Деби Макомбър
Ангелски очи (7)

Седма глава

— Здрасти — каза Ейми и седна до масата. Носеше си обяда — салата от скариди и висока чаша леден чай. Колкото и да се опитваше, Джош не можеше да откъсне очи от нея. След като гласът й му звучеше ангелски, дори нямаше сравнение с външния й вид. Небеса, тя беше прекрасна.

— По-добре ли си? — попита Ейми загрижено.

Той се готвеше да й отговори грубо. Ако се държеше сприхаво и неприятно, тогава тя нямаше да има желание да идва при него. Само един мек поглед на сините й очи и битката беше загубена.

— Добре съм — смънка и неохотно прие поражението си. Не можеше да гледа в друга посока. Все едно го бе приковала към стена, толкова безсилен се чувстваше край нея. Защо трябваше да бъде толкова сладка, толкова прекрасна? Преди да го посети, се бе опитал да подготви сърцето си, да изгради защитни стени около себе си. Какви ти защитни стени! Само при един неин поглед те направо се срутиха.

— Не си добре — възрази му Ейми веднага с известно възмущение. — Поне така научавам. Госпожа Уайт твърди, че си прекарал неспокойна нощ и си имал много болки.

— На твое място не бих вярвал на всяка дума, която изрече тая сестра робот.

Тя се засмя, после прошепна.

— Всява малко страх, нали?

— Въплъщение на хунския вожд Атила.

Джош за миг затвори очи, за да се наслади на веселия й смях. Колко обичаше Ейми да се смее.

Тя се поколеба, после сложи салфетка върху джинсите си.

— Сметнах, че е по-добре да прочистим атмосферата — каза и забоде с вилицата си една розова скарида. Предпазливо избягваше да го погледне. — Изглеждаше много разтревожен, когато татко ни посрещна на летището. Нямам намерение да ръководя живота ти, Джош, честна дума. Май вероятно това си чувствал и аз в никакъв случай не те виня.

— Ейми, разбирам.

— Струва ми се, че не разбираш — каза тя, след като преглътна. — Искаше да си тръгна от Кадири и намерих идеалния начин да тръгнем заедно. Нямах време да се консултирам с теб за приготовленията. Извинявай, че постъпих против желанието ти, като те доведох тук. Направих най-доброто при дадените обстоятелства — спря и дълбоко пое дъх. — Обаче ти си прав, трябваше да се допитам до теб. Искам да знаеш, че щях да го направя, ако доктор Килрой не те бе упоил, но той реши, че така най-добре ще понесеш пътуването. После, когато пристигнахме, всичко стана толкова бързо, а ти…

— Ейми, не ми обяснявай — каза той бързо и я прекъсна, когато откри подходящ момент.

— Наистина ли?

— Да.

Успокоена, тя отпусна рамене и набоде друга скарида. Джош следеше движенията й и когато тя вдигна вилицата, спря и му се усмихна. Щастието й беше заразително. То го повлече във водовъртеж от усещания, които така старателно се опитваше да потисне още от момента, когато научи, че бе долетяла в Кадири, за да бъде при него.

— Искаш ли една? — попита Ейми. Гласът й беше плътен и леко трепереше. Устните й бяха влажни и полуразтворени, когато се наведе напред и поднесе вилицата към устата му.

Погледите им се срещнаха и той послушно отвори уста, за да поеме сочната скарида. Жестът не би трябвало да бъде чувствен, ала сърцето му се разтуптя силно и болезненото, напиращо чувство на нужда да я прегърне и да я целуне завладя мислите му.

Копнееше да докосне прозрачната й кожа и да зарови ръце в дългата й копринена коса. Но осъзна, че най-много искаше да усети топлото й голо тяло до себе си, което издава тихи звуци от удоволствие в ухото му с тези дълги гладки крака, преплетени около кръста му.

Стомахът му болезнено се сви. Джош се облегна назад и затвори очи заради представите, които пропиваха и ръководеха мислите му.

Ейми веднага застана до него и попита разтревожено:

— Да извикам ли госпожа Уайт? Искаш ли нещо за болките? — мисълта как му бият инжекция, която да отнеме възбудата в слабините му, го накара да се усмихне слабо. — Джош! — викна тя. — Ти се усмихваш.

