Карол Дивайн
Звероукротителя (3)

Трета глава

— Чук-чук! Има ли тук някой гладен, който да иска обяд?

Аманда вдигна поглед към застаналата на вратата на офиса Джули, която държеше в ръцете си няколко картонени кутии. От тях се носеше аромат на китайска кухня. Наближаваше два часът. Тя хвърли на бюрото бележника, в който пишеше.

— Бог да те благослови, Джули! Как се досети, че не съм обядвала?

— А ти кога по време на работа си се сещала за обяд? — приятелката й прескочи кашона с папки, оставен до вратата, и се промъкна между няколко купчини книги с кожени подвързии. — Реших, че след фиаското на Макникълъс арена преди две седмици е редно най-сетне да сключим примирие.

— Обядът ухае божествено! Благодаря ти! — Аманда разчисти място на бюрото си за храната.

— Защо си взела толкова много книги от юридическата библиотека? — Джули отвори една от кутиите и подаде на приятелката си чифт пръчици.

— След седмица ще привърша с тях — Аманда пъхна салфетката си под брадичката и сложи в устата си голяма скарида.

— И ще ги замениш с друга купчина!

— Нима ти ме упрекваш за това, госпожице младши съдружник?

— Във всеки случай трябва да отделяш малко време, за да се нахраниш! Аз поне никога не се лишавам от удоволствието да се наслаждавам на плодовете на труда си. Само ако можех да те накарам да разсъждаваш като мен! Напоследък не съм те виждала в нашия клуб по аеробик.

— Много е трудно да отидеш, където и да било при положение, че тълпа досадни драскачи висят по цял ден пред вратата ти! Видя ли последния брой на списание „Феймъс Пипъл“?

— О, не! Пак ли раздухват историята със Звероукротителя?

— Да, и то на цяла страница. Баща ми навярно се е обърнал в гроба! — Аманда остави храната и разтвори списанието, за да покаже на приятелката си добилата широка известност снимка, на която се виждаше в гръб, преметната на рамото на Брам Мастърсън. На всичко отгоре фотографията бе увеличена и поместена на две страници.

— Някой фотограф-любител е направил цяло състояние от тази вестникарска история. О, Аманда, толкова съжалявам! Ако имах представа каква каша ще се забърка, никога нямаше да те заведа на Макникълъс арена!

— Вината не е твоя, а негова — Аманда кимна към снимката. — Мастърсън започна всичко.

— Шефът казва ли нещо по повод на случката?

— Богс твърде ясно ми даде да разбера, че е невероятно възмутен. Наслушах се на реплики от сорта на „Нима си забравила, че тази година ще има избори?“ Знаеш колко мрази шумотевицата в пресата, особено ако има вероятност да се отрази зле на репутацията на областната прокуратура!

— Или на кмета.

— Точно така. Освен това ме отстрани от случая „Уолтърс“ — онзи с убийството. Заяви, че пресата е особено заинтересувана от него, затова моето име, станало твърде популярно напоследък, не бива да има нищо общо с този случай.

— Но ти си работила стотици часове над това дело!

— Не ми напомняй! — Аманда тропна с чашата си по масата. — Дори мислех да подам оставка! Ала какво щеше да промени това? Вложила съм твърде много време и усилия, за да заслужа професионалната си репутация. Не мога да си позволя тя да бъде съсипана от някакъв долнопробен, отвратителен… — ненадейно телефонът край лакътя й иззвъня и я стресна. Тя неволно бутна чашата, чието съдържание заля цялото бюро.

— Госпожице Таркинтън? — долетя по интеркома гласът на секретарката й.

Като ругаеше, Аманда бързо сграбчи бележника, оставен пред нея. Ала бе твърде късно. Тъмна локвичка кока-кола беше заляла края му и бързо се разпростираше по покритата със стъкло повърхност на бюрото. Тя мрачно въздъхна, хвърли съсипаните бележки в кошчето и натисна бутона на интеркома.

