Мел Одом
Магическият ръкопис (21)

Осемнадесет

Какво прави точно тази книга толкова специална? — попита Саймън стареца. Професорът все още не го беше удостоил с поглед. Само се взираше в нощното небе. — Професоре?

Макомбър не отговори. Очите му се бяха зареяли в мрака.

— Професоре — повтори меко Саймън.

Равнодушен, Макомбър продължаваше да седи като статуя.

Саймън погледна към сдържания мъж.

— Той има такива моменти — рече мъжът. — След като разбрахме за него — за работата, която е свършил в областта на демонологията и лингвистиката, — го издирихме.

— Къде се намираше?

— Живееше в един от университетите.

— Как се е измъкнал от санаториума?

— Изглежда, когато генераторите са спрели, е възникнал пожар. Вградените защитни механизми са отворили вратите на всички килии. Повечето пациенти са останали в сградата или в близката околност. — Безименният мъж замълча. В очите му се прокрадна тъга. — Даже преди да се отворят Адските порти и да пристигнат демоните, онзи санаториум е бил лошо място. Това, което е задържало повечето от обитателите, е била храната. Тя явно е била в изобилие.

— Как го намерихте? — поинтересува се Саймън.

— Имаше разследване върху миналото на баща ви. Някой открил, че той е посещавал Макомбър в санаториума. Изпратиха ни да намерим професора.

— Какво са знаели за баща ми? — Саймън се почувства неловко, задавайки този въпрос, като че ли един непознат би могъл да знае за баща му повече от самия него.

— Трупът на баща ви беше намерен и разпознат край катедралата „Свети Павел“ само няколко дни след атаката в нощта на Вси светии.

Саймън го заболя от вестта. Не знаеше, че тялото на баща му е било прибрано. По право той трябваше да положи костите на баща си в семейната крипта в тамплиерското Подземие, ако бе възможно.

— Къде е баща ми? — попита Саймън.

Сдържаният мъж се забави, преди да отговори.

— В хранилището на един патоанатом. Ако още е там.

— Трябва да знам къде се намира.

— Ще видя дали мога да разбера къде е.

Саймън кимна, неспособен да проговори. Надяваше се само, че баща му не е бил възкресен като зомби от някой демон. Насочи вниманието си към Макомбър. Нежно положи ръката си в бронирана ръкавица върху рамото на стареца.

— Професоре — каза той.

Макомбър се сепна при докосването му. Вдигна ръце да се защити.

— Не ме удряй! Моля те, не ме удряй пак!

„Той не е тук — осъзна Саймън. — Все още е в капана на миналото“. Задържа ръката си върху рамото на стареца и отново го повика по име.

— Професор Макомбър. Трябва да говоря с вас за Томас Крос и книгата.

Очите на стареца се фокусираха върху него.

— А, ето те, Томас. Чудех се къде си се запилял.

Саймън не си направи труда да го поправи, надявайки се, че сбърканата самоличност ще свърши работа.

— Разкажете ми за книгата, професоре.

Макомбър се усмихна.

— Това е чудесна книга, Томас. Мисля, че ще бъдеш доволен.

— Защо да бъда доволен? — попита Саймън.

— Защото книгата съдържа имената им! Точно както винаги сме смятали. Ако знаем имената им — имената на демоните, — ще имаме власт над тях. Няма да е нужно да се страхуваме, Томас. Дори да дойдат в този свят, ще можем да се спасим от тях.

— Как се казва книгата?

— Не си играй с мен, Томас. Много добре знаеш за коя книга ти говоря. „Гоетия“. — Макомбър се отпусна тежко на земята. — Сега съм уморен, Томас. Искам да се прибера вкъщи. Да знаеш защо Жана още не е дошла да ме вземе? Когато ме затвориха в това ужасно място, тя каза, че ще се върне за мен веднага щом може. — Старецът се сгуши до гумата на всъдехода и уви ръце около раменете си. — Ще бдиш ли над мен, Томас? Ще ме събудиш ли, когато Жана дойде? Не искам да я изпусна.

