Мел Одом
Магическият ръкопис (3)

Пролог

Лондон, Англия 19 септември 2024 г.

 

Подтиквани от жаждата за кръв, демоните Ловци тичаха по покривите на високите сгради на Флийт Стрийт. Бяха шест — всичките опитни убийци, изгарящи от желание да убиват. Мятаха се от покрив на покрив. На ръба на всяка сграда присвиваха крака, оттласкваха се и скачаха без колебание на следващата.

Ярка лунна светлина проникваше през пелената сив пушек, забулваща черното небе. Тя образуваше опасни осветени пространства, които можеха да разкрият присъствието им на тяхната плячка или на други демони, които щяха да ги убият просто за развлечение.

Нямаше значение, че пред тях лежеше цял един нов свят за завладяване. Демоните не бяха еднакви. Техният свят не се ръководеше от принципите за чест или дипломация. Размерът и силата бяха естественото разграничение сред демонския вид. Съществата, които бяха по-дребни или изглеждаха по-слаби, служеха за храна или жестоки развлечения — и двете бяха нещо обичайно нощем, когато повечето от тях бяха активни.

Ловците потръпваха от страх, докато гледаха осветените участъци, през които трябваше да преминат. Той беше просто едно от средствата в арсенала им за оцеляване, което ги спасяваше нощ след нощ. Страхът пазеше живота им и ги правеше опасни.

Те се спряха на върха на една от сградите, когато виещият се сив пушек се разпръсна и оголи по-голяма част от покрива. Сребристата лунна светлина се отрази в мократа му повърхност. Водещият Ловец вирна грозната си муцуна и вдиша дълбоко. Дъждът се беше превърнал в мъгла и насищаше въздуха с влага.

Острият мирис на дима опари носовите мембрани на демона. Той беше опитен хищник и беше свикнал с пушека, който бе продукт от процеса, наречен Изгарянето, превръщащ новата територия в подобие на родината на демоните.

Това не беше първият свят, в чието превземане и опустошаване бе участвал водачът на глутницата. В сравнение с другите от групата той беше дълголетник. Ловците обикновено служеха за пушечно месо, макар че демоните нямаха такова понятие. Те бяха машини от плът и кръв, обучени да преследват и убиват.

Тази нощ се бяха нахранили добре и сега ловуваха за удоволствие.

С дълги крайници и слаби като хрътки, Ловците имаха смътна прилика с хората, но обикновено тичаха на четири крака. Хитиновите остриета, които стърчаха от предмишниците и долната част на краката им, незабавно ги разграничаваха от човешкия вид.

Остриетата можеха да разсичат плът, а Ловците имаха своеобразна бойна система, при която използваха тези израстъци. Твърда хитинова обвивка покриваше и телата им и ги предпазваше не по-зле от кевларова броня. Главите им бяха малки, а лицата — тесни.

Те лежаха в сенките на покрива и чакаха сивата мъгла да ги скрие отново. Когато това стана, Ловците притичаха до края на сградата и надникнаха през ръба.

Няколко човека се прокрадваха по улицата. Когато Адската порта се беше разтворила за първи път, пропускайки демоните в този свят, ловът беше лек и изобилен. Сега времената бяха по-трудни.

В града бяха останали малко хора. Онези, които оцеляха, се бяха научили да бъдат предпазливи и умни. Мнозина бяха избягали през първите седмици на нашествието, но милиони бяха избити и седмици наред по улиците бяха текли реки от кръв.

Водачът на глутницата Ловци отново пое дъх, щом вятърът смени посоката си. Долу по улиците имаше хора. Те също ловуваха нощем, търсеха храна и вода, за да преживяват в тъмните дупки, където се бяха изпокрили.

Като подуши още веднъж въздуха, водачът на глутницата си набеляза един от човеците — дребна женска, присвита в мрака. Демонът я виждаше като пулсиращо петно от оранжево и жълто, което контрастираше с лилаво-синьото на хладната нощ. Ако можеше да се усмихва, той щеше да го направи. Но не можеше. Вместо това потрепери, този път от жаждата да убива, която изпълваше тялото му.

Демонът се плъзна през ръба на покрива, заби нокти във фугите на тухлената стена и започна бавно да се спуска към жертвата си.

