Деби Макомбър
Ангелски очи (5)

Пета глава

— Ейми…

Нежният глас на баща й я събуди от сън. Тя се обърна по гръб и видя, че бе седнал на края на леглото й, облечен с карирания си халат, а челото му беше смръщено. Той запали лампата до леглото й.

— Татко? — изрече тихо. — Какво има? — в очите му се четеше съжаление и Ейми веднага разбра. — Нещо с Джош ли се е случило?

Баща й кимна.

— Обадиха се преди един час.

Тя седна в леглото и прокара разтреперани ръце през косата си. Повече от две седмици не беше получавала писмо от него и вече се тревожеше. Сърцето й подсказа, че нещо не бе наред.

— Кажи ми — прошепна. Езикът й беше надебелял и не й се подчиняваше, ала трябваше да знае дали не го бе загубила завинаги. — Мъртъв ли е?

Харолд Джонсън сложи ръце на раменете й.

— Не, но е сериозно ранен. Имало е инцидент, станала е експлозия. Пет души са убити. При първата експлозия Джош не бил ранен, ала се върнал за приятеля си. Очевидно е закъснял.

Ейми закри уста с ръка и започна да диша дълбоко, за да приглуши тревогата, от която я достраша.

— Но е жив, така ли?

— Да, жив е, ала едва са го спасили. Дори не мога да ти кажа на колко места е ранен, а само това, че животът му е в опасност.

Гърлото й се сви от страх.

— Как от СънТех Ойл са узнали как да се свържат с мен? — както и да е, тя благодареше на Бога, че бяха намерили начин. Иначе никога не би разбрала.

Баща й нежно отстрани косата от челото й, като я гледаше загрижено.

— Джош те е писал като своя наследница в случай, че умре. Тъй като не е посочил друг роднина, твоето име било единственото, с което разполагали. Не мога да ти кажа повече от това. Връзката беше ужасна и трудно разбирах на чиновника, който се обади.

Без да чака повече, Ейми отхвърли завивките.

— Отивам при него.

Баща й поклати глава многозначително.

— Знаех си, че ще кажеш това.

— Тогава, предполагам, знаеш, че искам да хвана следващия полет за Кадири — тя спря и се замисли за миг. — Ами виза?

— Всъщност помислих и за двете — призна той и се усмихна. — Има връзка в Париж, но Кадири Еърлайнс летят само в сряда.

— Но това значи, че ще трябва да чакам цяла седмица… — Ейми се намръщи. — В такъв случай ще стигна до Париж и оттам ще наема частен самолет, за да ме отведе до Судан. Ако трябва, ще вървя пеша.

— Няма да е необходимо — каза й Харолд.

— Защо? — тя се обърна, тъй като не можеше да проумее какво има предвид баща й.

— Можеш да използваш самолета на компанията. Няма да те изпратя на другия край на света, без да има начин да се върнеш оттам.

Въпреки сериозността на положението, Ейми се усмихна и в очите й блеснаха сълзи.

— Благодаря ти, татко.

— Докато уреждах всичко, говорих и с един приятел от Държавния департамент. Получаваш виза за шест седмици и не може да останеш повече — отношенията ни с Кадири, меко казано, са обтегнати. Иди и си тръгни оттам колкото се може по-скоро. Разбра ли?

В главата й всичко вреше.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Да — каза Харолд твърдо. — Когато се прибереш, искам да се върнеш с Джош.

 

 

Когато Джош се събуди, първото, което усети, беше толкова силна болка, че за миг не можа да си поеме дъх. Изохка и успя да поеме дълбоко дъх, опитвайки се да се примири с факта, че бе жив и не можеше да прецени колко още би искал да живее, ако изпитваше такива болки. За щастие отново изпадна в безсъзнание.

