Сандра Браун
Сензационно интервю (2)

Глава втора

Бари ровеше в чантата си и търсеше монети — бе усетила внезапна жажда и автоматът за разхладителни напитки я привличаше неудържимо.

— Някой има ли да ми даде назаем?

— За теб нямам, сладурче — отвърна минаващ наблизо видео редактор. — Вече ми дължиш седемдесет и пет цента.

— Утре ще ти ги върна, обещавам.

— Зарежи, сладко задниче.

— Да си чувал някога за сексуален тормоз на работното място?

— Разбира се. Гласувал съм за него — отвърна й той през рамо.

Бари се отказа от търсенето на монети и тръгна по коридора на телевизията към помещенията на новинарите, преминавайки през лабиринт от преградени кабинки, докато стигне до своята. Един поглед към бюрото й би накарал човек с маниакална депресия да се гръмне. Бари хвърли чантата върху бюрото и купчина списания се сринаха на пода.

— Да ти се е случило някога да прочетеш и едно от тях?

Познатият глас накара Бари да изохка. Хауи Фрип беше редактор в отдела за новини, неин непосредствен началник или с други думи — душевадец.

— Разбира се, че ги чета — излъга тя. — От кора до кора.

Беше абонирана за няколко периодични издания. Списанията пристигаха регулярно и се събираха на купища върху бюрото й, докато накрая решеше да ги изхвърли — най-често, без да ги е разгърнала. Обикновено четеше с доверие месечния хороскоп в „Космополитън“. И това беше приблизително всичкото време, което отделяше за списанията, но си имаше навици и не й се искаше да се откаже от абонаментите. Всички добри телевизионни журналисти бяха пристрастени като наркомани към новините и затова четяха всичко, което попадаше в ръцете им.

А тя беше добър телевизионен журналист.

Беше.

— Не ти ли е съвестно, че се унищожават хиляди дървета, само за да ти предложат материал за четене, който ти изобщо не удостояваш с внимание?

— Безпокоиш ме, Хауи. Между другото, точно ти ли си седнал да проповядваш за съзнателно отношение към околната среда, когато издимяваш четири пакета дневно, с които замърсяваш атмосферата.

— Да не говорим за пръдните ми.

Тя презираше злобарските му подмятания почти толкова, колкото и тъпите мозъци, които ръководеха WVUE, нискобюджетна, ниско стандартна, независима телевизионна станция, бореща се да оцелее между монолитните новинарски вериги във Вашингтон. Трябваше да се моли за бюджет, за да продуцира сълзливите си истории, спечелили оценката на първата лейди. Имаше идеи за много други. Но ръководството на станцията, включително и Хауи не беше на същото мнение. Идеите й срещаха отпора на мъже, на които липсваше въображение, талант и енергичност. Тя не беше за тук.

— Благодаря ти, Хауи, че няма да говорим за пръдните ти — тя се отпусна тежко на стола пред бюрото и зарови пръсти в косата си. Прическата й никога не е била нещо изключително, но влажният вятър на терасата на ресторанта я беше унищожил съвсем.

Странно място за срещи.

Самата среща беше още по-странна.

Каква беше целта й?

На път за станцията Бари прехвърли в главата си всяка произнесена дума по време на срещата с първата лейди. Анализира всяка модулация в гласа на Ванеса Мерит, прецени всеки жест на ръцете й, на тялото й, претегли онзи тревожен финален въпрос, който й бе послужил за сбогуване, но все още не можеше да определи какво точно се бе случило. Или по-точно — какво не беше.

— Провери ли имейла си? — попита Хауи, прекъсвайки мислите й.

— Още не.

— Онзи тигър, който се измъкнал от пътуващия цирк? Намерили са го. Въобще не е бягал. Тъй че — няма и история.

— О, не-е — извика тя драматично. Толкова се надявах да направя репортаж за него.

— Ей, та това би било голяма новина. Голямата котка можеше да изяде дете или да ухапе някого — той изглеждаше искрено огорчен заради пропуснатата възможност.

