Деби Макомбър
Ангелски очи (2)

Втора глава

Едва след като Мануела сервира последното ястие от вечерното меню, Ейми успя да събере кураж и да поговори с баща си по темата. Изгледа го внимателно, искаше да прецени какво бе настроението му, преди да излее душата си пред него. Той изглеждаше в достатъчно благоприятно разположение, но й беше трудно да прецени как щеше да приеме новината.

— Приятно ли прекара следобеда? — попита дъщеря си Харолд и я погледна.

Неочакваният му въпрос прекъсна размишленията й.

— Да, разхождах се край кея.

— Хубаво — каза той натъртено и кимна. Харолд Джонсън си отряза хапка от пълнената със скариди писия и се пресегна за още едно хлебче. Наближаваше шейсетте и беше в разцвета на силите си. През последните няколко години косата му бе напълно побеляла, ала в чертите на лицето му нямаше промяна, бяха изваяни, каквито ги помнеше Ейми. Той внимаваше какво яде, беше физически и умствено здрав, наслаждаваше се на живота в пълна степен. Никога не правеше нищо наполовина. Харолд Джонсън вършеше всичко или нищо. Малко компромиси бе правил по отношение на здравето и личността си. Беше такъв тип човек, че когато пожелаеше нещо, цялото му същество се втурваше към него. Никога не би понесъл поражение, само преодоляваше пречките. Твърдеше, че най-значителните му постижения бяха в резултат на търпение. Ако някога бе имало нужда да пусне в действие това си качество, това бе сега, помисли си тя. Обичаше го такъв, какъвто беше, и се молеше той също да я приеме такава, каквато бе. — Госпожица Уедърел ми каза, че си се отбила да ме видиш — добави, след като намаза хлебчето си с масло.

— Ти беше на съвещание — отвърна Ейми тихо.

Баща й енергично кимна.

— Мина много добре. За пет минути разказах на изпълнителните директори как да продават по-добре, как да управляват по-добре и как да мотивират по-добре продажбите.

— И всичко това в пет минути?

— Дори за по-малко — потвърди той. — Запомни думите ми, Ейми, защото скоро ще ти послужат и на теб.

— Татко…

— Първо трябва да набележиш целите си — в този свят няма да стигнеш доникъде, ако не знаеш накъде си тръгнала. След това да си се представиш в тази си роля.

— Татко…

Той вдигна ръка, за да я спре.

— И последно, а това вероятно е най-важното условие за успеха — трябва да се научиш да признаваш силата на противника си. Сега забележи, не казах, че трябва да отричаш негативното, защото нашият свят е пълен с него. Но ние не можем да си позволим лукса да смятаме, че неблагополучията могат да ни влияят. Защото простата истина е тази — нещастието придобива сила само, когато му позволим. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя кимна и се замисли дали изобщо щеше да има възможност да каже каквото искаше и, ако й се отдадеше такава възможност, как да му каже онова, което искаше.

— Ела утре в офиса — предложи баща й със самодоволна усмивка. — Имам една изненада за теб. Пазех я за по-късно, ала искам да я видиш сега.

— Каква е тя?

— Твоят кабинет. Извиках един от модерните архитекти и той прекроява всичко. За моето момиче само най-доброто. Нов килим, най-хубавите мебели. Щом е готово, искам да дойдеш да работиш при мен. Двамата с теб ще извършим голяма промяна в тази страна, голяма промяна — баща й спря и остави вилицата си. Когато вдигна очи, погледът му беше изпълнен с топлота и гордост. — Чакам този ден почти двадесет години. Искам да ти кажа колко се гордея с теб, Ейми Адел. Хубава си като майка си, но си и умна. Когато ти си до мен, все едно Мери се е върнала.

— Ох, татко… — той направи така, че всичко стана още по-трудно.

— Трудно ми беше през годините, докато учеше. Ти си слънцето в живота ми, Ейми, както майка ти винаги е била.

— Бих искала повече да приличам на нея — прошепна тя, макар да знаеше, че баща й нямаше представа какво има предвид. Майка й винаги бе оставала зад сцената, действаше по-скоро като резонатор, предлагаше морална подкрепа. Ейми мечтаеше да изпълнява същата роля.

Баща й се пресегна към чашата си с вино.

— С всеки ден все повече заприличваш на майка си.

— Но мама не е работила в офиса, нали?

— Не, разбира се, че не е работила, ала това съвсем не намалява достойнствата й. Благодарение на поддръжката, любовта и насърчението й аз събрах куража да постигна всичко през годините. През тези години никога с Мери не сме и мечтали, че ще стигнем толкова далеч и ще постигнем толкова много.