Вторият път изпита същата болка, само че този път усети мирис на жасмин и се помъчи да остане в съзнание. Мирисът на жасмин избута Ейми в съзнанието му. Последната му мисъл, преди да избухне сградата, беше за Ангелските очи и изпита съжаление, че никога повече нямаше да я види. Вероятно тази мисъл бе убедила смъртта да му даде втори шанс. Както и да е, беше благодарен. Поне така смяташе, докато болката не го прониза отново и той потъна в тъмния свят, където не изпитваше нищо.

Времето бе изгубило значение. Можеха да минат дни, седмици, месеци без Джош да го осъзнае. Усещаше само как за кратко се връща в съзнание, след това пак изпадаше в мрак, за което винаги бе благодарен, тъй като така болката му се облекчаваше. Винаги, когато се събуждаше, усещаше мирис на жасмин. Опитваше се да го вдъхне с дробовете си, защото му помагаше да си спомня Ейми. Съзерцаваше образа й, докато можеше, представяше си я на летището, решена да го изпрати с усмивка. Толкова горда беше. Така прекрасна — с одухотворени очи, на които и ангел можеше да завиди. Тогава той започна да мисли за нея като за Ангелски очи.

Шумът от влизането на някой в стаята го събуди от дълбок сън. Чу гласове — няколко пъти. Те го смущаваха, защото единственото, което искаше, беше да спи. Само че този път чу мек женски глас, който много му напомни на Ейми. Сигурно беше умрял. Ала ако беше в рая, защо още изпитваше болка?

— Не — извика, но викът му прозвуча като шепот. Не беше честно да се влюби за пръв път и тогава да умре. Животът не беше справедлив, знаеше го от мига, в който излезе от кабинета на баща си, ала винаги си беше мислил, че смъртта…

 

 

— Джош — прошепна Ейми, сигурна, че я чува. Той издаде само един стон, но това й даде надежда. — Тук съм — каза, стисна ръката му в своята и я вдигна към бузата си. — Обичам те. Разбираш ли?

— Госпожице Джонсън — изрече доста неохотно доктор Килрой, лекарят англичанин на Джош. — На приятеля ви даваме само петдесет процента шанс, че ще оживее.

— Да, знам.

— Той е в безсъзнание вече почти три седмици.

— Знам и това.

— Моля ви, не му помагате, като стоите ден и нощ в болницата. По-добре се приберете в хотела да се наспите.

— Трябва да свикнете с моето присъствие, докторе, защото няма да мръдна оттук — тя се обърна към леглото и преглътна тревогата, която изпитваше всеки път, когато погледнеше Джош. Беше наранен на много места, имаше изгаряния на ръцете втора степен, счупен крак, счупени ребра, наранен бъбрек и други вътрешни травми, да не говорим за тежко мозъчно сътресение. За щастие бе в безсъзнание от момента, в който пристигна, а това беше преди пет дни. Ейми изобщо не се отдалечаваше от леглото му, с изключение от време на време по за няколко минути. Говореше му, четеше му, бършеше потта от челото му, често го пипаше, надяваше се, че с присъствието си ще усети любовта й.

Слабият звук, който издаде малко преди това, бе първото показание, че той бе в съзнание.

— Госпожице Джонсън, моля ви.

— Докторе, няма да изляза от болницата — отвърна тя упорито.

— Много добре — рече той и излезе от стаята.

— Джош… — прошепна името му Ейми и го погали по челото. — Тук съм — очите му бяха превързани, ала доктор Килрой я увери, че Джош не бе ослепял от инцидента.

От устата му излезе още един слаб звук, толкова невероятно слаб, че тя напрегна слух, за да го чуе. Наведе се внимателно над болничното легло и допря ухо до устните му.

— Ангелски очи? Жасмин?

— На ваше разположение — отвърна тя и преглътна сълзите си. Нямаше представа коя бе Жасмин, но в този момент не желаеше да се разстройва от такава дреболия като друга жена. — Буден ли си? — глупав въпрос. Разбира се, че беше буден.

— Умрял ли съм?

Трябваше й известно време, за да проумее въпроса му.

— Не, жив си.

— Къде съм?

— Ние сме тук, в Кадири.