— Хауи! Защо винаги ми възлагаш тъпи задачи. Дали защото не ме харесваш, или не ме харесваш, защото съм жена?

— За Бога, не започвай пак с феминистична тема. Да не си в някакво движение?

— Хауи, ти си безнадежден — въздъхна тя.

Безнадеждна. Това беше. Ванеса Мерит изглеждаше безнадеждна.

Нетърпелива да се съсредоточи върху последния обрат на мисълта си, Бари каза:

— Виж, Хауи, ако не те е довело нещо специално тук, можеш да се измиташ, защото съм заета. Окей?

Хауи се беше облегнал на преградата, разделяща нейния обор — както тя наричаше тясното помещение — от съседния. Той носеше винаги бели ризи с къси ръкави, независимо от сезона. Неизменно. Винаги с черни панталони, винаги протрити. Вратовръзките му бяха възкъсички. Днешният избор на вратовръзка беше особено несполучлив и с петно на крайчето. Цветната, разширяваща се надолу лента, достигаше само до центъра на широкия като бъчва гръден кош, съвсем непропорционален с несъществуващия му задник и тънки криви като дъги крака.

Като кръстоса ръце и крака едновременно, той присви устни:

— Историята трябва да е хубава, Бари. Разбираш ли, история. Плащат ти да произвеждаш такава ежедневно. Имаш ли предвид нещо за вечерните новини?

— Загубих си времето върху една, от която нищо не излезе — измърмори тя, докато включваше компютъра си.

— За какво се отнася?

— След като не се получи, има ли смисъл да я нищим?

Ванеса Мерит беше подхвърлила, че месеците, предшестващи раждането на бебето, са били непоносими. Дори без тази силна, изразителна дума поведението й ясно показваше, че е имала тежък период. След раждането „непоносимото“ бе добило още по-големи размери. Но какво би могло да бъде чак толкова непоносимо? И защо го каза на мен?

Хауи продължаваше да бъбри, без да съзнава, че тя го слуша с половин ухо.

— Не ти искам репортаж на живо за някой, който си е пръснал черепа или за първите стъпки на човек на Марс, нито пък за някой екстремист, взел за заложник папата. Една хубава, малка историйка ще свърши работа. Нещо. Каквото и да е. Шейсет секунди между второто и третото прекъсване за реклами. Това е всичко, което искам.

— Нищо не разбираш, Хауи — поклати глава Бари. — Ако това е най-добре мотивираната реч, която можеш да изнесеш, не е за чудене, че резултатите, които получаваш от подчинените си са толкова незадоволителни.

Той освободи крайниците си и се изправи в цял ръст.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? В главата ти витаят само знаменитости. Иска ти се да си Дайана Сауер. Е, добре, имам новина за теб — не си Дайана Сауер. И никога няма да станеш. Няма да се омъжиш за известен филмов режисьор или да направиш собствено шоу — предаване. Няма да получиш респект и доверие в този бизнес. Защото си глупачка и всеки от занаята го знае. Така че стига си чакала голямата история и се спри на нещо, дето ти, с твоя ограничен талант, можеш да направиш. Нещо, което да мога да пусна в ефира. Окей?

Бари го беше изключила още след първите думи. Беше ги чула още в деня, когато я назначи — само заради доброто си сърце, беше казал. И освен това бе добавил, че ръководството му наредило да назначи още една „фуста“, а Бари „не изглеждаше зле“. — Същата реч слушаше почти всеки работен ден оттогава. Вече три години.

Съобщенията на имейла бяха няколко, но всички можеха да почакат. Тя изключи компютъра си и се изправи.

— Много е късно да правя нещо за тази вечер, Хауи. Но за утре ще имам история за теб. Обещавам — грабна чантата си и я метна през рамо.

— Ей, къде отиваш? — извика той, след като тя го бутна, за да излезе.

— В библиотеката.

— По какъв въпрос?

— Разследване, Хауи.

