Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (17)

17

Лили замръзна от вълнението на импулсите бий се и бягай, които нервната система изпращаше към тялото й. Когато видя Зак да стои на хълма, ярко осветен в профил и държащ пистолет, който й се стори голям колкото оръдие, адреналинът запрепуска във вените й с такава сила, че сърцето й почти щеше да изхвръкне. Сякаш й трябваше още една причина да бъде уплашена до мозъка на костите си! И без това вече се побъркваше, толкова не в свои води се чувстваше, а да го види как се появява изведнъж на хълма осветен като командо от някоя авангардна холивудска продукция, почти я накара да подмокри гащите.

Това обаче не беше нищо в сравнение с момента, в който светлината противно се извъртя и Зак изведнъж изчезна. Първичният й страх беше за самата нея. Сега тя беше полудяла от ужас за него. Той бързо беше заместен от пристъп на гореща ярост при мисълта, че някакъв безлик страхливец може да го нарани, и парализата й премина. Крещейки с всичка сила, тя се хвърли в атака.

Като не изпускаше върха на хълма от очи, тя се втурна през дърветата и храсталаците, които растяха навсякъде. Различи една по-тъмна сянка в и без това достатъчно тъмната нощ, която се поколеба на хълма точно над нея. Веднага се спря, сърцето й барабанеше в гърдите й, в гърлото й и дори в ушите й. Господи, господи, господи! Какво я беше обладало, че да си помисли, че може да е от някаква помощ на Зак? Това, което изглеждаше прекрасна идея в добре осветеното имение на Бомонт, беше се оказало пълна лудост още след като се скри в джипа му. Но мисълта, че той се замесва сам-самичък в това, беше непоносима.

Сега искаше по-отчаяно да стигне до него, отколкото я беше страх от похитителя, затова стисна един камък, който да използва като оръжие, и се насили да продължи напред към сенчестото присъствие на върха на хълма. То блъсна глава в нея като разярен жребец, но после за нейно огромно облекчение, побягна през гората в обратна посока. Тя незабавно продължи напред и прошепна:

— Зак!

Не получи отговор, затова отново произнесе името му, този път по-силно и настоятелно. Тишина беше отговорът на неистовия й зов; тишина, нарушавана само от зловещи, разтреперващи нощни звуци. Тя продължи нагоре, треперейки цялата от първичен ужас, а краката й се хлъзгаха в кожените сандали.

Задъхана, Лили спря на върха и се опита да определи местоположението на Зак, което беше видяла от пътя. Преди да успее да се ориентира, тя чу тих стон отдясно и развълнувана от полученото доказателство, че той е жив — и за неин срам, че в края на краищата не е сама в гората посред нощ — продължи напред.

Не беше направила и три крачки, когато се спъна в нещо и падна върху дланите и коленете си. Без дъх дори да заплаче, тя се надигна, трескаво избърса ръце в джинсите си, за да почисти кожата им от боцкащата пръст, после продължи малко по-внимателно.

— Зак?

— Лили, к’во по дя’олите пра’иш тук?

Той говореше като пиян, но Лили беше толкова щастлива да чуе най-накрая гласа му, че почти заплака. Когато най-накрая се добра до него и го намери да разтрива седнал лявото си слепоочие, тя падна на колене и уви ръце около силния му врат в задушаваща прегръдка.

— Бож’ господи — запротестира той дрезгаво.

Но ръцете му я обгърнаха и тя потрепери от огромното облекчение да почувства силата и успокоителната топлина на прегръдката му. Тя го стисна здраво и се притисна по-близо до него.

— Господи, Зак, уплаших се, че си мъртъв.

— Мо’е би тря’аше да съм, щото се разсеях като тъп новобранец — той изведнъж започна да звучи много по-напрегнат… и вбесен. Хвана брадичката й с една ръка, вдигна лицето й нагоре и наведе главата си, докато не се отказаха почти допрели носове. — Каква, по дяволите, безотговорна глупост беше това да се скриеш в джипа ми? Какво си мислеше, че правиш, Лили?

— Не знам — чистосърдечно отговори тя. — Приятелите ти трябваше да бъдат тук като подкрепление и когато не успяха да стигнат навреме, някак си не ми се струваше правилно да се оправяш с цялата ситуация самичък — като се има предвид каква огромна подкрепа му беше осигурила тя, това звучеше още по-тъпо, изречено на глас. Тя вдигна рамене и си призна — Просто не мислех, точка.