— Добре, имам болка — призна той и отвори очи. Вдигна ръка и я погали по бузата. — Ала тя е такава, че само ти можеш да я успокоиш.

— Кажи какво да направя. Искам да ти помогна. Джош, моля те, не ме дръж в неведение. Особено сега, след като преживяхме толкова много заедно.

Ейми нежно постави ръце на гърдите му, сякаш това би го убедило в искреността й. За съжаление този неин жест го увери в много други неща. Болката в тялото му се усили и всяка секунда, докато тя се взираше в него с лъчистите си ангелски очи, подхранваше огъня, който го изгаряше вътрешно.

— Скъпа, това е друга болка — искаше да я шокира, да й подскаже, че си играят със запален фитил и бомбата щеше да избухне в лицата им. Вероятно искаше малко да я уплаши и Ейми да разбере. Каквито и причини да имаше, той здраво я хвана за китката, вдигна ръката й от гърдите си и я насочи между краката си. Продължаваше да я гледа в очите, докато намести ръката й върху доказателството за възбудата му.

В очите й просветна изумление и тя примигна няколко пъти, докато свикне с онова, до което бяха опрени пръстите й.

За съжаление самият Джош също се изненада. Ако бе смятал, че то пози начин щеше да излекува източника на болката, бе направил грешка. Вместо това силно желание като мълния прониза тялото му с такава сила, че известно време можеше само да диша.

Ръката й трепереше, а може би той трепереше, не бе в състояние да каже със сигурност. Джош пусна ръката й, но тя я остави точно там, където беше, и така продължи да го измъчва по неразбираем за нея начин.

— Джош — прошепна възбудено. — Искам… Има много неща, на които да ме научиш…

Очите й отразяваха болезнения копнеж, който той изпитваше. Като я видя, че изпитва същото като него, желанието му още повече се усили. Джош знаеше как да удовлетворява собствените си нужди, ала как би могъл да откаже на нея?

— Не — извика той отчаяно, тъй като не можеше повече да се владее. Изпитваше жестока нужда, а Ейми само подхранваше огъня, като плъзгаше дългите си нокти по дължината на възбудата му, покрита с тънък чаршаф. Тази жена не можеше да е чак толкова невинна и да не осъзнава, че го подлудява. — Ейми — извика дрезгаво и пак хвана ръката й. — Престани.

— Много е странно… — прошепна тя учудена. — Кара ме да се чувствам така празна отвътре…

Джош бе стигнал до такова положение, че вече никакъв разум не можеше да го контролира. Всички негови аргументи, че между двамата не бива да има сексуална връзка, изчезнаха като мъгла на обедно слънце. Той я хвана през кръста и почти я свлече на леглото до себе си. Не й остави време да се нагласи по-удобно, а започна да я целува, прокара пръсти през косата й и впи устни в нейните.

Целувката му беше гореща и вихрена, а когато Ейми отвори устни под напора на езика му, Джош ритмично започна да гали нейния. Тя усети, че той й дава пример за онова, което скоро щеше да последва, плъзна ръка по рамото му и впи нокти в мускулите му. Несъзнателният й отговор беше достатъчен, за да кипне кръвта му до състояние, в което Джош мислеше, че главата му щеше да се пръсне.

Напипа ханша й и я притисна към себе си, след това се зарадва, когато Ейми инстинктивно притисна долната част на тялото си към него, търсейки удоволствие и за себе си, и мислено се помоли тя да свърши.

— Ейми, помогни ми — изохка той, докато несръчно започна да откопчава копчетата на блузата й. — Имам огромна нужда от теб.

Тя се усмихна и цялото й лице грейна от радост, отстрани ръцете му и разкопча блузата си. Очите й блестяха от желание, когато разхлаби сутиена си и се показаха пълните й гърди, така чувствени, че Джош ахна. При целия си опит никога не беше виждал гърди като нейните. Бяха големи и сочни, зърната им се бяха втвърдили като топчета и сочеха право към него, сякаш го умоляваха да направи онова, което най-много му се искаше.

