Деби Макомбър
Ангелски очи (13)

Тринадесета глава

Делата на Джонсън Индъстрис не вървяха добре. Нямаше нужда Ейми да присъства на дългите съвещания заедно с Джош и началниците на отдели, за да го разбере. Мрачните лица на околните й подсказваха всичко, което трябваше да знае. Лойд Дикинс, който обикновено се държеше много професионално, цяла седмица беше сприхав и се заяждаше с всички. Движенията му бяха вяли, сякаш всеки ден всяваше страх у него — съвсем необичайно за такъв жизнен мъж, чиято компания тя свикна да цени.

През последните две седмици Ейми два пъти завари госпожица Уедърел да бърше очите си с безукорно чиста дантелена кърпичка. Жената, която работеше при баща й дълги години, изглеждаше състарена и вече не приличаше толкова на дракон, както преди.

Ейми чистосърдечно се съмняваше, че Джош беше спал няколко часа за цялата седмица. Всъщност както и тя самата. Вечер, когато си тръгваше от офиса, отиваше направо в болницата. Джош няколко пъти ходи там, след като преместиха баща й от интензивното отделение, но Харолд винаги изглеждаше ободрен след посещенията му. Ейми знаеше, че Джош не му казва цялата истина, ала въпреки различията помежду им, тя одобряваше това и не се месеше.

От своя страна Ейми избягваше да остава насаме с Джош след онзи случай, когато госпожица Уедърел ги видя. Отдавна се бе уверила, че не можеше да му има доверие, но той й даде и втори, много по-болезнен урок — тя нямаше доверие и на себе си, когато бе в близост до него. Две секунди в прегръдките му и всичките й съпротивителни сили се изпаряваха. Дори сега, след като бяха минали няколко дни, се изчервяваше при спомена как реагира на откраднатата целувка.

— Как е той?

Ейми се изпъна на стола до леглото на баща си. Джош — предметът на размишленията й, влезе в затъмнената стая.

— Според мен, добре.

— Спи ли?

— Да.

Той седна на стола до нея и потърка лицето си с ръка, сякаш за да изглади бръчките от тревога, ала не можа да я заблуди. Само като го погледна, сърцето й се разтуптя тревожно. Джош изглеждаше ужасно. Ейми въздъхна вътрешно и предположи, че и самата тя не изглеждаше много по-добре.

— Откога не си спал нормално през нощта? — не се стърпя да го попита.

Той се опита да я успокои с усмивка, но не успя.

— Откакто и ти не си спала. По дяволите, Ейми, не върви на добре. И двамата знаем колко зле мина съвещанието на борда на директорите следобед. Водим много по-голяма битка, отколкото предполагахме в началото. Половината хора са на мнение да продаваме акции сега, като смятат, че ще получим по-добра цена и никой не смее дори да предположи какво ще предложи Бенсън другата седмица.

— Не трябва да казваме на татко.

Джош сви рамене.

— Нямам представа как ще го скрием от него. Твърде умен е, за да не го предположи. Направихме всичко възможно, за да го скрием, ала съм сигурен, че той знае.

Тя кимна в знак на съгласие. Много добре знаеше какви биха били последствията, ако Бенсън глътнеше компанията. Това би убило баща й така сигурно, както ако Джордж Бенсън го застреляше в сърцето. Джонсън Индъстрис беше кръвта, която течеше в жилите на баща й. Без бизнеса животът му би загубил цел и посока.

Джош като че ли прочете мислите й. Сложи ръка върху нейната и я стисна, за да я успокои.

— Ще се справим — увери я й той. — Не се тревожи.

— Според мен ти се тревожиш достатъчно и за двамата.

Джош пак се опита да се усмихне и този път успя.

— Толкова много е заложено на карта. Ако загубя компанията — каза той и я погледна в очите, — значи ще загубя и теб.

Ейми сведе очи, докато думите му стигнаха до съзнанието й.

— Ти ме загуби отдавна.

Въздухът между тях като че се зареди с електричество. Тя почти предвкусваше поражението му. Такова бреме се бе стоварило върху плещите му, а наградата от изхода на борбата беше самата тя. Каквото ще да става. Онова, което бе между тях, нямаше нищо общо с това.

