Борис Полевой
Повест за истинския човек (7)

13

Но му бе вече трудно да пълзи. Ръцете му трепереха, не издържаха тежестта на тялото и се подгъваха. Няколко пъти той падна по лице в омекналия сняг. Сякаш земята бе увеличила много пъти притегателната си сила. Не можеше да я надвива. Страшно му се искаше да легне и да почине макар мъничко, макар половин час. Но днес нещо неудържимо привличаше Алексей напред. И като надвиваше сковаващата го Умора, той все пълзеше и пълзеше; падаше, ставаше и пак пълзеше, без да усеща нито болка, нито глад, без да вижда и чува нищо освен звуковете на канонадата и престрелката.

Когато ръцете му вече не го държаха, той опита да пълзи на лакти. Това беше много неудобно. Тогава легна и като се подпираше с лакти на снега, опита се да се търкаля. Успя. Да се търкаля от една страна на друга беше по-лесно, не се изискваха големи усилия. Само много му се замайваше главата, за минута губеше съзнание и често трябваше да се спира и да сяда на снега, като чакаше да престанат да се въртят земята, гората и небето.

Гората почна да оредява, на места просветваха плешивините на сечища:

По снега се забелязваха следи на зимни пътища. Алексей вече не мислеше ще успее ли да стигне до своите, но знаеше, че ще пълзи, ще се търкаля, докато тялото му бъде в състояние да се движи. Когато от тая страшна работа на всичките си отслабнали мускули той за миг губеше съзнание, ръцете и цялото му тяло продължаваха да правят същите сложни движения и той се търкаляше по снега — към звука на канонадата, на изток.

Алексей не помнеше как бе прекарал тая нощ и много ли се беше придвижил до сутринта. Всичко потъваше в мрака на мъчителна полудрямка. Смътно си спомняше само преградите, които се изпречваха на пътя му: златното стъбло на отсечен бор, което изпускаше янтарна смола, купчина греди, трески и стърготини, които се търкаляха навсякъде, някакъв пън с ясни годишни колелца върху отрязаната страна.

Страничен звук го извади от полудрямката, върна съзнанието му, накара го да седне и да се огледа. Той се видя сред голямо горско сечище, залято от слънчеви лъчи, затрупано с отсечени необработени дървета, с греди, натрупани на грамади дърва. Обедното слънце се издигаше над главата му, силно миришеше на смола, на нагрети борови листа, на сняг и на влага, а някъде високо над неразмръзналата земя звънеше чучулига, захласваше се, унасяше се в простата си песенчица.

Изпълнен с усещане на неясна опасност, Алексей огледа сечта. Сечището бе скорошно, незапустяло, листата от окастрените дървета не бяха още успели да повехнат и пожълтеят, лепкава смола капеше от отрезите, пресните трески и влажната кора, които се валяха навсякъде, миришеха. Значи сечището живееше. Може би германците приготвят тук дървета за блиндажи и укрепления. Тогава трябва по-скоро да се маха. Дърварите могат всеки момент да дойдат. Но тялото му сякаш се вкамени, сковано като в обръч от болка, и нямаше сили да се мръдне.

Да продължава ли да пълзи? Но инстинктът, който се бе развил в него през дните на горския му живот, го предупреждаваше. Той не бе видял, не, бе почувствувал по зверски, че някой внимателно и упорито го следи. Кой е? Гората е тиха, над сечището звъни чучулига, кълвачи дълбаят глухо, сърдито припискват синигерчета и стремително прелитат в клюмналите клончета на отсечените борове. И въпреки това с цялото си същество Алексей чувствуваше, че го следят.

Изпращя клонче. Той се огледа и видя в сивите клонки на младо гъсто борче, които поклащаха заедно къдравите си върхове по посока на вятъра, няколко клончета, които живееха някакъв особен живот и потреперваха не в такта на общото движение. И на Алексей му се стори, че оттам се дочуваше тих, развълнуван шепот, човешки шепот. И пак, както при срещата с кучето, почувствува как се изправиха косите му.

Той измъкна от пазвата си ръждясалия, опрашен пистолет и трябваше да вдигне предпазителя с двете си ръце. Когато затворът щракна, сякаш някой се отдръпна в борчетата. Няколко дръвчета наведоха връхчетата си, като че някой ги бе закачил, и пак всичко затихна.

„Какво е това — звяр или човек?“ — помисли си Алексей и му се стори, че в храстите някой също въпросително казва: „Човек?“ Сторило ли му се беше, или наистина там в храстите някой говореше на руски. Но да, именно на руски. И от това, че говореха на руски, той почувствува изведнъж такава луда радост, че без да мисли кой е там — приятел или враг, нададе тържествуващ вик, скочи на крака, с цялото си тяло се хвърли напред към гласа, но изведнъж със стон падна като отсечен и изпусна в снега пистолета …