— Какво има, Валери?

— Един господин на име Ейбрахам Мастърсън иска да ви види. Казва, че е по личен въпрос.

Джули я изгледа с широко отворени очи.

— Говорим за вълка, а той бил в кошарата! Какво ли търси тук?

— Предполагах, че рано или късно ще се появи — промърмори Аманда и хвърли купчина салфетки върху кафявата локвичка. — Макар да не го очаквах толкова скоро. Макар решението ми да заведа дело срещу него да беше съвсем спонтанно, вчера подадох документите в съда. Бързо, помогни ми да почистим — след това натисна бутона на интеркома. — Кажи му да изчака.

Джули също започна да попива кока-колата.

— Защо изобщо се занимаваш с тази история? Доколкото си спомням, твърдеше, че не си струва да си губиш времето.

— Да, но промених намеренията си — Аманда хвърли в кошчето празната чаша и няколко мокри салфетки.

— Но защо, за Бога?

— Припомних си една мисъл, която някога баща ми обичаше да повтаря. Казваше, че негодниците са такива, каквито са, защото твърде много хора ги оставят да вършат каквото си искат. Не мога да позволя на Мастърсън да се отърве безнаказано след онова, което направи.

— Но ти спомена, че той е обещал да промени сценария на представлението!

— Очевидно е излъгал. Всъщност сега неговото шоу привлича повече публика от когато и да било! В края на мачовете на ринга се втурва цяла тълпа жени с фланелки, на които пише „Вземи ме!“ Това е отвратително!

— Да, обаче случаят и без това вече е придобил кошмарни размери. Едно съдебно дело само би влошило нещата още повече!

— Не вярвам да станат по-лоши — посочи списанието Аманда. — Освен това се безпокоя за тигъра. Не забелязах Мастърсън да полага особени грижи за него. Никое животно не може да бъде държано почти непрекъснато в клетка и да обикаля цялата страна, за да участва в подобни жалки спектакли!

— А имаш ли доказателства за негови прояви на лошо отношение към животното?

— Всъщност, не. Тъй като съм правителствен служител, не бих могла да проведа разследване чрез нашата прокуратура. Трябва да го направя като частно лице. Затова и заведох делото.

— Защо трябва да спазваш закона до последната буква? Ако искаш, ще наема частен детектив.

— Джули, битката с Мастърсън е моя, а не твоя. Благодаря ти за предложението, обаче не искам да те въвличам в тази история — Аманда попи последните остатъци от кока-кола на бюрото си и критично огледа кабинета. Както обикновено, беше ужасно неразтребен. Не я бе грижа за безразборно натъпканите книги по лавиците, нито за прерасналите висящи растения и преливащите кашони с папки. Ала все пак трябваше поне да освободи стол за неканения посетител. Отново се свърза по интеркома със секретарката си.

— Изчакай десет минути, Валери, след това го изпрати при мен.

— Аманда, моля те! Мисля, че разбирам мотивите ти да заведеш дело срещу този човек. Това обаче не означава, че трябва да се срещаш с него лично.

— Съвсем не е така. Искам да чуя какво има да ми каже — Аманда натъпка цяла купчина боклуци в кошчето и го скри зад фикуса край прозореца. — Би ли занесла остатъците от обяда ни в твоя кабинет? Ще те потърся там, когато се освободя.

— Аманда, не си ли спомняш какво се случи последния път, когато се видяхте с Мастърсън?

— Трябва да мине дълго време, преди да забравя — тя избърса ръцете си и се зае да подрежда книжата, нахвърляни на кантонерката зад бюрото й.

— И въпреки това си решена да го приемеш?

— Разбира се. В никакъв случай не искам да си помисли, че се боя от него.

— Но…

— Би ли ми подала онези папки? — Аманда посочи огромната купчина, натрупана на стола пред бюрото й.

