Сандра Браун
Сензационно интервю (22)

Глава двадесет и втора

Бари държеше под постоянно наблюдение вратата на ресторантчето, нетърпелива и същевременно изплашена от идването на сенатор Армбръстър.

В регион, където доминираше Джорджианска архитектура, помещението изглеждаше нелепо. Блестящите, безвкусни мотиви от 50-те години бяха от лъскав никел и тюркоазносиня пластмаса. Подът беше от наредени шахматно бели и черни плочки. По това време на нощта клиентите бяха ограничени до няколко медицински служители и млада двойка, която ближеше топящ се сладолед.

На чаша с кафе, Бари и Грей заемаха маса пред широк панорамен прозорец, откъдето се виждаше входа за бърза медицинска помощ. След атаката от повръщане, доктор Алън бе почакал да се съвземе, след това последва мрачния кортеж в болницата. Повече не се появи, нито се случи нещо.

Грей почти не проговори. Очите му бяха фиксирани върху вратата, през която беше вкарано тялото на Ванеса. Той стоеше с ръце, отпуснати върху яркорозовата покривка на масата. От време на време свиваше пръстите си в юмрук и след това ги изправяше. Изглеждаше напрегнат и мрачен.

Бари се покашля.

— Те вероятно ще се опитат да минат смъртта й като самоубийство.

— Няма, ако аз се намеся по някакъв начин. Ванеса не би убила бебето си и не би се самоубила.

Импулсивно Бари протегна ръка през масата и я постави върху ръката на Грей. Сепнат от докосването й, той погледна към ръката, след това към лицето й.

— Съжалявам, Грей — каза тя. Знам, че обичаш Ванеса. Бебето… — тя се поколеба. — Беше твое, нали?

— Какво значение има? — остро отговори той, като отдръпна ръката си. — То е мъртво — както и тя.

Бари прие тежко отхвърлянето. Дори баща й при редките случаи, когато си направеше труда да се прибере вкъщи, никога не я бе отхвърлял така.

— Върви по дяволите, мистър Бондюрент.

Тя стана от масата. Излезе и го остави сам. Ако не бе предстоящото идване на сенатор Армбръстър, щеше да си тръгне. Вместо това отиде в дамската тоалетна. Сложи двете си ръце на умивалника, наведе се напред и изчака докато събере достатъчно смелост, за да вдигне глава и да се погледне в огледалото. Може би не беше сърдита толкова на Грей, колкото на себе си. Мъката му беше груба, чувствата му — честни.

Съсредоточи се върху мисълта, че е очевидец на събитие, което щеше да влезе в историята. Възможностите, които този случай щеше да открие пред кариерата й изпълваха главата й — щеше да е първата и единствена репортерка, която ще обяви събитието.

Ако беше престанала да рови в мистерията, заобикаляща смъртта на детето, дали Ванеса все пак щеше да бъде убита? В преследването си на нещо голямо дали не бе стигнала твърде далеч? Не беше ли по някакъв начин отговорна за случилите се събития, които завършваха с тази трагедия?

Никога нямаше да разбере. През целия си живот оттук нататък щеше да си задава тези въпроси.

Тя изми ръцете си старателно, след това притисна до лицето си влажната хартия за избърсване. Когато излезе от тоалетната, видя Клет Армбръстър да се приближава към входа. Посрещна го на вратата.

— Сенатор Армбръстър — изведнъж й хрумна, че не е мислила какво ще каже. Той не бе лесен събеседник, а тя не намираше за приятна мисълта да е човекът, който ще му съобщи, че дъщеря му е мъртва. — Благодаря ви, че дойдохте — рече тя несигурно.

— Млада госпожице, трябва да имате дяволски основателна причина, за да ме вдигнете посред нощ — каза той, следвайки я до масата. — Нямаше да съм тук, освен… — той спря рязко, защото забеляза Грей Бондюрент.

Грей се изправи.

— Клет, не сме се виждали скоро.

Сенаторът не се зарадва на срещата. Очевидно не ценеше високо Грей и беше лесно да се разбере защо. Един баща естествено ще се възмущава от човек, окалял честа на дъщеря му. Особено ако тя е Първата лейди на Съединените щати, защото рискуваше много повече от личната добродетел.

— Бондюрент — той избегна ръката, която Грей бе протегнал. — Какво правиш тук? — Обърна се към Бари. — Това ли е голямата изненада, за която намеквахте — „въпрос от изключителна важност“?

— Моля седнете, сенаторе. Дайте ни възможност да обясним. Искате ли чаша кафе?

— Не — той седна от едната страна на масата, Бари и Грей седнаха на скамейката срещу него. Вземайки на прицел Грей, той продължи: — Доста си се отдалечил от Монтана.