Той леко поклати глава и се смръщи. Това сигурно му причини ужасна болка. Ейми разбра, че Джош правеше усилие, за да говори, ала не можеше да му помогне.

— Къде? — повтори въпроса си той. — В Ада или в Рая?

— На земята — отговори му тя, но не стана ясно дали я чу.

Минаха още двайсет и четири часа, преди Ейми да разговаря с него втори път. Тя седеше до леглото му и четеше. Тъй като очите му бяха превързани, не беше възможно да се каже дали спеше, или беше буден, ала нещо й подсказа, че бе в съзнание.

— Аз съм, Ейми — изрече тя тихо, хвана ръката му и я погали. — Ето, ще докоснеш лицето ми — Джош много бавно плъзна палец по бузата й. Ейми беше толкова развълнувана, че не можеше да стои на едно място. Целуна дланта му. — Обичам те, Джошуа Пауъл, и се заклевам, че никога няма да ти простя, ако тъкмо сега умреш.

Сянка на усмивка премина по сухите му устни.

— На земята — каза той, извърна глава настрани и отново изпадна в безсъзнание.

 

 

— Татко — извика Ейми в тежката черна телефонна слушалка. Тя оцени усилието, което Джош бе направил да влезе във връзка с нея по телефона неведнъж, а два пъти.

— Ейми, ти ли си?

Тя си представи как баща й отхвърля завивките и сяда на края на леглото. Сигурно вече се пресяга за очилата си и светва лампата.

— Аз съм — извика. — Чуваш ли ме добре?

— Едва-едва. Как е Джош?

— Мисля, че е по-добре. Англичанинът лекар, който СънТех Ойл е изпратил тук, твърди, че показва признаци на подобрение. Във всеки случай той знае, че е жив. Два пъти каза „земя“.

— Какво?

Ейми се засмя.

— Трудно ми е да ти обясня.

— Ти как си?

— Добре… Не се тревожи за мен.

— Ейми… — баща й спря и продължи с бащински тон. — Какво има?

— Какво има ли? — повтори тя. — Какво лошо може да има? Искаш да кажеш, освен че прелетях половината свят, за да бъда до смъртния одър на моя любим?

— Нали току-що ми каза, че Джош се подобрява?

— Така е. Само че… Е, нищо. Татко, всичко е наред.

— Не ми ги разправяй такива. Има нещо, което те тормози. Не знам какво е, но разбирам по гласа ти дори и да си на тринадесет хиляди километра. Не можеш да ме излъжеш, скъпа. Кажи ми какво има.

Ейми прехапа долната си устна и избърса сълзите си.

— Джош непрекъснато говори за друга жена. Някаква на име Жасмин. Спомена името й три или четири пъти и смята, че това съм аз.

— Ревнуваш ли?

— Позна. Дори не знам коя е, ала бъди сигурен, че ще й избода очите — несъмнено тя шокира баща си. След като прекарваше всичкото си време край Джош и се молеше да оживее, грижеше се за раните му, обичаше го, за нея бе тежък удар да я бърка с друга жена.

— Искаш ли вече да се връщаш?

— Джош не може да пътува.

— Остави го.

Ейми осъзна, че баща й го предложи, за да я шокира и наистина получи желания ефект.

— Аз го обичам, татко. Ще остана дълго. Която и да е тази Жасмин, трябва да се приготви за голяма борба, ако мисли, че така лесно ще се откажа от Джош.

Баща й се засмя и тя се съживи, като чу смеха му. Отне й близо три часа, докато се свърже със Сиатъл, но времето и усилията си заслужаваха.

— Грижи се за себе си, Ейми Адел.

— Добре, татко, ти също.

Когато се върна в стаята на Джош, тя завари една сестра и доктор Килрой при него. Той явно много се измъчваше от болки и неспокойно въртеше глава насам-натам. Ейми се приближи до леглото му и взе ръката му в своите.

— Джош — промълви. — Можеш ли да ми кажеш какво има? Как да ти помогнем?

Той стисна пръстите й и въздъхна, после отново изпадна в безсъзнание.

