Деби Макомбър
Ангелски очи (12)

Дванадесета глава

— Ейми — каза Джош спокойно и тихо, сякаш се опитваше да вразуми умопомрачена жена.

— Вън! — кресна тя и стисна очи, като че ли това щеше да го накара да си тръгне.

— Добре — отвърна той и я изгледа колебливо. — Щом искаш.

Безочието на този мъж бе феноменално.

— Точно това наистина желая — повтори Ейми, като се мъчеше да запази достойнство.

Джош явно не бързаше. Той седна на ръба на леглото и потърка лице с ръка, после се пресегна за обувките си. Ейми се зарече да не се възхищава колко безсрамно добре изглежда. Направо се изуми, че вече бе забравила колко приятен за очите беше Джош. Дори сега, когато изразът му не издаваше нищо, й направиха впечатление острите му черти, още повече, че той се мъчеше да не издава какво мисли.

Джош се изправи явно неохотно.

— Може ли да поговорим?

— Не — отвърна тя и вдигна глава.

— Ейми…

— Няма какво да обсъждаме. Казах ти всичко в деня, когато замина.

— Сбърках — призна той тихо. — Бих дал всичко, каквото имам, да върна времето назад и да променя онова, което се случи онази сутрин. Казвам ти, че от дъното на душата си съжалявам.

— Разбира се, че сбърка — извика тя, борейки се с желанието да му прости и да забрави за станалото. Повече не можеше да му има доверие. — Знаех си, че рано или късно ще си дадеш сметка, ала ти казах съвсем сериозно, че не желая да се връщаш.

Мануела се появи задъхана, след като бе изкачила бързо стълбите.

— Госпожице Ейми, господин Джош, обаждат се от болницата.

В нетърпението си да го прогони от стаята си, Ейми не бе чула телефона да звъни.

— Боже мой! — изрече и се втурна в стаята, като едва не събори телефонния апарат от нощното си шкафче. — Да? — извика. — Ейми Джонсън е на телефона — отговорът бе мълчание. Тя започна да натиска вилката с надеждата да оправи линията.

— Бях го изключил — обясни Джош и бързо го включи на стената. Забелязал гневния й поглед, добави: — Не исках да те безпокои, докато спиш.

— Тук е Ейми Джонсън — изрече тя с надебелен глас, а пулсът й забърза двойно от притеснение. Веднага долови гласа на болничната служителка и щом чу, че баща й се бе пробудил и си почиваше, се свлече на леглото, покри устата си с ръка и сълзи на облекчение бликнаха в очите й. — Благодаря ви, благодаря — повтори, преди да затвори. — Татко се е събудил, явно е по-добре — обърна се Ейми към Мануела и с опакото на ръката си избърса лицето си. — Питал за мен.

— Слава Богу — прошепна Джош.

Беше забравила, че той бе там.

— Моля те, върви си… — Ейми хвърли умолителен поглед към Мануела с надежда да получи подкрепата на икономката да накарат Джош да излезе от стаята й.

— Господин Чад дойде да ви види — прошепна Мануела така, че Джош да не я чуе. — Казах му, че спите.

— Благодаря, ще се обадя на господин Мортън, когато се прибера от болницата.

— Казах му и че господин Джош се е върнал завинаги — съобщи Мануела с победоносна усмивка.

— Сега, извинете ме — обърна се Ейми към двамата, — искам да се облека.

— Разбира се — отвърна Джош, сякаш никога не бе имало проблем за това. Той й намигна, докато отиваше към вратата, и тя едва се сдържа да не захвърли нещо след него.

Направо трепереше, когато седна на края на леглото. Чувствата, които се бореха в гърдите й, бяха толкова силни, че не знаеше на кое първо да обърне внимание. Облекчение се смеси с неописуемата радост, че баща й решително се бе подобрил.

Не беше така лесно да определи другите. Джош бе тук и драматично се бе върнал в живота й, когато бе обхваната от твърде силна мъка и шок, за да реагира адекватно.

