Сюзан Андерсън
Нечакано щастие (10)

10

Лили изпита гордост от себе си, защото успя да се загуби само веднъж, докато се опитваше да стигне до главното крило на имението. Но многото завои, както и не толкова елегантните протести на стомаха й, който не беше получил навреме дажбата си я караха да си мечтае кисело за приказна пътечка от трошички. Освен че щеше да й покаже пътя, добре би й послужила, за да позалъже глада. Лека-полека дори трошичките, вдигнати от пода, започваха да й се струват апетитна храна. Това място беше просто огромно, а точката, от която тръгна, беше някъде далеч в сърцето на западното крило, където бяха настанени.

Умът й за малко се отклони от глада и на устните на Лили се появи иронична усмивка. Без съмнение този, който беше избрал стаите им да са една до друга, си беше мислил, че по този начин дискретно им прави услуга. Надали семейство Бомонт знаеха, че да сложат нея и Зак един до друг прилича повече на подтикване към криминално деяние, отколкото на услуга.

Е, може би не беше точно така. Тя се замисли, докато слизаше по централното стълбище. Вчера през деня беше видяла малка част от един различен Зак, а вечерта опозна една друга, професионална, компетентна и целеустремена страна от личността му. Вече започваше да подозира, че той е много по-сложен, отколкото си мислеше в началото. Вярно е, че беше добре запозната с целеустремеността като черта от характера му, нали той още от началото не криеше твърдото си решение да я изхвърли от живота на сестра си. Просто вчера вечерта Лили беше сметнала авторитета му, с който раздаваше командите си, за очарователен.

Тя може да мислеше, че Зак греши по въпросите, касаещи Глинис, но и за секунда не отричаше, че е много привързан към нея. И за своя изненада, беше се научила да разчита знаците, които показваха какво в основни линии мисли Тейлър. Например, въпреки че той не беше показал открито някаква емоция, тя инстинктивно беше разбрала, че е притеснен до побъркване за сестра си.

Тя стигна до края на стълбището и цивилизования шум от прибори, докосващи се до китайски порцелан, и приглушените гласове я насочиха към стаята срещу салона, в който бяха предната вечер. Тя прекоси фоайето.

Когато се спря на вратата на трапезарията, всички разговори замряха. Джесика й се усмихна колебливо.

— Добро утро — поздрави тя с мекия си глас. — Влизай. Тук не се церемоним много-много. Гладна ли си?

Без да дочака отговор, тя й посочи стъкления шкаф.

— Закуската е на самообслужване. Ще намериш чинии и купички от другата страна на сервиза за кафе.

Лили тайно преброи присъстващите, докато вървеше към шкафа. Освен Джесика, тук бяха още Зак, Ричард и мисис Бомонт. Нямаше ги единствено Кристъфър, мъжът на Джесика, и по-крещящо изглеждащата й сестра Касиди. Но тъй като беше понеделник, нищо чудно вече да бяха отишли на работа. Нетърпелива да закуси, тя насочи вниманието си от двамата липсващи към храната, наредена пред нея. Сърцето й се сви. Изборът беше учудващо беден.

Лили се смути, когато разбра, че разочарованието при вида на студените овесени ядки и също толкова студените препечени филийки се е изписало на лицето й. Мисис Бомонт се обади с школувания си в скъпи училища глас:

— Моля да ни извините за неподходящия избор на закуска, но се страхувам, че Ърнестина, готвачката ни, е сломена и трябваше да остане в леглото си — горната й устна потрепери. — Разбирате ли, Дейвид е нейният любимец.

— Разбрахте ли нещо ново тази сутрин?

— Нищичко. Ако нещо се случи със скъпия ми Дейвид, просто не знам какво ще правя.