Минавайки край машината за разхладителни напитки тя удари с юмрук по капака й. За голяма изненада от нея изскочи една диетична кола.

Тя прие това като добър знак.

 

 

Като се опитваше да балансира пълната с книги от библиотеката чанта и ключовете си, Бари отключи задната врата на къщата и влезе вътре. В момента, в който прекрачи прага, бе посрещната със страстна и влажна целувка по устата.

— Благодаря ти, Кронкайт — тя избърса влажната следа от лицето си. — И аз те обичам.

Кронкайт, заедно с други кученца, бе предназначен за безболезнено умъртвяване в деня, в който Бари реши, че се нуждае от четириног приятел, след като двуногият обяви, че му липсва пространство и излезе от живота й завинаги.

Много трудно беше да избере кое кученце да спаси, но никога след това не съжали за избора си. Кронкайт беше едър и с дълъг косъм в златистокафяв оттенък. Големите кестеняви очи я гледаха сега с обожание, а опашката му щастливо тактуваше по крака й.

— Върви да свършиш работата си — му каза тя, като кимна към неговата малка част от двора. — Използвай кучешката си вратичка — той изскимтя. Бари въздъхна. — Добре, ще почакам. Но побързай. Книгите са тежки.

Той напои щастливо няколко храстчета, след това се втурна навътре преди Бари.

— Хайде да видим има ли нещо интересно в пощата — говореше тя, докато крачеше към входната врата, където лежеше пощата й на купчина. Сметка, отново сметка, закъсняла сметка. Покана за вечеря в Белия дом — тя погледна към кучето, което бе повдигнало глава любопитно. — Само те проверявам дали ме слушаш.

Кронкайт я последва нагоре към спалнята, където тя смени роклята и високите токове с индианска пола, стигаща почти до коленете и чифт спортни чорапи. След това разреса косата си и я прибра на конска опашка. Хвърли поглед към отражението си в огледалото и измърмори „поразяващо“, след това изостави мисълта за външния си вид и се съсредоточи върху работата.

През изминалите години беше си създала многобройни източници — чиновници, секретарки, камериерки, ченгета, няколко души на ключови позиции — които при случай я снабдяваха с ценна информация и надеждни факти. Една от тях беше млада жена на име Анна Чен, която работеше в администрацията на Главната щатска болница. Пикантно закръглената Анна Чен изравяше от клюките в болницата добри истории. Тя беше един от най-стабилните източници на Бари.

Като се надяваше, че не е много късно да я свари в службата, Бари потърси номера й в указателя си и набра. Свърза се веднага.

— Здрасти, Анна. Бари Трейвис е. Радвам се, че успях да те хвана.

— Тъкмо си тръгвах. Какво има?

— Имам ли някакъв шанс да получа копие от доклада за аутопсията на бебето на Мерит?

— Да не се шегуваш?

— Толкова ли е трудно?

— Почти невъзможно.

— И аз така си помислих, но поне да опитам.

— Защо ти е?

Тя скалъпи някаква история, която изглежда успокои жената отсреща.

— Все пак, благодаря ти, Анна.

Разочарована, Бари затвори. Докладът за аутопсията би бил добра отправна точка, въпреки че все още съвсем не й беше ясно какво започва.

— Имаш ли предпочитания към вечерята, Кронкайт? — попита тя, като прескачаше набързо стъпалата надолу към кухнята. — Специалитетите за тази вечер са: консерви говежди хапки, пилешко с черен дроб, или Уискас от сърца — той изръмжа разочаровано. Тя го съжали и продължи: — А Луиджи? — подаде се дълъг розов език и кучето задиша развълнувано.

Според здравия разум трябваше да хапне нещо леко, но какво ли, по дяволите, имаше вече значение. Когато прекарваш вечерта си вкъщи по спортна пола и чорапи, в разговор с куче от смесена порода, и очакваш единствено часовете, в които ще работиш, какво значение имаха някоя и друга калория в повече?

Докато поръчваше по телефона две пици, Кронкайт залая да излезе навън. Тя покри слушалката с ръка.