Вместо това Ейми падна в прегръдките му като че Индиана Джоунс бе дошъл да я спаси и се ядоса при този спомен. Със същата лекота той можеше да се обърне и отново да я напусне. С голяма сърцераздирателна болка бе стигнала до това заключение. Веднъж опърлена, тя знаеше, че бе по-добре да стои далеч от огъня.

Когато се облече и слезе по стълбата, не видя никъде Джош. Погледна във всекидневната и после се упрекна, че му бе казала да си отиде. Все пак твърдо му каза да си върви. След като си бе тръгнал, си спестяваше неприятна разправия.

Тъкмо когато си помисли това, входната врата се отвори и той влезе в къщата най-нахално.

Ейми се престори, че не го вижда, и влезе в трапезарията, тъй като изпитваше страшна нужда от кафе. Не обърна внимание на закуската, която Мануела й бе приготвила, и потърси чантата и ключовете от колата си.

— Трябва да хапнеш нещо — посъветва я Джош. Тя се обърна и го изгледа, но реши да не влиза в пререкания с него за нещо толкова глупаво като бъркани яйца и препечена филия хляб. — Взел съм кола под наем, ако си готова да тръгнем към болницата сега.

— Ще се кача на моята — съобщи му Ейми набързо. Той се наведе през масата и се пресегна за препечената филийка от чинията й.

— Нямам нищо против, ала според мен тя още е пред болницата.

Ейми затвори очи объркана.

— Тогава ще се кача на друга кола.

— Струва ми се излишно хабене на бензин, след като и аз отивам там. Освен това как после ще докараш две коли?

— Добре — каза тя през стиснати зъби. — Може ли да тръгнем сега?

— Разбира се.

Ейми каза на Мануела къде отива и тръгна към колата на Джош, която бе паркирана пред къщата. Тя влезе, без да го чака да й отвори вратата, и рязко си сложи колана.

Попаднаха в голямото сутрешно задръстване в гробно мълчание. Джош пръв заговори.

— Мога да ти помогна, Ейми, ако ми позволиш.

— Да ми помогнеш — повтори тя и се изсмя безрадостно. — Как? Като легнеш в леглото ми и ме накараш насила да ти обърна внимание? — не можа да повярва, че изрече подобно нещо. Беше крайно нечестно, но нямаше намерение да се извини.

Той настръхна, ала не каза нищо в своя защита, от което Ейми се почувства още по-зле. Реши да не се показва отново уязвима пред този мъж, още по-малко сега, когато бе така ужасно сама.

— Искам да се реванширам за това, че се показах много жесток — изрече Джош след малко. Обзе я гняв, но той явно притежаваше достатъчно смелост, за да преодолее пропастта между двамата. Във всеки случай тя не беше смела. Ядоса се на Джош, понеже той си представяше, че може да се върне просто така, сякаш никога не я бе напускал, и очевидно очакваше да продължат оттам, където бяха прекъснали отношенията си. — Искам да говоря с баща ти — бяха следващите му думи.

— Не може — отказа му тя.

— Ейми, има много неща, които ти не знаеш. Ако ми позволиш, мога да помогна по начини, които ти не разбираш.

— Не, благодаря — отвърна тя твърдо и реши да не обмисля предложението му.

— Ейми, толкова зле ли съм те наранил?

Тя обърна глава и се загледа навън, без да му отговори. Петнадесетте минути, докато пътуваха към болницата, й се сториха цял час. Джош влезе в паркинга, а Ейми се надяваше, че ще я пусне пред вратата на болницата и ще си замине. Когато влезе в паркинга и изключи мотора, тя осъзна, че нямаше да стане така, както желаеше.

Преглътна една язвителна забележка, отвори вратата и слезе от колата. Дали я следваше или не, си беше негова работа, така си каза.

Изохка на ум при шума от стъпките му по излъскания под на болницата. Пътуването с асансьора мина поносимо само защото имаше още няколко души с тях. След като стигнаха до осмия етаж, Ейми спря пред стаята на сестрите и каза името си.