Зак се размърда на мястото си. Необичайната грубост на това негово движение привлече вниманието на Лили и вълна на тревога я заля от глава до пети. Защото, макар че мълчеше и изглеждаше съвсем спокоен, тя разбра, че той е на ръба на търпението си. Това беше същото подобие на телепатия, с което предния ден беше усетила колко е разтревожен за Глинис. Явно никой от останалите не забелязваше нищо нередно в поведението му, но на нея й беше по-ясно, отколкото ако Зак беше развял сигнални флагчета над главата си. Доматеночервената „Хенли“, която беше облякъл, изглеждаше съвсем подходяща за случая, защото доколкото Лили разбираше, той целият се беше превърнал в гигантски предупредителен флаг.

Раздразнението му явно беше свързано по някакъв начин с мисис Бомонт, така че Лили се насочи към нея. От една страна, тя искаше да попречи на тази жена да направи отново това, което беше направила, за да ядоса толкова много Зак. От друга, не можеше да издържи още един пореден ден да яде второкласна храна.

— Извинете ме — каза тя, — сигурно ме мислите за ужасно груба. Просто ужасно обичам добрата храна, а откакто тръгнахме от Калифорния се храним само с такива ужасни готови неща, че бях започнала да си мечтая за истинска закуска. Така че имам предложение, което би удовлетворило всички ни. Обожавам да готвя и с удоволствие бих заместила Ърнестина, докато се почувства по-добре.

Предложението беше много изкусително, но мисис Бомонт вежливо отказа.

— О, не. Ти си наш гост. Не можем да те накараме да ни слугуваш в кухнята.

— Вие не сте ме карали — засмя се Лили. — И за мен това не е слугуване. Зак и аз се появихме тук неканени, а вие бяхте така добри да ни предложите гостоприемството си. Така че, моля ви! Позволете ми да се реванширам, макар и само частично, като отговоря на услугата с услуга.

Ричард, който досега кротко беше отпивал от кафето си, отмахна блестящата си кестенява коса от очите и се протегна през масата да стисне ръката на по-възрастната жена.

— Това е много щедро предложение, лельо Морийн. Мисля, че трябва да се възползваме.

Мисис Бомонт го погледна, а след това отмести поглед към Лили.

— Добре, ако наистина нямате нищо против…

— Нямам, честно! Всъщност ще ми е много приятно. Ако някой ме упъти в коя посока е кухнята, ще ви приготвя хубава топла закуска. Всички сме изложени на голямо напрежение. Да сме заредени с добро гориво, ще ни помогне да се справим с това.

Джесика остави изядената си наполовина препечена филийка в чинията.

— Аз ще те заведа.

Когато тя стана от масата, Зак се облегна назад в стола си и погледна Лили с вдигнати вежди.

— Знам, че можеш да готвиш — каза той, а погледът му пробяга по тялото й, спирайки се за малко на герданите от блестящи кристалчета, които лежаха върху пищното й деколте. — Но има голяма разлика между готвенето за един или двама и готвенето за толкова голяма група. Сигурна ли си, че можеш да се справиш?

Може ли да сготви за седем човека? Даже не и толкова, ако приемем, че Кристъфър и Касиди не закусват. Някак си тя се въздържа да завърти очи.

— О, мисля си, че все някак ще успея.

Тя тръгна след Джесика по късо коридорче след фоайето и чу другата жена да си мърмори под носа:

— Толкова голяма група…

Лили се засмя.

— Разбирам — съгласи се тя. — Защо мъжете толкова често смятат, че понеже си слагаме червило и някои части от нас се полюшват, задължително сме некомпетентни? Ооо…

Тази въздишка се изтръгна от дъното на душата й, когато влезе в кухнята.

— Тук е невероятно — кухнята беше произведение на изкуството, напълно съвпадащо с представата й за рак.

— Ти поне си имаш части, които се полюшват — каза Джесика с въздишка. — Де да бях така щастлива. А колкото до червилото…

Нежният й глас откъсна Лили от кухнята, която въодушевено разглеждаше, и тя за първи път погледна внимателно другата жена.