Без нито дума повече Макомбър затвори очи и заспа. Саймън посегна към професора, но сдържаният мъж възпря ръката му.

— Няма да има никаква полза да се опитваме да го будим сега — рече той. — Когато се почувства така, ляга да спи за няколко часа. Дори и да успеете да го събудите, вероятно ще получите в отговор само ломотене.

— Какво му е?

— Мисля, че в санаториума са направили мозъка му на швейцарско сирене с всичките си опиати и терапии. Личното ми мнение е, че не е бил много силен, когато е влязъл там. Голяма част от онова, което каза, откакто се намира под моя опека, бяха откачени приказки. — Намек за усмивка разтегли устните на мъжа. — Или поне, ако в този момент демоните не върлуваха из Лондон, щях да го помисля за откачен.

— Искам да го взема с мен. — Саймън наблюдаваше за някакви признаци на съпротива или пускане на примамка. Трябваше да предположи, че хората на Лея, които и да бяха, също най-вероятно биха предпочели той да вземе стареца. В края на краищата Макомбър можеше да им предостави някаква следа. Беше възможно дори да симулира слабоумието си.

— Ваш е — каза безименният мъж. — Даже се радвам на това. Трудно е да го държи човек край себе си. Особено с тези приказки за демони. — Той огледа внимателно Саймън. — Знаете ли каква е тази книга, за която говори? „Гоетия“?

— Знам — каза Саймън. — Чували ли сте за цар Соломон?

— Разбира се. Приключенският роман на Хенри Райдър Хагард за Алън Куотърмейн. „Рудниците на цар Соломон“.

— Имам предвид историческата личност — каза Саймън.

— Не.

— Соломон е бил синът на Давид.

— Онзи Давид от историята за Давид и Голиат ли? — попита мъжът.

— Същият — рече Саймън. — Славел се е като най-мъдрият мъж, раждан някога. По време на царуването си написал книгата „Гоетия“. В нея записал имената на всички демони.

— Но това трябва да е било преди две хиляди години — възрази недоверчиво безименният мъж.

— Даже повече — каза Саймън. — Смята се, че е имал магически печат — пръстен, — който му давал власт над демоните. — Реши да не задълбава в историята за Асмодей, демона, който за кратко отнел с измама пръстена от Соломон.

— Пръстен ли? — попита със съмнение мъжът.

— Това е приказка — каза Саймън. — Но много приказки се основават на реални факти.

— Наистина ли вярвате, че съществува пръстен, който може да озапти демоните? — попита мъжът.

— Не знам — рече Саймън. — Едно време не вярвах много и за демоните.

— Мислех, че вие винаги сте вярвали в тях.

— Не — отвърна Саймън, но не си направи труда да разясни своето собствено пътуване към истината. — Соломон, освен това е написал книгата „Гоетия“, известна също като „Малкият ключ на Соломон“. Предполага се, че тази книга е сборник с имената на демоните. Изследователите смятат, че той е призовал седемдесет и два демона и ги е затворил в някаква бронзова урна.

— Мислите ли, че е вярно?

— Не знам.

Безименният мъж се намръщи.

— Мислех, че вие знаете всичко, което има да се знае за демоните.

— Не — отвърна Саймън. — Ние просто знаем повече от вас на този етап. — Беше сигурен, че преди всичко това да свърши, заедно ще разберат всичко. Или пък ще сме мъртви. — Остава въпросът, получавам ли Макомбър? Или просто ми уредихте интервю с него?

Мъжът погледна към професора, който спеше, облегнат на гигантската гума. Старецът изглеждаше напълно безвреден.

— Засега — да, получавате го.

Саймън потисна импулса си да му каже, че е попитал само от учтивост, а не от необходимост. В края на краищата колкото и мъже да се криеха в гората, тамплиерите все пак разполагаха с три бронирани всъдехода.

