Карол Дивайн
Звероукротителя (6)

Шеста глава

Два часа… За това време можеше да се случи всичко. Дори бе възможно Аманда Таркинтън да бъде спечелена за каузата му.

С присвити очи Брам я наблюдаваше как се приближава към колата. Бе купил съгласието й на възможно най-високата цена — допускането й до неговия личен живот. И нямаше да я остави да си тръгне, докато не я убеди да прекрати делото, дори това да му отнемеше цялата нощ.

Отклони поглед встрани. Всеки път, когато погледнеше тази жена, се разсейваше от златистата коса, сините очи, невероятно дългите крака. Това неминуемо водеше до грешки. А той не можеше да си позволи да сгреши тъкмо сега. До полунощ тя трябваше да изчезне завинаги от живота му.

Отвори предната врата на кадилака и се качи вътре. Таша бе заспала, както обикновено. Днес бе имала тежък ден. А също и нейният стопанин.

Вратата откъм шофьорската седалка се отвори. Той погледна натам и изписа любезен израз на лицето си. Вместо обаче да влезе в колата, Аманда се наведе и впери ядосан поглед в него.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита троснато.

Въпросът й го озадачи. Нейният опърничав характер поставяше на изпитание малкото останало му търпение.

— Защо, какво има пък сега?

— И без това вече почти съжалявам за обещанието, което ти дадох. Защо продължаваш с номерата си? Не можеш ли да отидеш в твоята кола?

— За да ме изгубиш в движението при първия удобен случай ли? Не, няма да стане. Ще пътуваме тримата — аз, ти и Таша. Освен това, ако продължаваш да се пазариш, двата часа, които ми даде, ще изтекат преди още да сме потеглили.

— Това е твой проблем.

Брам изруга наум. Защо трябваше да се препират и за най-малките подробности?

— Добре, но какво значение има с чия кола ще пътуваме до ранчото ми?

— А ти как смяташ, че ще карам с този тигър зад гърба ми?

— Таша няма да ти създаде никакви проблеми.

— Може би ще трябва да приема думата ти на доверие, така ли?

— Нима искаш писмена гаранция? — идеше му да извие тънкото й вратле или да предаде на Таша съкратен курс по справяне с досадни хора. — Винаги ли си толкова опърничава? — попита накрая.

— Посочи ми една разумна причина, поради която да отстъпя.

— Добре, щом искаш. Смятах да използвам времето, през което ще пътуваме към ранчото, за да ти разкажа нещо повече за него.

— О? В това наистина има някакъв смисъл.

Брам едва не избухна. Тази жена имаше наглостта да му говори за смисъл!

— Жени! — промърмори намръщено, докато я наблюдаваше как се настанява зад волана.

— Вече съм чувала тази реплика. Какво е пък това? — тя посочи черната слушалка, окачена на поставката между тях.

— На мен ми прилича на радиотелефон — съвършено невинно отвърна той. — При това в пълна изправност — добави, след като го включи и изключи.

— Таша май не е била чак толкова гладна!

Тигрицата, чула името си, се надигна на седалката.

Аманда се притисна към волана. Бе твърде изплашена, за да забележи, че полата й се е вдигнала до бедрата. Брам потисна импулса да се пресегне и да дръпне края й надолу и с усилие откъсна поглед от дантелените бикини.

— Тя ме души!

— Проверява миризмата ти. Стой спокойно. След минута ще легне отново.

Таша нададе тихо гърлено ръмжене.

— Май не е много доволна от мен!

— Напротив. На нейния език това означава „Здравей“.

— Аз пък смятам да й кажа „Довиждане“! — Аманда се пресегна към дръжката на вратата.

— Не, няма да го направиш! — Брам сграбчи ръката й и направи знак на тигрицата да легне отново. — Таша няма да ти направи нищо. Аз няма да й позволя.

Тя вдигна поглед към него. В сумрачната светлина очите й изглеждаха по-виолетови от всякога. Прехапа долната си устна и изпитателно огледа лицето му.

През изминалите няколко седмици Брам прекалено често си бе спомнял тези устни. Пусна ръката й и се засмя с престорено безгрижие.

— Недей да гледаш така изплашено. Прекрасно знаеш, че в никакъв случай не бих те изложил на опасност — по простата причина, че още едно дело би ме съсипало.

Погледът й се отмести към Таша.

— Можеш ли да я накараш да легне?

— На нея просто й е писнало да стои толкова дълго на едно място. Когато потеглим, ще се успокои.

— Но тя продължава да ме гледа! Нали не хапе?

— Не. Определено предпочита говеждо месо пред човешко.

— Май нямам друг избор, освен да ти повярвам — с трепереща ръка Аманда превъртя ключа на таблото и запали двигателя. — И все пак е много красива. На колко години е?