— Не мога да го приема.

— Трябва.

— Не може да ме заблудиш, Ейми. Ти ме обичаш.

— Някога те обичах — призна тя неохотно, — но както много често ми казваше навремето, това бе грешка. С Чад ще…

— Чад! — той изрече името така, сякаш изплю хапка развалено месо. — Не може да очакваш от мен да повярвам, че си влюбена в този смотаняк.

Мина един напрегнат момент, докато Ейми заговори отново.

— Смятам, че е по-добре да сложим край на този разговор, преди и двамата да изпуснем нервите си.

— Не — надсмя се Джош. — Сега ще поговорим. Омръзна ми от игри.

— Да довършим разговора? Тук, сега? — ядоса се тя. — Не желая да обсъждам важни въпроси с теб в стаята на баща ми.

— Хайде да излезем.

— Добре — съгласи се Ейми и почти скочи на крака от нетърпение. Почувства се като боксьор, който в началото на рунда тръгва от ъгъла. Винаги, когато беше с Джошуа, той все повече я ядосваше. Последва го с делова крачка, след като излязоха от болницата и тръгнаха към паркинга. — Къде отиваме? — попита, когато Джош спокойно отключи вратата, за да седне тя.

— Какво предлагаш? — попита той така нехайно, сякаш я питаше в кой ресторант да отидат да вечерят.

— Не ме интересува — хладнокръвното му държане я раздразни още повече. Поне можеше да покаже малко чувство. А чувствата кипяха у нея. Едва не захвърли чантата си на земята, за да го нападне с юмруци. Емоции кипяха в душата й от възмущение.

— Добре тогава, аз ще реша — Джош й посочи отворената врата на колата. — Сядай.

— Няма, докато не ми кажеш къде отиваме.

— Нямам намерение да те отвлека.

— Къде отиваме? — попита тя за втори път и беше сигурна, че очите й хвърлят гневни искри.

— В моята стая в хотела.

Ейми плесна с ръце по бедрата си.

— Боже мой — извика тя. — Честна дума, Джош, толкова глупава ли ти изглеждам? Просто не мога да повярвам. Няма сила, която да ме накара да вляза в хотелската ти стая.

Той седна на шофьорското място, а Ейми още не бе влязла в колата.

— Защо? — попита.

— Сигурно имаш намерение да ме съблазниш.

— Бих ли успял?

— Няма такива изгледи.

Джош сви рамене с безразличие.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ами аз… — тя не искаше да признае, че той я привличаше твърде много.

— По-близо сме до моя хотел, отколкото до вас, и там поне няма никой. Не мога да говоря от твое име, ала аз лично предпочитам да обсъдим този въпрос разумно, без да ни слуша половината Сиатъл.

Тук я хвана натясно. Да разговарят така, че тя да няма предимство!

— Добре тогава, но в такъв случай ще карам с моята кола.

— Както искаш — той влезе в колата, наведе се през седалката и затвори вратата, която преди секунди бе отворил за нея.

За няколко минути стигнаха до хотела. Изникна малък проблем с паркирането, което вероятно бе имал предвид Джош, когато й предложи да пътува с него. След като нямаше място на улицата, Ейми откри паркинг, плати си и се срещна с Джош във фоайето на хотела.

— Гладна ли си?

Тя беше гладна, ала не желаеше да си признае. Хотелът беше същият, в който бе отседнал Джош и преди. Това обаче никак не я успокои.

— Не съм.

— Ако нямаш нищо против, ще поръчам да ни донесат нещо в стаята.

— Добре.

Докато пътуваха с асансьора, мълчанието между двамата бе заплашително, сякаш предстоеше да се разрази торнадо.

Той бе приготвил ключа си. Отключи вратата и я отвори, за да влезе Ейми първа. Тя се закова на място, когато осъзна, че дори стаята бе съвсем същата, която бе заемал преди няколко месеца. Колко се бяха променили чувствата й. Тогава беше влюбена в него…

А сега… Е, в последно време научи много неща. Повечето от тези уроци й се отразиха болезнено. Измина дълъг път от наивното момиче, завършило колеж, каквото беше тогава. Стана по-зряла в резултат от отношенията си с Джош.