Тихите, подобни на котешки звуци, които издаваше Ейми, го извадиха от транса и тъй като не можеше да устои повече, той плъзна устни по гърдите й, спря се на едното зърно и започна да го смуче.

Тя ахна изненадано, после въздъхна и цялото й тяло се отпусна, за да се наслади на мига. Ръцете й се вплетоха в косата му, насърчаваха го да поеме повече от нея, докато в същото време на пресекулки издаваше гърлени звуци.

Блаженството беше така голямо, че за Джош то граничеше с болка. Болката в слабините му бе непоносима. Или трябваше да я вземе сега, или да спре.

Той не мисли дълго. Зарови лице между гърдите й и потърка устни като в рязък отказ. Нужни му бяха няколко секунди, за да се успокои и дори тогава се почувства силно разтърсен.

— Джош? — обади се изненадана Ейми. — Какво стана? — той бавно повдигна глава, мъчейки се да запази последните остатъци самоконтрол. Нежно я целуна по устните и несръчно започна да закопчава блузата й. — Да не би да ти причиних болка? — попита тя загрижено с топъл глас. Въпросът й го развълнува. За малко да я люби, нуждата и желанието го доведоха почти до безумие. Разгарялата се страст продиктува всяка негова стъпка. Вероятно я бе уплашил или още по-лошо, беше й причинил болка. Парливата болка, която усещаше, беше прекалено силна, за да го е грижа, че като за пръв път всичко беше както трябва. А Ейми се тревожеше дали тя не му бе сторила нещо, от което да го заболи. — Джош? — повтори името му Ейми и го погали нежно по лицето.

— Добре съм. Да не ти причиних болка?

— Няма такова нещо… Беше чудесно, но защо спря?

— Сещаш ли се, че има сестра-робот?

Явно тя напълно бе забравила за Бърта Уайт, пролича си по стреснатия поглед на сините й очи.

— Тя върна ли се?

— Не, ала съвсем скоро ще се върне — Бърта беше извинение, осъзна той, и то много солидно. Но не заради нея се отдръпна. Беше на границата да престане да се владее и с помощта на Бога нямаше да позволи това да се случи.

 

 

В течение на два изнервящи дни посещенията на Ейми при Джош се ограничаваха до десетминутен престой. Баща й поставяше спешни задачи. Пак имало нужда от нея на благотворителния базар, за който работи в началото на лятото, после пък Мануела се разболя.

Като че ли всичко работеше против това, да бъде с Джош. Струваше й се, че всеки път, когато влезеше в стаята му с желанието да останат сами, сестрата си намираше повод да влезе. Ейми се чудеше дали той не я караше да го прави. Глупава мисъл, каза си тя, защото не личеше Бърта да му е симпатична, както и на нея самата.

В главата й се въртяха разни въпроси. Всеки път, когато си мислеше какво бяха правили с Джош, как той целуваше гърдите й, Ейми усещаше топла вълна и болка някъде вътре в нея. Удоволствието, което изпита, не би могло да се сравни с нищо познато и веднъж опитано, то пораждаше нужда от още. Струваше й се, че бе застанала на края на пропаст и търсеше нещо, което не можеше да определи. Сега, след като се озова на непозната територия, тя се чувстваше неориентирана, задаваше си куп въпроси, ала нямаше кой да им отговори.

Беше късно и тъмно, баща й се бе оттеглил в стаята си. Ейми лежеше в леглото неспокойно и се опитваше да съсредоточи вниманието си върху роман. Усилието й се оказа безполезно. Джош изпълваше всичките й мисли.

Тя отхвърли чаршафа, пресегна се за сатенения си пеньоар и потърси пантофите си, които се бяха скрили под леглото. Никога през целия си живот не беше вършила нещо толкова смело както това, което се канеше да направи.

Спря пред вратата на стаята си в слабо осветения коридор и изчака да се сети за някаква причина, която да я накара да се върне. Нищо не я влечеше назад. Затова тръгна напред.

За щастие по това време на нощта Бърта Уайт би трябвало дълбоко да спи. Възможно най-тихо Ейми затвори вратата и тръгна по широкия коридор към стаята на Джош.

Първото, което забеляза, бе, че нощната му лампа светеше. Тогава си отдъхна. Нямаше желание да го буди.