— Когато казах, че искам да приличам повече на нея, наистина имах нещо предвид — Ейми опита отново да подхване разговора. — Мама стоеше зад теб в живота и мисля, че и аз би трябвало да играя такава роля.

— Глупости! Ти трябва да си до мен.

— О, татко, моля ти се… — гласът й затрепери. — Ти току-що ми каза колко важно е да си се представиш в известна роля. Извинявай, но не се виждам затворена по цял ден в офиса. Аз просто не съм такава. Аз…

— Какво не можеш?

— Не се виждам като съставна част от Джонсън Индъстрис — изрече тя направо на един дъх.

Това съобщение бе последвано от кратко мълчание.

— Разбирам — каза Харолд.

— Разбираш ли?

— Естествено. Цяло чудо е това, което изучи от книгите — продължи баща й уверено. — Бизнесът не означава да седиш в задушна класна стая и да слушаш някой всезнайко преподавател, който развива теориите си. Това означава да гребеш с пълни шепи и да извадиш нещо ценно и полезно, което ще подобри живота на хората.

— Ала аз не съм сигурна какво искам.

— Как да не си сигурна! — остро й възрази той. — Ако не беше сигурна, нямаше да си Джонсън.

— Какво ще кажеш за мама и за подкрепата, която тя ти даваше? Не бих ли могла да започна… Като твой резонатор и да ти помагам по други начини?

— Преди години най-многото, което би могла да постигнеш, беше това, но времената се промениха — обясни баща й. — Жените се бориха, за да спечелят полагащото им се място в корпоративния свят. За пръв път в историята те получават признанието, което заслужават. Ти си моя дъщеря, мое единствено дете, и един ден всичко, което съм успял да натрупам, ще бъде твое.

— Но…

— Да, сега разбирам какво искам да ми кажеш. Трябваше сам да се досетя. Ти си уморена. Изтощена си от ученето. Работила си усилено и заслужаваш почивка. Не съм се замислил, когато предложих да започнеш работа веднага след дипломирането ти.

— Татко, не съм чак толкова уморена.

— Да, уморена си, само че не го осъзнаваш. Сега искам да си вземеш ваканция. Иди в Европа, печи се на слънце по модните курорти. През септември ще поговорим отново.

— И да отида в Европа, това няма да промени онова, което искам — изрече Ейми тихо и тъжно със сведени очи. Буцата на гърлото й беше станала колкото грейпфрут. Тя много обичаше баща си и за нея беше убийствено да го разочарова по този начин.

— До септември няма да говорим за твоята работа. Извинявай, Ейми, би трябвало да се досетя, че имаш нужда от почивка. Просто нямам търпение да дойдеш и да работим рамо до рамо, през всичките тези години съм си мечтал за това, ала постъпих като голям егоист и не се сетих, че ти е нужно малко време.

— Татко, моля те, изслушай ме…

— Няма за какво да те слушам — заяви той и сложи край на разговора. — Казах ти, че ще говорим през есента.

Наложи се тя да събере всички сили, за да кимне.

 

 

— Ти не разбираш — каза Ейми на Джош следобеда на другия ден. — Преди да успея да кажа и дума, татко започна да ми обяснява, че съм слънцето на живота му и как е чакал двадесет години да дойде този ден. Какво трябваше да направя?

— Разбирам, че не си му казала.

— Казах му го донякъде.

— Само че той не пожела да те изслуша.

Тя се забави, докато кимне неохотно.

— Явно, че си срещал баща ми или поне друг като него. Не укорявам татко — той не искаше да чуе точно това. Успях само да призная, че не се виждам да работя в офиса с него. Естествено, не пожела да го приеме, затова предложи през лятото да отида някъде и да си почина от ученето.

— Идеята не е толкова лоша. Сигурно не би трябвало да очакваш нещо повече. Искрено казано, смятам, че си се справила добре.

— Така ли мислиш? — попита Ейми въодушевено, но настроението й бързо спадна. — Тогава защо се чувствам така отвратително?

— Няма да ти стане по-леко. Снощи беше трудно, ала поне си получила двумесечна отсрочка. Вероятно през това време ще намериш начин да го накараш да разбере.

Тя сведе очи и кимна.

— Може би — вдигна чашата до устните си и отпи от кафето. — Ами ти, Джош? Получи ли съобщение, че правителството те е одобрило?

— Не, нищо — тонът му беше примирителен.