— Трябва да ползваш червило — й каза решително, след като приключи огледа си. — Много жени биха извършили убийство за така добре оформени устни като твоите. Между другото, имам едно червило, което се хващам на бас, че много ще ти отива. Цветът му се казва „розова смокиня“ и аз просто се влюбих в него в един магазин, но като се прибрах вкъщи открих, че никак не подхожда на тена ми. Като приключа със закуската, ще ти го изровя.

Джесика я погледна толкова безпомощно, че Лили не можа да се сдържи и се усмихна.

— Може ли да позная — ти не споделяш страстта ми към гримовете — тя притисна пръсти към гърдите си. — Успокой се, сърце мое. Това е просто шокиращо.

— Според сестра ми си е направо кощунство.

— Поне някакъв вид ерес със сигурност — разсмя се Лили.

— Да, може би, ама не всички сме роби на модата като вас.

— Но, миличка, разбира се, че всички сме. Само че ти още не си срещнала подходящия консултант.

… Досега. За Лили нямаше нищо по-тъжно от неразвит потенциал и като гледаше Джесика, нещо отвътре я караше да я промени напълно. Не само, че младата жена нямаше никакъв грим на лицето си, но и косата й беше прекалено дълга и пищна за тясното й лице, скривайки деликатната му костна структура. Лили нямаше нужда да види етикета, за да разпознае марковата дреха, когато я види, и още от пръв поглед разбра, че пуловерът на Джесика е много скъп. Но разцветката беше съвсем неподходяща за брюнетката, придаваше на хубавата й светла кожа цвят на пръст. Освен това беше прекалено голям за слабичкото й тяло. Джинсите й бяха поносими, но обувките — кошмар. Приличаха на галошите на фермер.

Само че не беше нейна работа да нахълтва в живота на хората и да го променя, затова Лили просто се усмихна и се обърна пак към прекрасната кухня, в която й бяха разрешили да си поиграе. Но докато лакираните пръсти на краката й помръдваха в собствените й високи, отворени отпред ретро сандали, тя си помисли: Засега няма да се меся. Мога да почакам известно време.

Тя се беше отдала на дълбокото си възхищение от невероятните неща и добре заредения килер, когато Джесика несигурно проговори:

— Предполагам, сега ще искаш да не ти се пречкам и да се махна.

Лили бързо се завъртя.

— О, не, не си тръгвай. Помощта ти ще ми бъде полезна, ще ми казваш кое къде е. Тоест, о, миличка, извинявай, глупаво е от моя страна да предполагам, че нямаш по-интересни неща за вършене, или че имаш желание да стоиш в кухнята по-дълго, отколкото ти се налага. Съжалявам. Задържам ли те?

Джесика се разсмя. Смехът й беше изненадващо циничен, все едно току-що беше чула някой много мръсен виц.

— Не, не ме задържаш от нищо по-интересно от ръкоделието, с което се занимавам, а, както семейството ми първи биха ти обяснили, това е просто хоби. А що се отнася до стоенето в кухнята, като имаш предвид, че аз съм отговорна за аматьорската закуска в трапезарията, оставям на теб да прецениш трябва ли изобщо да ме пускат тук.

Лили се изкиска и отвори големия хладилник, за да види с какви продукти ще работи.

— Смятам да използвам гадателските си способности и ще се опитам да позная: Ти не споделяш моята луда любов към готвенето.

— Ако трябва да съм честна, имам чувството, че би могло да ми хареса. Просто не съм имала много възможности да опитам и да разбера.

— Чакай, не ми казвай. Да не би това да е, защото винаги си имала готвач, който да готви вместо теб.

— Нещо такова.

— Горкото бедно богато момиче! Вярвам, не очакваш съчувствие от мен — Лили разбра какво е казала, чак след като думите излязоха от устата й. Изненадващо й хрумна, че се чувства толкова добре с другата, колкото и с приятелката си Мими в Лагуна. Това обясняваше защо, без да се замисли, си позволи да изтърси нещо толкова грубо.