* * *

„Запази спокойствие — каза си строго Хедър Мей, докато продължаваше да стои в безопасното укритие на сенчестата алея току до Флийт Стрийт. — Запази спокойствие. Ще го намериш. — Но в тези времена беше трудно човек да остане спокоен на лондонските улици. Твърде много лоши неща се случваха там. Тя ги беше виждала. — Ще го намериш и ще се махнете оттук“.

Девойката предпазливо надникна към улицата. Кварталът бе осеян с преобърнати обгорели коли. Почти всички прозорци на сградите бяха счупени. Някои от стените бяха разбити било от демони, било от военните части, когато се бяха опитали да окажат съпротива. Войната, макар и кратка, се беше развихрила из града и голяма част от местата, където Хедър беше отраснала, лежаха в руини.

Тук-там други търсачи на останки — хора, кучета и котки — се промъкваха в сенките с надеждата да намерят храна, която все още не бе развалена и не бе открита досега. Напоследък беше станало трудно да се намери нещо за ядене. През няколко дни трябваше да сменят мястото, където живееха.

Бяха изминали седмици, откакто Хедър за последен път бе виждала слънчева светлина. През деня по улиците и в небето имаше по-малко демони, но нямаше почти никакъв шанс да се скриеш. А нощта винаги бе пълна с възможности.

Двадесетгодишна, Хедър беше слабичка и висока малко над метър и петдесет. Със своите четиридесет и пет килограма не беше достатъчно едра, за да се бие с демоните. През последните четири години беше оцеляла в Лондон, като се бе предала на страха си и го бе превърнала в най-голямата си сила. Страхът никога не я напускаше.

Но с Нийл нещата не стояха така. Малкият й брат беше станал по-смел през последните четири години. Или по-отчаян, или безчувствен. Може би изпитваше и вина за това, че е оцелял. Една жена, с която Хедър бе разговаряла преди месец, изказа това предположение, докато двете бяха заедно навън да търсят храна.

Нийл вече беше по-висок и по-едър от нея, и не обичаше тя да му дава напътствия. Напоследък се беше присъединил към група по-големи момчета, нагърбили се да ходят по-надалеч за храна и вода.

Смелостта му, глупавата му самоувереност щяха да го убият. Преди по-малко от час, когато се събуди, Хедър откри, че го няма. Веднага разбра, че е излязъл с другите момчета и младежи. Макар че се бе опитала да стои будна, за да го държи под око, се беше провалила.

Нийл беше на дванайсет, когато след нашествието започнаха да живеят по метростанциите и складовете. Всяка нощ го мъчеха кошмари. Бил у дома, когато демоните нахлули в апартамента и убили родителите им. Едва успял да избяга и да се спаси, и то само защото ужасните чудовища предпочели да останат и да избият другите хора в сградата.

Когато новинарските телевизионни канали бяха гръмнали с вестта за демонското нашествие, Хедър се намираше у своя приятелка. Беше отишла да прекара нощта при Клер. Говореха си за момчета и гледаха тъпи романтични филми, на които и двете се кикотеха.

Онази нощ Лондон се бе изпълнил с тътена на военни изтребители, носещи се с вой в нощното небе, и грохота на танкови вериги по улиците. Но тя помнеше най-вече писъците на ранените и умиращите. В началото такива неща ставаха денем и нощем. Сега още се случваха, но не толкова често, главно защото в града вече не бяха останали толкова много жертви и чудовищата трудно ги откриваха.

Беше обута в джинси, които някога й прилепваха като втора кожа, но сега трябваше да ги пристяга в кръста с колан, защото беше отслабнала. Скейтърски предпазители за лактите и коленете й осигуряваха допълнителна защита. Сега в нейния свят защитата беше всичко. Беше се научила също така да носи туристически обувки и дебели кожени ръкавици винаги когато бе извън метрото. Даже долу в тунелите отломките създаваха препятствия и бяха опасни. Без аптека, лекар или болница, където да отиде, една обикновена инфекция можеше да е заплаха за живота.

Преди четири години, когато ходеше на училище, никога не би излязла от къщи в такъв вид. Подстригваше тъмната си коса колкото може по-късо, за да не й пада пред очите и да не могат да я сграбчат лесно. За изминалото време беше научила, че тези неща могат да я убият за миг.