Той я погледна странно.

— Ти ми пазеше гърба?

Дивашкият й смях прозвуча опасно близко до истерията.

— Е, поне на теория това беше планът. Но тук е толкова тъмно и всичката тази природа толкова близко до мен ме уплаши до смърт, така че почти станах причина да те убият.

Ръката, обвила талията й се стегна.

— Май ме бъркаш с някой нещастник от флота — трябва много повече от едно чукване по челото, за да умре един морски пехотинец — той пусна брадичката й и се отпусна на земята до нея. След малко Лили чу одобрителен възглас и за миг видя пистолета му преди той да го скрие зад гърба си.

Когато я видя накъде гледа, Зак сви рамене.

— Поне похитителят не е въоръжен със собствения ми пистолет — каза той и се намръщи. — Предполагам, е прекалено да се надявам, че е зарязал парите за откупа.

— Не знам. Той представляваше единствено сянка с формата на човек, когато го видях на хълма.

Напрягайки мускули, Зак седна по-изправено и Лили неохотно отпусна прегръдката си и се отдръпна. Той се протегна да я хване за раменете и погледна настойчиво в очите й.

— Ти видя ли го там горе?

— Да, но се страхувам, че не много добре. Все пак достатъчно, за да видя, че е прекалено висок, за да бъде жена.

Зак пренебрегна последното й изявление, явно намирайки, че за момента то не е важно.

— Къде беше, когато го видя? Това е много важно, Лили.

— Ей там долу, при местата за къмпинг.

Той я целуна кратко и силно.

— Това е моето момиче! Може би в края на краищата не всичко е изгубено — Зак скочи на крака. Когато тръгна да слиза надолу, и Лили стана.

Чакай! Не ме оставяй тук!

Той се протегна назад и я хвана за ръката.

— Следвай ме — въпреки рязката си команда обаче след малко стисна ръката й. — Внимавай, има корен.

— Какъв корен? — освен няколкото бегли погледа, които успя да хвърли на лицето му, когато беше само на няколко инча от нейното, тя можеше със същия успех да е в пещера. — Как можеш изобщо да видиш нещо?

— Имам добро нощно зрение, спомняш ли си? Тоест, когато хората не светят с фенери в лицето ми. Мини една крачка наляво.

Зак заведе Лили до мястото за лагеруване, без да пуска ръката й чак, докато стигнаха до огнището. Там приклекна и започна да опипва зад него, напрежението свило стомаха му още откакто беше дошъл в съзнание, леко поспадна, когато ръката му напипа куфарчето. Може би все пак не беше прецакал всичко. Чувстваше главата си все едно, че зад очите му са забити шишове, а зрението му беше съвсем леко замъглено, но това бяха неща, които можеше да преживее. Прецакването на размяната и поставянето в опасност живота на сестра си обаче не бяха — но изглежда, че все пак ще му се даде втори шанс. Само че този път щяха да играят по неговите правила.

— Не мога да повярвам, че го изплаших с камък — каза Лили, когато той се изправи на крака и я видя как нервно се оглежда на всички страни.

— Съмнявам се, че си. Предполагам, че не е искал да видиш лицето му — стискайки в едната си ръка дръжката на куфарчето, а в другата — Лили, той бързо стигна до джипа. Но когато й отвори вратата от лявата страна, тя заби пети в земята, вдигна брадичка и протегна ръка.

— Дай ми ключовете.

— Не бъди глуп…

— Ти не бъди глупав — прекъсна го тя и го мушна в корема с протегнатата си ръка. — Имах достатъчно гадна нощ и, проклета да съм, ако се кача в кола с шофьор, който може би е с мозъчно сътресение.

— Нямам мозъчно сътресение — с ръце на кръста той й хвърли най-страшния си държа живота ти в ръцете си и би било добре да го запомниш поглед на старши сержант.

Без обичайните й високи обувки върхът на главата й едва достигаше гръдния му кош. Тя обаче явно се мислеше за великан, защото не само че не се уплаши от погледа му, който беше карал два пъти по-големи мъже от нея да се разтреперват и да хукват да свършат, каквото им е казано, ами и го мушна отново в корема.