За нейна радост, Джесика явно се чувстваше по същия начин.

— Всъщност, би трябвало да ми съчувстваш. Нямаш представа колко е тъжна моята история.

— Сериозно? — Лили погледна Джесика кисело, след което започна да вади продукти от хладилника и да й ги подава, за да ги слага на плота. Махна с ръка като царска особа, поздравяваща поданиците си. — Хайде, разказвай.

— Ричард, Касиди и аз сме… готова ли си?… Бедните роднини в рода Бомонт.

Лили се разсмя беззвучно.

Джесика се усмихна, от което лицето й от съвсем обикновено се превърна в почти красиво.

— Знам. Шокиращо, нали? Мама е една от онези жени, за които приличието е всичко. Така че, разбира се, си имахме готвач, както всички други. Разликата е, че те наистина бяха богати, докато ние само приличахме на такива. Може би ако и нашата част от семейството имаше поне малко пари, щеше да ми е разрешено да се въртя и аз в кухнята. Но, за съжаление, само наследствените богаташи могат да се държат, сякаш нямат и стотинка. Единственото нещо, което имахме, бяха контактите в обществото — после тя добави горчиво и сякаш на себе си: — Да, наистина. Положително имаме всички онези важни връзки.

Лили не й беше достатъчно близка, за да си позволи да пита какво иска да каже, затова просто обърна нещата на шега.

— Е, аз пък нямам никакви връзки извън ресторантьорството. Но ако се държиш за мен, хлапе, поне мога да те науча да готвиш.

— Наистина ли?

— Да, съвсем сериозно.

Джесика се приближи и надникна през рамото й.

— Какво смяташ да направиш?

— Нещо съвсем простичко и лесно, защото тази сутрин сме малко притеснени откъм време. Ще направим питки, пълнени с бъркани яйца, и плодова салата от пъпеши и боровинки. Мъжът ти и сестра ти ще се присъединят ли към нас?

— Сс… сигурно.

— Мислех си, че може би вече са тръгнали за работа.

— О, не, офисът на „Би Нетуъркс“ е на горните етажи в източното крило.

— Добре тогава, ще сготвим за седем човека — тя посочи яйцата, гъбите, червените пиперки, лука и сиренето, наредени върху плота. — Виждаш ли тук нещо, към което някой да е алергичен?

— Не.

— Добре, тогава първо ще направя дресинг с маково семе за салатата, така че докато готвя другите неща, той да се изстуди.

— Как да ти помагам?

— Нарежи пъпеша и направи плодовата салата — отговори Лили като се пресягаше за купата. — Режи на кръст.

Джесика вдигна вежди и Лили й демонстрира какво има предвид, като разряза пъпеша на четири по дължина и после й подаде ножа. След това се зае със своята част от работата — сложи кутия ванилово кисело мляко в купата, добави малко лимонов сок и маково семе. След няколко минути отклони поглед от портокаловата кора, която стържеше в купата.

— Мисля, че видях листа от бостънска маруля в хладилника, така че като приключиш ги извади и сложи по няколко във всяка чиния за украса. Сложи четири-пет резенчета пъпеш и ги посипи с шепа боровинки — тя разбърка за последен път дресинга, покри купата с пластмасов капак и я сложи във фризера да се изстуди. След това се хвана да нареже зеленчуците.

— Как го правиш? — попита Джесика след малко.

— Кое?

— Да режеш толкова бързо, без да се порежеш.

Лили се разсмя.

— Въпрос на практика. Тренировки.

— Може ли да научиш и мен?

— Разбира се. Ела тук — когато Джесика се приближи, Лили хвана лявата й ръка. — Номерът е да държиш пръстите си свити.