— Ако е толкова наложително, използвай твоята вратичка — Кронкайт погледна презрително към специално изрязания отвор на задната врата — достатъчно широк, за да не го притеснява, но не толкова, че тя да се бои от натрапници. Докато повтаряше поръчката си за пици, бутна с показалеца си „кучешката“ вратичка. Кронкайт се промуши през нея с израз на унизено достойнство. Когато поиска да влезе отново, тя бе приключила с телефона и затова му отвори цялата задна врата. — До двайсет и пет минути пиците трябва да са тук.

Докато чакаше доставката, тя си наля чаша мерло и я занесе на третия етаж, който бе превърнала в домашен офис. Беше използвала кредит, за да купи къщата, разположена в модния Дюпон Съркъл. Постройката бе старомодна, стилна и близо до центъра.

В началото даваше под наем горния етаж, който представляваше съвсем самостоятелен апартамент. Но когато наемателят замина за Европа и й остави наем за шест месеца, Бари употреби допълнителните пари, за да превърне трите тесни стаички в широко студио офис.

Сега една цяла стена от помещението бе отделена за видео материали с няколко реда рафтове. Тук пазеше всичко: собствените си репортажи, новините с историческа значимост и всяко новинарско шоупредаване. Лентите бяха подредени по азбучен ред според темата. Тя посегна направо към лентата, която търсеше, постави я във видеото и я загледа, докато бавно отпиваше от виното си.

Смъртта и погребението на Робърт Ръштън Мерит беше документирана от край до край. Трагедията изглеждаше двойно по-несправедлива, тъй като се бе случила на семейство Мерит, чийто брак се считаше за символ на съвършенство.

Президентът Дейвид Малкъм Мерит би могъл да бъде момчето от афиша на всеки млад американец, който се стреми към кариера. Беше с класическа красота, атлетичен, атрактивен и магнетичен.

Ванеса Мерит изглеждаше съвършеното творение на изкуството. Беше прекрасна! Красотата и южняшкият чар по невероятен начин компенсираха всичките й недостатъци — като например липсата на остроумие; или мъдрост. Не я смятаха за силна в мисловната дейност, но това изглежда не интересуваше никого. Публиката искаше първа лейди, в която да се влюби, и Ванеса Армбръстър Мерит с лекота удовлетворяваше тази потребност.

Родителите на Дейвид бяха починали отдавна, нямаше други живи роднини. Бащата на Ванеса, обаче, компенсираше тази липса. Клетъс Армбръстър беше най-възрастният сенатор от Мисисипи, когото помнеха. Беше надживял повече президенти, отколкото мнозина американци си спомняха да са гласували.

Заедно образуваха фотогеничен триумвират, ползващ се с известността на кралските фамилии. От времето на администрацията на Кенеди не бе имало друг американски президент, нито президентска съпруга, които да привличат толкова общественото внимание и възторг в цялата страна, и по света. Всичко, което правеха навсякъде, където отиваха, поотделно или заедно, предизвикваше вълнение.

Америка изпадна във въодушевление, когато обявиха, че първата лейди е бременна с първо дете. Бебето трябваше да бъде съвършено, дори повече от съвършено.

На раждането бе отделено повече място в пресата, отколкото на Пустинна буря или на етническото прочистване в Босна. Бари си спомняше как е гледала на монитора в стаята на новините многократно повтаряните репортажи за пристигането на бебето в Белия дом. Хауи бе отбелязал кисело: „Дали да не потърсим на изток голямата звезда.“

Единственото събитие, получило такова новинарско покритие, бе смъртта на същото бебе три месеца по-късно. Никой не можеше да повярва. Америка беше в траур.

Бари изпи виното си, пренави видеото за трети път и отново се втренчи в сцените от погребението.

Бледа и трагично красива в траурния си костюм, Ванеса Мерит като че ли не бе в състояние да стои изправена без помощ. За всички бе очевидно, че сърцето й е разбито. Години бяха минали, преди да успее да забременее, друг личен аспект от живота й, който бе разискван и експлоатиран в детайли от медиите. Загубата на детето, което се бе борила да роди, я бе превърнало в истинска трагична героиня.