Сега носеше и оръжие, което не беше правила никога преди. Ловджийски нож с дълго острие стоеше в кания на дясното й бедро. В дясната си ръка стискаше тежко парче тръба.

След като за последен път си пое дъх, за да успокои нервите си, Хедър се плъзна покрай ъгъла на улицата и тръгна по напукания тротоар. Скоро щеше да съмне. Не искаше дневната светлина да я завари навън.

Не спираше да движи очите си. Беше научила този номер от един войник от Специалните въздушни сили, който бе отседнал в едно от малкото групови убежища, където бе държала Нийл в продължение на няколко седмици. Това беше отдавна, когато все още големи групи хора можеха да живеят известно време в относителна безопасност. Но онези дни вече бяха свършили.

По време на престоя си войникът беше научил всички, които желаеха, на умения за оцеляване. Едно от основните неща, които Хедър запомни, беше, че човешкото око не е пригодено за нощно виждане. За да могат да виждат нощем, хората трябва да движат постоянно очите си и да използват периферното си зрение, за да долавят движение и форми в мрака.

Сега тя правеше точно това. Също така напрягаше слуха си и за най-малката промяна в шумовете. Кървавите ангели, женските крилати демони, които властваха над голяма част от покривите и въздушното пространство, понякога можеха да бъдат сбъркани с поставените по сградите гаргойли^[1]. Хедър се бе научила да се ослушва за приглушеното инфразвуково шумолене, предизвиквано от пикирането на Кървавия ангел. Обикновено това бе последното нещо, което човек чуваше.

* * *

Лявата й ръка се плъзгаше по витрините на редицата магазини до нея. Девойката не губеше допир със сградите. В тези времена не беше достатъчно само да гледа и да се вслушва в обкръжението си; трябваше също така да остане във физически контакт с промените в пространството.

Помисли си, че сигурно родителите й са я водили тук на пазаруване, преди да се отвори Адската порта край катедралата „Свети Павел“. Но не можеше да си спомни със сигурност. Струваше й се, че сега си спомня много повече приятни неща от миналото, отколкото се бяха случили в действителност.

Един мъж изникна от мрака пред Хедър. Обърна се към нея и се ухили.

— Самичка ли си тук, сладурано? — попита той.

Тя замръзна с едната ръка на стената, а с другата — стиснала здраво тежката тръба.

Дори и с периферното си зрение едва различаваше мъжа в тъмнината. Беше мършав. Дебелите хора като че ли бяха изчезнали от лицето на земята след пристигането на демоните. По слабата му вълча челюст бяха наболи косъмчета. Дълго палто го покриваше от врата до коленете. Дрехата му можеше да си е била винаги черна или да е станала такава от мръсотия. Мъжът държеше ръцете в джобовете си.

„Едно време — помисли си Хедър — да налетиш на мъж като този беше най-страшното нещо, за което трябваше да се тревожиш“.

Сега тя не се боеше от него. Но беше предпазлива. Ако той я наранеше или осакатеше по някакъв начин, нямаше да може да се грижи за себе си.

„Или за Нийл“.

— Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да мълчиш, когато по-възрастни разговарят с теб? — попита мъжът с груб тон.

— Не съм дошла тук за приказки — отвърна Хедър. Гледаше гласът й да бъде неутрален, така че да не звучи нито обидно, нито страхливо.

— Тогава защо си дошла, сладурано?

— Търся храна. Също като теб.

— Трябва да си имаш някой, който да ти пази гърба. Днешните времена са опасни.

„И то не само заради чудовищата“ — помисли си девойката.

Говореше се под сурдинка за групи хора, които били подивели. Казваха, че станали човекоядци, че започнали с ядене на плътта на мъртвите, но им се усладило. И сега вече ловували за прясно месо.

— Мога и сама да си го пазя. — Хедър пристъпи към бордюра, за да заобиколи мъжа.

— Значи имаш глупачка за партньор, Дорис — рече мъжът с напевен детински глас.