— Здрасти, Джош — каза и тихо пристъпи в стаята. Затвори вратата и видя, че той седеше в леглото и я гледаше напрегнато.

— Късно е — обяви Джош решително.

— Да, знам. Не можах да заспя.

Очите му бяха уморени.

— Тъкмо се канех да загася лампата.

— Няма да седя дълго. Имам няколко въпроса, съзнавам, че са малко неудобни, но няма кого друг да попитам.

Той затвори книгата. Направи й впечатление, че не я остави настрана, сякаш книгата с твърди корици щеше да му послужи за бариера да я държи настрана.

— Въпроси за какво?

— Онзи ден, когато…

— По дяволите, Ейми, това бе грешка.

Тя примигна от обида и трудно преглътна, преди да продължи.

— Не знам защо го казваш. Всеки път, когато ме докосваш, твърдиш, че било грешка. Много се обърквам.

Слаба усмивка се появи на устните му.

— Какво искаш да знаеш? — попита Джош добродушно. — Ще направя всичко възможно, за да ти отговоря.

— Обаче няма да казваш дали това, което се случва между нас, е правилно или неправилно, нали?

— Добре — съгласи се той.

— Благодаря ти — Ейми придърпа стол и седна. Очите й бяха на равнището на неговите. Сега, когато Джош я гледаше внимателно, не беше съвсем сигурна откъде да започне. Два пъти понечи да каже нещо, ала веднага затваряше уста, разбърканите й мисли се препъваха в главата й.

— Хайде, питай — каза той малко нетърпеливо.

— Ами не е много лесно… — усети, че се изчервява, сигурна, че Джош щеше да я сметне за глупачка. За миг си помисли, че ако майка й беше жива, можеше да се обърне към нея, но след това осъзна, че никой не обсъждаше тези неща с майка си.

— Ейми — подкани я той тихо. — Какво има?

Тя сведе очи, лицето й вратът й вече бяха пламнали. Разсеяно си играеше с връзките на сатенения си пеньоар.

— Ами… Когато, нали знаеш, бяхме на леглото, ти каза нещо, за което досега си мисля.

— Какво съм казал?

Джош изглеждаше напълно спокоен, като че ли такъв разговор с жени му се случваше всеки ден, сякаш беше лекар, който обсъжда медицинска процедура с пациентката си. Сърцето й биеше така, че ушите й заглъхнаха и не бе в състояние да мисли.

Той отново я подкани, а Ейми нави сатенения колан толкова стегнато около палеца си, че той посиня.

— Накара ме да си разкопчея блузата — прошепна тя и едва не се задави.

— И?

— Помоли ме нещо и аз го направих… Поне така си мисля.

— Да, точно това направи.

Само като го спомена, зърнаха й се втвърдиха също както когато Джош я целуваше. Ейми едва не скри лицето си в ръце и не избяга от стаята.

— Беше много хубаво.

— За мен също — изрече той тихо и нерешително.

— Кога ще го направиш отново? — попита тя толкова тихо, че едва чу думите си. — Ще ми позволиш ли пак да те нахраня? — Ейми смело вдигна очи към него, докато сърцето й биеше до пръсване.

Тя се изправи, направи няколко крачки към леглото и разтвори пеньоара си. Джош седеше като хипнотизиран, лицето му беше непроницаемо, ала не каза нито дума, за да я спре. Ръцете й трепереха, докато сваляше халата си. Той падна в краката й, а Ейми насочи вниманието си към копчетата на копринената си пижама, разтвори горнището й и му показа гърдите си. Беше така уязвима, че едва сега започна да го осъзнава. Беше много бяла, даде си сметка тя, искаше й се кожата й да бе загоряла и златиста, а не да е бяла като алабастър.

— Ейми… — от устата му името й прозвуча рязко. — Нямаш представа какво искаш — сякаш по тяхно собствено желание ръцете му докоснаха гърдите й. В същия миг зърната й се втвърдиха и започнаха да пулсират.

Докосването му, макар и съвсем леко, веднага предизвика особена болка между краката й. Тя усещаше пулса си на места, които не предполагаше, че съществуват, ако Джош не ги докоснеше и целунеше. Той погали с палец втвърденото зърно и Ейми неволно изохка. Макар че това едва се чу, на нея й се стори, че стенанието й отекна в цялата стая и се върна обратно при нея.

