Мел Одом
Магическият ръкопис (14)

Единадесет

Вместо да се оттеглят под земята, както бяха направили много от оцелелите лондончани, кабалистките племена се бяха заселили в изоставени сгради из града. Поставяха предпазни магии, които да ги крият от демонските и човешките очи. Понякога въпреки всичко демоните успяваха да проникнат през магиите и убиваха някои от тях, но ако кабалистите стояха затворени и скрити, щеше да им е трудно да наблюдават демоните.

Наблюдаващите групи обикновено бяха малки, за да могат да се придвижват бързо. Освен това така загубите бяха поносими, когато неизбежно се случваха.

Уорън и Наоми следваха линията „Пикадили“ от Уест Енд до „Айлингтън“. Когато стигнаха там, изоставиха надземната железопътна линия и поеха предпазливо през зловещо смълчаните крайни улици, докато се добраха до Енфийлд. Тук тръгнаха по линията Пондърс Енд. Спираха често за почивка и за да избягнат демонските патрули, така че стигнаха до целта си почти по здрач. Напоследък единственият безопасен начин за придвижване в града беше пеш.

По пътя говореха малко, като и двамата се бяха съсредоточили най-вече върху това да се оглеждат наоколо. Също така разделиха храната, която Уорън беше взел от свърталището си.

Докато стигнат до покрайнините, кабалистките постове ги бяха забелязали и бяха пратили вест до останалите. Скоро ги пресрещна малка група от рогати и татуирани мъже и жени.

Наоми се зае с краткия разговор. Уорън остана назад да наблюдава онези, които го наблюдаваха. Знаеше, че през последните четири години в кабалистките племена бе започнало много да се говори за него. Сред тях нямаше нито един, който да е говорил с демон и да е оцелял, за да разказва за това.

След кратко обсъждане те отново тръгнаха.

* * *

Първия гадател Корниш бе отседнал в Пондърс Енд, район Енфийлд, в една от административните сгради около Енфийлдския парк. Сградата беше неприветлива и мрачна. Повечето прозорци бяха изпочупени. Живеещите там кабалисти изобщо не се бяха опитали да ги сменят. Това би привлякло внимание към тяхното присъствие.

На входа Уорън и Наоми бяха посрещнати от въоръжени стражи. Мъжете и жените носеха огнестрелни оръжия — няколко автоматични пистолета. Кабалистите предпочитаха заклинанията пред оръжията, но засега не всички можеха да използват магията, която се бе върнала заедно с демоните. Тези, които още се обучаваха, обикновено бяха избирани да дежурят като охранители и трябваше да носят оръжия.

Въпреки протестите на Наоми началникът на караула настоя да претърси Уорън.

— Всичко е наред — каза Уорън и застана неподвижно, докато мъжът го претърсваше. — Нямам какво да крия.

Наоми все още беше бясна.

— Той е тук като наш гост. Първия гадател изпрати да го доведем.

— Аз просто си върша работата. — Началникът на караула извади дългия нож от десния ботуш на Уорън и го пъхна в колана си.

На Уорън не му се нравеше идеята да се лиши от ножа. Това беше единственото му оръжие, освен пистолета, което можеше да използва. Никога не бе бил голям боец, но през последните четири години беше научил доста неща. Въпреки това нямаше никакъв шанс срещу заобикалящата го група. Никога не му бе харесвало да се чувства безпомощен.

Макар че оръжието му беше конфискувано, началникът на караула и другите стражи, изглежда, нямаха нищо против да оставят на Уорън повече свободно пространство. Поне не се опитаха да го вържат. Въпреки това посрещането усили първоначалното му мнение, че е направил грешка, като дойде да види Първия гадател.

— Как се казваш? — попита Наоми.

— Седрик — отвърна старият прошарен воин. Ако му беше неловко да си каже името, не му пролича.

— Работата ти не е да обиждаш нашите гости — рече остро Наоми.

— Не, госпожо, работата ми е да опазя Първия гадател жив. — Началникът на караула свали газената лампа от една близка кука и кимна към вратата. — Ако ме последвате, ще ви отведа при него.

По изражението на лицето й Уорън разбра, че Наоми не е приключила спора. Докосна ръката й с човешката си длан и улови погледа й. Бързо поклати глава.

Наоми демонстрира гнева си, като се отдръпна от него и скръсти ръце на гърдите си. Уорън с въздишка се обърна и последва началника на караула към вътрешността на сградата.

* * *

Отвътре сградата беше опустошена. По пода се търкаляха останки от книжа и табелки — някога част от дейността тук. На стените имаше разбити витрини, които бяха приютявали административни награди и трофеи. Виждаха се изпочупени бюра. Сред струпаните отломки в ъглите и покрай стените личаха следи от незаконно пребивавали тук хора. Имаше останала пепел от малки огньове. Костите на дребни животни и празни консерви се смесваха с отломките.