— Госпожице Джонсън, аз ви се обадих сутринта — каза висока червенокоса медицинска сестра с лице на лунички. — Баща ви изглежда доста по-добре.

— Може ли да го видя?

— Да, разбира се, ала само за няколко минути.

Ейми кимна, давайки си сметка колко кратко щеше да бъде това време, и последва сестрата в отделението за интензивно лечение.

Харолд Джонсън се усмихна слабо, когато тя се приближи към леглото му. Ейми се просълзи, но успя да прикрие сълзите си с широка усмивка. Цветът на лицето му бе по-добър и макар че беше сериозно болен, беше буден и можеше да се общува с него.

— Страшно скъпа ваканция — усмихна му се тя и едва се пребори с напиращите чувства.

— Здрасти, скъпа. Съжалявам, че те изплаших.

Ейми взе ръката му и я стисна.

— Аз съжалявам… Не мога да ти опиша колко съжалявам. Всеки път като се сетя какво се случи, обвинявам себе си.

Той леко поклати глава и отхвърли извинението й. Навлажни устните си и за малко затвори очи.

— Трябва да направиш нещо.

— Каквото кажеш.

Баща й стисна ръката й и тя усети, че той съвсем нямаше сили.

— Няма да ти е лесно, скъпа, гордостта ще ти пречи.

— Татко, няма нещо на света, което не бих сторила за теб. Не си хаби силите да се извиняваш. Какво да направя?

— Намери Джошуа Пауъл.

Ейми се почувства така, сякаш подът под краката й се продъни. Хвана се за рамката на леглото и пое дълбоко дъх.

— Джош ли? Защо?

— Той може да помогне.

— О, татко. Сигурна съм, че мислиш за добро, ала нямаме нужда от Джош — изрече го с принудена лекота с надеждата да го накара да мисли като нея.

— Имаме нужда от него — повтори баща й със съвсем слаб глас.

— Разбира се, ще направя всичко, каквото пожелаеш, но досега се справяме добре и без него — възрази тя, като направи всичко възможно да изглежда весела. Тогава й хрумна нещо. — Мислиш, че аз имам нужда от него, така ли? О, татко, по-силна съм, отколкото изглеждам. Трябва да знаеш, че вече го преживях. С Чад се разбираме и не искам да развалям отношенията си с него, когато Джош се върне.

— Ейми — каза Харолд, силите го напускаха бързо. — Искам да говоря с него. Моля те, направи каквото ти казах.

— Добре — съгласи се тя неохотно.

— Благодаря ти… — той затвори очи и почти веднага заспа.

Озадачена и угрижена, Ейми излезе неохотно от стаята. Джош крачеше в малкото пространство, определено за чакалня, когато тя се върна.

— Как е той?

— По-добре.

— Чудесно — зарадва се Джош, явно окуражен. Погледът му я изгаряше. — Каза ли му, че съм тук?

— Не.

— Трябваше да му кажеш, Ейми. Разбирам защо се колебаеш, ала има неща, които не знаеш или не разбираш. Просто мога да му помогна — тя не разбираше какво става, но очевидно нещо съществено й убягваше. — Трябва да поговорим. Хайде да закусиш, може да седнем и да поговорим разумно.

Ейми прие поканата му намусено.

— Добре, щом настояваш.

Ъгълчетата на устните му потръпнаха.

— Настоявам.

Болничното кафене бе пълно с хора. Докато поръчат и изчакат опашката с подносите си, се освободи маса до прозореца.

Докато тя мажеше масло на кейкчето си, той върна таблите. Когато дойде при нея, стана необичайно мълчалив за човек, проявил желание да разговарят.

— Е? — попита Ейми с нескрито нетърпение. — Кажи какво толкова важно има и да свършваме.

— Не е лесно.

— Какво не е лесно — да кажеш истината ли? — попита тя пренебрежително.