Сега, когато се беше отделила от стената, тя почувства замайване. Беше забелязала този ефект преди няколко месеца и й се струваше, че знае какво е. Агорафобията представляваше страх от открити пространства. Всички дребни животни — гризачи, гущери, птици и риби — притежаваха същия вроден страх. Бяха свикнали да са плячка. Хедър бе научила това в един учебен час много отдавна, когато не внимаваше особено.

Тя премести механично тръбата в лявата си ръка. По трудния начин беше усвоила урока никога да не оставя оръжието си в обхвата на възможен враг.

Този навик й спаси живота.

Мъжът посегна към нея и я улови за ръката. Дългите му тънки пръсти се свиха около китката й. С рязко дръпване я притегли към себе си.

— Е, предполагам, че ще трябва да се научиш на по-добри обноски, Дорис. Днешните времена са тежки наистина. Ако искаш да се спогодим, трябва да бъдеш по-разбрана.

Вонящият му дъх я блъсна в лицето. Миришеше на смърт, като вътрешността на моргата, където Хедър бе попаднала случайно преди няколко години. Поради липсата на електричество охладителните системи бяха спрели и телата в неръждаемите стоманени хранилища се бяха разложили.

Търсейки нещо, което би могла да вземе, Хедър беше отворила едно от хранилищата. Лъчът на фенерчето й бе осветил ужаса вътре. Тя така и не можа да разбере дали тялото бе на мъж или жена, помнеше само покрилото го гъмжило от червеи, които се гърчеха, докато се хранеха.

Но беше открила, че има по-лошо дори от това. На някои места мъртвите оживяваха отново и единственият им стремеж беше да се хранят с плътта на живите.

Мъжът докосна лицето й със свободната си ръка.

Кожата на Хедър настръхна от докосването. С леко извиване на ханша тя замахна с тежката тръба и нанесе удар отгоре. Мъжът я забеляза навреме и успя да вдигне ръка, но това не му помогна с нищо. Тръбата прекърши ръката му като клонка.

Той изкрещя от болка и притисна пострадалата ръка към гърдите си, като псуваше между стенанията си.

Точно тогава Хедър забеляза дългите фигури на чудовищата, вкопчени в стената на сградата. Най-долното вече беше на нивото на втория етаж. Устните му бяха изтеглени назад и оголваха двойни редици остри зъби.

Без колебание чудовището се отдели от стената и се метна върху гърба на мъжа. Внезапната тежест събори човека на колене. Той така и нямаше възможност да побегне. Челюстите на звяра зейнаха по-широко и се впиха отстрани в шията му. Мъжът изкрещя отново, но този път от страх, а не от болка или гняв.

Костите изпукаха и изхрущяха, и плашещото бе, че тя познаваше този звук от опит. Кръв потече отпред по палтото на човека.

Хедър се обърна и побягна. Дори и мъжът да не беше я нападнал, тя нямаше да направи опит да му помогне. Хората вече се деляха само на две групи. Девойката помагаше единствено на тези от едната. В нея беше Нийл, а в другата — останалата част от света или каквото бе оцеляло от него.

* * *

Няколко пресечки по-нататък Хедър стигна до метростанцията. Дъхът й излизаше на накъсани хрипове. Тя измъкна от джоба си миниатюрно фенерче и го включи, като се втурна по стълбището. Прескочи последните няколко стъпала и се приземи толкова тежко, че за миг помисли, че си е счупила глезена. Без да обръща внимание на острата болка, девойката се увери, че кракът й е читав.

— Изключи това проклето фенерче, тъпа краво — каза някой. — Ще привлечеш демоните към нас.

— Те вече идват — предупреди Хедър. Последваха още ругатни.

Когато завъртя лъча на фенерчето из фоайето, тя видя, че в метростанцията стоят трима млади мъже и две жени. Държаха калъфки от възглавници, пълни с консерви.

Около тях, безразборно разхвърляни сред купища отпадъци, лежаха оглозгани до кости трупове. Фоайето вонеше на тоалетна. Разбира се, и преди Адската порта да се отвори, метрото понякога миришеше на пикня, но сега оцелелите живееха в станциите му.

Мъжете и жените бяха млади, на не повече от двадесет и пет години, и имаха изтощен вид. Но Хедър не можеше да си представи, че самата тя ще доживее до такава възраст.