— Ти си завела дело срещу този тип? Не би трябвало дори да го поздравяваш, какво остава да го приемаш в офиса си!

— Защо не? Той е гражданин, а аз — държавен служител. Просто нямам избор — задъхана затвори чекмеджето на бюрото си и напъха под него кашона с папки.

— Знаеш, че не е така. Можеш да му кажеш, че не желаеш да обсъждате случая или че се налага да отидеш на съвещание.

— Та аз дори не зная защо е тук! Може да е дошъл да се осведоми за здравето ми! Пък и, доколкото го познавам, ще остане да ме чака. А репортерите, които се навъртат наоколо, няма да пропуснат удобния случай — Аманда приглади полата си, отпусна се на стола и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Само ако можеше да намери огледалцето си!

— Кажи му, че закъсняваш за разпит в градския затвор!

— Нима ме съветваш аз, служителката на закона, да излъжа? — за момент тя спря да рови из чекмеджето. Ключове, моливи, кламери… — Не се тревожи, Джули. Може да мислиш, че съм откачила, обаче наистина искам да чуя какво има да каже той по въпроса. Пък и какво би могъл да ми направи?

— Проблемът не е в това. Когато си ядосана и искаш да засегнеш някого, просто нямаш мярка! А Мастърсън не е човек, който би изтърпял подобно отношение. Поне изпрати за всеки случай да повикат полицай.

— А може би е дошъл да ме помоли за прошка? Бих дала какво ли не, за да го видя в подобен момент!

— Не очаквайте чак толкова много от мен — внезапно прозвуча дълбок мъжки глас.

Аманда се изправи на стола и рязко затвори чекмеджето. Ейбрахам Мастърсън, облечен в безупречен морскосин костюм, прекрачи прага на офиса. Зад него, с безкрайно виновен вид, се показа секретарката.

— Съжалявам, госпожице Таркинтън, обаче господинът не желаеше да чака!

— Не можех да чакам — поправи я Брам. — Неизвестността просто ме съсипваше. Питах се дали ще ме приемете, или не.

Класическото двуредно сако прилягаше идеално по раменете, на които много мъже биха завидели. Копринената вратовръзка подчертаваше контраста на морско синьото с гарваново черната коса и смарагдовозелените очи. Аманда трябваше да признае, че е изключително впечатляващ. Успя да се съвземе едва след като отброи пет твърде учестени удара на пулса си.

— Джули — успя да произнесе накрая, — би ли ни извинила?

Приятелката й изсумтя недоволно, събра остатъците от обяда и безмълвно последва секретарката, като не пропусна да затръшне вратата след себе си.

— Джули ми е много добра приятелка. Може да ви се стори странно, ала тя е на мнение, че не би трябвало да ви отделям от времето си.

— Може би е права.

— Радвам се да ви видя отново, господин Мастърсън — сухо произнесе Аманда формалната фраза, като стана от стола. Ала дори изправена в цял ръст се почувства потисната от неговите огромни размери.

— И на мен, госпожице Таркинтън.

Тя потръпна от резкия тон, с който произнесе нейното име, при това, без да й подаде ръка.

— Седнете, моля — подкани го делово, решена да запази достойнство. — Ще пиете ли чаша кафе или минерална вода?

— Не, благодаря.

Аманда остана права, след като той се настани на стола пред бюрото й. Този път трябваше да задържи положението в свои ръце, без да позволи на гнева да я заслепи. Изгледа го преценяващо, докато трескаво обмисляше дали да направи първата крачка.

Косата му, пригладена назад, подчертаваше изсечените черти на лицето. Сакото му стоеше като изляно. Не се забелязваше и най-малка следа от подплънки. Или бе шито по поръчка, или размерите на Мастърсън идеално отговаряха на стандартите на конфекцията. Ала като имаше предвид огромната сума на годишния му доход, за която предварително се бе осведомила, бе склонна да предположи първото.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Погледът, който й отправи мъжът срещу нея, я накара да потръпне. Припомни си очите на тигъра — очи на хищник, за когото не си сигурен в кой момент ще скочи върху жертвата си.