— Тринадесет. Вече има бели косми и артрит на задните лапи. Не може да скача както преди. Иначе е в цветущо здраве.

— Може ли да я погаля?

Брам кимна, изненадан от смелостта й. Тигрицата бе спряла да ръмжи, ала продължаваше да я гледа напрегнато.

— Почакай, най-напред ще ти покажа как да я докосваш. Понякога Таша е недружелюбна към непознати.

Той прокара пръсти по широката глава на животното, след което й позволи да почеше гъстата козина на врага му. Пръстите й бяха тънки и млечно бели. Загрозяваха ги единствено безмилостно изгризаните нокти.

— Разкажи ми как Таша стана твоя?

— Не и преди да ми отговориш на един въпрос.

Тя повдигна вежди.

— Ръцете ти…

— Какво им е на ръцете ми? — Аманда престана да глади козината на Таша, припряно включи на скорост и потегли. Явно тази тема не й бе от любимите.

Брам забеляза неудобството й. Навярно лошият навик да си гризе ноктите я притесняваше.

— Защо не носиш пръстени? — попита я, решил да прояви тактичност.

Тя се усмихна с видимо облекчение.

— Както вече знаеш, не съм омъжена. Нито пък съм сгодена — това ли искаше да чуеш?

Брам се намръщи. В желанието си да не я засегне сам бе попаднал в неудобно положение.

— Просто питах — отвърна престорено нехайно.

— Аз също бих искала да те попитам нещо. В доклада на моя детектив пишеше, че си бил женен. Изглежда обаче бракът ти е бил изключително несполучлив. От колко време си разведен?

— Не си спомням — излъга Брам. Този въпрос му беше особено неприятен. — Оттогава измина много време.

— Имам чувството, че не ти се говори за това.

— Какво толкова има да говорим? В днешно време половината от браковете са неуспешни. Моят трая по-малко от година.

Таша навярно бе усетила, че е разстроен, защото се размърда на седалката и издаде тих звук, подобен на кашляне.

Аманда обезпокоена го погледна.

— Какво беше това?

— Така „говорят“ майките тигрици на своите малки. Просто ми напомня, че е до мен — Брам протегна ръка и поглади раирания хълбок на животното.

— А тя имала ли е някога малки?

— Не. Всъщност Таша е много рядка порода — сибирски тигър. Още като съвсем малка е била купена, вероятно на черно, от някакъв ексцентричен богаташ. Предполагам, че притежаването на подобно екзотично създание е ласкаело самочувствието му. Той обаче нямал представа, че тигрите са диви животни и не могат да бъдат отглеждани като домашни котки. Когато видях Таша за първи път, беше на шест месеца и си играеше като малко котенце, макар да тежеше петдесет килограма. Собственикът й просто не можеше да се справи с нея. За Сам обаче това не беше никакъв проблем.

— Кой е Сам?

— Моят шеф по онова време. Обучаваше екзотични животни за участие във филми. Таша беше неговият звезден шанс. С нея успя да пробие в голямото кино. Както вече ти казах, сибирските тигри са много редки.

— Да, дори са включени в списъка на животните, застрашени от изчезване.

— Добре си научила домашната си работа — засмя се Брам и се обърна към нея, за да я погледне. Съчетанието от красота и ум започваше да му харесва все повече. Пожела да бяха се срещнали при други обстоятелства.

Таша го побутна по рамото. Защо ли тази вечер бе толкова неспокойна? Вероятно непознатото обкръжение я караше да се чувства несигурна. Протегна ръка и я почеса зад ушите, след което я натисна надолу, докато тя отново приседна на задни лапи. Ала в неотслабващия й интерес към Аманда имаше нещо обезпокояващо.

Внезапно тигрицата се надигна и нервно запристъпва насам-натам, като скачаше на пода на колата и след това обратно на седалката. Кадилакът започна да се люлее.

— Но какво прави тя? Да не би да й се ходи до тоалетната? — Аманда изглеждаше изплашена не на шега.

— Не. Има някаква друга причина, която я кара да се държи странно. Между впрочем, употребяваш ли парфюм?

— Дори тази сутрин да съм се сетила да си сложа, досега отдавна трябва да е изветрял. Защо питаш?

— Таша не обича нови миризми.

— Затова ли е толкова неспокойна?

Той разсеяно кимна, съсредоточен в клатенето на кадилака. Сякаш на задната седалка подскачаше двестакилограмова топка за пинг-понг. При подобни обстоятелства бе трудно да бъде овладяно управлението на колата.

— Спри тук, ако обичаш.

— Защо, какво не е наред?

— Не съм сигурен.

Аманда натисна спирачките. Брам незабавно се обърна към Таша, която този път се подчини на заповедите му и послушно легна на седалката. Само ако можеше да остане така до края на пътуването!

— Имаш ли представа защо се държи така?