— Бих предложил да го държите упоен — продължи сдържаният мъж. — Така се държи по-добре по време на пътуването.

— Ако му даваме още опиати, това едва ли ще помогне за подобряване на умственото му състояние — възрази Саймън.

— Съгласен съм, но това може да ви опази живи. Тази нощ той беше със сравнително бистър ум. Невинаги е така. Докато пътувахме с него, изпадна в крайна възбуда и се нахвърли върху двама от хората ми. Намирахме се на кораб и нямаше кой да чуе. Вие пътувате по земя през опасна местност, а слухът на демоните е остър. — Мъжът сви рамене. — Това е просто нещо, върху което да помислите. Не ви казвам как да си вършите работата.

Саймън кимна.

— Чух, че имате някакви доста добре оборудвани медицински помещения — рече безименният мъж. Докосна част от бронята над сърцето си. Отвори се един скрит джоб и той извади оттам малък чип за данни. — Подарък. Като израз на добрата ни воля.

Саймън взе чипа, без да спомене, че не гори от желание да го пъхне в което и да било устройство на тамплиерите.

— Знам, че ще имате съмнения за това — каза мъжът. — И не ви виня. На този чип са пълните медицински данни на Макомбър. Може би те ще ви помогнат да го излекувате. — Той се усмихна тъжно. — Преди да стане цялата тази бъркотия, имах чичо, болен от Алцхаймер. Знам какъв беше преди и след началото на болестта. Не ми е приятно да видя някой в състоянието на Макомбър.

— Благодаря. — Саймън стисна чипа в дланта си. — Оставихме доста демони там отзад. Вие и вашите хора ще се оправите ли с връщането в Лондон?

Безименният мъж се ухили.

— Не съм казал, че се връщаме в Лондон, нали?

„Те са също толкова потайни и целенасочени като тамплиерите“ — помисли си Саймън. По някакъв начин това го караше да ги уважава повече. Но също така го правеше и по-предпазлив във взаимоотношенията с тях.

— Ами Лея Крийзи? — попита той. Мъжът поклати глава.

— Както вече казах, не познавам никой с това име. — Той погледна назад в посоката, от която беше дошъл Саймън. — Имате да изминете доста път. Късмет и леко пътуване.

Саймън гледаше как мъжът нагласи отново маската върху лицето си. Бронята се запечата моментално и костюмът на Саймън регистрира лекото трептене на енергийния код.

Мъжът му козирува кратко, после се обърна и закрачи към дърветата. Само след три-четири крачки се разтвори пред очите на Саймън и изчезна от сензорите на бронята му.

„Съвсем като призрак“ — помисли си младият тамплиер.

* * *

Саймън отнесе Макомбър във всъдехода си. Нейтън и Даниел му помогнаха да го вкара вътре. Поставиха все още спящия професор на една от пружиниращите седалки.

Лея изглеждаше любопитна, но не попита нищо. Докато Нейтън обръщаше всъдехода, тя надяна шлема върху лицето си. Той се запечата и физиономията й отново стана безизразна.

Като хвърли последен поглед към Макомбър, Саймън временно заряза проблема, който професорът беше поставил пред него, и се съсредоточи върху задачата да се върнат живи в Лондон. Това щеше да е достатъчно голям проблем за всички тях тази нощ.

Нейтън се свърза с него по личния им канал.

— Е, какво е положението, друже? Имаме ли нещо ценно, или просто сме прибрали допълнителен багаж?

— Не знам — отвърна честно Саймън.

— Ако този човек е това, за което се представя, какво толкова може да предложи, което да си струва риска?

— Твърди, че знае къде е „Гоетия“.

— Книгата на демоните?

— Една от тях — съгласи се Саймън.

— Ти вярваш ли на това?

— Не знам.

— И ако е вярно, съществуването на тази книга ще подобри ли, или ще влоши нещата?

„Точно там е въпросът“ — помисли си Саймън.