— Искам да оттеглите обвиненията си срещу мен.

Аманда повдигна вежда.

— Едва вчера дадох указания на адвоката си да заведе дело. Изненадана съм, че вече сте уведомен за това.

— Бързината на моята реакция би трябвало да ви подскаже нещо. Няма да останете разочарована, ако приемете да уредим нашия спор лично и още сега.

— Оценявам откровеността ви, господин Мастърсън. Надявам се обаче и вие да оцените моята. Отговорът ми е „не“.

— Какво се надявате да спечелите, като ме изправите пред съда? Няма да постигнете нищо. Обвиненията ви са смешни. „Насилие и съзнателно упражняване на тормоз“!

— В такъв случай не разбирам защо се безпокоите — тя взе една папка от бюрото и я разтвори. — Освен ако няма и нещо друго…

— Като се има предвид известността на вашето семейство, медиите ще вдигнат още по-голям шум около случая, отколкото в момента. Навярно съзнавате, че това ще навреди на репутацията ви. Представете си само — „Областен прокурор се сражава срещу Звероукротителя“!

— В момента съм загрижена най-вече за условията на живот на вашия тигър. Как е той, господин Мастърсън?

— Не се опитвайте да отклоните темата. Адвокатите струват пари и вие добре го знаете. Аз не мога да си позволя да вляза в подобни разходи, нито пък да си губя времето със съдебни дела. Затова ви предлагам споразумение — той извади портфейла си, измъкна от него пачка банкноти и я размаха пред лицето й. — Пет хиляди долара в брой. Ваши са, ако оттеглите обвиненията си още сега.

Аманда ахна.

— Това „да“ ли означава?

Наглостта на този мъж бе направо изумителна! Тя постави юмруците си на бюрото и се наведе напред.

— За кой, по дяволите, се мислите?

— Но… Какъв е проблемът? Нима парите ви се струват недостатъчни?

Аманда седна, за да прикрие треперенето на коленете си.

— Прекрасен блъф!

— Не, това не е блъф и аз съм съвсем сериозен — той постави банкнотите върху бюрото й. — Е?

— Отговорът ми е „не“. Вашите пари изобщо не ме интересуват, господин Мастърсън!

— Наистина ли? — очевидно беше, че не й вярва. — А дали десет хиляди долара биха ви накарали да промените мнението си?

— Не! — отсече тя. — И тъй като нямаме какво повече да си кажем, ако обичате, напуснете кабинета ми.

В продължение на няколко секунди Брам я гледа с присвити очи.

— Хайде, хайде, госпожице Таркинтън. Съдебното дело би било просто продължение на отдавнашните разногласия между вас и мен. Смятам, че един откровен разговор би ни спестил цял куп разноски за адвокати.

— Едва ли човек, който носи пет хиляди долара в джоба си, би се притеснявал от подобен проблем. Приятен ден, господин Мастърсън.

— Добре, щом не искате пари, тогава какво желаете?

— Това, към което винаги съм се стремяла. Справедливост! — тя се изправи с блестящи от гняв очи.

По устните му заигра усмивка.

— Не знаех, че срещу мен стои жена с принципи. Кажете ми, от колко време работите в Областната прокуратура?

— Нямам време за празни разговори. Секретарката ми ще ви покаже пътя към изхода.

— Ах, това май е намек да си вървя?

— Как се досетихте? — Аманда яростно изгледа ухилената му физиономия.

— Чувствам се, сякаш отново съм в гимназията и стоя срещу някоя намусена даскалица. С тази разлика, че — той срещна погледа й и го задържа — вие сте много по-хубава от всички учителки, които съм имал.

Това бе много хитра уловка. Аманда обаче я избегна с привична лекота.

