Мел Одом
Магическият ръкопис (26)

Двадесет и три

Като даде заповед да отворят командната кабина, Саймън излезе навън заедно с професора. Докато стоеше на задната платформа и се взираше във всъдехода на Буут, оръжията на другите коли се насочиха към него. Саймън знаеше, че ако греши и Великият магистър е решил да премахне всякакви по-нататъшни проблеми от негова страна, има шанс първият куршум, който го удари, да не пробие бронята му, а само да го събори от всъдехода.

„Ако“. Думата изведнъж му се стори много важна, както стоеше на открито. Сякаш му бе по-лесно да се изправи срещу демоните. Те поне със сигурност нападаха и не му се налагаше да се чуди.

Остави наличника си отворен, което беше още един риск, но не му харесваше мисълта да изпрати професора с безизразното лице на бронята. Това беше малък личен жест, но Саймън трябваше да го направи.

Макомбър погледна нагоре към него и заговори шепнешком.

— Казах ти къде можеш да намериш ръкописа „Гоетия“. Надявам се да го откриеш. — Озърна се през рамо, когато люкът на командната кабина на най-близкия всъдеход се отвори. Двама тамплиери излязоха върху платформата му. — Ще ги задържа колкото мога по-дълго. Но на твое място не бих губил време.

— Ясно, професоре. Пазете се.

— До нова среща. — Макомбър протегна ръка.

Саймън пое нежно за миг дланта на стареца, после я пусна.

Професорът с лекота се справи с прехвърлянето от единия всъдеход на другия. Помогна му това, че колите се намираха плътно една до друга.

Нито един от тамплиерите не продума на Саймън, докато го гледаха. Наличниците им бяха безизразни и показваха само смътното му отражение.

— Какво си мислиш, че правиш там навън? — попита Нейтън. — Влизай в колата, преди Буут да е заповядал на някого да те гръмне.

Съветът беше добър и Саймън знаеше, че трябва да го послуша. Но не можеше. Може би беше проява на гордост от негова страна или пък предизвикателство. Каквото и да бе, той остана на мястото си, докато всъдеходите на Великия магистър се отдръпнаха и потеглиха.

— Получаваш съобщение — обади се ИИ-то на костюма. Саймън знаеше от кого трябва да е. Затвори наличника и включи ПД-то. Съобщението идваше по лична честота. Саймън прие връзката.

Върху дисплея се появи злорадото лице на Буут.

— През последните четири години ти спасяваше хора. Вероятно е по-добре да се придържаш към това и да не ми се пречкаш на пътя.

— Трудно ще е да ти се пречкам на пътя — каза Саймън. — Ти не ходиш никъде.

Противно мръщене разкриви лицето на Великия магистър.

— Надявам се демоните да не те спипат. Ама наистина. В скоро време двамата с теб ще си разчистим сметките.

— Може да е днес, ако искаш — предложи Саймън. — Тук съм.

Буут изруга яростно, после угаси екрана и прекъсна връзката.

Зад наличника Саймън се ухили. Добре де, може и да беше детинско, но беше приятно. Но радостта му намаляваше от това, че бе принуден да гледа безпомощно как всъдеходите на врага му се отдалечават.

* * *

Седнал отново в командната кабина, Саймън наблюдаваше как всъдеходите на Великия магистър се насочват обратно към Лондон.

— Знаем къде би трябвало да се намира ръкописът „Гоетия“ — каза Нейтън. — Отиваме ли там?

— Не тази нощ — отвърна Саймън.

— Мислиш ли, че е разумно да чакаме? — попита Даниел.

— Вече е почти четири сутринта. Ако сега тръгнем натам, ще пристигнем на зазоряване. Освен това не сме подготвени за навлизане в града.

— Залагаш на това, че Буут няма да прати отряд в санаториума, преди ние да стигнем там — каза Лея.

Саймън се чувстваше уморен. Цялата тази нощ представляваше поредица от щастливи и нещастни случки. Бяха му дали надежда и му я бяха отнели, и той не беше съвсем сигурен кое надделяваше в крайна сметка. Подозираше, че ще излезе губещ.

„Освен ако книгата «Гоетия» е в «Ейкхърст» и наистина предлага оръжие срещу демоните“.

— Не, залагам на това, че Макомбър ще си трае, както обеща. Да се връщаме в Лондон в сегашното си състояние — уморени и не достатъчно подготвени — е все едно сами да си търсим смъртта. — Саймън си пое дъх. — Ще го направим утре през нощта.

Ако изобщо може да бъде направено.

* * *

Когато се събуди, Уорън видя до леглото му да стои мъртва жена. Гледката така го стресна, че той се отдръпна назад и за малко не освободи силата си срещу нея. После я позна. Кели.