И тя й показа как да държи зеления лук, така че да няма опасност за пръстите й. Довърши лука, започна да реже пиперките на дълги резенчета, а после подаде ножа на другата жена.

— Искаш ли да се пробваш на тях?

Джесика се справи по-добре, отколкото самата тя очакваше, но и за секунда не успя да достигне страхотната скорост на Лили. Тя се засмя и продължи с предното нещо, с което се беше захванала — махна корите от резените пъпеш.

— Виждам, че имам нужда от още упражнения.

— Идвай в кухнята един час преди всяко хранене и ще ти ги осигуря — повдигна вежди Лили.

— Може и точно така да направя — усмихна се Джесика и хвърли корите на пъпеша в кошчето, което Ърнестина държеше до мивката. Изобщо не беше очаквала нищо такова, даде си сметка тя, докато вадеше чинии за салата от шкафа и ги нареждаше на плота, за да ги украсява. Не беше очаквала, че ще хареса Лили толкова много, че изведнъж ще я почувства толкова близка — все едно бяха най-добри приятелки от гимназията, които току-що са се срещнали отново и продължават откъдето са спрели предния път.

Не беше ли изумително? С прелъстителната й руса коса, блестящите бижута и полюшващата се походка, Лили беше типът жена, който караше Джесика да се чувства по-непривлекателна от остатъците от снощна вечеря. Тя беше една от онези ултраженствени дами, които явно инстинктивно знаеха и разбираха всички онези неща, за които Джес нямаше и представа. В какви цветове да се облича, какъв грим да си купи, как да комбинира дрехите си, така че да изпъкнат предимствата й. Жената като Касиди.

Само че Лили не я караше да се чувства не на място. Тя я караше да се смее, помисли си Джесика с топлота. Караше я да се чувства… полезна.

— Изглежда много добре — кимна Лили към подредените плодове върху листите от салатка. Извади дресинга с маково семе от фризера и го подаде на Джесика. — Разбъркай го хубаво и излей по малко по средата на пъпеша. И ако ми покажеш къде има поднос, смятам да напълня питките и яйчената смес и сме готови.

Само след няколко минути, понесла поднос, върху който внимателно беше подредила чиниите със салата, Джесика последва Лили в трапезарията. Почувства се толкова горда от постигнатото, сякаш сама беше измислила и приготвила всичко от менюто. Първия човек, който видя като влезе, беше съпругът й Кристъфър и усмивката й се разшири още повече от инстинктивната радост, която изпитваше всеки път като го види. Тя забеляза, че сестра й все още не се е появила — не че това беше нещо важно. Касиди винаги закъсняваше… пък и със сигурност нямаше нищо общо с факта, че Кристъфър беше слязъл по-късно в трапезарията — това беше просто съвпадение. Джесика обиколи масата, поднасяйки салата първо на тъмния морски пехотинец, който, честно казано, доста я изнервяше, а след това и на семейството си.

— Не мога да повярвам — ахна леля Морийн, докато местеше поглед от красиво наредената чиния към Лили, която слагаше питки в чиниите за хляб. — Направо е невероятно. Нямаше те само десет минути. Как, за бога, успя да приготвиш нещо толкова хубаво за толкова малко време?

Лили повдигна рамене.

— Това ми е работата — по професия съм готвач. Освен това имах незаменима асистентка — тя се ухили на Джесика и се обърна пак към Морийн. — Всъщност племенницата ви направи салатите.

— Е, изцяло по твои инструкции — напомни Джесика. Като сложи всички чинии на масата, тя подпря подноса на шкафа и седна до Кристъфър.

— О, да, Джеси прекрасно се подчинява на инструкции — Касиди влетя в стаята, облечена по най-подходящия възможен начин, с масивни бижута и с небрежно разрошена коса. Джесика знаеше, че й отнема цяла вечност докато я нагласи по този начин. — Добро утро на всички.