— Дай ми ги!

Той й ги подаде. Колкото и да му беше неприятно да го признае, тя беше в много по-добра форма да шофира от него и да го отрича би било глупаво. Седна на пътническото място, сложи пулсиращата си глава на облегалката и затвори очи. Повече не ги отвори, докато Лили не изключи двигателя след, както му се стори, няколко минути.

Изненадан, че е заспал, Зак видя, че са спрели пред имението на Бомонт, което цялото светеше. Той въздъхна тежко и посегна към дръжката на вратата, но се спря, когато Лили сложи ръка на крака му.

— Как се чувстваш?

Като нещо довлечено от котката, искаше му се да отговори.

— Добре.

Тя изсумтя скептично.

— Не си много добър лъжец, Зак.

— Не отричам, ама какво щеше да направиш, ако ти бях казал, че в главата ми все едно бият барабани? Така или иначе трябва да направя необходимото — той пое дълбоко дъх, отвори вратата, измъкна крака си изпод топлата й ръка и излезе от джипа. Все пак я погледна от горе до долу и призна: — Би могла да ми помогнеш за едно нещо, преди да влезем вътре при лъвовете.

 

 

Мигел беше долепил ухо до масивната дървена врата на втория етаж, когато чу някаква суматоха долу. Той спря да се чуди дали е безопасно да влезе в стаята и вдигна глава, стягайки се от усилието да различи за какво става въпрос. Но въпреки че гласовете се издигаха и затихваха, не успя да различи думите.

Той не знаеше какво се случва на долния етаж, но със сигурност не му харесваше. Макар и отдалечен на един етаж от суматохата, Мигел се чувстваше застрашен и тъй като така и не чу никакъв шум от другата страна на вратата, внимателно завъртя дръжката. Когато никой не пожела да разбере кой го безпокои, той бързо се вмъкна вътре.

Малкото светлина, която влезе заедно с него, му показа, че това са поредните небрежно-елегантни празни стаи. Не можеше да повярва, че има такова място. В Богота имаше първокласни хотели, които не бяха даже наполовина толкова хубави. Той одобрително прокара пръсти по копринената раирана тапицерия на креслото пред него. После изведнъж по коридора отвън се чуха приближаващи стъпки и той замръзна на място, втренчен във вратата, която не беше се затворила зад него. Не посмя дори да си поеме дъх, докато стъпките не отминаха и не отзвучаха по стълбището.

В хотелите нямаше и такова движение.

Може би трябваше да се махне оттук. След повече от час внимателно проверяване стая по стая, Мигел така и не беше зърнал жълтокосата puta на Тейлър, а сега това място беше заприличало на кошер, който се подготвя за роене. Такова голямо раздвижване намаляваше значително шансовете му да се измъкне незабелязано. А когато след няколкоминутен размисъл установи, че почти не си спомня как изглежда Емилита, той започна да обмисля да се прибере в Бисинлехо и да зареже цялата тази вендета.

После гръдният му кош започна бързо да се повдига. Изобщо не беше заради нея. Нещата опираха до гордостта му, до доброто име и мъжкото му достойнство. Освен това Тейлър им беше говорил нещо от рода на предпазливостта е по-добрата страна на смелостта, когато обучаваше мъжете от Бисинлехо как да се справят с картелите. Така че той щеше да остане и да доведе нещата докрай, но точно сега ситуацията изискваше бързо отстъпление.

Мигел тръгна към вратата. Да се оттегли преди старши сержантът да се върне, не беше действие на страхливец. Беше просто придържане към философията оживей до утре, за да продължиш борбата.

Точно както го бяха учили в морската пехота на Съединените щати.

 

 

Лили почувства как започва да се ядосва, докато стоеше изправена до Зак във фоайето на семейство Бомонт. Ричард крещеше, мисис Бомонт беше изпаднала в истерия, а Касиди седеше на диванчето и се хилеше, сякаш цялата ситуация беше мелодрама, която се разиграва за нейно лично забавление. Кристъфър наблюдаваше подозрително Зак през полуспуснати клепачи, а Джесика прекъсваше усилията да успокои леля си, само за да огледа невярващо всички в стаята, все едно не можеше да повярва, че се държат така.