— Никога не съм те лъгал, Ейми. Никога — повтори Джош. — Боя се обаче — добави тъжно, — че от това, което ще ти кажа, ще те заболи още повече.

— Така ли? Да не би да имаш жена и семейство, скрити някъде?

— Знаеш, че това не е вярно — отвърна той и гласът му вече звучеше малко ядосано. — Не съм нито лъжец, нито мошеник.

— Това е добра новина. Тогава какъв си?

— Бивш специалист по бизнес. В продължение на три години бях главен изпълнителен директор на най-голямата компания в страната.

Тя вдигна вежди, тъй като това не й направи особено впечатление. Фактът, че бе пропуснал да сподели с нея такива подробности, не я шокира. По-рано не се бе представил както трябва и дали сега щеше да й се довери, нямаше да промени мнението й.

— Представи си, аз пък смятах, че се занимаваш с петрол.

— Правих го през последните няколко години. Напуснах компанията.

— Защо? — всъщност това не я интересуваше, ала след като Джош имаше желание да й разкаже, тогава щеше да прояви известно любопитство, за да чуе причината, поради която е бил толкова травмиран.

— Това не е важно — натърти той. — Жизненоважно е какво мога да направя сега, за да помогна на баща ти да спаси компанията. Положението в момента е много опасно за него.

— Той няма да я загуби — отвърна Ейми уверено.

— Ейми, не знам дали имаш представа какво става, но Джонсън Индъстрис може да бъде погълната от враждебни корпоративни конкуренти.

— Това го знам. Ала с нашите финанси се занимават най-добрите умове в страната. Нямаме нужда от теб.

— Преживявал съм това, знам как най-добре да се справя с положението.

Тя въздъхна престорено, за да покаже, че целият този разговор й бе досаден, което не беше напълно невярно.

— Лично аз смятам, че е ужасно арогантно от твоя страна да мислиш, че можеш да влезеш в бизнеса на баща ми и да твърдиш, че ти си човекът, който може да оправи всичко.

— Ейми, моля те — повтори Джош, тъй като тя явно го ядосваше. Всъщност Ейми не го обвиняваше. Усложняваше нещата, защото имаше причина. Много драматични изживявания я свързваха с Джош, за да приеме с радост предложението му да помогне. — Другият път, когато видиш Харолд, питай го за мен — предложи той.

Когато спомена баща й, стомахът й се сви. Явно, че Харолд вече знаеше, иначе нямаше да я моли да открие Джош. Нито пък би предложил на Джош работа във фирмата. Но двамата бяха крили миналото на Джош от нея. Болката от това, че я бяха заблудили, я прониза дълбоко. Можеше да прости на баща си. Ала Джош вече я бе наранил толкова много, че още една рана върху незаздравялата само усили мъката й.

Тя храбро се помъчи да я прикрие. И малкото апетит, който имаше, изчезна. Бутна кейкчето настрана, погледна часовника си и се престори на изненадана кое време бе станало. Придаде си лекомислен вид, извини се и бързо излезе от кафенето.

Почти без да вижда, влезе в женската тоалетна, с разтреперани ръце се хвана за мивката и пое дълбоко въздух в желанието си да спре болката. Не искаше Джош да разбере, че все още притежаваше силата да я нарани. Усещането, че бе предадена от двамата мъже, които обичаше най-много в живота си, ставаше все по-силно.

Пусна водата, наплиска лицето си и го изсуши с грубата хартия за ръце. Щом се успокои, излезе с вдигнати рамене с намерението да се върне в интензивното отделение.

Спря на място в коридора, когато видя, че Джош стоеше, облегнат на стената, и я чакаше. Ейми едва бе възвърнала самообладанието си и съвсем нямаше намерение да се разправя с него в момента.

— Сигурно трябва да ти кажа, че когато говорих с татко сутринта, той ме помоли да те открия — каза тя, когато събра сили.

Тъмните очи на Джош блеснаха от изненада, а след това от облекчение.