— Какво стана? — попита Ейми.

Докторът взе картона на пациента и отбеляза нещо.

— Не съм сигурен. Той се пробуди малко след като излязохте и много се разтревожи. Мънкаше нещо, ала нито сестрата, нито аз успяхме да разберем какво се опитва да каже. Явно обаче му действате успокоително.

По-късно вечерта Джош се събуди отново. Ейми седеше до леглото и четеше. Усети го, че мърда, остави романа настрани и застана до него.

— Тук съм, Джош.

Ръката му помръдна, тя сплете пръсти в неговите и вдигна ръката му до лицето си за доказателство, че бе там, а не чуваше някакъв безплътен глас от разстояние.

— Джоуел е мъртъв — изрече той дрезгаво.

— Да, знам — прошепна тя и гърлото й се сви. Инстинктивно разбра, че следобедът е бил неспокоен, защото бе осъзнал, че приятелят му е бил убит при експлозията. — Много съжалявам — една сълза се отрони от окото й и потече по бузата й. Джош явно усети мокротата, защото вдигна свободната си ръка и, без да вижда, я хвана за тила, като наведе главата й към себе си. После зарови лице в извивката на врата й и я притисна, както й се стори, с всички сили. Малко след това раменете му се разтресоха и той изхлипа.

Ейми също заплака. За загубения живот, за мъжа, с когото така и не се запозна, за близкия приятел, когото Джош се бе опитал да спаси и бе загубил.

Тази нощ тя заспа, като облегна глава върху ръцете си, скръстени върху матрака на леглото. Когато се събуди, усети, че той я гали по главата.

— Добро утро — прошепна Ейми и изправи гръб.

— Благодаря ти — отвърна Джош със съвсем слаб глас.

Нямаше нужда от обяснения. Казваше й колко бе благодарен, че тя бе до него, когато той страдаше за приятеля си.

Ейми се прозина, изпъна се и вдигна ръце високо над главата си.

— Как се чувстваш? Болките много ли са силни?

— Ако ти кажа, че са силни, би ли ме целунала, за да ми стане по-добре?

— Да — отговори тя усмихната.

— Ейми — каза Джош много сериозно. — Не трябва да стоиш тук. Един Господ знае само как си дошла. Аз чаках седмици за виза, помниш ли?

— Помня — тя се наведе и го целуна по челото.

— Тръгни си, щом можеш.

— Съжалявам, но не мога да го направя — целуна ъгълчето на устните му. — Сега по-добре ли е?

— Ейми, моля те — хвана я за китката и я стисна с малкото сила, която имаше. — Ще се оправя… Трябва да си тръгнеш. Разбираш ли?

— Естествено.

— Смятах, че баща ти има повече здрав разум. Изобщо не биваше да идваш.

— Джош, не се тревожи за мен.

— Тревожа се, Ейми, моля те.

Тя усети, че спорът изцежда силите му.

— Добре — излъга. — Ще уредя утре да тръгна.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Ейми видя, че той се успокои.

— Благодаря ти, Ангелски очи.

Джош като че ли се отпусна след това. Тя се почувства малко гузна, че го излъга, ала нямаше как.

На другия ден, когато той се събуди, сякаш инстинктивно разбра, че тя бе там.

— Ейми?

— Тук съм.

— От това се боях. Какво се случи? Не можа ли да хванеш самолет?

— Кадири Еърлайнс летят само в сряда.

— По дяволите. Какъв ден е днес?

— Не знам, загубих представа — още една благородна лъжа. Но ако научеше, че бе вторник, щеше да се разтревожи, а тя не можеше да рискува.

— Попитай.

— Доктор Килрой каза, че днес ще свали превръзката от очите ти. Нали не очакваш да си тръгна, без поне да ти дам възможност да ме видиш?

— Умирам да те зърна — призна Джош неохотно.

— Тогава ще направя така, че да си заслужава. В единадесет имам час на фризьор — на осемстотин километра от Кадири нямаше фризьорски салон. Той би трябвало да го знае.