— Това е същата ти стая — забеляза Ейми, като почти несъзнателно изрече на глас мисълта си.

— Изглежда същата, но е на друг етаж — потвърди разсеяно той. Взе менюто за рум сървис, прегледа го и посегна към телефона. — Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Сигурна съм — червата й възроптаха в гневен протест срещу лъжата й. Тя успешно се направи, че звукът бе дошъл от другаде.

Джош поръча, както й се стори, прекалено голямо количество храна и след това се обърна към нея.

— Добре, хайде да започваме и да свършваме.

— Хайде — съгласи се Ейми и се стегна, преди разговорът да започне.

— Седни — посочи й стол, който стоеше пред прозореца.

— Ако нямаш нищо против, ще остана права.

— Както искаш — той самият седна на стола.

Тя си мислеше, че като остане права, ще има някакво предимство. Ала не се оказа така. Чувстваше, че сега Джош я сплашва много повече, от когато и да било. Ейми събра целия си кураж, изпъна рамене и го погледна в очите — нито молеше за пощада, нито се признаваше за победена.

— Нали искаше да ми кажеш нещо — подкани го тя, след като той не започна веднага разговора.

— Вярно — съгласи се Джош, който изглеждаше спокоен и ни най-малко раздразнен. — Не желая повече да се виждаш с онзи лигльо Чад.

Ейми се изсмя на безочието му.

— Има ли армия, която ще ме спре?

— Няма нужда от армия. Правиш го на глупак, а себе си на още по-голяма глупачка. Аз те обичам и ти ме обичаш, и честна дума, омръзна ми да чувам Чад като извинение всеки път, когато се видим.

— Надявах се, че ще разбереш какво искам да ти кажа — каза тя и скръсти ръце на гърдите си. — А що се отнася до това, дали още те обичам — продължи Ейми и се насили да се засмее, — каквито и чувства да съм имала към теб, умряха много отдавна.

— Не ме лъжи, Ейми, не го вършиш добре. Никога не си била добра в лъжите.

— Този път е различно — каза тя с равен тон. — Всъщност много добре си спомням кога точно престанах да те обичам, Джошуа Пауъл. Това стана, когато ти се качи на едно такси пред дома ми. Стоях и гледах как се отдалечаваш и се заклех пред себе си, че никога няма да разреша на мъж да ме обиди по този начин.

Той затвори за миг очи и наведе глава.

— Ейми, най-трудният момент, който съм преживял през живота си, бе да си тръгна тогава. Казах ти и преди, че бих дал какво ли не това да не бе ставало. За съжаление се случи.

— Наистина ли вярваш, че малко разкаяние ще поправи всичко?

Джош се облегна на стола и отпусна рамене.

— Надявах се да послужи за начало.

— Съжаленията не са достатъчни — извика тя и за свой ужас усети как сълзи започнаха да щипят очите й. Преди да се напълнят със сълзи и Джош да ги забележи, Ейми се обърна и се отдалечи от него.

— Какво искаш? — запита той. — Кръв ли?

— Да — кресна му тя. — Много повече от това… Искам да се махнеш от живота ми. Ти смяташ, че ако успееш да помогнеш на баща ми, това ще изтрие всичко, което се случи по-рано и че… Че ще се съглася да забравя миналото, можем да се оженим, да си родим няколко деца и да си живеем щастливо.

— Ейми…

— Не, Джош — извика тя, обърна се и простря ръце напред, като да го спре. — Отказвам да бъда наградата, която ще прибереш, след като цялата тази лудост с Джордж Бенсън свърши и баща ми се възстанови.

— Не е така.

— Тогава как е?

— Обичам те.

— Не е достатъчно — каза Ейми. — А по въпроса дали ще се виждам с Чад Мортън, или не, има нещо, което искам да ти съобщя. Възнамерявам да се омъжа за него. Още не е поискал ръката ми, ала ще го направи и, когато това стане, аз с удоволствие ще дам съгласието си.