— Защо ги докара тук? — попита някой.

— Нямах кой знае какъв избор — отвърна тя.

— Не можем да останем тук, Байрън — каза една от младите жени.

Мъжът, към когото се обърна, беше висок метър и осемдесет. Носеше пушка. Хедър беше сигурна, че я е взел от някой от военните, загинали в битка. Но явно знаеше как да я използва.

Байрън тръгна начело. Пое навътре в метростанцията, като че ли бе роден там.

— Какво правиш тук? — попита той Хедър.

— Търся брат си.

Байрън сви зад ъгъла и се спусна по стълбището до пероните. Фенерчето му светна.

— Брат ти навън ли е? — попита той.

— Не знам.

— Загубила си брат си, така ли? — поинтересува се една от жените. Тонът й показваше, че смята Хедър за невероятно безотговорна.

— Не съм го загубила — отвърна предизвикателно Хедър. — Когато се събудих, го нямаше.

— Много те е страх да излизаш самичка за храна, а? — подразни я другата жена.

— Не. Нийл е по-малкият ми брат. Аз събирам храна и за двама ни, откакто започна всичко това.

Байрън насочи лъча на фенерчето и в двете посоки по линията на метрото.

— Чувстваш ли се голяма късметлийка?

— Не — каза Хедър.

— Накарай я да тръгне в друга посока — каза един от младите мъже. — Ако носи лош късмет, да го отнесе със себе си.

Хедър преглътна една пиперлива ругатня. Нямаше да й е от полза да настройва срещу себе си хора, които можеха да й предложат известна сигурност.

— Не — каза меко Байрън. — Ще останем заедно. Ако демоните са доловили миризмата ни, един човек в повече може да ни е от полза. Колкото повече сме, в толкова по-голяма безопасност се намираме.

Никой не възрази.

Байрън отново освети с фенерчето си линията в двете посоки, после тръгна наляво. След няколко крачки се затичаха. На Хедър това не й хареса, защото знаеше, че шумът ще й попречи да чуе идващите чудовища.

— Ти ги нарече демони — каза тя на Байрън, щом спряха, за да си поемат дъх.

— Да.

— Защо?

— Защото са такива — отговори едната жена.

— Демоните не са истински. — Хедър се вкопчи в тази мисъл. Не искаше да вярва в демони. Въпреки всичко, което беше преживяла през последните четири години, беше по-лесно — по-нормално — да мисли за тях като за чудовища.

— Ти си прекалено тъпа, за да живееш — каза тихо другата жена.

— Оцеляла е в продължение на четири години — рече Байрън. — Остави я на мира, Джули.

Хедър изпита безмълвна благодарност към него заради намесата му. Но и негодувание. Не беше молила за помощ.

— Демоните са истински — каза Байрън. — Повечето хора не ги наричат така. Някои все още смятат, че са пришълци.

— От друга планета — вметна един от останалите мъже. — Не от другата страна на Ламанша.

Хедър знаеше това. И тя беше говорила с някои от тези хора. Те имаха склонност да носят шапки от алуминиево фолио и се опитваха да я убедят, че извънземните използват мозъчни вълни за контрол над съзнанието.

— Дойдохме тук долу да събираме храна — каза Байрън. — Но освен това търсим и рицарите.

Хедър също помнеше историите за рицарите. Когато родителите на приятелката й ги бяха повикали в хола да гледат извънредната емисия на новините, в репортажите бяха показали кадри на рицари, сражаващи се с чудовищата край катедралата „Свети Павел“.

Записът не беше дълъг. Екипът, отразяващ титаничната битка между рицарите и чудовищата, беше избит за минути.

Но образът на тези рицари — мъже и жени, — гордо изправени в бляскавите си доспехи, беше оставил незаличимо впечатление у нея. Още по-силно впечатление беше оставил у Нийл.

Тогава той беше само на дванайсет. Все още вярваше в супергерои и в победата на доброто над злото. През първите дни, докато се криеха, Нийл й беше казал, че трябва да намерят рицарите и те ще ги защитят.

Разказите, които бяха дочули, за това как рицарите извеждали хора от Лондон, не им помогнаха. Никой не знаеше дали тези истории са верни. Нито един от хората, успели да напуснат Лондон, не се беше върнал.