Тя се настани на свободния стол до Зак, към който Лили точно се беше запътила, и зяпна салатата пред себе си.

— Ти какво свърши, Джес? Изми листата от салатка?

Джесика усети как започва да изчезва, просто избледняваше, докато не стана част от мебелировката. Много често се чувстваше така в компанията на по-малката си сестра.

После изведнъж Кристъфър стисна бедрото й под масата, а Лили измери Касиди с поглед, докато си взимаше ленената салфетка и я разгръщаше.

— Всъщност я направи цялата. Наряза плодовете, нареди ги и им сложи дресинг. И, както виждаш, е свършила страхотна работа с аранжирането. А какво можете да правите вие, мис Бомонт?

Въпросът беше зададен с идеално вежлив тон, но страните на Касиди се зачервиха под безупречния й грим. А Джес изненадващо започна да се чувства нещо повече от тапетите наоколо.

— Касиди пазарува — помогна Ричард и вдигна питката към устата си. Отхапа си и одобрително закима.

Касиди го погледна кисело. После се обърна към Лили с надменна усмивка.

— Истинската ми стихия е благотворителността. Някой трябва да се грижи за по-малко имащите — тя наведе глава към чинията си, но не взе вилица да опита закуската. — Главен готвач обаче наистина е полезно малко занятийце. Ако си търсиш работа, сигурно ще мога да ти намеря в прислугата на някой познат. Хората винаги имат нужда от помощ.

Джесика потрепери от грубостта на сестра си, а леля Морийн остро се възмути:

— Касиди!

Но Лили само й се усмихна.

— Много мило от твоя страна, но вече си имам работа.

— Наистина ли? Надявам се, че работиш за добро семейство, скъпа. Или може би готвиш за организирани вечери в тесен кръг?

— Не, главен готвач съм.

Касиди нетърпеливо повдигна рамене.

— Готвач, главен готвач, каква е разликата?

— Основно в образованието — главният готвач го има в повече. Аз завърших моето в Кулинарната академия в Сан Франциско и в „Кордон бльо“ в Калифорнийското училище за кулинарни изкуства в Пасадена. После съм стажувала няколко години при двама от най-добрите главни готвачи в Лос Анджелис.

Внезапно Зак изпусна вилицата си. Тя изтрака по порцелана на чинията му и Джесика се обърна навреме да види как той отблъсква стола си от масата.

С полузатворените си клепачи и устата, на която никога не се появяваше усмивка, той й изглеждаше направо плашещ, но явно сестра й беше на друго мнение. Тя се протегна да прокара красиво лакирания си нокът по ръката му и му хвърли закачлив поглед изпод дългите си мигли.

— Не ни напускате толкова бързо, нали?

— Напускам ви — лицето му беше безизразно, докато зяпаше как пръстът й нежно очертава веничките, прозиращи под загорялата му кожа. — Трябва да се обадя на няколко места.

Той си издърпа ръката от нейната, заобиколи масата и излезе от стаята. Известно време никой не каза нищо, след това Лили остави салфетката си и се изправи.

— Нали ще ме извините? — промърмори тя. — Трябва да поговоря със Зак, после ще се върна да изчистя кухнята.

— О, скъпа, няма нужда да го правиш — каза леля Морийн и размаха ръце.

— Нямам нищо против, наистина, мисис Бомонт. Това е също част от работата.

— Какво? — осведоми се мило Касиди. — Големият важен главен готвач си няма малки работливи пчелички, които да вършат мръсната работа вместо него?

— Млъквай, Касиди — сопна се Джесика.

Сестра й я погледна студено.

— Я гледай, мишката проговори — после се обърна и се загледа в гърба на Лили, докато тя излизаше от стаята.

Веднага след като малката блондинка изчезна, Касиди пак се обърна към Джесика и отвратителното й самодоволство накара стомахът на Джеси да се преобърне.

— Кристъфър каза ли ти за това как… ме обслужи… тази сутрин?