— Но ти не го обичаш — не се стърпя той и скочи от стола. — Не мога да повярвам, че ще извършиш такава глупост!

— Може да не го обичам както… Както обичах теб, ала поне ако той ме остави някога, няма да ме заболи така дълбоко. Но в интерес на истината Чад никога няма да ме зареже, както направи ти.

— Ейми, не върши тази лудост. Моля те, Ангелски очи, ще съсипеш живота и на двама ни.

— Чад се отнася чудесно към мен.

За миг Джош стисна очи.

— Дай ми възможност да се реванширам.

— Няма! — поклати енергично глава тя и отстъпи от него с малки крачки, докато той приближаваше към нея. — Чад има добра душа и е мил.

— След две седмици ще ти доскучае с него.

— Той е честен и нежен с мен — продължи Ейми, като го гледаше право в очите.

— Но какъв любовник ще бъде? — Ейми отпусна рамене победена. Когато Чад я целуваше, тя оставаше безразлична. Джош сигурно го е знаел. Победоносна искрица проблесна в очите му, когато Ейми не отговори веднага на насмешката му. — Отговори ми — настоя той с блеснали очи. Тя отстъпи от него колкото можеше по-далеч. Гърбът й се опря в стената. — Когато Чад те докосне, какво изпитваш? — Ейми не можа да изрече лъжата. Можеше да крещи, че се разтапя в прегръдките на Чад Мортън, да настоява, че бе любовник, на когото всеки би могъл да завиди, ала това нямаше да донесе нищо добро. Джош щеше да познае, че лъже и щеше да я накара да страда за това. Бавно, почти несъзнателно, той я погали по лицето. Тялото й се върна към живот само при този допир като с перце, а тя рязко пое дъх, тъй като не бе подготвена за всички усещания, които се породиха от допира му. — Господин „бе ем ве“ кара ли те да се чувстваш така? — попита Джош с дрезгав и дълбоко съблазнителен глас.

Много сили бяха нужни, за да не затвори очи и да се отдаде на чувственото усещане. Тя вдигна ръце, готова да го отблъсне, но в мига, когато те се допряха до твърдите му мускулести гърди, се отказа от намерението си.

— Не чувствам нищо. Моля те, пусни ме.

Той се засмя тихо.

— Аз не те докосвам, ангелче, твоите ръце се опират в мен. Ох, сладката ми — съжали я Джош развеселено. — Каква жестока битка водиш.

Засрамена, Ейми отпусна ръце, ала преди това той се облегна с ръце на стената и с тялото си не й даде да мръдне.

Първата й реакция беше да се бори, да го удря по гърдите и да поиска да я освободи от капана. Но обезумелият му поглед я накара да се откаже. Тя видя как в основата на гърлото му една вена пулсира и предопределя съдбата й. Джош стоеше почти вдървено, ала Ейми усети как целият пулсира напрегнато.

Тогава й мина мисълта, че ако не направи нещо, той щеше да я люби. В устата си усети горчивия вкус на поражението. Щом станеше неин любовник, тя никога нямаше да успее да го изгони.

Дъхът се спря в гърлото й и Ейми бутна Джош, но това действие само й подсказа, че той беше необикновено възбуден. Погледна го в лицето и Джош се усмихна.

— Точно така, ангелче — настоя той шепнешком. — Почувствай ме. Отъркай се в мен. Покажи ми колко и ти ме желаеш.

— Няма — възрази тя едва-едва. Тогава Джош я целуна. Бавно, сякаш времето беше пред тях. Въпреки всички съвети на волята й, изгарящо вълнение обхвана тялото й и Ейми изохка. Този звук като че ли му хареса и той отново я целуна, а когато езикът му срещна нейния и тя го посрещна, доплака й се от яд, че тялото й не я слушаше. Ръцете му се озоваха отпред на блузата й, заразкопчаваха копчетата й трескаво и Ейми трябваше да се уплаши, ала това не се случи. Щом свърши, Джош свали сакото й, а след това копринената блуза и сутиена. Отгатнала намерението му, тя направо се примоли. — Джош, моля те… Недей.

