Сандра Браун
Сензационно интервю (44)

Глава четиридесет и четвърта

Министърът на правосъдието стоеше до прозореца, стиснал юмруците си зад гърба. Бари би искала да узнае какво мисли. Дали й повярва? По време на разказа я бе прекъсвал от време на време, за да помоли за разяснения по някой пункт, но когато свърши, той се изправи и закрачи из стаята, без да покаже някакъв признак, че е повярвал на историята.

Грей се бе отделил от тях и сега гледаше телевизия, по която течаха кадри от голямата новина на деня. Той изруга през зъби, когато президентът направи краткото си изявление за медиите в болницата, но когато един лекар потвърди, че президентшата ще се възстанови напълно, Грей не можа да скрие дълбокото си облекчение.

Естествено, и Бари споделяше това чувство. Но би било нечовешко, ако не изпитваше от време на време и ревност.

По някое време на монолога на Бари, Дейли заспа. Изглеждаше съвършено изтощен.

— Това, което не мога да разбера, — обади се министърът като се обърна с лице към стаята — е защо мисис Мерит не го е разкрила сама?

Бари отговори, без да се замисля.

— Страх. Страхувала се е от него. В деня, в който се срещнахме на кафе, тя не беше на себе си. Не мисля, че всичките промени в настроението й се дължат на депресия. Тогава за първи път е започнала да подозира, че дните й са преброени. Тази среща с мен е и първият димен сигнал, който изпраща.

Янси погледна към Грей.

— Как стои въпросът с Джордж Алън?

— Марионетка на Дейвид. Не му достига смелост за друго. Дейвид го държи в ръцете си. Мисис Алън сама го призна.

— Така е, Бил — подкрепи го Бари. — Сигурна съм, че тя ще се съгласи с твоите доводи.

— Доводи! — повтори той и изсумтя. — Аз нямам доводи. Нямам нищо, освен думата на двама издирвани за отвличане бегълци.

— Но ти ни вярваш — възрази тя. — Знам, че ни вярваш, иначе нямаше да ни доведеш най-напред тук — тя отиде при него до прозореца. — Толкова ли е трудно да се повярва, че първият мъж на Щатите е способен на убийство? Погледни там. — В ранната утрин навън се виждаше огрян паметникът на Вашингтон.

— Паметници на президенти… Някои са били негодници, някои — добри и почтени мъже. Високи, ниски, бойци, държавни мъже. Историята ги е облагородила, направила ги е по-мащабни, отколкото са били в действителност, покрила ги е с благородната си патина.

Мъже, смъртни, с недостатъци. Смели са се, плакали са, ядосвали са се… Не са били недосегаеми за гордостта, болката, любовта, или… — тя погледна към Грей — или ревността. Дейвид Мерит е знаел, че жена му му изневерява. Тя е носела дете от друг мъж. Не е могъл да изтърпи това. И го е направил.

Правил го е и преди това.

Мисълта така силно я връхлетя, че тя потрепери.

— Какво?

Янси я погледна.

— Не съм казал нищо.

— Ти казваше, че… — започна Грей.

— Чакайте — тя вдигна ръка за тишина.

Внезапното разкритие й оказа въздействие почти като библейско пророчество. Силата му я събори на колене. Тя коленичи на пода.

— Бари — Грей отстрани Янси и коленичи срещу нея. Хвана я за раменете и надникна загрижено в очите й. — Бари, какво става? Гласът му идваше като че ли от много далеч, едва доловим сред бушуващия хаос в главата й.

Правил го е и преди това.

Къде беше чула тези думи? Или ги беше прочела? Защо сега се бяха появили в главата й? Защо изглеждаха жизненоважни?

Тогава в момент на заслепяващо просветление тя си спомни къде ги беше прочела и разбра отговорите на въпросите. Вратът започна да я боли от напрежение.

— Бари, добре ли си? — силно загрижен, Бил Янси се бе навел до Грей.

— Кажи нещо, по дяволите! — извика Грей.

— Какво се е случило? — Дейли се изправи, събуден от гласовете им. — Какво става? Какво й е?

Дейли. Господ да го благослови, не й ли беше казвал хиляди пъти, че добрият репортер дълбае дълбоко, че винаги има още един пласт за разкриване, че никога не бива да оставяш настрана нещо, колкото и безкрайно маловажно и без стойност да е?

Най-добрите материали — такива, които правят една история сензационна, които превръщат дълга и безинтересна история в потресаващо света събитие — бяха откривани на най-необичайни места, места, които никой не би се сетил да потърси.

А то е било там през цялото време. Цялото проклето време! Между хартиите и бележките, които бе прибрала от бюрото си в WVUE. Беше прегледала записката, но повърхностно.

Все пак не трябва да се надява прекалено.

Не се знаеше дали няма да се окаже сляпа пътека, но вътрешният инстинкт й говореше друго. Във всеки случай трябваше да провери.