Хедър също не би се върнала. Но не знаеше къде би отишла. Цялото й семейство беше мъртво — родителите, чичовците и лелите. Нямаше къде другаде да отиде. А се носеха слухове, че и на други места по света се били отворили Адски порти.

— Рицарите не са истински — каза тя. Фразата излезе от устата й автоматично. Беше я казвала на Нийл няколко пъти. Никой от тях не можеше да си позволи големи надежди. Тя не можеше да си позволи големи надежди.

— Та ти дори не знаеш, че демоните са истински — каза Джули. — Рицарите са истински.

— Виждала ли си някой рицар? — попита Хедър.

Младата жена отклони поглед.

— Така си и мислех — каза Хедър. Обаче веднага съжали за думите си.

* * *

Известно време вървяха мълчаливо. Хедър не искаше да се отдалечава много от квартала, където живееха двамата с Нийл. Никога не беше познавала добре града, а и прекалено много неща, които някога съществуваха, бяха унищожени. Лесно беше да се загубиш. На следващата станция тя спря.

— Трябва да се връщам. Нийл все още е някъде там навън. Трябва да го намеря преди разсъмване. — Той можеше дори да се е върнал вече в сградата, където се бяха настанили, и да се притеснява за нея. „Ще му е за урок“.

— Добре — каза Байрън. — Ще дойдем с теб.

Двете жени възразиха на това решение, но той не им обърна внимание.

Хедър беше благодарна, защото не искаше да остава сама. Обаче не можеше да го каже на Байрън.

Тръгнаха нагоре бавно и без да включват фенерчетата. Лунната светлина едва им стигаше, за да минат през фоайето и да стигнат до изхода.

Отново навън, Хедър огледа улицата. Нещо се плъзна над нея. Тя се извърна паникьосано и погледна нагоре.

Едно чудовище се бе вкопчило в стената само на няколко стъпки над входа. Лунната светлина се отразяваше в зъбатата му усмивка. То завъртя глава насам-натам и тя усети, че го прави демонстративно, за да й покаже, че няма шанс срещу него.

„Проследило ме е“ — помисли си безпомощно девойката. Преди да успее да влезе обратно във фоайето или да стисне по-здраво тежката тръба, то скочи.

В нощта внезапно избухна ярка светлина и около Хедър отекна стържещият звук на метал в метал. Тя гледаше зашеметена как по средата на скока чудовището беше ударено от сребриста топка, която се разпери в деликатна паяжина и обгърна създанието. Овързаният звяр се стовари тежко на напукания тротоар до младата жена.

— Скрий се вътре! — нареди един дрезгав глас.

Като погледна наляво, Хедър видя една облечена в броня фигура да излиза от сенките. Когато се приближи, тя различи женските й форми. Беше висока над метър и осемдесет. Някакъв метал я покриваше от главата до петите. Гладък наличник скриваше лицето й.

Пред очите на Хедър бронята като че ли започна да пулсира. Нощният мрак се оттече от блестящия метал. Докато рицарката стигне до нея, металът беше станал сребрист.

Над входа на метрото, вкопчени в стените, висяха още чудовища. Едно от тях скочи срещу рицарката. Челюстите му бяха зейнали, а предмишниците на предните му крайници бяха вдигнати, така че хитиновите остриета стърчаха напред, готови за действие.

Жената воин изтегли дългия меч, който висеше на бедрото й. Върху двуострото острие сияеха руни. Някакъв скъпоценен камък или устройство, вградено в дръжката, грееше в отровнозелено. Стиснала я с двете си ръце, облечени в метални ръкавици, рицарката пристъпи напред и завъртя меча.

Острието срещна чудовището с ярък зелен блясък, от който в очите на Хедър останаха да танцуват петна, и съществото падна разполовено на тротоара. Плътта задимя и по нея се виждаха следи от изгоряло.

Вече се беше раздвижил още един демон, който скочи от сградата след първия. Тъй като нямаше време да замахне отново с меча, жената воин пусна дръжката с едната си ръка и замахна с опакото и към чудовището. Точно преди да го докосне, бронираният юмрук засия в яркозелено. Върху опаката част на ръкавицата изникнаха закривени шипове. Те с лекота разкъсаха плътта на демоничното изчадие.