— Благодаря за комплимента. А сега довиждане, господин Мастърсън.

Брам се наведе напред.

— Спомняш ли си целувката ни, Аманда?

Тя го изгледа продължително с леденостуден поглед и наклонена на една страна глава, за да му покаже, че е прозряла неговия ход.

— Спомените са измамно нещо, уважаеми господине, при това рядко са обективни. Имала съм стотици случаи, при които свидетелите лесно са се разколебавали в показанията си. Пък и вие навярно сте се досетили, че един портативен касетофон би свършил много по-добра работа — последният й намек бе повече от ясен.

— Касетофон ли?

— Не очаквам от вас да ми кажете истината, ала все пак… Не носите ли в себе си звукозаписващо устройство?

По лицето му се изписа безкрайна изненада, после застина в безизразна неподвижност и той рязко се изправи на крака.

— Какъвто и отговор да ви дам, не бихте ми повярвали, нали?

Аманда също побърза да стане.

— Следващият път, когато ви обземе желание за разговори, свържете се с адвоката ми — и решително натисна бутона за повикване на Валери.

— Не бързайте толкова. Все още нямам намерение да си тръгвам — той свали сакото и разхлаби вратовръзката си.

— Но… Какво правите? — изумена попита тя, когато го видя да разкопчава ризата.

— Смятам да докажа невинността си. Ще ви покажа, че по мен няма никакво записващо или подслушвателно устройство!

— Господин Мастърсън! — В гласа й прозвуча паника. Торсът му можеше да съперничи с този на Шварценегер.

Брам измъкна ризата от панталоните и я разтвори. Отдолу се показа златистата кожа на разголената му гръд. Коланът на фланелените панталони подчертаваше тънкия му кръст. Елегантната вратовръзка бе изкривена на една страна. Ала, макар от изискаността на облеклото да не бе останала и следа, тялото му приличаше на оживяла скулптура от скъп мрамор.

— Ето, виж! — подкани я настойчиво, като разтвори още по-широко ризата.

— Виждам — едва успя да произнесе тя. Дробовете й сякаш не можеха да поемат и глътка въздух. И то само защото на мъжа, застанал пред нея, внезапно му бе хрумнало да прави стриптийз! Безсилно се отпусна на стола.

Той подозрително вдигна вежди.

— По израза на лицето ти личи, че не си убедена — с бързи движения издърпа вратовръзката от възела, захвърли ризата встрани и обърна голия си гръб към Аманда. — Сега доволна ли си?

Как бе възможно подобни широки мускулести рамене да преминават в толкова тънка талия? Изкушена от желанието да се пресегне и да го докосне, Аманда здраво стисна облегалките на стола.

— Моля ви, облечете ризата си, господин Мастърсън — нареди рязко.

— Няма да го направя, преди да съм те убедил, че казвам истината.

— Вече съм напълно убедена в това.

Той се обърна и впи поглед в лицето й. Ала навярно не бе открил в него онова, което очакваше, защото внезапно обхвана със силните си пръсти брадичката й. Палецът я помилва по бузата толкова нежно, че в първия момент Аманда не разбра какви са неговите намерения. Ала бързо се опомни при вида на предизвикателния блясък в очите му.

— Ти би искала в твоите очи да бъда най-лошият, нали?

Внезапно вратата на кабинета се отвори.

— Позвънихте, госпожице Таркинтън… О, Божичко! Извинете ме!

Аманда припряно отблъсна ръката на Мастърсън.

— Валери! — възкликна задъхано, като опитваше да се освободи от силната ръка, която й помогна да стане от стола. — Ситуацията съвсем не е такава, каквато изглежда!

— Напротив, Валери! — като се усмихваше иронично, той привлече Аманда към себе си. — Точно такава е. А сега ни остави сами.

Секретарката, чиито очи бяха разширени от изненада, незабавно изчезна зад вратата.