— Знам, че е егоистично от моя страна — призна Ейми с лека усмивка, — но се радвам.

— Лесно ти е да го кажеш, нали не седиш и чакаш.

Двамата си размениха по една усмивка, а той отстрани кичур коса от страната й. Ръката му се движеше бавно, докато двамата се гледаха в очите.

— Благодаря ти, че дойде и попита дали мястото е свободно — продължи тя. — Чувствах се ужасно депресирана и нещастна, ала разговорът с теб ми помогна.

Последва кратко мълчание, след това Джош каза:

— Всъщност аз те наблюдавах от известно време.

— Така ли?

Той кимна.

— Изчаках десет минути, за да се уверя, че никой няма да дойде при теб, тогава се приближих към масата. Бях доволен, че си сама.

— Иска ми се да имаше повече време да се опознаем — изрече Ейми тихо и сама се изненада колко тихо и страстно прозвуча гласът й.

— Не — направо отрече Джош, — в известно отношение така е по-добре.

Те стояха на края на кея зад дълга редица магазинчета за туристи и тя се отдалечи от него, смутена и объркана. Не можеше да го разбере. Наоколо нямаше никой, а когато се обърна, готова да спори с него, се изненада колко близо бяха един до друг, само на няколко сантиметра.

Той пое чашата с кафето от ръката й и я отмести настрани, после сложи ръце върху раменете й и повелителният му поглед бе по-силен от волята й. Очите му се впиха в нейните — погледът му беше търсещ, изследващ. Тогава тя разбра, че Джош се кани да я целуне и непосредственият й отговор беше удоволствие и очакване. Цяла сутрин си мисли как отново ще се видят с него, сърцето й подскачаше лудо и с такова нетърпение, че й беше трудно да си го обясни.

Без да бърза, той наведе глава и докосна устните й. Беше изненадващо нежен. Целувката му беше продължителна и завладяваща, все едно, че някакво забързване би могло да намали сладостта й. Ейми въздъхна и разтвори устни, сякаш го канеше да я целуне отново. Джош се подчини и когато се отдръпна, леко изстена.

— От това се боях — каза той, докато си поемаше дъх.

— От кое?

— Имаш вкус на захарен памук… Толкова си сладка — на Ейми не й достигна въздух, малко се замая и доста се обърка. Джош първо каза, че било по-добре да не се опознават, а в следващия миг я целуна. Явно, че и неговият разсъдък беше позамъглен, също като нейния. — Ейми, чуй ме…

— Не обичаш ли вкуса на захарен памук? — прекъсна го тя с все още затворени очи.

— Харесва ми прекалено много.

— В такъв случай може би трябва да опитаме да се целунем още веднъж. Нали разбираш… Експериментално.

— Това май не е добра идея — възпротиви се той.

— Защо?

— Повярвай ми, така е.

— Ох — изохка Ейми разочаровано. Джош постави ръка на вената на врата й, която пулсираше силно, и я погали с палец няколко пъти, сякаш не можеше да се възпре да я докосне.

— Като си помисля обаче — прошепна той малко задъхано — може би няма да бъде толкова голяма грешка — жадните му устни още веднъж докоснаха нейните. Целувката му беше продължителна, устните му се допряха до единия ъгъл на устата й и се плъзнаха чак до другия. Горещината, която събуждаше у нея, беше достатъчна да стопи и бетон.

Беше толкова нежен, толкова търпелив, сякаш разбираше и приемаше липсата й на опит. Тя плахо вдигна ръце към гърдите му и ги сплете зад гърба му, а когато се притисна към него, гърдите й се докоснаха до него и зърната й се втвърдиха. Джош сигурно ги усети през тънката й блуза, защото изстена и неохотно се отдалечи от тялото й.

Ейми се беше задъхала и се мъчеше да си поеме дъх нормално, когато отпусна ръце и ги облегна на гърдите му.

— Ти също имаш хубав вкус — призна тя. Сигурно страшно го подцени. Коленете й омекнаха, а сърцето й — то беше нещо съвсем различно. То сякаш щеше да се пръсне в гърдите й, толкова бързо и силно туптеше.

Той отпусна ръце върху раменете й и допря чело до нейното. Дълго не продума.

— Трябва да се върна обратно в хотела. Имам среща след половин час.

Ейми кимна, беше разочарована, но прояви разбиране.

— Може ли да се видим утре?

— Да. По кое време? — колко задъхана бе все още. Колко нетърпелива.

— На вечеря?

— Добре.