— Уайоминг. А съм тук не защото съм искал.

— За пръв път чувам, че вършиш нещо, което не желаеш.

— Тук е, защото е убеден, че нечий живот е в опасност — прекъсна го Бари. — Както и аз.

Веждите на Армбръстър се вдигнаха комично.

— Наистина ли? На кого? На съдията Грийн?

Подигравката му я засегна, но тя запази спокойствие.

— Можете да нямате особено доверие в мен — каза тя, — но онова, което ще ви кажа, е голата истина. А вие можете да си извадите собствени заключения. Съгласен?

Бари спря, за да подреди мислите си.

— Сенаторе, смятам, че смъртта на внука ви не е била случайна. Убедена съм, че той е бил убит, вероятно задушен, за да се спре дишането и да изглежда като СВДС.

Армбръстър я изгледа недоверчиво.

— Какво намеквате, млада госпожице? Ако искате да внушите, че Ванеса…

— Дейвид го е убил — прекъсна го Грей, без да го остави да довърши.

Сенаторът запази абсолютно спокойствие, само очите му се движеха напред-назад между двамата. След малко се наведе през масата и изсъска:

— Да не сте луди?

— Не — отвърна Грей спокойно. — Дейвид е убил детето, защото не той е бащата.

— Това е гнусна лъжа! — възмути се Армбръстър, но не повиши глас. — Ти пък си последният, който може да прави морални оценки на дъщеря ми, Бондюрент. Мръсно копеле, трябва да те застрелям тук, веднага.

Лицето на Грей се изпъна.

— Дейвид не е баща на детето на Ванеса. Не би могъл. Направил си е вазектомия — преди години.

Бари беше учудена колкото и сенатора от тази новина. Грей не обърна внимание на тихото й възклицание, защото цялото му внимание бе насочено към Армбръстър.

— Никой не знае за това, Клет. Дори Ванеса. Най-вече Ванеса. От години се е опитвала да зачене и копелето нищо не й е казвал, макар да е знаел много добре, че това никога няма да стане. Доставяло му е перверзно удоволствие да наблюдава ежемесечното й разочарование при настъпване на периода.

Бари разглеждаше профила на Грей. Вече се беше убедила, че е сложна личност, но започваше да се пита още колко непознати страни притежава. Точно, когато си помислеше, че е видяла всички, се появяваше нова.

— Дейвид Мерит никога не се е подлагал на вазектомия, иначе аз щях да знам — заяви сенаторът. — Лъжеш.

— Не ме е грижа дали ми вярваш или не, Клет. Казвам ти как стои въпросът. Дейвид не би могъл да стане баща, но Ванеса не е знаела, докато не е забременяла и му е казала.

Клет продължаваше да гледа недоверчиво, но Бари забеляза известна промяна във враждебността му.

— Откъде знаеш всичко това? — попита той.

— Ванеса ми позвъни и ми каза.

Тази новина слиса Бари. Тя предполагаше, че след оттеглянето на Грей в Уайоминг, контактите му с Ванеса са престанали. Като че ли и сенаторът беше с такова впечатление. Изглеждаше изненадан колкото нея.

— Плачеше, когато се обади — продължи Грей. — Попита ме какво би трябвало да направи.

— Значи бебето е било твое — каза Армбръстър.

— Не в това е проблемът.

— Как да не е, по дяволите!

Двамата мъже се загледаха втренчено — Армбръстър обвинително, Грей предизвикателно. Накрая той каза:

— Искаш ли да чуеш останалото или не?

Армбръстър направи нетърпеливо движение с ръка.

— Обратното на всичко, което си видял в медиите — каза Грей и хвърли поглед към Бари. — Дейвид е побеснял, когато Ванеса му е казала, че е бременна, защото това е потвърждавало слуха, че е имала връзка с мен. Ти знаеш как се обижда Дейвид при най-малкото оскърбление и можеш да си представиш каква сцена е направил на Ванеса. — Исусе — въздъхна Грей, поклащайки глава. — Всеки ден от деветте месеца са били истински ад. Дейвид е нямал избор и е трябвало да приеме целия шум, който се вдигна, но само е изчаквал своето време.

Широките рамене на сенатора се бяха привели напред. Той очевидно започваше да вярва на казаното.

Бари първа наруши внезапно настъпилата тежка тишина.

— Защо президентът не е накарал Джордж Алън да направи аборт?

— Защото абортът не би бил достатъчно болезнен за нея — отвърна Грей без колебание. — Мисля, че Дейвид е искал да я накаже за изневярата. Най-тежкото наказание, което е могъл да измисли, е било да я остави да износи детето, да го роди, да започне да го обича, и може би да приспи бдителността й. Когато всичко това е станало, той е раздал правосъдието си. И тъй като Ванеса е била свидетел на убийството, той…

Бари разбра, че той не смееше да каже на сенатора онова, което следваше. Тя се обърна към възрастния човек.