На самата Лили също й беше трудно да повярва. Откакто със Зак бяха разказали какво се е случило тази нощ в гората, беше настанат хаос. И след всичко, през което Зак беше преминал заради тях, Лили не можеше нито да разбере, нито да приеме поведението на Бомонт. На слепоочието му имаше огромна цицина, а цветът на лицето му беше ужасен. Той изглеждаше сякаш всеки момент ще се строполи, но след бомбата, която пусна, когато Кристъфър го попита какво е станало с парите, изглеждаше невероятно скоро да получи така необходимата му почивка.

Единственото нещо, което получи вместо почивка, беше секундата пълна тишина, последвала неговия отговор.

След това Кристъфър пристъпи напред и почти опря гърди в неговите.

— Какво, по дяволите, означава, че си ги прибрал на сигурно място?

Агресивността му накара Лили да отстъпи назад, мигайки нервно. Зак дори не примигна.

— Точно това, което казах. Повече няма да ви позволя да изпълнявате всяко нареждане на похитителя без дори да се уверите, че Глинис и Дейвид са в безопасност.

Изненадващо, войнствеността на Кристъфър изчезна безследно и той отстъпи. Но преди Лили да успее облекчено да поеме дъх, Ричард пристъпи напред и остро запита:

— Как можем да се уверим?

— Да настояваш да говориш с братовчед си, преди да им предоставиш откупа, за начало — остро отвърна Зак. — Исусе! Току-що ме пратихте да предам един куфар пари в брой и само с едно устно уверение, че хлапетата ще се върнат живи и здрави — а за доказателство, че са още живи и дума да не става.

Истеричните писъци на мисис Бомонт се усилиха, но Зак продължи да фокусира вниманието си върху двамата мъже пред него.

— Отсега нататък — обяви той спокойно. — Ще правим нещата по моя начин.

— Можеш да вървиш по дяволите — противопостави се Ричард, а мисис Бомонт се развика.

— Ти ще го убиеш! Ще убиеш милия ми Дейвид!

Зак впи поглед във възрастната жена.

— Няма, госпожо — отрече той. — Сляпото подчинение на един изнудван ще го убие.

— Не можеш просто да скриеш парите ни и да ни кажеш, че нямаме думата какво ще става с тях — кресна Ричард вбесено. — Това е обир.

— Извикай ченгетата тогава — Зак го постави на мястото му само с един леденостуден поглед. — Първи ще се зарадвам. Всъщност, точно всеки от вас ще може да им разкаже къде е бил, докато аз бях в гората и се подчинявах на инструкциите.

— Слушай, ти…

Но когато Ричард пристъпи заплашително напред, търпението на Лили се изчерпа. Тя застана между двама им.

— Стига толкова! Какво ви става, бе хора? Тази вечер удариха Зак толкова силно, че той изпадна в безсъзнание, докато се опитваше да предпази не само Дейвид и Глинис, но и вашите безценни пари, а откакто сме се върнали, от вас чувам само обвинения, че не се е справил добре с размяната.

— Ей, нали уж той е големия, важен експерт — подхвърли подигравателно Ричард.

— Да, не е ли удивително как се сещате за това само, когато става въпрос някой да се изложи на опасност? Когато обаче се опита да ви посъветва какво да правите, никой не му обърна внимание. Трябва да се засрамите от себе си! Така че ако щете, можете да стоите тук цяла нощ, да изпадате в пристъпи на бяс или да се въргаляте по пода от справедливо възмущение — не ми пука. Но Зак беше ранен, докато правеше това, което никой от вас нямаше желание да направи, затова няма повече да ви слушаме. Качвам го в стаята му.

Хвърли им един последен предизвикателен поглед, сложи ръка на рамото на Зак и изведе двама им от стаята.

 

 

Да, това беше неловко. Лежейки на леглото, където Лили го беше съблякла и завила, преди да се прибере в стаята си, Зак преживяваше отново начина, по който тя беше скочила да го защити от гнева на семейство Бомонт. В края на краищата той не беше някакъв си сополанко, който чака майка му да набие децата, които го тормозят. Но все пак трябваше да признае, че гледката на пет фута висока млада жена, която усмирява цяло едно домакинство и ги оставя с широко отворени усти, беше впечатляваща.