Джош предложи час и място и тогава си тръгна. Тя остана в края на кея, проследи го с очи, докато той се скри от погледа й, после се обърна към водата и тогава вятърът, който разпенваше зелената вода, охлади чувствата й.

 

 

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си, Джош стоеше до прозореца на хотелската си стая и гледаше оживените улици на града. Мислите му бяха тежки, объркани.

Не можеше да си даде сметка защо Ейми Джонсън го привличаше така силно.

Добре, призна кисело пред себе си, беше различна. Нейната откритост го изненада. От първия миг, когато я видя, нещо го спря. Тя имаше такъв загрижен и нещастен вид. Работата му не бе да дава съвети на хубави момичета, особено русокоси и синеоки. Дори сега той се шокира как постоя и изчака дали някой няма да седне при нея и когато се увери, че бе сама, отиде при нея. Някак си мисълта, че няма никой с нея, а бе толкова унила, го разстрои повече, отколкото можеше да си обясни.

Не беше в неговия стил да играе роля на спасител. Животът бе достатъчно сложен и без да се занимава с проблемите на други хора. Убеди себе си, че най-добрият начин на действие бе да се обърне и да си тръгне.

Тогава тя погледна право в него и в лазурно сините й очи се четеше молба. Джош почти веднага осъзна, че макар да се взираше към него, тя не го виждаше. Вероятно тогава той осъзна какво издаваше видът й. В разтревожения й поглед се четеше примирение и поражение. Все едно да погледнеш в огледалото и да видиш своето отражение отпреди години. У Ейми просто видя част от себе си, онази част, която се мъчеше да забрави завинаги. Но ето че отново се появи, същият поглед в очите на прекрасна жена и той не можа да й откаже. Изчака малко, без да знае какво да прави, след това поръча рибата и картофите и се приближи към масата й.

Сега визата, която очакваше, бе пристигнала. През последните четиринадесет дни Джош изчакваше разрешението на правителството, преди да се отправи към богатите нефтени находища в Близкия Изток. По всички правила би трябвало да хване първия самолет от Сиатъл. Би трябвало да забрави изобщо, че бе срещнал Ейми Джонсън със сините като на ангел очи и меките сладки устни. Тя не беше първата жена, която го привличаше, ала беше първата, която бръкна така дълбоко в душата му, която той смяташе за ненакърнима.

В много отношения Джош виждаше Ейми като своя пълна противоположност. Беше млада и уязвима. Светът още не бе я направил твърда, животът още не беше я очукал. Бе запазила свежестта си, а искреността й си личеше по всяка дума, която изричаше.

Все пак, както бяха толкова различни, имаха и много сходни черти. Няколко години по-рано Джош се бе сблъскал с почти идентичен проблем като този на Ейми. Той също обичаше баща си, копнееше да му угоди, желаеше да направи всичко, за да спечели одобрението на Чанс Пауъл.

Тъкмо предателството на баща му го осакати.

Заради Ейми Джош се молеше нещата да се разрешат по друг начин между нея и баща й, а не така, както се случи между него и неговия баща. Той не можеше да понесе мисълта тя да бъде принудена да се изправи сама срещу света.

Джош се отдалечи от изгледа към центъра на Сиатъл и седна в края на матрака, където бе сложен куфарът му. Проблемът беше в това, че не искаше да остави Ейми. Направи грешка, че я целуна. Едно беше да си мислиш какво би станало, като я прегърне, и съвсем друго, когато усети колко меки бяха устните й.

Когато предложи тя да му разкаже какво бе станало, след като бяха разговаряли с баща й, той обеща пред себе си, че това щеше да е последният път, когато се виждат. После я целуна и дори преди да осъзнае какво говори, предложи й вечеря. Ейми се усмихна на поканата, личеше си колко бе доволна и с какво нетърпение чакаше да го види отново.

Само че Джош нямаше да бъде там. Беше решил да не отива на срещата. Не след дълго тя щеше да се досети, че визата му бе пристигнала и той бе трябвало да замине. В усилието си да се прояви като добър, ставаше жесток. Интересно, мисълта, че ще я разочарова, го глождеше повече, отколкото всичко, което бе извършил от дълго време.

 

 

— Ейми — провикна се баща й, докато тя тичаше надолу по извитата стълба. — Защо препускаш из къщата като див индианец?

— Извинявай, татко, закъснявам — отвърна тя засмяно, защото той преувеличаваше. Ейми не тичаше — просто бързаше. Не желаеше да кара Джош да я чака.

— Закъде да закъснееш?

— За срещата.

— Не си ми казвала, че имаш среща за вечеря.