— Чудесно.

— Сега би могъл да отидеш при него.

— Няма — каза той твърдо и поклати глава. — Първо трябва да изясним отношенията си.

— Не е необходимо — отвърна Ейми с равен глас. — Нямам какво да ти кажа, нито пък да чуя повече от теб. Нямам никаква работа с теб.

Джош кимна и пъхна ръце в джобовете си, сякаш трябваше да ги скрие, за да не ги протегне към нея.

— Това го разбирам, но не мога да го приема — той спря, тъй като две санитарки минаха покрай тях на път за кафенето. — Вероятно сега не е най-подходящият момент, ала поне можеш да ми повярваш, когато ти кажа, че те обичам.

Тя се престори, че се прозява.

Джош присви очи и сви устни.

— Не можеш да ме заблудиш, Ейми, знам, че изпитваш същото към мен.

— Няма значение дали съм те обичала — отговори тя спокойно. — Какво изпитвам и какво не изпитвам към теб не променя нещата. След като ти и татко смятате, че можеш да помогнеш на компанията, това ти дава още по-голяма сила. Ако искаш моето съгласие, имаш го. Бих се спазарила със самия дявол, ако това би помогнало на баща ми. Прави каквото трябва и после имай добрината да излезеш от живота ми — той трепна така, сякаш му зашлеви шамар. Ейми не можеше да проумее защо Джош толкова се смути. — Колко пъти трябва да ти кажа да ме оставиш на мира, за да ми повярваш?

— Ейми… — той я хвана за раменете и ги стисна до болка, докато се взираше в очите й. — Боже мой, аз ли ти причиних това?

— Ако някой има вина, това съм аз. Влюбих се не, в когото трябва, но научих урока си — каза тя горчиво. Смело посрещна погледа му, ала мъката и съмненията, които се четяха в тъмните му очи, едва не я погубиха. Без да каже и дума повече, Ейми се освободи от ръцете му и тръгна към асансьора.

Джош я последва и двамата се качиха до осмия етаж в неудобно мълчание. Тя отиде до стаята на медицинските сестри и обясни, че баща й е пожелал да разговаря с Джош.

Обърна се, готова да си тръгне от болницата, когато вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе Чад Мортън.

— Ейми — провикна се той, сякаш тя щеше да изчезне, преди да стигне до нея. — От два дни се мъча да те открия.

— Съжалявам — промълви Ейми и се остави да я прегърне мило.

— Вчера се отбих в болницата, но ми казаха, че си се прибрала вкъщи. Когато отидох до вас, Мануела ми обясни, че спиш.

— Да, бях изтощена… Просто не бях на себе си — каза тя нарочно заради Джош.

— Нищо чудно. Ти си тук, откакто баща ти получи удар. Ако не си беше отишла вкъщи, аз щях да те закарам.

Ейми усещаше как погледът на Джош пронизваше раменете й, ала не му обърна внимание.

— Тъкмо тръгвах — обясни тя. — Смятах сутринта да се отбия в офиса.

Чад се смръщи и лицето му помръкна.

— Мисля, че е по-добре да не ходиш.

— Защо?

Очевидно му стана неудобно. Сведе очи към пода и пъхна ръце в джобовете си.

— Там е лудница при тези новини и… Много приказки се носят…

— Приказки ли? — попита Ейми. — За какво?

— За поглъщането.

— Какво говориш? — знаеше, че бяха на ръба да бъдат погълнати — поне на теория, но когато го чу, пребледня.

Чад изглеждаше така, сякаш би дал поне дясната си ръка, за да не й каже той лошата новина. Постоя нерешително и си пое дъх.

— Акциите на Джонсън се повишиха с три долара, преди да затворят борсата на Уолстрийт. Бенсън се намеси.

Доколкото й бе известно, на Джордж Бенсън му се носеше славата на агресивен борсов играч, най-лошият от всички. Беше известен като алчен, суров човек, който купуваше компании и после ги изцеждаше до смърт без капка жал.