— Моля те, Джош — прошепна тя, — трябва да знам — копнееше да го помоли за нещо повече, жадуваше да открие нещо повече, но не успя да го каже, като забеляза с какво желание я гледаше той.

Джош я хвана през кръста и внимателно я дръпна напред, докато Ейми се приближи до него и той зарови главата си между гърдите й. Разтворените му устни оставиха мокра следа на това място, след като той смука от едната, после от другата й гърда, а в това време тя мислеше, че губи разсъдък.

Ейми затвори очи, изпитала огромна наслада, и се остави да я смуче жадно. Ахна, усещайки топла вълна от удоволствие, която премина от гърдите й до женствеността й.

Не само гърдите й бяха изтръпнали, а и цялото й тяло. Все едно беше чуждо и тя не знаеше какво ще последва и как трябва да реагира.

Джош спря рязко и отдръпна глава назад. Няколко секунди дишаше тежко и шумно.

— Ето — каза най-накрая. — Отговорих ли на въпроса ти?

Ейми стоеше до него и не знаеше как да му каже, че не бе отговорил на нито един неин въпрос. Напротив — породи още повече.

— Не желая да спираш — изстена тя объркана. Млъкна с надеждата да проясни мислите си, после продължи нерешително. — Джош, искам да се любя с теб. Искам да ме научиш да бъда жена, твоя жена.

— Не.

Коленете й съвсем омекнаха, Ейми се отпусна на леглото и седна на края на матрака. Тогава забеляза, че Джош трепери и разбра, че бе в състояние да го накара да я желае страстно. Главата й се замая, като осъзна каква сила притежава.

Без да размисля какво прави, тя го притисна към дюшека, вдигна краката си на леглото и внимателно го възседна. Без да каже нито дума, се наведе, облиза устните му с върха на езика си и го подразни, надсмивайки се леко. Галеше езика му със своя, повтаряше всичко, което той бе правил с нея, когато я прегърна на същия този дюшек. Захапа долната му устна, стигна до ухото му и засмука жадно месестата му част, също както Джош смука гърдите й.

— Не — извика той втори път, ала не така решително. Дори докато го казваше, хвана гърдите й и издаде гърлен звук на недоволство. — Ейми, моля те — гласът му вибрираше настойчиво и безпомощно. — Не така… Не в къщата на баща ти — тя се отпусна и сведе глава объркана. Джош беше прав. Двамата се бяха задъхали от усилието да се спрат, но в продължение на няколко секунди нито единият, нито другият можеше да прекъсне. Ейми събра всички сили, слезе от леглото и машинално грабна горнището на пижамата си и пеньоара. Беше готова да изхвърчи от стаята, ако той не я бе уловил за ръката и така не беше я спрял. За нищо на света не можеше да го погледне в очите. — Ще се справиш ли? — попита Джош. Тя кимна разсеяно, съзнавайки, че го лъже. Никога повече нямаше да бъде както досега. Той изсумтя тихо, изохка леко и седна в леглото. Пресегна се към нея, прегърна я силно и зарови глава във врата й. — Боже мой, Ейми, трябва да прекъснем тези лудории, защото ще умрем и двамата.

— Джош — прошепна тя нерешително. — Там е проблемът. Не желая да спираме. Толкова е хубаво, когато ме докосваш и изпитвам болки навсякъде — в гласа й прозвуча ужас. — Това много те притеснява, нали?

— Мен?

— Искам да кажа, че сега най-малко имаш нужда да проявявам сексуални желания към теб. За Бога, имаш късмет, че си жив. А аз съм като дете, което току-що е открило чудесна играчка и не знае как да я включи, за да се задейства.

— Повярвай ми, скъпа, действа.

— Извинявай, Джош, наистина съм…

Той я прекъсна с непорочна целувка.

— Връщай се обратно в леглото. Сутринта ще поговорим повече на свежа глава.

— Лека нощ — въздъхна Ейми.

— Лека нощ — Джош я целуна още веднъж и неохотно я пусна.