— Може ли да ми донесеш четка за зъби и малко да повдигнеш това легло?

— Ще се опитам.

Петнадесет минути Ейми търси четка за зъби и паста. Джош спеше, когато се върна, ала се събуди един час по-късно. Тя му помогна да измие зъбите си, докато той се оплакваше от вкуса на водата в Кадири. Ейми не посмя да му признае, че се мие с изветряла газирана вода.

Когато свършиха, доктор Килрой влезе в стаята. Той загаси лампите и свали превръзката, докато Ейми чакаше със свито сърце.

Когато бялата превръзка бе свалена от главата му, Джош се обърна в посоката, където стоеше Ейми, и протегна ръка към нея.

— Заклевам се, че никога не си изглеждала по-красива.

Тя знаеше, че след като седмици наред очите му бяха закрити, той я виждаше само като размазано петно до стената, но отиде при него и обви врата му с ръце.

— Джошуа Пауъл, не се опитвай да лъжеш.

Той сложи ръка на тила й и приближи главата й към своята.

— Цели три месеца чакам да те целуна, не ми се карай.

Ейми нямаше подобно намерение.

Джош движеше устните си върху нейните с яростна нежност, това бе дълга, изгладняла целувка, след като човек е бил така ужасно близо да загуби всичко важно, включително и живота си. Той усещаше формата на устните й със своите, черпеше от любовта и силата й.

Доктор Килрой нервно прочисти гърлото си, смънка нещо, че ще отиде да види друг пациент и бързо излезе от стаята. Ейми му беше благодарна.

— Джош — прошепна тя, докато той продължаваше да изучава устните й, леко захапа долната й устна със зъби и чувствено я подръпна, после отпусна глава на възглавницата да си почине. Все пак не беше я освободил напълно. Затвори очи и се усмихна, изпълнен с любов.

— Ангелски очи — прошепна. — Мили Боже, колко е хубаво да те целуна отново.

— Да — съгласи се Ейми със съвсем отслабнал глас.

Той отново я прихвана за тила, галеше я и я милваше, насочвайки устните й към своите. Тя се дръпна, достраша я, че тези движения ще му причинят болка.

— Боя се, че ще се заболи — прошепна.

— Ще ти кажа, ако ме заболи.

— Но, Джош…

— Ще се бориш ли с мен?

Устните им бяха толкова близо, че дъхът им се сля. Ейми не бе в състояние да му откаже нищо.

— Не…

— Добре.

Той докосна с език устните й, нежно ги накара да се разтворят и когато тя се подчини на неизреченото му желание, езикът му леко се плъзна в устата й и гальовно помилва нейния.

Ейми усети как тръпки на възбуда запълзяха по гръбначния й стълб, а сърцето й се разтуптя силно. Когато се опря с длани върху гърдите му, почувства, че и неговото сърце биеше също така силно. Това й вдъхна увереност.

Джош пое дълбоко дъх, спря да я целува и опря челото си до нейното. Устните им бяха влажни и готови за нова целувка.

— Върни се обратно в Сиатъл, Ейми — помоли той и прокара пръсти през косата й.

— Една целувка и вече гледаш да се отървеш от мен, така ли?

— Искам да се прибереш у дома си и да бъдеш на сигурно място.

— Тук с теб съм на сигурно място.

Джош слабо се засмя.

— Скъпа, намираш се в по-голяма опасност, отколкото си представяш. Вратата отворена ли е, или е затворена?

— Отворена е.

— По дяволите — измънка той.

Тя впи устни в неговите и го целуна бавно и продължително, изпитвайки чувствено удоволствие, докато търкаше устните си върху неговите и ги навлажняваше, от което коленете й омекнаха. Когато се пуснаха, Ейми се чувстваше така отмаляла, че отново седна на края на леглото.

— Може би трябва да я затворя — каза тя, когато отново бе в състояние да говори.

— Не… Остави я отворена — реши Джош с въздишка и започна да я гали по гърба, като че ли трябваше непрекъснато да я докосва, за да е сигурен, че е до него. — Ейми, моля те, послушай ме.