Тя разбута мъжете и се изправи на крака.

— Трябва да вървя.

— Да вървиш — къде?

— Аз… предпочитам да не казвам. Докато не разбера.

— Искаш да вървиш, но не знаеш къде отиваш?

— Разбира се, че знам къде отивам — каза тя нетърпеливо. — Не знам какво ще открия, когато отида там. Може би нищо. Може би нещо. Но трябва да отида.

Бил Янси се намеси.

— Бари, не мога да ти позволя да излизаш от тук…

— Моля те, Бил. Изпрати някой с мен. От федералната полиция. Нека да ми сложи белезници, нямам нищо против. Просто те моля, разреши ми да направя това. Би могло да обясни изцяло случая.

— Какво би могло?

— Това не мога да кажа.

— Защо?

— Защото, ако греша, не искам да изглеждам като глупачка — тя изкрещя последните думи в лицето му.

— Пусни я да върви.

Гласът на Грей бе тих. Бари се обърна към него изненадана. Очите му срещнаха погледа й.

В този момент тя осъзна, че го обича. По дяволите! Беше се влюбила неочаквано, дълбоко и безнадеждно.

— Пуснете я да върви — повтори той, все още загледан в нея. — Тя знае какво върши.

 

 

— Когато ми показахте писмото от министъра на правосъдието, направо щях да падна.

Заместник-управителят Фуут Грахам изглеждаше подкупващо приятен като името си. Беше опровержение на грубиянския стереотип, който показваха по филмите. Слаб като тръстика, с очила с позлатени рамки, той се държеше учтиво. Беше достатъчно възпитан, за да не прояви любопитство към мръсната униформа на медицинската сестра, в която беше облечена. Нямаше време да се преоблече.

Бари му благодари, че я приема без предварително обаждане.

— Толкова бързо тръгнах от Вашингтон, че нямах време да ви се обадя, че идвам.

Бил Янси бе улеснил нещата. След като се съгласи на пътуването й до Мисисипи, той й предостави самолет. На летището в Джаксън я чакаше кола и човек, който да я отведе до затвора в Пърл. Фуут Грахам изпита страхопочитание към високопоставената си гостенка и беше готов да й помага с каквото може.

— Предполагам, че разговорът с Чарлен Уолтърс е много належащ? — попита той.

— Съжалявам, мистър Грахам. Разговорът е поверителен.

— Не мога да си представя — каза той, поклащайки глава объркано. — Но ако вие и министър Янси казвате, че това е въпрос, свързан с националната безопасност, кой съм аз, че да се усъмнявам.

Поведе я към врата, която бе отворена от униформена жена-пазач.

— Тя ви чака. — И е побесняла, защото я безпокоим във време за почивка.

Затворничката пиеше минерална вода и наистина изглеждаше раздразнена, когато заместник-управителят Грахам и Бари Трейвис се приближиха към нея. Чарлен Уолтърс беше дребна жена, с костелив нос, хлътнал гръден кош и тънички ръце и крака. Бялата й, ситно накъдрена коса, образуваше нещо като ореол около малката глава. Често премигващите черни очи и бързите, резки движения, напомняха на Бари за врабче.

Като изгледа Бари отгоре до долу, тя изсумтя с презрение.

— Е, наистина ти трябваше много време, за да дойдеш.

Бари протегна дясната си ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Уолтърс.

Лудата Чарлен се ръкува с нея, след това се обърна към Грахам снизходително.

— Ще разискваме лични въпроси. Нали нямаш нищо против?

Въпреки, че рушеше авторитета му, Фуут Грахам се усмихна.

— Разбира се, че не. Сега ще се отдалеча.

Бари и Чарлен седнаха на столове от двете страни на малка маса.

— Разбрах, че съм ви обезпокоила през почивката. Извинявам се.

— Имаш ли някакви цигари?

Бари бръкна в чантата и извади същия пакет, който бе предложила на Ванеса Мерит преди няколко седмици. Чарлен издърпа една от пакета и я сложи между тънките си устни.

— Бяхте ми оставили няколко много интригуващи съобщения на телефонния секретар в WVUE — започна Бари.

— Сигурно си помислила, че съм куку.

— Добре, аз…

— Иначе щеше да ми се обадиш.

Чарлен щеше да бъде много точен партньор в танца и не би допуснала и най-дребната фалшива стъпка.

Бари промени тактиката.

— Абсолютно права си, мисис Уолтърс. Мислех, че си куку. Всъщност и сега мисля, че може да си куку.

Като се облегна напред, Чарлен намигна закачливо.

— Аз ги накарах да повярват. Луда, искам да кажа. Аз открих Исус веднага щом влязох тук, но знаеш ли, лудите могат да се справят с почти всичко.

Чарлен Уолтърс беше луда, но луда като лисица — преструваше се.