Той така дълбоко пое дъх, че раменете и гърдите му се надигнаха рязко.

Едва се докосна до голите й гърди, а зърната им се втвърдиха и започнаха болезнено да пулсират.

Джош се наведе и нежно ги целуна последователно, въртеше езика си около тях, обгръщаше ги и ги смучеше, докато Ейми едва се сдържаше да не заплаче и да не го помоли да спре. Само че това щеше да бъде още една лъжа. Тя съвсем не желаеше той да спира. Копнееше за още, за много повече.

Ейми усети как Джош вдига полата около кръста й и сваля надолу към коленете чорапогащите й. Само това действие би й било достатъчно, за да осъзнае, че ако сега не престанеха, щеше да стане твърде късно. Но щом той я целуна, тя забрави всичко.

Джош плъзна ръце по голите й хълбоци, галеше ги, повдигаше ги към възбудата си, така че никакво съмнение да не остане у нея относно намеренията му. Ейми възкликна и отвори очи. Притисна главата си към стената и силно заби нокти в раменете му. После, тъй като вече не можеше да се спре, започна да се извива, докато я обхванаха спазмите на върховно удоволствие. Тя прехапа долната си устна, беше й трудно да повярва какво върши Джош с нея. Главата й се замая и Ейми започна да я мята от една страна на друга о стената, потънала в невероятното усещане. Ала това не му стигаше.

— Отново, ангелче — настоя той.

— Не — изстена тя. — Не мога да го понеса.

— Можеш.

Джош я гали, докато Ейми изпадна в забрава, и поглъщаше виковете й на екстаз с уста. Тя се притисна към него, докато втори път усети спазми на такова силно задоволство, че сълзи бликнаха от очите й, намокриха бузите й и капнаха върху гърдите й. Той последва пътя на сълзите и ги изблиза от зърната й с явна наслада. Ейми не бе в състояние да контролира ръцете си и те се вкопчиха в косата му.

Учтиво потропване на вратата ги стресна. Джош се скова, пот изби по разгорещеното му лице. Целуна я силно и се размърда.

— Джош — изстена тя, — има някой на вратата…

— Този път ще свършим — изръмжа той.

Почука се втори път.

— Рум сървис — избумтя мъжки глас отвън. — Нося поръчката ви.

— Моля те — примоли се Ейми с насълзени очи. — Пусни ме.

Джош неохотно я пусна и, след като вдигна чорапогащите си, тя изтича в банята. Оттам го чу как разговаря с мъжа, който донесе храната. Облече се много бързо, напъха блузата в полата си и прокара вдървени пръсти през разрешената си коса.

— Ейми, отиде си.

Тя наплиска лицето си със студена вода и се опита да призове здрав разум в обърканата си глава.

Когато излезе от банята, призова на помощ цялата си сила. Както и предполагаше, Джош я чакаше, готов да продължи, сякаш нищо не се бе случило.

Ейми се стегна и се загледа някъде зад него — в картината, която висеше над голямото легло.

— Доказа, че си прав — каза, изумена колко разтреперан бе гласът й.

— Надявам се да е така. Ще се омъжиш за мен, Ейми.

— Няма — изрече тя с равен глас. — Само защото ме привличаш физически, не означава, че те обичам или че мога да ти вярвам. Вече не, Джош, никога повече.

Преди той да успее да каже или да направи нещо, което да промени решението й, Ейми грабна чантата си и излезе от стаята.

 

 

Тя прекара следващите четири часа при баща си, като нарочно отбягваше Джош. След случилото се в хотелската стая не бе сигурна дали би могла отново да го погледне в очите. Ако не бяха донесли храната точно тогава, не знаеше докъде щяха да стигнат.

Да, неохотно призна пред себе си, знаеше докъде щяха да стигнат. Щеше да лежи в леглото му с очи, изпълнени с обожание, и със задоволено тяло. Безусловно щеше да му даде сърцето, живота си и всичко, което той пожелаеше.

— Няколко дни не си на себе си — оплака се Чад на обяд. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Независимо какво смяташе за него Джош, Чад беше чудесен. Той предугаждаше всичките й желания. Нямаше смисъл Ейми да казва какво иска. Много често Чад пристигаше в болницата, настояваше да я заведе на обяд или на вечеря, или просто навън да подиша чист въздух.