Седрик заобиколи купчините боклуци и се насочи към стълбището, което водеше надолу към сутерена. Повечето стражи заеха позиции на входа към стълбите.

Подземната част на сградата беше много по-обширна, отколкото би предположил Уорън. Осветените само с газени лампи коридори не разкриваха много, но той забеляза признаци за разширяване. Някой беше работил дълго и усърдно, за да изкопае допълнително място под сградата.

Зачуди се как ли е била свършена тази работа. Със сигурност не е било лесно. Освобождаването на пространство изискваше изхвърлянето на голямо количество пръст, която все трябваше да се сложи някъде. Признаци за строителна дейност моментално биха привлекли демоните.

В този градеж бяха вложени големи усилия. Уорън веднага разбра това, щом забеляза множеството коридори, разклоняващи се от главния, по който вървяха. Седрик крачеше без колебание, като постоянно сменяше посоката. Уорън се отказа да се мъчи да запомни маршрута, след като разбра, че началникът на караула ги привежда през едни и същи тунели повече от веднъж.

Освен това коридорите се свързваха и с подземията на други сгради. По пътя Уорън видя различни земни съоръжения, за които заподозря, че могат да бъдат срутени, за да затрупат тунелите. Някои от тях можеха да затрупат тунел от двата края и да създадат смъртоносен капан.

Подземието не беше просто убежище, а и внимателно оформено бойно поле.

* * *

Накрая пристигнаха в една от по-големите стаи. Газени лампи висяха по стените и изпълваха помещението с приглушена жълта светлина. Някой се беше помъчил да превърне мястото в приемна. В средата на стаята бяха грижливо подредени маси и столове.

Един мъж, над когото бдяха половин дузина свирепи на вид мъже и жени, седеше на централната маса и се взираше в кръгло огледало, поставено върху плота й. Въпреки че никога по-рано не го беше виждал, Уорън разбра, че това е Първия гадател Корниш.

Мъжът беше по-млад, отколкото си го беше представял. Вероятно нямаше повече от тридесет. Но това беше логично. Обикновено по-младите кабалисти имаха по-голяма сила. Те я обуздаваха по-лесно и по-естествено от старите.

В резултат голяма част от племената и гласовете бяха млади. Уорън беше чувал за много раздори сред кабалистите заради силата. Младите често владееха суровата сила, но старите знаеха повече за демоните и природата на използваната от тях магия.

Първия гадател вдигна поглед. Имаше слабо, жълтеникаво лице, но татуировките бяха първото нещо, което забелязваха повечето наблюдатели. Те бяха черни и толкова нагъсто, че отначало Уорън не беше сигурен към коя раса принадлежи мъжът. Очите му изглеждаха празни и стъклени. Черни и лъскави овнешки рога се извиваха от двете страни на главата му. Темето му беше покрито с шарена демонска кожа, от която стърчаха шипове като тези на бодливо свинче. Носеше тъмна роба, осеяна със символи.

Корниш се извърна от кръглото огледало върху масата и се усмихна леко. Венците му изглеждаха черни и чак тогава Уорън забеляза, че мъжът е подменил някои от зъбите си с демонски. Никога не беше чувал за такава процедура, но знаеше, че кабалистите прибягват до крайности, за да почерпят от силата, която използваха демоните.

— Наоми. — Корниш поглади с ръка робата си. — Виждам, че си успяла да уредиш посещение.

Наоми само кимна.

Първия гадател насочи цялото си внимание към Уорън.

— От известно време искам да се срещна с теб.

Уорън не отговори. Откакто бе влязъл в стаята, се чувстваше неловко. Отначало мислеше, че е заради обстоятелствата, при които бе дошъл тук. Но сега осъзна, че в помещението цари натрапчиво усещане за нередност. Искаше да се махне оттук.

Корниш наклони леко глава и го огледа с любопитство.

— Добре ли се чувстваш?

— Отлично — излъга Уорън. Отвори ума си, както го бе научил Мерихим, и потърси източника на обезпокоителното усещане в стаята.

Почти незабавно върху него се стовари силен удар, от който едва не му се подвиха коленете. Главата му се замая. За миг не можеше да се съсредоточи. Пред очите му затанцуваха двойни образи. Чувстваше горещина в цялото си тяло и по кожата му изби пот. Драскотините, които Наоми бе оставила по гърба му при правенето на любов неотдавна, пареха като огън.

— Може би ще пожелаеш да седнеш. — Първия гадател махна към един от столовете.

— Не — отвърна Уорън. Искаше да се махне от стаята. Това го знаеше със сигурност.

Лека усмивка разтегли тънките устни на Корниш над демонските му зъби. Уорън неволно се зачуди дали всички тези зъби са от един демон и дали наистина помагат на Първия гадател да овладява магическата енергия, течаща в момента през града.

— Може ли да видя ръката ти? — попита Корниш и протегна собствените си ръце.