— Мисис Мерит се е свързала с мен, защото е имала причина. Мисля, че тя се е опитвала да подаде сигнал за опасност.

— Опасност?

— За самата нея. Защото е знаела за престъплението на президента — Бари го погледна със симпатия. — Позвъних ви тази вечер, сенаторе, защото мислим, че президентът е… е направил невъзможно за нея да свидетелства за престъпното му деяние.

— Направил невъзможно? — повтори той. — Какво имате предвид?

Бари наклони глава към болницата. Армбръстър погледна през прозореца. В него се отразяваше част от вътрешността на ресторантчето, заедно с мрачните им лица. — Тя беше закарана там с линейка преди около два часа — каза тя.

— От къщата на Джордж Алън?

Тя кимна.

— Ние шофирахме след тях.

Армбръстър вече не изглеждаше онзи могъщ, авторитетен държавен мъж. Приличаше на баща, току-що чул ужасна новина за единственото си дете. В последните няколко минути лицето му бе загубило много от внушителността си. Бръчките изглеждаха по-дълбоки, кожата — още по-увиснала и отпусната. Гласът му беше слаб, съсипан от чутото.

— Аз бях в тази къща само преди няколко дни.

— А видя ли се с Ванеса? — попита Грей.

Когато сенаторът поклати глава, отпуснатата кожа под брадичката му потрепери.

— Джордж ми каза, че почивала и не искала да бъде безпокоена дори от мен. Той ме увери, че почивката е единственото, от което се нуждае.

— Клет — рече Грей търпеливо — Джордж ще направи всичко, което му нареди Дейвид, точно както е направил в нощта, когато Дейвид е убил бебето.

— Но нали службите по охраната са там да я пазят.

— Те не са могли да опазят внука ти. Повярвай ми, Дейвид е подготвил това много внимателно — с помощта на Спенс — сигурен съм. Ванеса взема много лекарства. Той вероятно ще използва това. Ако с нея нещо се случи…

— Случи? — повтори Армбръстър. — Да не казвате… — очите му се замятаха между Грей и Бари.

По-късно Бари не можеше да си спомни как са напуснали ресторантчето и са прекосили късото разстояние до входа за спешни случаи. Служителките от охраната не се виждаха никъде. Дежурната сестра на рецепцията любезно ги попита дали може да им помогне.

Сенаторът дори не погледна към нея. Той премина през две задвижвани от реле врати с Бари и Грей по петите му. Доктор Джордж Алън се бе облегнал на стената в далечния край на коридора. Не изглеждаше по-спокоен, отколкото когато придружаваше тялото на Ванеса в болницата. Когато погледна към тях и видя Армбръстър, Бари и Грей да се насочват към него, лицето му пребледня още повече.

— Сенатор Армбръстър, какво… какво правите тук?

— Къде е дъщеря ми? — той погледна към вратата зад гърба на доктора. — Вътре ли е?

— Не.

— Копеле лъжливо — той избута доктора настрана, но Джордж Алън се бе вкопчил в ръкава му.

— Сенаторе, моля. Не мога да ви позволя да влезете. Докато не завърши прегледът.

Армбръстър издаде звук, приличен на ридание. Грей сграби доктора за реверите и го залепи за стената.

— Мръсна невестулка! Заради това ще те пратят на електрическия стол — ако аз не те убия преди това.

Разтревожени хора от болничния персонал се бяха събрали в края на коридора, но дори шефът на охраната не се осмели да се намеси.

Армбръстър отвори вратата, пазена от доктор Алън, но се дръпна още на прага. След това се отпусна на касата на вратата, хващайки се за нея като за опора. В другия край на стаята, до стената беше носилката. Предпазните колани бяха свалени. Неподвижната фигура беше покрита със син чаршаф.

— О, Исусе. — Гласът му прозвуча отчаяно.

Той се отдели от вратата и се втурна през покрития с плочки под. Бари и Грей бяха от двете му страни, готови да окажат помощ. Джордж Алън влезе в стаята. Бурните му протести останаха без отговор.

Когато стигнаха до носилката, сенаторът застана до нея, загледан в синия чаршаф, с ръце тежко отпуснати покрай тялото му.

— Клет? — Гласът на Грей изразяваше съчувствие и въпрос.

Сенаторът кимна. Грей вдигна двата края на чаршафа и ги отметна.

Възкликнаха едновременно, когато видяха неподвижното лице — лицето на Хейне Гастон.