— Мисля, че да — той бързо прехвърляше през главата си възможните причини за странното поведение на тигрицата.

— Мога ли да помогна с нещо? — Аманда постави ръка на рамото му. — Да не би да се е наранила?

Внезапно Таша нададе предупредително гърлено ръмжене. Брам се обърна назад и внимателно опипа тялото й. Нямаше нито подутини, нито температура.

— А може би се държи така заради мен?

— Глупости! Таша непрекъснато е сред хора. Дори понякога си мисля, че се смята за човешко същество — той замислено забарабани с пръсти по кожената тапицерия. — Защо не ми дадеш аз да карам?

— Да, мисля, че идеята ти не е лоша.

При дадени обстоятелства тази жена наистина можеше да се държи добре. Брам й се усмихна приятелски, докато се разминаваха край колата. Когато Аманда се отпуснеше, ставаше много мила. Дори можеше да опита някой флирт с нея. Кой знае дали щастието нямаше да му се усмихне? Само двама любовника за десет години — това означаваше, че през повечето време тя живее като монахиня.

— Остават ти час и тридесет минути.

— Благодаря за напомнянето — сухо отвърна той, включи се в движението и натисна докрай педала на газта. Колкото по-бързо пристигнеха, толкова по-добре.

Аманда не продума и дума повече, докато не излязоха извън пределите на Денвър и не свиха по шосето за Търнпайк.

— Доколкото си спомням спомена, че смяташ да ми разкажеш нещо повече за Таша и другите животни в ранчото — проговори накрая.

Брам забеляза, че тигрицата, чула името си, надига глава.

— Какво по-точно искаш да знаеш? — попита я, без да отделя поглед от огледалото за обратно виждане.

— Всичко.

Ушите на Таша помръднаха. Брам прочисти гърлото си, обезпокоен от реакцията й на гласа на Аманда.

— Откъде искаш да започна?

— От момента, в който Таша е станала твоя собственост.

Тигрицата сви ушите си назад. Това бе лош знак. Той небрежно преметна ръка на облегалката на седалката — за всеки случай.

— Добре, но при едно условие. Аз ще говоря, а ти ще мълчиш през цялото време.

Аманда кимна безмълвно с озадачен вид.

— Първото, което искам да разбереш, е, че подобно животно не може да бъде ничия собственост. По стечение на обстоятелствата аз съм дал подслон на повече от дузина големи котки. Таша бе първата от тях.

Докато говореше, тигрицата сведе глава надолу, макар все още да не откъсваше поглед от Аманда. В ума на Брам се зароди смътно подозрение.

— Видях я за първи път, когато се явих на пробни снимки за един от евтините приключенски филми, чието действие се развива в джунглите на Индия, обаче се снимат по хълмовете над Лос Анжелис. Бях твърде висок, за да мина за туземец. Сам обаче реши, че мускулите ми ще влязат в работа. Той обучаваше животни за работа в киното и телевизията. Точно тогава бях в период на депресия и се питах има ли смисъл да продължавам да живея, след като с кариерата ми на ръгбист беше свършено — бях счупил коляното си. Освен това семейството ми имаше финансови проблеми. Затова напуснах университета и започнах да работя за Сам. В интерес на истината, той беше много добър дресьор. Методите му на дресировка обаче не бяха съобразени с индивидуалния характер на животните. Основният му принцип бе, че на всяка цена трябва да им се покаже кой командва. Ала когато купи Таша, тя беше вече почти пораснала и много разглезена. Двамата не успяха да се спогодят. Аз веднага забелязах, че е различна от всички останали животни. Отличаваше се с особено ярка индивидуалност. Освен това беше отгледана като обикновена домашна котка, заобиколена от много грижи, ала несвикнала на ред и дисциплина. Сам промени коренно предишния й начин на живот. Изолира я не само от другите тигри, но и от хората. Натовари я с непосилни тренировки, тъй като разчиташе да си възвърне максимално бързо парите, вложени в нея. Таша обаче отказа да се подчинява. Мисля, че се чувстваше ужасно объркана и онеправдана от случилото се с нея. Когато обаче му казах, че животното проявява признаци на депресия, той ми се изсмя. След известно време тя започна да дъвче веригата, с която бе вързана, докато накрая счупи един от кучешките си зъби. Сам се вбеси, тъй като вече не можеше да я използва за снимки в едър план. Закле се да й даде добър урок.

Брам млъкна, припомнил си деня, в който измъкна окървавената тигрица от вонящата клетка и я пренесе в разнебитения микробус, който притежаваше тогава.

— И какво направи с нея този грубиян? — попита Аманда, като постави съчувствено ръка на рамото му.

Внезапно Таша силно изръмжа. Брам незабавно се пресегна и бутна муцуната й назад.

— Стой! — извика силно.