Тя изглеждаше по-зле от всякога. Не я беше виждал от дни. Плътта й бе започнала да се разлага и кожата й променяше цвета си, покриваше се със зелени и жълти петна. Вонята беше ужасна и тялото й мърдаше от гадинките, които живееха вътре.

— Какво правиш тук? — попита Уорън.

Кели само завъртя глава и го изгледа мълчаливо. Уорън не можеше да си спомни кога е престанала да говори. Но пък от друга страна, тя отдавна нямаше кой знае какво да му каже.

Поиска му се да й заповяда да си върви, но сърце не му даде. Тя беше с него, защото той искаше така. Вината за смъртта й също не беше нейна.

Без да каже и дума, Кели приседна на ръба на леглото. Единият й крак беше подвит под нея и плътта беше разкъсана, така че той виждаше костите отдолу. Тя скърцаше, когато се движеше, и се чуваше шушненето на кожа.

Тъй като не можеше да понася да седи на леглото с нея, Уорън стана и навлече домашния си халат върху пижамата. Навън беше пладне и бе твърде горещо, за да стои облечен, но той винаги бе бил стеснителен. Още повече пък сега, когато тялото му беше покрито с белези и му беше чуждо.

Освен това имаше план за осъществяване.

Неприятно гъделичкане в ума му привлече вниманието му към негласното предупреждение на окото на Кървавия ангел. Той реши да погледне за момент през него и видя как Наоми излиза от стаята си и тръгва нагоре по стълбите към неговата.

Уорън погледна отново към Кели и разбра, че нещата няма да започнат добре.

* * *

Наоми поне имаше приличието да почука, преди да нахлуе в стаята му, но въпреки това го направи. После се закова на прага и се втренчи в зомбито на леглото на Уорън.

— Какво прави тя тук? — попита Наоми.

— Събудих се и тя беше в стаята. — Уорън почувства смущение. Можеше само да си представи какви са били първите мисли, минали през главата на Наоми. — Не мога да я накарам да стои далеч от мен.

Мъртвешкият поглед на Кели се фокусира върху новодошлата. Кели никога не я беше харесвала приживе, защото се чувстваше заплашена, че Наоми ще й отнеме Уорън. Очевидно тази неприязън беше достатъчно дълбока, за да се пренесе и в смъртта.

— Мъртва ли е? — В гласа на Наоми се долавяше любопитство. Тя се приближи, за да огледа по-добре зомбито.

— При състоянието, в което се намира, надявам се да е мъртва. — Уорън взе бутилка с вода от кашона до стената. Нямаше начин да я запази охладена. Признаваше си, че това, което най-много му липсваше от първите дни на нашествието, беше, че тогава бирата още бе хубава. За нещастие, също като Кели, и тя си имаше срок на годност.

— Ти ли я уби?

— Не. — Уорън почувства гняв и срам, че му зададоха този въпрос.

Когато Наоми се приближи до нея, Кели се изправи.

— Кога умря тя? — попита Наоми.

Това беше още по-лош въпрос. Той поклати глава.

— Не помня.

Наоми премести очи към него и го изгледа с недоверие.

— Как може да не помниш?

— Виждала си я. Дори приживе не беше много разговорлива.

— Ами преди да започнеш да бърникаш в мозъка й?

— Поначало не беше много жизнена.

— Някак си не ти вярвам.

— Тя е мъртва. Нищо не мога да направя по въпроса.

— Можеше поне да проявиш достатъчно интерес, за да забележиш, че е мъртва! Или още по-добре — че умира.

Уорън изруга.

— Това не беше връзка, Наоми. Не я обичах и тя не ме обичаше.

— Не, ти само я използваше, за да не ти се налага да си сам.

— Чуй се само! Това да не е някаква чиклит драма? Аз се мъча да оживея. Ти също. Ето защо си тук.

Наоми скръсти ръце.

— Ако имах поне малко акъл в главата, щях да съм на всяко друго място, освен тук. — Тя го гледаше втренчено.

Без никаква провокация Кели се хвърли срещу Наоми, размахвайки ръце. Хваната неподготвена, кабалистката нямаше шанс да се защити или отдръпне.

Уорън стрелна ръка напред и тласна с цялата си мощ. Трептящата вълна от сила изригна от пръстите му и блъсна Кели.

Зомбито сякаш изведнъж бе хвърлено през самолетна перка. Парчета гниеща плът и натрошени кости полетяха към отсрещния край на стаята.

За миг Наоми остана вцепенена. После се преви и повърна.

Уорън разбра, че нещата току-що официално са се влошили. Отиде да вземе торба за боклук и метла. И лопата. Гледайки всички тези малки парченца, разбра, че тя също ще му потрябва.