— Добре, когато ми се обади първия път — продължи Бари — ти си записала „той е правил това и преди“. — За кого се отнася?

— Добре, за кого мислиш, по дяволите? Президентът, разбира се. Дейвид Малкъм Мерит — тя почукваше със счупения си жълтеникав нокът по масата. — Той е убил онова бебе, онзи малък Робърт Ръштън и това е толкова сигурно, колкото, че аз седя тук.

— Какво те кара да мислиш така?

— А бе, ти тъпа ли си? Не слушаш ли? Какво ти казах, правил го е и преди това. Той уби и друго бебе. Преди много години.

Това беше информацията, която Бари бе дошла да чуе в Мисисипи.

— Страхувам се, че трябва да бъдеш по-конкретна.

Чарлен издиша дима от цигарата.

— Дейвид Мерит работеше за сенатор Армбръстър. Готин пич беше. Имаше жени с дузини. Една от тях забременя. Името й беше Беки Стърджис. Тя роди момченце, докато Мерит се мотаеше из Вашингтон. Когато се върнал, тя му казала за детето. На него не му харесала идеята да стане татко и съпруг. Но Беки била решила, че ще се омъжи за него и започнала да му дотяга с настояванията си.

И така една нощ, когато малкото й бебе било само на няколко седмици, той отишъл до дома й, за да я накара да напусне града. Развихрил се страшен скандал. Детето започнало да пищи. И той го задушил.

Може би не е имал намерение да убива детето. Може би е искал да го накара да млъкне. Но след като го е убил, предполагам, че е решил да не остава свидетел. И пребил и Беки Стърджис.

Като подсмръкна, Чарлен размаха цигарата.

— Не може да се извини такова насилие срещу жена. Изобщо. Дори ако не бях осъдена заради това, той нямаше да получи гласа ми.

Разказът беше твърде неочакван, така че Бари реши да не се отвлича с мисли за това колко интересен е животът. Историята на цялата нация би могла да бъде променена от една седемдесетгодишна жена, която излежава доживотна присъда заради въоръжен обир и убийство.

Но кой изобщо ще й повярва? Тя самата вярваше ли? Да се вярва на Чарлен беше рисковано. Може да е измислила историята, за да запълни свободното си време. Смъртта на Робърт Ръштън Мерит е възбудила интереса й. Сериалът на Бари за СВДС е разпалил пламъците на въображението й. Намерила си е жертва, готова да слуша, дошла чак до Мисисипи.

А можеше и да е вярно.

И в двата случая Бари реши да действа предпазливо. Това би могъл да бъде репортажът на века. Ако тя прахоса този невероятен шанс, не само нейното бъдеще, но и бъдещето на нацията могат да станат жертва на несръчността й.

— Всичко звучи много…

— Невероятно — довърши Чарлен, когато Бари спря. — Няма нужда да ми вярваш. Питай стария Клетъс Армбръстър.

— Сенаторът?

Набръчканото лице на Чарлен изразяваше презрение.

— Той е най-нечестният политик, който някога се е раждал на земята.

— Той знае за Беки Стърджис?

— Знае? О, момиче, кой мислиш, че се справи с проблема? — възкликна Чарлен. — Мерит е дотърчал при него още същата нощ. И сенаторът се е погрижил.

— Сенаторът Армбръстър е могъщ човек, но дори и той, не би могъл да се справи с изчезването на два трупа — възрази Бари. — Нямаше ли съдебно разследване?

— Ако искаш, може и така да се каже — каза Чарлен, като презрително изтръска цигарата някъде по посока на пепелника. — Джобовете на Армбръстър са пълни с възможности. Помолил е някой чиновник за услуга — това е. Беки и нейното бебе не са значели кой знае колко за добрите стари момчета в съда.

Бари поклати глава недоверчиво.

— Армбръстър не би могъл да е намесен. Той не би позволил на Ванеса да се омъжи за Дейвид Мерит, след като знае, че е способен на…

— На каква планета живееш? Разбира се, че ще й разреши да се омъжи за него. Мечтал е дъщеря му да бъде първа дама — тя подсмръкна и се изхрачи на земята. — Кучи синове. Всичките. Мислят си, че могат да направят всичко, което искат, и да се измъкнат. Хора като мен и моя старец трябва да плащат и за най-дребното провинение. Но не хора като Мерит и Армбръстър.

— Страхувам се, че си права — каза Бари. — Ако всичко, което ми каза, е вярно, станало е преди колко, преди двайсет години? Ако Армбръстър успешно е прикрил двойното убийство, той трябва да е прикривал и свои престъпления. Няма начин да се докаже, че това се е случило някога…

Чарлен така удари по масата, че Бари се стресна и подскочи.

— Ти си най-глупавото момиче, на което добрият Господ е дал да диша. Да не мислиш, че ще си харча парите да ти звъня във Вашингтон и ще си слагам главата в торбата, ако нямах доказателства?