Президентът изглеждаше стоически изправен, докато сълзите се стичаха по опънатите му страни и потъваха в коравите гънки около устните му. Хората коментираха вниманието, което обръщаше на жена си. В този ден, Дейвид Мерит бе главно съпруг и баща и много по-малко — първият човек на държавата.

Сенаторът Армбръстър плачеше, без да изпитва срам. Неговият принос към малкия ковчег на внука бе миниатюрно знаме на щата Мисисипи, втъкнато между белите рози.

Ако Бари бе в положението на първата лейди, тя би желала да изживее скръбта си насаме. Би възнегодувала от камерите и коментаторите. И въпреки, че знаеше, че колегите й просто си вършат работата — и самата Бари бе между тълпата репортери — погребението представляваше публичен спектакъл, предавано чрез сателитите по целия свят. Как бе издържала Ванеса Мерит?

Звънецът на входната врата иззвъня. Тя погледна часовника. По дяволите! Двайсет и четири минути, трийсет и девет секунди.

— Знаеш ли, Кронкайт — каза тя, докато слизаха надолу по стълбите — мисля, че го правят нарочно, само за да подхранват надеждите ни.

Носеше ги самият Луиджи — нисък, топчест италианец с розово изпотено лице, с пълни бебешки устни и къдрави черни вълни на гърдите. Главата му беше абсолютно плешива.

— Мис Трейвис — пропя той и изцъка като видя облеклото й. — Надявах се, че втората пица тази вечер е за любовник.

— Не. Пицата с месо е за Кронкайт. Надявам се, че не сте сложили много чесън. Получава газове. Колко?

— Записах ги на сметката.

— Благодаря — тя посегна към двете кутии, чийто аромат караше Кронкайт да надава най-пронизителните звуци, на които бе способен.

Луиджи, обаче, не се канеше да остави пиците без лекция, която беше като допълнителна поръчка.

— Вие сте филмова звезда…

— Аз съм в телевизионните новини.

— Все същото — заяви той. — Казвам й на моята, „Мис Трейвис е добра клиентка. Две-три вечери седмично ни вика. Добре е за нас, но е лошо за нея. Твърде дълго е сама.“ И моята казва…

— Че може би мис Трейвис предпочита да е сама.

— Не. Казва, че не се срещате с мъже, защото работите твърде много.

— Срещам се с мъже, Луиджи. Но всички подходящи са вече заети. Онези, които срещам са или женени, или педи, или гадни, или изобщо извън класацията. Но аз оценявам загрижеността ти — тя отново посегна към пиците. Но той отново ги отдръпна.

— Вие сте хубава, мис Трейвис.

— Не спират движението заради мен.

— Имате хубава коса. Чуден червеникав цвят. И хубава кожа. И много необикновени зелени очи.

— Най-обикновен лешников цвят. Изобщо нищо особено. Не е като да кажем сапфирените езера на Ванеса Мерит.

— Малко слаба горе — очите на Луиджи се спряха на гърдите й. Бари знаеше от опит, че ако позволи, той ще продължи да прави комплименти за фигурата й. — Но не съвсем малки — побърза да я увери той. — Вие сте слаба изобщо.

— И в момента отслабвам — тя грабна кутиите с пиците. — Благодаря, Луиджи. — Прибави по-голям бакшиш за себе си към сметката ми и поздрави жена си от мен — тя затвори вратата преди той да започне да окайва отново лишения й от любов живот.

Кронкайт беше изгубил търпение и затова тя му сервира направо от кутията. След това седна на кухненската маса пред своята пица, втора чаша вино и книгите, които си бе изписала днес следобед. Пицата както винаги беше отлична. Втората чаша беше по-приятна от първата. Разследването на СВДС беше увличащо.

От трите неща завърши изцяло само разследването. Към него апетитът й растеше с всяка минута.