Отхвърлено настрани от удара, то се строполи на земята. Преди да успее да се съвземе, рицарката вдигна едното си стъпало над главата му. Отстрани на бронирания ботуш изведнъж щръкна шип. Тя безмилостно го заби в главата на чудовището. Острият връх не само прониза набелязаната жертва, но проникна и на няколко сантиметра в тротоара.

Жената воин се обърна отново към съществото, омотано, а блестящата сребърна паяжина, и сви дланта си в юмрук. Внезапно жиците, увити около плененото чудовище, се стегнаха и се врязаха в люспестата плът.

Демонът зави, ужасен, от болка, докато нишките потъваха в тялото му. Но само след секунди воят секна, а съществото се беше превърнало в късове месо и кости.

— Слезте де — подкани рицарката чудовищата, които все още висяха, вкопчени в стената. — Слезте да умрете.

Хедър не знаеше дали те можеха да проумеят думите й. Някак си мисълта, че са достатъчно умни да разбират човешката реч, влошаваше нещата. Дори да бяха само ловуващи животни, си беше достатъчно зле. Но ако бяха интелигентни и злонамерени, положението изглеждаше още по-безнадеждно.

Жената воин описа с върха на меча си полукръг по тротоара. Във въздуха се разхвърчаха зелени искри.

Оцелелите създания до едно отстъпиха, виейки гневно. След още няколко секунди се изкатериха обратно над нивото на уличния стълб.

Изумена, Хедър се взираше с ококорени очи в рицарката.

— Вярно е — каза една от жените с Байрън. — Историята за рицарите е съвсем вярна.

Жената воин вдигна меча си с две ръце. Обърна се към тях и се усмихна свирепо.

— Не рицари — рече тя. — Тамплиери. Ние сме тамплиери.

Като погледна рицарката тамплиерка в лицето, Хедър забеляза болнавия му вид. Жената изглеждаше бледа и изпита.

„Сякаш нещо я разяжда отвътре“ — помисли си неволно тя.

Устройството върху меча, вградено малко под кръстатия ефес, засия в по-яркозелено. Светлината озари близката околност и прогони сенките, обгърнали Хедър и другите. Стомахът на младата жена се сви от пристъп на гадене.

Нещо не е наред.

— Ти можеш да ни спасиш — каза тихо Джули. Думите прозвучаха твърде гръмко. — Можеш да ни изведеш от Лондон на безопасно място.

— Искам да ви спася — отвърна тамплиерката, — но не мога. — Тя зави от болка и видимо се разтрепери. — Трябва да се махате оттук. Няма да мога да го контролирам още дълго.

Хедър направи крачка назад.

— То е вътре в мен — каза жената воин. — В ума ми. — Сълзи се стичаха по лицето й. — Не знаех. Кълна се, че не знаех. Мислех, че ще мога да го контролирам.

— Кажи ми — помоли отчаяно Хедър. — Кажи ми къде са безопасните места.

— Махайте се оттук. — Пристъп разтресе тамплиерката.

— Има безопасни места — настоя девойката. — Чували сме за тях. Рицарите ги знаят.

— Не.

Хедър не проумя на какво рицарката каза „не“.

— Не разбирам.

Тамплиерката спря да трепери, вдигна очи и се усмихна.

— Вече няма безопасни места, глупаци. Сега ще платите цената за тъпата си, жалка надежда.

Хедър успя да се обърне и да побегне, но не беше направила и три крачки, когато усети мечът да се забива между плешките й. Тялото й от раменете надолу стана безчувствено. Краката й се подкосиха и тя падна на колене на земята. Само мечът я задържа да не се просне в цял ръст.

Няколко сантиметра от него стърчаха от гърдите й. Тя се взря невярващо в оръжието. Рицарите тамплиери трябваше да са добри. Нийл й беше казал, че помагат на всеки, останал в Лондон, и се бият срещу чудовищата.

„Не е вярно — помисли си девойката, чувствайки как тялото й изстива. — Не всички са добри“.

Острието на меча запламтя в яркозелено. Хедър усети как се свива и смалява. После беше засмукана в мрака.