Колата изгуби управление. Спирачките рязко изскърцаха. Накрая той успя да спре край канавката, отвъд която се простираше равна ливада. На двадесет метра от тях самотна лампа хвърляше жълтеникав сноп светлина.

— Слез от колата!

Аманда безропотно се подчини. Брам се обърна към тигрицата, която лениво се прозина, сякаш нищо не се бе случило.

— Ей, какво става с теб?

Крайчецът на опашката й леко помръдна. Без да чака покана, тя грациозно скочи на предната седалка и гальовно се отърка в него.

— Хич не ми се подмазвай, глупаво животно! Защо изгони дамата от собствената й кола? — укорително я попита той.

Таша се престори, че не го чува, и се излегна доволно на предната седалка, величествена като кралица.

— Всичко наред ли е? — извика Аманда, която бе застанала на почтено разстояние от кадилака, готова всеки миг да побегне.

— Да — отвърна Брам, като излезе навън. — Обаче има един малък проблем.

— Да не би да искаш да ми съобщиш, че колата ми е открадната? Как ли ще обясня на ченгетата, че един тигър я е свил насред магистралата?

Брам оцени опита й да бъде духовита, ала не се усмихна.

— Струва ми се, че Таша ревнува от теб.

— Ревнува ли? — тя пристъпи няколко крачки напред. — Но защо?

— Изглежда си въобразява, че застрашаваш територията й… Тоест, мен — той разкопча кожения си колан и решително го свали от кръста си. — Затова трябва да й дам урок.

— Не! — Аманда здраво сграбчи ръката му и го бутна назад. Виолетовите й очи проблеснаха в тъмнината. Навярно бе помислила, че смята да набие нещастното животно!

— Аманда — тихо произнесе Брам, — след историята, която току-що ти разказах, наистина ли смяташ, че съм в състояние да вдигна ръка на Таша?

Тя не отговори.

— Кажи ми?

— Не зная — тихо отвърна накрая Аманда.

Стомахът му болезнено се сви. Нима тази жена наистина го смяташе за чудовище? Изведнъж нещо в него се прекърши. Той реши да й разкаже за чувствата си към Таша — нещо, което досега не бе разкривал пред никого. С дрезгав от вълнение глас й описа как бе излекувал нещастната тигрица след побоя, нанесен й от Сам, как бе гладувал, за да й купува месо, как дълги дни я бе обучавал и бе пътувал с нея из страната.

Накрая погледът на Аманда помръкна и се сведе към земята.

— Брам, толкова съжалявам! Никога не бих предположила…

— Зная. — Той започна да премята колана в ръцете си, обезпокоен, че е казал твърде много.

Внезапно усети леко докосване до ръката си.

— Брам?

— Сега пък какво има?

Тя вдигна към него изразителните си очи, в които се четеше разкаяние.

— Повечето хора виждат в мен само дъщерята на известния сенатор, израснала в богаташко семейство. Мислят си, че знаят всичко за мен, ала не е така. — пръстите й леко се плъзнаха по ръкава на джинсовото му яке. — Аз осъждах повърхностните им разсъждения. Ала направих тяхната грешка като си въобразих, че те познавам, съдейки само по външността ти. Извинявай.

Брам изпитателно огледа лицето й, ала успя да прочете по него единствено тъга и съжаление.

— Знаеш ли, когато минах метър и осемдесет, хората престанаха да ми казват в очите какво мислят за мен. Ала всички, включително и аз, понякога се нуждаем самочувствието ни да бъде посмачкано. Това се отнася и за Таша — той кимна към колата.

— И все пак, какво смяташ да правиш с нея?

— Наблюдавай и ще видиш.

Тя безмълвно кимна в знак на съгласие. Брам се приближи до кадилака и отвори предната врата. След това направи от колана примка и я сложи на врата на тигрицата така, че останаха около тридесет сантиметра свободна дължина — точно колкото да хване кожената ивица с две ръце. Надяваше се, че това ще е достатъчно за предстоящата задача.

Накрая изведе Таша от колата, като я държеше здраво за импровизирания нашийник.

— Гледай я право в очите — нареди рязко на Аманда.

— Но ти каза, че тя ще изтълкува това като проява на агресия!

— Таша трябва да научи, че няма да допусна друг път да се държи по подобен начин. Каквото и да става, не откъсвай поглед от нея. И не показвай, че си изплашена.

— Лесно ти е да го кажеш!

— Представи си, че гледаш мен. Предполагам, че няма да ти е трудно.

Тя се засмя. Смехът й, тих и мелодичен, породи в него желание да го чуе отново. Брам тръсна глава и съсредоточи вниманието си върху тигрицата. Таша тежеше седемдесет килограма повече от него. Предстоящото изпитание щеше да бъде най-висша проверка на резултатите, постигнати от нейното дългогодишно обучение с помощта на много търпение и обич.