— Казах ти на закуска.

Баща й изсумтя тихо.

— Не помня да си ми казвала подобно нещо. Кой е този мъж, с когото ще излезеш? Познавам ли го?

— Не — тя се огледа набързо в огледалото в коридора, остана доволна от видяното и се пресегна за пухкавото розово яке, което подхождаше на роклята й на цветя.

— Кой е този млад мъж? — повтори баща й.

— Джош Пауъл.

— Пауъл… Пауъл — повтори Харолд. — Не си спомням да познавам някой Пауъл.

— Аз се запознах с него, татко, не ти.

— Разкажи ми за него.

— Татко, вече закъснявам пет минути — Ейми грабна чантата си и целуна баща си по бузата.

— Значи го криеш от мен? Съвсем не приличаш на себе си, Ейми. Досега си се срещала с няколко млади мъже, но винаги си ми казвала по нещо за тях. Сега нямаш време да говориш за него със собствения си баща?

— Татко… — изохка тя и си даде сметка, че в думите му имаше истина. Боеше се, че той нямаше да одобри, че се среща с мъж като Джош, и се надяваше да избегне разправия — проблем, който напоследък й се случваше не за пръв път. Пое си дълбоко дъх, после се обърна към Харолд Джонсън. — Запознах се с Джош на кея онзи ден. Той случайно е в Сиатъл.

— Турист ли е?

Ейми кимна с надеждата, че това щеше да го задоволи.

— Докога ще бъде тук?

— Не знам.

Баща й се пресегна, взе си една хаванска пура и се взря в края й, сякаш оттам щеше да научи отговорите на всичките си въпроси.

— Какво не ми казваш?

Тя само дето не изстена. В някои отношения пред баща си беше прозрачна като първолаче, докато на други неща той не обръщаше внимание.

— Джош работи в една петролна компания, не ми каза коя, затова не мисли, че я крия. Чака виза, за да замине.

— Кога ще стане това?

— Всеки момент — баща й кимна и продължи да се взира в пурата си. — Е? — обърна се Ейми към него. — Ще ми кажеш ли да не се виждам с него, че е скитник и че сигурно правя голяма грешка? Явно от това, което чуваш, Джош не ти прави впечатление на мъж, с който ти би искал да се сближа.

— Не. Няма да кажа нито дума.

Тя го изгледа.

— Няма да кажеш?

— Отгледах те правилно. Ако досега не можеш да съдиш за характера на един мъж, никога няма да можеш — Ейми така се изуми, че млъкна. — Значи харесваш този нефтоработник?

— Много — прошепна тя.

Ъгълчетата на устата му се разтегнаха в усмивка, когато се пресегна за златната запалка. Пламъкът облиза върха на пурата и той дръпна два пъти, преди да добави:

— Честно казано, не се изненадвам, че излизаш на среща с някого. Очите ти блестят като искри на Четвърти юли и бързаш да излезеш.

— Вече щях да съм тръгнала, ако един заядлив старец не ме бе задържал, за да ми задава куп глупави въпроси.

— Хайде върви и приятно прекарване — засмя се баща й. — Няма да те чакам.

— Добре.

Той продължаваше да се смее, докато Ейми бързо слезе по предните стъпала към колата си. Чувстваше се прекрасно. Тъкмо когато се бе убедила, че животът й бе пропаднал, срещна Джош. Той беше хладният глас на разума, който я преведе през плътната мъгла на съмненията и тревогите й. Беше напълно искрена с него, както никога не бе била с никой друг и така неочаквано откри един рядък приятел. Целувката му събуди отдавна замрели чувства и тя им се наслаждаваше, докато дойдеше моментът да го види отново.

Петнадесет минути по-късно Ейми влезе във френския ресторант близо до пазара Пайк Плейс. След като огледа набързо масите, тя се убеди, че Джош още не бе пристигнал.

Сърцето й биеше развълнувано. Копнееше той да я целуне още веднъж, за да се увери, че първият път бе било наистина и че не си го беше измислила.

— С какво бих могъл да ви помогна? — запита портиерът, когато влезе в ресторанта.

— Имам среща с някого — обясни Ейми и седна в малкото фоайе. — Сигурна съм, че ще се появи всеки момент.

Мъжът кимна учтиво и се върна на мястото си. После спря, погледна към нея и взе една бележка.

— Случайно да се казвате Ейми Джонсън?

— Да — потвърди тя и изпъна гръб.

— Господин Пауъл телефонира преди малко и поръча да ви предам, че много съжалява. Изглежда е бил извикан извън града…