжалявам, ако ви обидих. Моите извинения.

— Няма нужда да се извиняваш. — Саймън се почувства още по-неудобно. Беше дошъл в залата само за да раздвижи няколко схващания и да разкърши изтръпналите си мускули. И да забрави, че Лея още не се е свързала с него. — Не си ме обидил.

Антъни се поклони и понечи да напусне тепиха. Другите млади тамплиери също отстъпиха.

Даниел пристъпи откъм страничната линия.

— Да не си посмял да ги оставиш да си тръгнат оттук засрамени — прошепна тя. — Беше им доста трудно да се осмелят да те помолят.

— На тях ли?

— Не мислиш, че Антъни е ходил при другите, нали? — попита Даниел. — Те го накараха да те помоли. — Очите й проблеснаха. — Всичко, което искат, е да се докоснат до част от онази сила и смелост, която смятат, че притежаваш.

— Това е тъпо — каза Саймън.

— За тях не е. За тях ти си Саймън Крос. Лорд Крос. И си най-смелият тамплиер, когото някога са виждали. Ти редовно се сражаваш с демони и побеждаваш. Те искат да знаят, че могат да бъдат част от това.

— Аз не съм нищо особено — възрази Саймън.

Даниел се втренчи яростно в него.

— За тях си. Те се прекланят пред своя герой.

— Не са избрали когото трябва.

— А на кой друг да се уповават?

— На себе си.

— Още не са готови за това. Не си ли спомняш какво е да си на тяхната възраст?

Саймън помнеше.

Даниел кимна над рамото му.

— Ще ги оставиш ли просто да си тръгнат?

Саймън се обърна и погледна към младите тамплиери. Никой от тях не отвърна на погледа му. Всички се отдалечаваха, без да кажат и дума.

— Антъни — извика той.

Като един, младите тамплиери спряха и се обърнаха назад. Всички очи се впериха в Саймън.

— Да, лорд Крос — рече Антъни.

— Трябва да ти се извиня за поведението си — каза официално Саймън. — Отнесох се лошо с теб. С всички вас.

— Не сте се отнесли лошо с нас, лорд Крос. Не трябваше да ви безпокоим.

— Трябваше да ви слушам по-внимателно, братлета — каза Саймън. Вие помолихте за наставления. Честта ми ме задължава да ви науча на скромните умения, които притежавам в Пътя на меча.

Антъни се ухили.

— На тепиха — рече Саймън. — Всичките.

Младите тамплиери бързо се строиха в четири редици по осем плюс двама опашкари в петия ред. Движеха се с военна прецизност и си оставиха доста свободно място. Всички носеха паладиеви мечове, изковани в размер, подходящ за ръцете им. Когато пораснеха, щяха да им изковат нови.

— Извадете си мечовете! — Саймън извади своя и застана пред тях. Вместо да го държи в лявата ръка, хвана го в дясната. Той беше левак и баща му не се бе опитвал да поправи това, както правеха много от тамплиерските бащи. Вместо това Томас Крос го научи да се бие и с двете ръце. Самият той също се беше научил да си служи и с двете.

— Лорд Крос — каза Антъни, — вие сте левак. Саймън беше изненадан, че знаят това за него. Когато правеше упражнения, ги правеше и по двата начина. В битка условията се меняха постоянно. Не всеки можеше да се приспособява така.

— Аз мога да използвам меча и с двете си ръце — отвърна Саймън.

— Ние също. — Антъни вдигна меча си и го прехвърли в лявата си ръка. Като един, останалите млади тамплиери направиха същото.

Саймън потисна усмивката си, поразен от това, че може да се забавлява, макар да знае, че младите момчета и момичета пред него може би един ден ще се сражават и загинат, използвайки същите тези умения, които се готвеха да упражняват сега. Той премести меча обратно в дясната си ръка.

— Добре — каза Саймън. — Да започваме.

* * *

Лея се събуди при задействането на заключващия механизъм. Не помръдна от леглото и остави ръцете си кръстосани зад главата, докато лежеше по гръб.

Вместо шестчленния стражеви отряд, който очакваше, пред нея застана само една жена. Беше средна на ръст и имаше светла коса, подрязана до раменете. Зелените й очи изгледаха хладно Лея. Слаба и атлетична, жената изглеждаше в средата на тридесетте, но само защото Лея автоматично предположи, че е по-възрастна от нея. По дясното слепоочие и бузата й имаше бледа мрежа от белези. Беше облечена в черна броня и носеше качулката затъкната в колана си. Нямаше оръжия, освен онези, вградени в костюма.

— Може ли да вляза? — попита жената.

Лея се усмихна.

— Любезност от тъмничаря?

— Аз не съм твой тъмничар.

— Тогава може би инквизитор.

Жената се усмихна и усмивката й беше искрена и добродушна.

— И това не съм.

— Тогава да не си гъркиня? Не виждам кон наблизо^[2].

Смръщване набразди лицето на жената.

— В досието ти не беше отбелязан сарказъм.

— Това е новопридобито умение.

— Съмнявам се. Ти обичаш да си играеш на неподчинение.

— Трудно е да не проявяваш неподчинение към командна структура, която те хвърля в ареста.

— Така е. Преди няколко години открих, че и аз ужасно си падам по това.

Лея огледа жената и се зачуди дали не я разиграват. Дали това не беше версията на Командването за „добро ченге — лошо ченге“? Не беше сигурна. Жената изглеждаше искрена.

— Ако моментът не е подходящ, мога да се върна по-късно. — Жената посегна към таблото за управление на вратата.

На Лея й се искаше да я предизвика и да види дали Командването ще я замрази отново. За нещастие беше сигурна, че отговорът е „да“.

— Влез — каза тя. Преметна крака през ръба на леглото и седна.

Когато жената влезе в стаята, вратата се затвори и заключи след нея.

— Аз съм Лира Дариус.

Името не говореше нищо на Лея. Разбира се, можеше и да е псевдоним. Хората, работещи в нейната област, често имаха по две или даже по дузина имена.

— Опасявам се, че няма столове. — Лея махна към койката срещу тази, на която седеше.

Лира седна без колебание.

— И така — каза тя дружелюбно. — Ето ни заедно.

Лея изчака.

— Помолих аз да те разпитам — каза Лира.

— Не те познавам.

— И не би трябвало. Никога не сме се виждали.

— А защо се виждаме сега?

— Защото и аз като теб имам слабост към тамплиерите. Излизах с Патрик Съмърайл от Министерството на вътрешните работи, преди да загине в битката в нощта на Вси светии.