Карол Дивайн
Звероукротителя (12)

Дванадесета глава

Аманда не отделяше поглед от Брам, докато той коленичи пред нея. Мускулите на мощните му рамене, очертани под смокинга, накараха сърцето й да се разтупти лудо. Струваше й се, че ще припадне, преди Брам да се реши да произнесе съдбовния въпрос. Стисна здраво ръце в скута си в опит да скрие треперенето им. Накрая той разтвори ръката си, в която имаше малка кадифена кутийка. За миг сърцето й спря да бие.

През последните седмици непрестанно беше мечтала за този миг. Също като влюбена ученичка бе изписвала мислено безброй пъти неговото име редом с нейното: Аманда Таркинтън-Мастърсън. Досега обаче не бе осъзнавала истинските измерения на подобна перспектива. Само след минута животът й щеше да се промени коренно и безвъзвратно.

Той пое ръката й и я стисна с горещите си пръсти. Аманда опита да се усмихне, ала устните й трепереха. Ако Брам й предложеше да се омъжи за него, щеше да каже „да“, без да се замисля за последствията.

— Аманда?

Тя безмълвно кимна, твърде развълнувана, за да проговори. Над челото му, прорязано от две вертикални бръчки, бе паднал кичур черна коса. Аманда се пресегна, за да го отмахне. Само ако можеше да премахне така лесно всички проблеми, които стояха пред тях!

Отпусна ръка, припомнила си тълпите репортери, които щяха да я връхлетят отново на другия ден. Брам отвори очи и стисна ръката й.

— Изглеждаш толкова изплашена!

— Така ли? — тя се помъчи да изглежда спокойна. Взря се напрегнато в любимото лице. Ала пред очите й ненадейно изникна образът на нейната майка. Какво ли щеше да каже тя, когато й представи бъдещия си съпруг?

„Аманда, скъпа, ти заслужаваше много повече!“

— Няма от какво да се боиш. Не ще допусна никой да ти причини болка.

— Зная.

Аманда обаче не можеше да му обещае същото, макар ужасно да й се искаше. Майка й щеше да смачка неговата гордост само с едно презрително повдигане на патрицианския си нос. А и как можеше да го защити срещу мълвата, че Звероукротителя не е достоен за една Таркинтън, когато самата тя не бе убедена, че не е така?

— Обичам те — той стисна ръката й по-силно. — Искам да бъдеш моя съпруга. Ще се ожениш ли за мен?

— О, Брам! — Аманда успя да се усмихне през сълзи.

— Това „да“ ли означава? — Брам разтвори дланта й и постави в нея пръстена.

Тя сведе поглед към него и ахна.

— Ако не ти харесва, ще го сменя с друг.

— О, не! — погледът й бе премрежен от сълзи. — Прекрасен е!

— Сложи го на пръста си.

Ръцете й трепереха толкова силно, че не смееше да вдигне пръстена от дланта си. Погледна големия камък, инкрустиран в златен филигран, и преглътна.

— Навярно си дал цяло състояние за него!

— Парите нямат значение. Интересува ме единствено дали ще го приемеш. Кажи, че ще се омъжиш за мен, Аманда!

Тя постави пръстена в скута си, за да не го изпусне. Колко разочарован щеше да бъде баща й, ако можеше да узнае, че е предала мечтата си заради един мъж, дори така прекрасен като Брам! Думите сякаш бяха заседнали в гърлото й.

— Не мога — успя да промълви накрая.

— Как така не можеш?

— Брам, повярвай ми, обичам те. Ала имам нужда от време, за да възприема идеята за евентуален брак.

Настъпи тишина, нарушавана само от прашенето на горящите в камината дърва.

— Колко време?

— Та ние сме заедно едва от три седмици! — Аманда сведе поглед към диаманта, проблясващ на светлината на огъня.

Той се пресегна и хвана брадичката й. Бръчката между веждите му отново се появи.

— Да, но през това време бяхме неразделни. Знаем какво мисли всеки един от нас за живота, особено за най-важните неща в него. Какво повече ти трябва?

— Плаши ме бързината, с която става всичко. Имам нужда от време — все пак усещаше, че думите й са лъжа. Всъщност, проблемът бе, че тя си оставаше Аманда Таркинтън, чиято мечта беше да направи кариера в политиката. Бавно се отдръпна от прегръдката му.

— Колко време — седмица, месец, година?

— Не можеш да ме обвиняваш за предпазливостта ми. В края на краищата става въпрос за целия ни бъдещ живот.

Брам се изправи и прокара пръсти през косата си. Не бе очаквал подобна нерешителност. Та тя дори не желаеше да определи срок! От очите му не убягна неспокойното потрепване на пръстите й и сведените клепачи, прикриващи погледа. Нещо я терзаеше. Но какво?

— Щом и двамата се обичаме, какво би променило времето?

— Има още много неща, които не сме обсъждали. Например, къде ще живеем?