Е, разбира се, семейство Бомонт не бяха единствените, които стояха с отворени усти, той самият беше й позволил да го изведе от стаята като малко дете. Така че какво означаваше това за него? Че най-вероятно беше първокласен мухльо, мъж, който имаше нужда да се крие зад нечия пола. И все пак! Никога не му се бе случвало някой да го защити по този начин и беше някак си…

По дяволите… Истината беше, че главата му пулсираше от болка, а той си нямаше и представа какво точно чувства, като се изключи една мъничка постоянна топлинка, която усещаше в дълбините на войнишкото си сърце. Никой не знаеше по-добре от него колко е опасно да допуснеш някого толкова близо до себе си. Накрая хората просто си тръгваха.

Не че щеше да позволи това да го тревожи точно в този момент. Трикът беше да се научиш да не разчиташ на никого да остане до теб, а той се бе научил да прави това преди много години. Въпреки това не смяташе да използва Лили. Веднага след като върне сестра си и се увери, че този Бомонт е достатъчно добър за нея, той ще започне да планира последните си две години на служба. И тъй като малката мис Лили пък имаше големи планове за собствен ресторант, тя щеше да продължи по своя път без дори да се обърне назад.

Когато обектът на мислите му неочаквано се появи в стаята, облечен само с малко парче сатен, което можеше да възкреси и мъртвец, изражението на лицето му беше, меко казано, учудено.

— Смазан съм, сладурче. Не мисля, че ще съм ти от полза тази вечер.

Само за миг устата й се разтвори широко от изумление. Веднага след като успя да я затвори обаче, устните й оформиха крива усмивка, в която се четеше искрено веселие.

— Ааа, ясно. Ти си помисли, че си мечтая за секс с мъж, който в момента мога да набия с едната си ръка завързана на гърба — тя въздъхна. — Предполагам, че в такъв случаи просто ще трябва да се задоволя с полагането на малко грижи.

Чак тогава, чувствайки се ужасно неловко, той забеляза, че тя носеше малък поднос и каза с равен тон:

— Нямам нужда от грижи.

Лили кимна, сякаш наистина го разбираше.

— Защото си такъв голям, лош морски пехотинец — тя се покатери на леглото и внимателно се протегна през него да остави подноса някъде близо до бедрото му.

— Точно така — какво по дяволите смяташе да прави тя? Той я наблюдаваше изненадано, докато тя го прекрачи и настани прекрасното си задниче отгоре му.

— Понякога дори морските пехотинци имат нужда от малко ТНГ — или топла нежна грижа — информира тя. — Това не означава, че са като онези нещастници от флота — тя нави един парцал, за да го изцеди в съда с гореща вода, от който го беше извадила, и после внимателно го постави върху цицината на слепоочието му.

Следващите няколко минути Зак наблюдаваше как гърдите й се полюшваха под тънката нощница, докато тя му оказваше първа помощ и се пържеше в собственото си смущение. Не можеше да си спомни някой някога да се е грижил за него по този начин. Когато беше хлапе и се удареше, с раните му обикновено се занимаваше, с груба ефикасност, лечителят на племето, защото родителите му бяха някъде другаде и се грижеха за местните. В морската пехота пък винаги го обслужваха лекари. Бог знаеше, че нито за миг някой не беше сядал в скута му да му слага компреси. Нито пък беше толкова нежен, или ухаеше така, а със сигурност никой не беше целувал удареното място така, както Лили направи, когато приключи с превръзката.

Човече! Какво имаше в нея? Той чувстваше, че ако не внимава, тя можеше да му влезе под кожата. С перфектното си тяло, начина, по който постоянно го изненадваше, и естествената й доброта, тази жена беше по-опасна от цяло шише нитроглицерин.

Но беше прекалено уморен, за да направи нещо повече от това да се чувства благодарен за удоволствието, което изпита малко по-късно, когато тя сложи всичко на земята и се сгуши до него. Притисна я по-близо до себе си и въздъхна.

Какво пък толкова. Ще се стегне утре сутринта. Но точно в момента искаше само да остави всичко така, както си е. Така че затвори очи и се съсредоточи върху дъха на Лили, гъделичкащ косъмчетата на гърдите му, и топлината на ръката й преметната през стомаха му.

После всичко притъмня.