Тя затвори очи за миг и се опита да запази спокойствие.

— Каквото и да правиш, не трябва да казваш на татко за това.

— Той вече знае — отвърна Джош твърдо зад гърба й. — Иначе нямаше да те кара да ме викаш.

Чад се обърна и изгледа Джош загрижено с присвити очи.

— Кой е този? — попита той Ейми.

Тя нарочно се извърна и изгледа Джош.

— Приятел на баща ми — след това се обърна и се отдалечи.

 

 

Джош бе загубил представа за времето. Двамата с Лойд Дикинс се ровиха във финансовите книжа до пълно изтощение. Имаха нужда от много пари, и то бързо. Джордж Бенсън бе направил така, че да не могат да заемат необходимите средства и да не остави никаква възможност да продават с допълнителна гаранция, дори на загуба. Накъдето и да се обърнеше, Джош се сблъскваше с финансовия гигант, надвесил се над Джонсън Индъстрис като черна смърт. Компанията на Харолд Джонсън бе апетитна хапка и Бенсън нямаше намерение да я изпусне от алчните си ръце.

— Ще успеем ли да го направим? — попита Лойд Дикинс и изгледа замислено Джош.

Джош се облегна назад на стола, опипа линията на носа си и тъжно поклати глава.

— Не виждам как.

— Все трябва да има някакъв начин.

— След всичко, каквото направихме, не постигнахме нищо.

— Кой, по дяволите, си мисли, че е Джордж Бенсън? — разгорещи се Лойд. — Самият Бог ли?

— В момента ни е притиснал с ръце, вързани отзад — призна Джош неохотно. Счупи молива, който държеше, на две. Не съзнаваше, че така силно го бе стискал.

— Съвещанието на борда на директорите е в петък. Дотогава трябва да измислим някакви отговори.

— Ще измислим — каза Джош не особено уверено. Чувстваше се изчерпан. Преди години смятаха идеите му за революционни. Той никога не се бе движил с тълпата, нито пък основаваше решенията си върху онова, което правеха всички около него. Доста рано бе открил, че ако преди да направи някаква крачка, гледаше какво правят колегите му, щеше да капитулира пред равните в бизнеса. Знаейки това, напредна много. Но много години не се бе занимавал с тези неща. Инстинктите му бяха притъпени, объркваха го станалите промени. Въпреки всичко обичаше тази работа. Сякаш играеше хубава партия шах — само че този път летвата бе вдигната по-високо от всякога. Не биваше да загуби.

— Смятам да се прибера вкъщи и да се наспя — смънка Лойд и се прозина шумно. — Чувствам се като пиян и не мога да мисля както трябва.

— Върви. Аз ще прегледам цифрите още веднъж и ще видя дали мога да направя нещо.

Лойд кимна.

— Ще се видим сутринта — постоя нерешително, после се засмя дрезгаво.

— По дяволите, вече е сутрин, ала докато компанията още не е паднала в лапите на Бенсън, съм доволен.

Джош се усмихна, но способността му да се смее го бе изоставила няколко часа по-рано. Усещането за надвиснала опасност тегнеше над него като юмрук на боксьор и всеки негов удар го връщаше все по-назад, докато опря гръб в стената.

Трябваше да има някакъв начин… Заради Ейми и заради баща й трябваше да го открие. С решителност, породена от отчаяние, отново прегледа цифрите за последен път.

— Какво правиш тук?

Гласът на Ейми изплющя в ушите му като камшик. Той отвори очи и примигна няколко пъти срещу ярката светлина. Осъзна, че сигурно бе задрямал. С подпрени на масата лакти потърка съненото си лице.

— Кое време е?

— Почти седем.

— Не е ли малко рано за теб? — попита Джош и примигна над часовника си, докато погледът му се фокусира върху циферблата.