— Аз лично бих могъл да се установя навсякъде — сви рамене той. — Прекарал съм по-голямата част от живота си в пътуване. Ти навярно искаш да останеш в Денвър.

— Не зная — Аманда се поколеба. — Ами ако се заема с политика и бъда избрана в кабинета?

— Тогава ще се преместим във Вашингтон.

— А твоите животни?

— Таша може да дойде с мен. Другите ми питомци ще останат тук или ще купим за тях някоя ферма в близост до столицата.

— Изглежда си помислил за всичко.

Не, очевидно не е така, каза си Брам. Внезапно взел решение, коленичи отново и пое студените й като лед пръсти.

— Искам да видя как ще изглежда пръстенът на ръката ти.

— Не, не мисля, че идеята ти е добра — бързо отвърна Аманда.

Ала не й достигнаха сили да се съпротивлява. Той плъзна пръстена на показалеца на лявата й ръка и я вдигна към светлината.

— О, престанала си да гризеш ноктите си — забеляза със задоволство.

— Допреди няколко седмици ми се струваше, че никога няма да успея да се откажа от този лош навик промълви тя, като избягваше погледа му.

— Пръстенът ти е съвсем по мярка. Знаеш ли, дълго време си блъсках главата какъв размер да взема.

Накрая една нощ, докато спеше, тайно измерих пръста ти.

— О, не казвай това! — в погледа й проблесна отчаяние. Стисна очи, за да спре бликналите сълзи.

— Аманда, не плачи — проговори Брам с дрезгав глас и нежно изтри страните й. — Исках да те направя щастлива, а не да те разстройвам.

— Ти наистина ме правиш щастлива — прошепна Аманда със свито гърло. — Тези няколко седмици бяха най-хубавите в живота ми. Отнасяш се твърде добре с мен.

Той се наведе и я целуна. Тя се притисна към него и отчаяно обви ръце около шията му.

— Какво има, любов моя? — промълви Брам, заровил устни в косите й. — Кажи ми, моля те.

Аманда вдигна поглед към него. Имаше само един начин да избегне ужасния избор, който трябваше да направи. От едната страна беше Брам, който й предлагаше своята любов. От другата — баща й и неговата мечта за бъдещето, която сега бе и нейна.

— Ако те помоля да направиш нещо заради мен, би ли го изпълнил?

— Само кажи какво искаш! — в гласа му нямаше и следа от колебание.

— Да изоставиш професионалната борба.

— Заради това ли си толкова разстроена? Защото съм борец?

— Бих могла да ти помогна да основеш фондация за подпомагане на животните чрез дарения. Брам, ти би могъл да направиш толкова прекрасни неща! Хората имат нужда да научат повече за живота на хищните големи котки и онова, което би могло да се случи, ако бъдат застрашени от пълно изчезване.

— Значи искаш да се откажа от професията си и да стана нещо като учител на самоиздръжка? — той пусна ръцете й.

— Би могъл да продължиш пътуванията си из страната с Таша, Ебони и Зевс. Аз дори с удоволствие бих те придружавала.

— И би била готова на свой ред да изоставиш работата си?

— Не. Ще продължавам да работя в Окръжната прокуратура. Ала по този начин няма да има нужда непрекъснато да се крием и да бягаме от репортерите.

— Аха, разбирам! — скочи на крака и пъхна ръце в джобовете. — Значи смяташ, че ако се откажа от борбата, шумът, който вдигат медиите около нас, ще стихне?

— В общи линии — тя също се изправи.

— Знаеш ли, този проблем би могъл да бъде решен много лесно. При това без никакви жертви от наша страна.

— Как?

— Ще направим нашата връзка обществено достояние. Това би могло да стане постепенно, като се появим заедно няколко пъти. А когато прецениш, че е настъпил моментът, ще обявим годежа си. Харди е на мнение, че медиите проявяват такъв интерес към нас само защото държим отношенията си в тайна.

— Харди! — презрително изрече Аманда. — Какво разбира той?

— На първо място, този човек ме направи известен. Освен това е магистър по журналистика и от дълго време е в бизнеса.

— Искаш да кажеш, в професионалната борба? Защото има голяма разлика между борбата и журналистиката!

— Мен ли целиш да засегнеш с тези думи? — гласът му прозвуча заплашително тихо.

— Съжалявам, ако не си успял да проумееш това, което исках да кажа. Ти ме попита защо съм разстроена и аз ти обясних. Надявах се, че ще ме разбереш.

— Какво да разбера? Че се срамуваш от професията, с която си изкарвам хляба ли?

— Не ми приписвай думи, които не съм казвала!

— Но мислеше точно това, нали? И то достатъчно сериозно, за да опиташ да ме накараш да изоставя предишния си живот! — той нервно закрачи из гостната и започна да пали лампите. — Е, добре, отговорът ми е „не“! Няма да се извинявам пред никого за това, което съм. Не бих го направил дори заради теб! А ти твърде много се притесняваш какво ще кажат за теб хората, Аманда! Просто забрави за тях.