Той рядко се застояваше да говори с баща й, а от своя страна Харолд Джонсън също нямаше какво толкова да му каже.

— Какво става на работа? — попита тя и осъзна, че всъщност питаше за Джош и се разсърди на себе си, че се интересува.

— Не стават хубави неща — призна Чад и забоде вилицата си в салатата от авокадо и кълнове от люцерна. — Няколко души вече подадоха оставка, понеже искат да си намерят работа, докато могат.

— Вече? — Ейми се разтревожи, защото се боеше как баща й щеше да реагира на това. Надяваше се Джош да му спести повечето неприятни новини.

— Когато Пауъл си тръгна, почти всички разбраха, че каузата е загубена. Искам да знаеш, че ще остана, докато ти и баща ти имате нужда от мен.

— Джош е напуснал? — извика тя и не успя да потисне възклицанието си. Тъпа болка започна от сърцето й и раздра корема й. После се разнесе по ръцете и краката й, Ейми почти не можеше да диша или да помръдне.

— Напусна вчера — продължи Чад. — Изненадан съм, че баща ти не каза нищо.

— Да — смънка тя и сведе очи. Известно време се мъчеше да не се разридае.

— Ейми, добре ли си?

— Не… Имам ужасно главоболие — тя стисна слепоочията си и му се усмихна.

— Хайде да те заведа у дома.

— Не — отказа Ейми и леко поклати глава. — Само ако можеш да ме върнеш в болницата. Аз… Колата ми е там.

— Разбира се.

Мина цяла вечност, докато излезе от ресторанта. По пътя към болницата тя си даде сметка колко мълчалив бе баща й през последните двадесет и четири часа. Въпреки че продължаваше да се възстановява бързо, тази сутрин изглеждаше бавен и апатичен, но Ейми до такава степен бе затънала в своите проблеми, че не й направи впечатление. Сега всичко й се изясни.

Когато ставаше напечено, Джош грабваше багажа си и се измъкваше от живота им. Не си направи труда да се сбогува, дори с нея. Явно не можеше да се изправи срещу нея, и нищо чудно. Ако тя нямаше нужда от него, той бе нужен на Харолд. Ала това нямаше значение за Джош. Той просто обърна гръб на тях и проблемите им и си замина.

— Защо не ми каза? — запита баща си Ейми, когато останаха сами. Горещи сълзи се стекоха по лицето й. — Джош си е отишъл.

— Смятах, че знаеш.

— Не знаех — тя избърса сълзите си и събра сили да се покаже твърда пред баща си. — Нищо не ми каза.

— Ще се върне — увери я той и нежно потупа ръката й. — Не му се сърди, мила, Джош направи всичко, каквото можа.

— Не ме интересува дали някога ще се върне — извика тя горчиво. — Не желая повече да го виждам. Никога.

— Ейми…

— Ще се омъжа за Чад, преди Джош да се върне, обещавам ти. Мразя го от дъното на душата си — още не се бе оправила след първия път, когато я заряза, а после, точно когато имаха най-голяма нужда от него, той ги остави за втори път. Ако баща й загубеше Джонсън Индъстрис, а това вече беше много вероятно, Ейми щеше да знае кой бе виновен.

— Той няма какво повече да направи — заобяснява баща й. — Не го обвинявам. Опита всичко, което бе по силите му, за да обърне нещата, но бе твърде късно. Трябваше да го прозра много по-рано, поисках от него невъзможното. Джош го знаеше и въпреки всичко се помъчи да намери изход.

— Ами какво ще стане с компанията?

— Вече всичко е загубено и няма какво да правим, освен да приемем факта — тя зарови лице в ръцете си. — Ще се оправим — каза баща й, ала гласът му прекъсна. След известно време успя да се успокои и каза: — Може да съм паднал, но не съм аут.

— О, татко… — Ейми го прегърна, успокои го, доколкото можа, но и нейното сърце бе силно накърнено, след като Джош ги бе зарязал.