 

 

— Добро утро, татко — каза Ейми и седна до масата за закуска на следващата сутрин.

Баща й изсумтя нещо неразбираемо в отговор, което изобщо не му бе в стила. Харолд Джонсън винаги е бил свеж сутрин, изпълнен с ентусиазъм за деня.

Тя се поколеба, мислите й се завъртяха като вихър. Дали бе възможно баща й да я бе чул как се промъква в стаята на Джош предишната вечер? Само при тази мисъл се изчерви и, за да прикрие неудобството си, бързо си сипа бъркани яйца и бекон.

В продължение на няколко минути баща й не каза нищо повече. След като реши, че бе по-добре да каже истината, вместо да се терзае от тази непоносима тишина, Ейми се стегна и сложи ръце в скута си.

— Как е Джош? — попита Харолд и се пресегна за захарницата, след като си сипа кафе.

— По-добре… — наблюдаваше го внимателно, опитваше се да реши как най-добре да се справи със ситуацията. Може би трябваше да изчака той пръв да повдигне въпроса. — Вчера следобед говорих с госпожа Уайт — подзе тя престорено весело. — Каза, че Джош се подобрява по-бързо от очакванията.

— Добре. Чудесно — всяка негова дума бе пропита с ентусиазъм. Ейми бе абсолютно сигурна, че баща й знаеше защо Джош укрепва. Вече не само лицето й, ами и ушите й се бяха зачервили. Тя едва преглътна хапката препечен хляб, която падна в стомаха й като ледено топче. — Тази сутрин и аз разговарях с госпожа Уайт.

— Така ли? — не се стърпя Ейми.

— Да — продължи той и я изгледа внимателно. Тя направи всичко възможно, за да прикрие смущението си. Винаги бе чувствала баща си близък и като се изключи това, че той искаше да я накара да работи в Джонсън Индъстрис, изпитваше гордост, че можеше да разговаря с него за всичко. — Ейми, добре ли си?

— Разбира се, татко — отвърна тя енергично, макар да знаеше, че няма начин да го заблуди. Той вдигна въпросително вежди, пресегна се към чашата с кафе и отпи, без да сваля очи от нея. Нищо не й оставаше, освен да му каже истината и да прочисти атмосферата, преди да се бе задушила от напрежение. — Значи си ме чул снощи.

— Моля?

— Е, не бива да се тревожиш, защото нищо не се е случило. Е, почти нищо, но не че не опитах. Джош се държа като истински джентълмен — баща й се взираше в нея с широко отворени сини очи. Така изобщо не й помагаше. Още няколко секунди той продължи да се взира в нея, докато Ейми не се почувства длъжна да обясни по-подробно. — Беше късно… Не можех да заспя. Знам, че това не е особено добро извинение, ала исках да попитам нещо Джош.

— Не можа ли мен да попиташ?

Тя го изгледа стреснато.

— Не!

— Продължавай.

— Какво повече искаш да ти кажа? Вече ти казах, че нищо не се случи.

— Мисля, че преди малко каза „почти нищо“.

— Луда съм по него, татко, никога по-рано не съм се влюбвала, ужасно трудно е, когато изпитваш подобно нещо към някого… Ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Мисля, че разбирам.

— Добре — Ейми малко се отпусна. Макар че апетитът й се изпари в мига, в който осъзна, че баща й изчаква удобен момент, за да я разпита какво е ставало в стаята на Джош, тя възхитително успя да довърши закуската си.

— Госпожа Уайт каза, че довечера Джош ще бъде в състояние да вечеря заедно с нас.

Ейми изгледа щастлива баща си.

— Това е чудесно.

— Смятах, че ще останеш доволна да го чуеш.

— Ще накарам Мануела да приготви специална вечеря.

Баща й кимна.

— Чудесна идея — той допи кафето си, погледна часовника си и стана рязко. — Трябва да тръгвам на работа. Приятен ден, скъпа.

Тя вдигна чашата си с кафе и отпи.

— Благодаря. На теб също.

— Надявам се — на излизане той се обърна. — Ейми…

— Да, татко?

— Не съм съвсем сигурен, че трябва да ти призная нещо. Снощи не съм чул нищо. Спал съм като убит.