— Лесно ти е да го кажеш! На теб ти стига само да се появиш полугол на арената и всички започват да ръкопляскат. Аз обаче съм дала всичко от себе си, за да докажа, че мога да се занимавам с обществена и държавна дейност. Длъжна съм да пазя своята репутация и доброто име на семейството си. Нима това е осъдително?

— Значи не можеш да се омъжиш за мен, за да не навредиш на репутацията си?

— Брам, та аз съм Таркинтън, а ти си Звероукротителя! Не виждаш ли иронията на тези две противоположности? Успехът в моята професия зависи изцяло от безупречното ми име. Не мога да се омъжа за човек, който пропагандира насилието над другите!

— Аманда, и друг път сме разговаряли за това. Смятах, че още когато оттегли обвиненията си срещу мен, си разбрала, че професионалната борба е само вид забавление. Освен костюма, който нося на арената, всичко останало е както на игрището за ръгби.

— Така смяташ ти. Аз обаче съм твърдо убедена, че има голяма разлика, и няма да се примиря с нея — тя издърпа пръстена от пръста си.

— Аманда, не прави това!

Единствено гордостта й попречи да не избухне в сълзи, когато протегна ръката си и остави скъпото бижу на полицата над камината.

— Съжалявам — промълви и се обърна към вратата.

Брам обаче я спря.

— Ако мислех, че това ще промени нещата, щях да изоставя предишния си живот заради теб. Щях да стана такъв, какъвто искаш. Ала веднъж вече опитах да го направя заради бившата ми съпруга. Борбата е част от мен, от моята същност.

Тя кимна и затвори очи.

— Не трябваше да те моля за това. Беше егоистично и погрешно от моя страна.

— Това значи ли, че ще обмислиш решението си още веднъж?

Аманда въздъхна тежко. Знаеше, че му дължи цялата истина.

— Не. Рискът ще бъде твърде голям.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Не си в състояние да предвидиш реакцията на хората.

— Напротив, убедена съм, че репортерите направо ще ме разкъсат. Богс ще ме уволни. Ще бъда порицана от всички — семейството, колегите, приятелите. Не зная как да те защитя пред тях, Брам. И двамата ще бъдем нещастни, също както аз сега.

Брам долови искреността в гласа й. Всичко беше безнадеждно. Той не желаеше да се промени, а тя не можеше. Изведнъж усети огромна празнина в гърдите си.

— Не искам да се разделяме. Ала не мога да те виждам, без да те желая за моя съпруга. Ако промениш решението си, знаеш къде да ме откриеш — с тези думи рязко се обърна и излезе от стаята.

За момент Аманда остана загледана след него. След това с несигурни стъпки тръгна към гостната. Трябваше да си иде незабавно, преди да се е разколебала.

„О, татко!“, проплака мислено. „Защо никога не си ми казвал колко е трудно да постъпваш правилно?“

Взе ключовете от джипа, оставени на масичката в антрето, и излезе навън.

Когато най-сетне се качи в черния Чероки, с въздишка изпусна дълго сдържания си дъх. Звукът от вратата, която бе затръшнала след себе си, я накара болезнено да трепне. Сякаш всички пътища за връщане назад се бяха затворили за нея.

Септемврийската нощ бе ясна и студена. Новата рокля беше твърде тънка. Но Аманда не усещаше студа. Тишината, която я обгръщаше, много по-силно сковаваше сърцето й.

Тя изтри сълзите си и включи мотора.

 

 

От прозореца на спалнята Брам я наблюдаваше как се отдалечава. Ръцете му, пъхнати в джобовете, бяха стиснати в юмруци. Знаеше, че ако ги извади, ще строши стъклото и ще закрещи, че би направил всичко, което тя пожелае, само да се върне. Дълго остана така, вторачил поглед във вече пустата алея, обляна от лунна светлина, над която дърветата ронеха листата си като сълзи.

В сърцето си усещаше приглушена болка. Обърна се и бавно тръгна надолу по стълбите към тренировъчната зала. Запъти се към далечния й край, където беше окачена стара боксова круша, останала от ученическите му години, и започна ожесточено да я удря. След час тя се разцепи с трясък под голите му окървавени юмруци.

Няколко мига Брам остана неподвижен, задъхан, вперил невиждащ поглед в разкъсаната материя. Накрая тежкото му дишане премина в отчаяно хлипане. Ала дори сълзите не му донесоха желаното облекчение.

След като се изкъпа и преоблече, седна край телефона, поставен на масичката край камината, и зачака.

Остана така до сутринта, отпуснат в широкото кресло, все още запазило нейния аромат, като отправяше горещи молитви към Бога. В краката му лежеше Таша, свита на кълбо.