— Валери, почакай! — Аманда блъсна с лакът Мастърсън. Ала сякаш се удари в тухлена стена. Изгуби равновесие, залитна и щеше да падне, ако той не я бе задържал.

— Грациозна си като лебед!

— Махни ръцете си от мен!

— Само се опитвах да ти помогна.

Неговият добродушен тон още повече разпали надигналата се в нея ярост и смущение. Ръцете му, които продължаваха да обгръщат талията й, я караха да губи самообладание. Отблизо кожата му ухаеше на сапун и мъжественост. Макар да вдъхна дълбоко, не усети никаква следа от афтършейв. С лудо разтуптяно сърце се взря в него. Знаеше, че физическата съпротива срещу този мъж е безсмислена. Той я караше да се чувства крехка и беззащитна и — по дяволите! — краката й се подкосяваха!

Дори на токчета едва достигаше до неговата брадичка. По челюстта му имаше сянка от едва набола брада. Устните му бяха извити в лека асиметрична усмивка, разкриваща равни бели зъби. Тялото й бе разтърсено от тръпка, която нямаше нищо общо със страха.

— Колко си висок? — попита го раздразнено.

— Два метра. А ти?

— Един и седемдесет…

— Мислех, че си по-ниска. Имаш много крехко телосложение.

— Не мърдай! — изведнъж през вратата се втурна някакъв мъж и насочи пистолета си към Мастърсън. — Пусни дамата и сложи ръцете си зад тила!

Брам се засмя.

— Кой е този? Навярно е от отряда за „опазване на морала“?

— Предай се! Полиция! — в кабинета нахълта втори мъж в цивилни дрехи, също с извадено оръжие.

Аманда прехапа устни. Явно Валери бе повикала охраната, вероятно по настояване на Джули.

— Това наистина са полицаи. Съветвам ви да направите както ви нареждат.

— Благодаря за юридическата консултация! — Брам вдигна ръце. — А вие, момчета, няма защо да крещите — обърна се към полицаите, които го избутаха до стената.

Аманда неловко наблюдаваше сцената. Несъмнено Мастърсън бе виновен заради своята прекалена самоувереност. Ала нейната съвест също не бе съвсем чиста. Нима не се беше съгласила да го приеме, и то подтиквана не само от чувството си за справедливост? Смутено отвърна очи от Брам, докато единият от полицаите го претърсваше за оръжие.

— Ей, наистина ли е необходимо да правите това? Дамата и аз просто разговаряхме. Кажи им, Аманда!

Тя хвърли поглед към разкрачените му крака в морскосини панталони, широкия гол гръб и пригладената черна коса. Изведнъж усети към този мъж някакво странно и опасно влечение, което се побоя да признае дори пред себе си. Недопустимо бе да изпитва подобни чувства тъкмо към него! Като преглътна с усилие, произнесе:

— Срещу господин Ейбрахам Мастърсън съм завела дело, което няма нищо общо със служебните ми ангажименти в този офис. И както виждате, той дойде, за да ми досажда, поради което може да му бъде предявено обвинение за непристойно поведение.

Брам рязко се извърна.

— Какво, по дяволите…

Изразът на лицето му я накара да потръпне. Цветът на очите му бе станал стоманеносив от емоциите, отразяващи се в тях. Те излъчваха несдържан гняв.

Полицаите светкавично се хвърлиха към него. Дълбокият му стон прониза съвестта на Аманда. Ала тя овладя глупавото си треперене и вдигна захвърлените на пода дрехи. Те излъчваха характерния за него мирис на сапун и свежест.

— Ето ризата и сакото ви.

Един от полицаите пъхна оръжието си в кобура и щракна белезниците около китките на Брам, преди той да поеме купчината дрехи. Другият го бутна напред.

— Чухте какво каза дамата, господине. Арестуван сте. Имате правото да не отговаряте на зададените ви въпроси…