Уорън веднага разбра коя ръка иска да види той. Не помръдна.

— Моля те — рече Първия гадател.

Вместо да я протегне към мъжа, Уорън просто вдигна дара, получен от Мерихим. Разтвори дланта си. Светлината заигра по люспите.

Колебливо и с любопитство, Корниш посегна към ръката му. Татуировките покриваха дланите и дори пръстите на Първия гадател. Някои от тях сияеха в тъмнолилаво, което ставаше все по-ярко, колкото повече се приближаваха към Уорън.

Усещането за нередност сега трептеше още по-осезателно в Уорън. Драскотините по гърба му пареха още по-силно. Преди Първия гадател да успее да го докосне, Уорън сви ръката си в юмрук. Жестоко закривени нокти изскочиха на кокалчетата му. Уорън се втренчи изненадано в това ново явление.

Корниш се поколеба и отдръпна ръката си.

— Някога по-рано правила ли е това?

В Уорън бушуваха гняв и несигурност. Сега не му беше времето ръката да действа, независимо от него.

— Да — излъга той невинно. Но всъщност не знаеше дали бе излъгал самият той, или демонската същност, която носеше в себе си.

— Ти си вдъхновение за нас — заяви Първия гадател. — Макар че сме присаждали успешно някои демонски органи, все още не сме постигнали такъв успех като твоята трансплантация.

„Това не беше трансплантация — помисли си Уорън. — С тази ръка Мерихим ме обяви за свой“. Въпреки това подозираше, че не след дълго кабалистите ще присадят успешно и други крайници. Те твърде добре се приспособяваха към дивата магия, която отново се вихреше свободно из света.

— Мнозина изявиха желание да се подложат на тази операция — рече Корниш. — Но вместо да постигнем успех, създадохме само множество сакати. — Той замълча за миг. — Въпреки огромните ни усилия да пресъздадем твоето лечение, не успяхме да повторим резултата.

Уорън се съсредоточи и се помъчи да събере ведно двата образа на Първия гадател. Постигна само частичен успех. Сега образите от време на време се сливаха, но през повечето време си оставаха разделени. Странно, но единият образ изглеждаше по-човешки от другия.

— Успяхме да направим няколко трансплантации, които увеличават силата и способностите — продължи Корниш. — Но е далеч от онова, което са ми казвали, че можеш да правиш ти.

— Не знам какво са ти казали — каза тихо Уорън.

Първия гадател се ухили, показвайки отново демонските си зъби. Черните му венци лъснаха.

— Казвали са ми, че можеш да разговаряш с демона. Казвали са ми също, че понякога можеш да представляваш демона и да пропускаш неговите сили през тялото си.

— Не — отвърна Уорън. — Аз не говоря с демона. Той говори с мен. И не го представлявам. — Не искаше да обсъжда силата, с която понякога можеше да се свързва. Това не им влизаше в работата. А пък и щеше да даде на кабалистите още една причина да му завиждат.

— Мисля, че си твърде скромен по отношение на способностите си, макар и да не съм сигурен защо. — В гласа на Корниш се промъкна нотка на раздразнение.

— Не скромнича — възрази Уорън. Чувството на безпокойство в него се усили още повече. Двата образа на Първия гадател рязко контрастираха един с друг.

— Принуден съм да не се съглася с това — каза Първия гадател. — За съжаление в такова положение съм, че трябва да знам какво можеш да вършиш.

— Не съм дошъл тук, за да бъда опитно зайче. — Уорън се втренчи в Наоми.

— О, ти не си тук като опитно зайче — рече Корниш, а като донор. — Той посочи демонската ръка. — Стигнах до извода, че причината за постигнатия от теб успех не е лечението, на което си бил подложен при трансплантирането на ръката. Мисля, че е защото тази ръка ти е била дадена доброволно от демона, който едва не те е убил.

Гаденето, което присви стомаха на Уорън, изведнъж се превърна в горчилка. Осъзна, че е бил предаден. Огледа се диво из стаята, търсейки път за бягство.

И двата изхода, разположени на срещуположните стени, бяха препречени от стражи. Щом Уорън се обърна към тях, те се струпаха по-нагъсто.

— Ще мине по-леко, ако не се съпротивляваш — рече Първия гадател.

Думите отекнаха в главата на Уорън. Той се олюля и едва се задържа на краката си.

— Ти вече беше упоен. Наоми може да бъде доста убедителна, когато получи подходяща мотивация. — Корниш се ухили многозначително. — До няколко минути ще загубиш съзнание. Всъщност изненадан съм, че още се държиш.

Уорън разтърси глава, мъчейки се да прогони част от наркотика от организма си, но само наруши равновесието си. Падна на едно коляно и се опря на пода с ръка — ръката, която Първия гадател искаше — точно навреме, за да се задържи.

По заповед на Корниш стражите тръгнаха към него.