— Не мога — отвърна тя, — защото искаш да ме отпратиш — наведе се напред, притисна отворената си уста върху неговата и му показа онова, на което той бе я научил — как да изкусява. — Ето — прошепна. — Почувствай как бие сърцето ми — Ейми хвана едната му ръка и я притисна към гърдите си.

— За Бога, Ейми… — Джош си пое въздух на пресекулки. Хвана гърдата й с ръка, повдигна я нагоре и напипа зърното, което се втвърди при докосването му.

— Джош, обичам те — каза тя, целуна го още веднъж и леко го погали с върха на езика си.

— Не… Не бива… Не можеш.

— Но го правя.

Той затвори очи, за да отрече думите й, ала тялото му реагираше на допира с нея. Нежно хвана брадичката й с ръка, после опипа ъгълчетата на устните й.

— Не мога да се нарадвам колко е хубаво да те докосвам отново — Ейми се наведе, за да може Джош да я прегърне и усети колко бе благодарен, че бе жив и започваше да се подобрява. — Обеща ми, че ще си тръгнеш — напомни й тихо.

— Да, знам.

— Ще удържиш ли на думата си?

— Не — в края на краищата, тя щеше да си замине от Кадири, но тогава Джош щеше да бъде с нея. Само че той още не го знаеше.

— Добре. Сега ме целуни още веднъж и след това изчезвай оттук. Не искам да те виждам повече, докато не се върна в Сиатъл.

— Джош — възрази Ейми. — Може би ще минат седмици…

— Скъпа, престани да се тревожиш — той беше изтощен. Отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

След две секунди вече спеше. Тя внимателно свали горната част на леглото, нежно го целуна по челото и тихо излезе от стаята.

 

 

Ейми се почувства по-добре, след като се изкъпа и се нахрани. От мига, в който баща й бе дошъл до леглото й онази съдбоносна нощ преди седмици, почти не беше яла.

Спа по-добре, отколкото през изминалия месец. Събуди се рано на следващата сутрин, облече кадирската носия, която Джош й беше изпратил, и тръгна към пазара. С русата й коса и сини очи тя се открояваше сред тълпата. Малки чернокожи деца се събираха около нея и се смееха, а Ейми им раздаваше бонбони. Войниците, преметнали пушки през рамо, неспокойно я следяха с очи, ала тя не се страхуваше. Нямаше от какво.

Ейми купи пресни плодове и шарен гердан, направен от изсушени и боядисани семена и други мъниста, после бавно се върна до болницата.

— Как е Джош тази сутрин? — попита тя доктор Килрой, когото срещна в коридора.

Докторът я изгледа изненадано.

— Възстановява се, но за съжаление състоянието му не се подобрява много бързо.

— Защо?

Слабият англичанин я изгледа внимателно.

— Смятах, че сте заминали.

Ейми се усмихна.

— Явно не съм.

— Ала господин Пауъл е останал с впечатлението, че сте се върнали в Америка.

— Накарах го да мисли така. Когато си тръгна от Кадири, той ще тръгне заедно с мен.

Доктор Килрой вдигна очилата си с дебели черни рамки и потърка носа си.

— Честно казано, не бих искал аз да му го съобщя.

— Не е нужно.

— А… — той спря.

— Така и така отивам при него. Има ли още нещо, което бихте искали да му предам?

Доктор Килрой се засмя и тя остана с впечатлението, че той рядко се смееше.

— Не, но на двама ви с вашия приятел пожелавам късмет, госпожице Джонсън. Боя се, че ще имате нужда.

Ейми продължи да върви усмихната по коридора и леко почука на вратата на Джош. Не дочака отговор, а отвори вратата и влезе.

— Казах, че не искам закуска — изсумтя той, обърнат към стената. Завесите бяха спуснати и в стаята беше тъмно.

— Жалко, защото излязох и ти купих плодове.

— Ейми! — той рязко обърна глава. — Какво, по дяволите, правиш още тук?