— Исках да проверя нещо. Изглеждаш ужасно — каза тя и гласът й прозвуча като на педантична учителка. — По-добре иди в хотела и се наспи, преди да си припаднал.

— След малко — отвърна той и прикри усмивката си. Загрижеността й беше първият знак, че още го обичаше, след онази сутрин, когато се събуди до него в леглото си. Това беше… Кога? Дали не бе седмици по-рано? Дните се бяха слели в съзнанието му и Джош не беше сигурен коя дата беше.

— Джош, ще се разболееш.

— Какво те е грижа?

— Не ме е грижа, ала баща ми ще се почувства виновен, когато му кажа, а той си има достатъчно грижи.

— Като спомена Харолд, как е той?

— Много по-добре.

— Чудесно — Ейми остана в другия край на стаята. Джош посочи към празния стол до себе си. — Седни и поговори с мен, докато си събера мислите.

— Достатъчно си ги събрал.

— Хайде, Ейми, не съм ти враг — погледът, който му хвърли, му подсказа, че не бе напълно съгласна. — Добре — изправи се той, — изпрати ме до асансьора.

— Не съм сигурна, че трябва да го правя… Знаеш пътя. За какво съм ти аз? — тя се държеше сковано и на голямо разстояние от него, когато се намираха в една стая.

— За морална подкрепа. Изтощен съм и съм гладен, и преуморен, за да спорим. Освен това в девет има съвещание. Не си заслужава да отида до хотела.

— В кабинета си татко има диван… Можеш там да си починеш час-два — каза Ейми, като го наблюдаваше внимателно.

Джош постоя нерешително и си помисли, че много по-добре ще си прекара времето, като я прегръща и целува.

— Бих могъл — съгласи се той. — Но няма да мога да си почина сам — смело я погледна в очите. — Всъщност имам нужда да ме подхраниш.

— Забрави, Джошуа Пауъл — отвърна тя разгорещено. Изчерви се, при това доста, обърна се и излезе от кабинета на Лойд Дикинс. Джош я последва. Когато Ейми влезе в кабинета на баща си, той затвори вратата от благоприличие. — Мисля, че тук някъде имаше одеяло — тя влезе в огромен килер, където бяха складирани неща. Джош влезе след нея и едва устоя на изкушението да я прегърне и да я притисне към себе си. — Ето едно одеяло — каза Ейми и когато се обърна, той беше точно зад нея и й препречи пътя за бягство. Изумените й очи се взряха в неговите. Джош я обикна още повече, когато тя се изпъна в пълен ръст и вдигна гордо глава. — Моля те, пусни ме да мина.

— Не мога.

— Защо? — попита Ейми.

— Защото имам по-голяма нужда от нещо друго, отколкото от сън.

Тя сложи едната си ръка на хълбока, готова за битка. Само че той нямаше желание да води битка. Не искаше и да спори.

— Какво искаш, Джошуа? — попита Ейми.

— Вече ти казах. Обаче трябва да започнем с целувка, не мислиш ли?

Изумена, тя го изгледа.

— Съвсем си загубил ума си, ако смяташ, че ще се оставя да се отнасяш с мен като с някаква безмозъчна…

Джош нямаше намерение да слуша излиянието й. Изобщо не я изчака да спре или да си поеме дъх, а сплете ръце около кръста й и я притисна към себе си. Възмутена, Ейми понечи да каже нещо и той моментално се възползва, като пъхна езика си в устата й.

Тя се опита да се възпротиви. Джош усети как ноктите й се впиват в ризата му, като че ли имаше намерение да го отблъсне, ала каквото и намерение да бе имала, внезапно го промени. Може би искаше да му каже да не я докосва, но езикът й посрещна неговия и се чуха тихи стенещи звуци. От него ли идваха, или от нея?

— Ах… Ах…

При това възклицание той прекъсна целувката и закри Ейми от любопитните очи.

Госпожица Уедърел, секретарката на Харолд Джонсън, стоеше насред кабинета му толкова бледа, сякаш всеки момент щеше да припадне.